Дан Милман
Свещеното пътуване на мирния воин (8)

Нови посоки

Лечението е въпрос на време, но понякога е и въпрос на възможност.

Хипократ, „Наставления“, Глава първа

В долината Пелекуну, разположена дълбоко сред обраслите с мъх зъбери на остров Молокай, има една малка колиба. Отвътре идваха крясъците на жена, които раздираха въздуха. „Мама Чия! Мама Чия!“, викаше тя в болка и ужас, борейки се с родилните мъки на едно тежко раждане.

Молокай — място, където през деветнадесети век бяха прокуждали прокажените, изоставени да очакват гибелта си, откъснати от останалия свят поради страх и невежество.

Молокай — дом на туземно хавайско население, японци, китайци, филипинци и неголям брой европейци и американци; убежище за контра-култури и алтернативни начини на живот; подслон на жилави и независими хора, които избягваха прогреса и туристическия бизнес на другите острови, хора, които се трудеха усилено, живееха просто и учеха децата си на изконните ценности и любов към природата.

Молокай — остров на природни духове и легенди, тайно погребално светилище на кахуна купуас, шамани, магьосници, лечители и воини на духа, живели в съзвучие със законите на земята.

Молокай беше готов да приеме още една човешка душа.

 

 

Мицу Фуджимото, дребна жена с японска и американска кръв в жилите си, малко над четиридесетте, мяташе глава наляво-надясно, плувнала в пот. Тя се молеше, стенеше и ронеше сълзи за детето си и проплакваше тихо: „Мама Чия!“. Избутвайки и пъхтейки при всяка контракция тя се бореше за живота на бебето си.

 

 

Часове или минути по-късно — не мога да кажа точно — след като се бях носил в унес, ту губейки съзнание, ту изплувайки отново, аз се събудих ужасно жаден. Щом чувствах жажда, значи бях жив! Логиката на това откритие ме разтърси дълбоко и в течение на няколко мига на прояснение аз изучавах внимателно тялото си, отвътре и отвън. Главата ми пулсираше. Кожата ми гореше. Не виждах нищо. Бях ослепял! Повдигнах ръка, чувствайки я невероятно слаба, опипах очите си и с огромно облекчение открих, че бяха покрити с марля.

Нямах никаква представа къде съм — в болница, в стая, в Охайо или може би в Калифорния. Може би бях болен или се беше случила някаква злополука. Или пък всичко това беше сън.

 

 

Дългите черни коси на Мицу лежаха сплетени и сплъстени върху лицето и възглавницата й. След като първото й дете беше починало преди близо десет години, тя се закле никога повече да няма друго. Не можеше да понесе болката и страданието на една втора загуба.

Но когато прескочи четиридесетте, разбра, че това щеше да бъде последният й шанс. Сега или никога. И така Мицу Фуджимото и съпругът й Сей взеха своето решение.

Минаха много месеци и лицето на Мицу засия, а в утробата й започна да зрее живот. Семейство Фуджимото щяха да бъдат благословени с дете.

Денят дойде и Сей хукна към долината да търси помощ. Мицу лежеше изкривена на матрака си, пъхтеше и си поемаше дъх между контракциите — изтощена, самотна и изплашена, че нещо ужасно се е объркало… че бебето се е завъртяло не както трябва. С всеки пристъп на контракциите стените на утробата й се втвърдяваха като камък и Мицу крещеше и призоваваше Мама Чия.

 

 

Когато се върнах в съзнание, светът продължи да тъне в мрак, защото върху очите ми все още имаше марля. Кожата ми пламтеше. Не ми оставаше нищо друго освен да стена и да търпя.

Чух някакъв звук. Какво беше това? Сякаш някой изцеждаше парцал над купа с вода. Като че в отговор почувствах някой да докосва челото ми с хладка кърпа. След това успокоително ухание изпълни ноздрите ми.

Чувствата ми напираха да излязат на повърхността. По лицето ми се търкулна сълза.

— Благодаря — измънках аз едва чуто и дрезгаво. Протегнах се бавно и улових малката ръка с кърпата, която бършеше гърдите и раменете ми.

Изненадах се, когато чух глас на момиче, малко момиче, може би на девет-десет години.

— Почивайте сега — каза то.

— Благодаря — повторих аз и сетне добавих: — Вода… моля. Момичешката ръка зад врата ми нежно повдигна главата ми, за да мога да пия. Сграбчих чашата и понечих да отпия повече, но водата се разля по устните и по гърдите ми. Момичето дръпна чашата.

— Простете, казаха ми да ви давам да пиете по малко — извини се тя и пусна главата ми на възглавницата.

След това трябва да съм заспал.

 

 

Мъките на Мицу продължиха, но сега тя беше вече твърде изтощена, за да се напъва и твърде уморена, за да крещи. Изведнъж входната врата се отвори и мъжът и влетя вътре задъхан от усилието да тича по стръмния, разкалян път.

— Мицу! — извика той, — доведох я!

— Фуджи, трябват ми чисти чаршафи… веднага — каза Мама Чия и тръгна направо към изтерзаната бъдеща майка, за да види какво е положението. След това бързо разтри ръце. — Донесете ми още три чисти кърпи… и сложете да заври едно ведро вода. После тичай до камиона и ми донеси кислородната маска.

Бързо и умело Мама Чия — акушерка, лечителка и кахуна — отново провери състоянието на Мицу и се приготви да обърне бебето. Това можеше да се окаже трудно раждане, но с Божията помощ и с подкрепата на духовете на острова, тя щеше да спаси майката и двете заедно щяха да изведат един нов живот на белия свят.

 

 

Паренето стихна и се превърна от непрестанна болка в леко туптене. Опитах се предпазливо да раздвижа мускулите на лицето си.

„Какво бях сторил със себе си?“, запитах се аз в отчаяние, надявайки се все още да се събудя от този кошмар — налудничав, глупав, ненужен. Но това не беше сън. В очите ми пареха сълзи. Бях толкова слаб, че едва можех да се помръдна. Напуканата ми и пресъхнала уста с усилие отново промълви думи „Вода… моля.“ Но никой не ме чу.

Спомних си какво ми беше казал веднъж Сократ за търсенето на смисъла. „По-добре никога не се захващай с това, но захванеш ли се веднъж, по-добре го завърши.“

„По-добре никога не се захващай, по-добре никога не се захващай“, мърморех си аз, преди да потъна в сън.

 

 

Плачът на новороденото отекна през отворените прозорци на малката колиба в тропическата гора. Мицу успя да се усмихне, притискайки детето до гърдите си. Фуджи седеше наблизо сияещ и от време на време протягаше ръка да докосне жена си и бебето. По страните му се стичаха сълзи на радост.

Мама Чия разтреби наоколо, както бе правила толкова много пъти в миналото.

— Всичко ще бъде наред с Мицу и сина ти, Фуджи. Сега те оставям ти да се погрижиш за тях… и съм сигурна, че ще бъдат в много добри ръце. — Тя се усмихна.

Без да се притеснява никак, японецът се разплака, взе ръцете й в своите и заприказва ту на хавайски, ту на японски, ту на английски:

— Мама Чия, махало! Махало! Аригато госаймас! Как бих могъл някога да ти се отблагодаря? — попита той, все още със сълзи в очите си.

— Ти току-що го направи — отвърна тя. Но от израза на лицето му й стана ясно, че нито благодарностите му, нито сълзите му можеха да бъдат достойна отплата в очите на Фуджи — това беше въпрос на гордост и чест. Затова Мама Чия добави: — Ще се радвам да ми дадеш от твоите зеленчуци. Ти отглеждаш най-добрите сладки картофи на острова.

— Ще получиш най-доброто от най-доброто! — обеща й той.

Мама Чия хвърли последен поглед към уморената, но грейнала от щастие Мицу, която кърмеше бебето си, сетне взе раницата си и тръгна пешком надолу към долината. Трябваше да види още един болен.

 

 

Събудих се, когато познатите вече малки ръце повдигнаха главата ми и внимателно наляха някаква течност върху езика ми. Преглътнах я жадно. Имаше странен, но приятен вкус. След още няколко глътки ръцете старателно разстлаха нещо като мехлем върху лицето, гърдите и раменете ми.

— Това е лапа от плодовете на дървото пони, смесени с алое — каза момичето с тихия си детски глас. — Ще помогне на кожата ти.

 

 

Когато се събудих отново, бях по-добре. Главоболието почти беше стихнало, а кожата ми, макар да я чувствах опъната, вече не гореше. Отворих очи. Марлята я нямаше. Зарадван от възможността да виждам отново, аз завъртях бавно глава и се огледах. Бях сам, на брезентово легло в ъгъла на единствената малка, но чиста стаичка на колиба, построена от дървени трупи. От импровизираните сенници струеше светлина. До леглото ми се мъдреше дървен сандък. До отсрещната стена имаше скрин с чекмеджета.

В ума ми прелитаха многобройни въпроси: „Къде съм? Кой ме спаси? Кой ме доведе тук?“

— Хей! — извиках аз. Хей? — повторих по-високо. Чух стъпки и след това се появи момичето. То имаше смолисто-черни коси и красива усмивка.

— Здравейте — каза детето. — По-добре ли се чувствате?

— Да — отвърнах аз. — Коя… коя си ти? Къде съм?

— Вие сте тук! — отвърна тя развеселена. — А аз съм Сачи, помощничката на Мама Чия — добави гордо момичето. — Истинското ми име е Сачико, но за краткост Мама Чия ме нарича Сачи…

— Коя е Мама Чия? — прекъснах я аз.

— Леля ми. Тя ме учи на тайните на кахуна.

— Кахуна — значи все още съм в Хаваите?

— Разбира се! — каза тя и се усмихна на глупавия ми въпрос.

— Това е Молокай. — Момичето посочи една избеляла карта на Хавайските острови, закачена над главата ми на стената.

— Молокай! Течението ме е отнесло до Молокай! — попитах аз смаяно.

 

 

Мама Чия напредваше бавно надолу по виещата се пътека. Беше изминала една тежка седмица и след последните няколко дни се чувстваше уморена. Но работата и изискваше енергия отвъд тази на материалното й тяло.

Тя продължи надолу по пътя през гората. Сега нямаше време за почивка. Искаше да прегледа новия си пациент. Роклята й на цветя, все още влажна от падналия дъжд, беше изцапана с кал по краищата. Косите й бяха полепнали по челото на мокри кичури. Нехаейки за външния си вид, тя ускори, колкото може, крачка по хлъзгавата пътека, която щеше да я отведе до нейния болен.

Мама Чия навлезе в последния завой — тялото й помнеше пътя толкова добре, че можеше да го следва дори в безлунна нощ — и видя сечището и колибата, сгушена, почти скрита сред зелената стена от дървета. „Стои си там, където я оставих“, пошегува се жената. Тя мина покрай бараката за инструменти и зеленчуковата градина, после влезе вътре.

 

 

Опитах се да се поизправя в леглото и да погледна през отворения прозорец. Късното следобедно слънце се спускаше надолу и осветяваше отсрещната стена. Почувствах замайване и се облегнах назад.

— Сачи! — казах аз немощно, — как се озовах тук? И…

След това, ужасен, аз се изправих отново и почти припаднах, когато видях една жена да влиза с куцукане в стаята и да се извръща към мен.

— Рут Джонсън? — извиках аз втрещен. Нима това беше истина? — Сънувам ли? — попитах аз.

— Напълно възможно — отвърна тя. Но това не беше сън. Жената, която ме беше изпратила със сърфа, сега се беше надвесила над мен.

— Ти едва не ме уби! — изкрещях аз.

Жената опря бастуна си на стената, пооправи възглавницата ми и внимателно ме бутна назад в леглото. Тя не се усмихваше, но лицето й излъчваше топлота, каквато не бях доловил преди. Тя се обърна към момичето.

— Добре си се грижила за него, Сачи. Зная, че родителите ти ще бъдат доволни.

Сачи се усмихна лъчезарно. На мен обаче ми се въртяха други неща в главата.

— Коя си ти! — попитах жената. — Защо ми причини това? Какво става тук?

Рут Джонсън не ми отговори веднага. Малко по-късно, докато мажеше лицето ми с някакъв друг мехлем, тя каза тихо:

— Не разбирам… ти не ми приличаш на някой глупав младеж. Защо не спази указанията ми? Защо тръгна без сенник, храна и вода?

Отблъснах ръката й от лицето си и се надигнах отново.

— Какви указания? За какво ми е притрябвал сенник през нощта? Кой взима вода и храна, когато излиза със сърф? Защо не ми каза от какво ще имам нужда?

— Но аз ти казах — прекъсна ме тя. — Написах го… казах ти да се погрижиш да вземеш храна и вода за три дни, сенник и…

— В бележката нямаше нищо такова — спрях я аз.

Тя замълча, озадачена и замислена.

— Как е възможно това? — попита тя, взирайки се в пространството. — На втората страница написах всичко…

— За каква „втора страница“ говориш? — попитах аз. — Даде ми само изрезката от вестник с една бележка. Беше писала на лицето и на гърба…

— Но имаше още една страница — пресече ме тя.

В този момент разбрах какво се е случило.

— Бележката — казах аз. — Тя завършваше с думите „Погрижи се“. Реших, че просто искаш да направя всичко, което ми беше написала.

Когато разбра, какво по всяка вероятност се беше случило, Рут Джонсън затвори очи. За миг по лицето й пробяга някаква смесица от емоции, но после всичко изчезна. Тя поклати тъжно глава и въздъхна.

— Втората страница уточняваше всичко, от каквото ще имаш нужда, а също и къде ще те отведе течението.

— Аз… навярно съм я изтървал, когато съм прибирал другите неща в джоба си.

Облегнах глава на възглавницата. Не знаех дали да плача или да се смея.

— А докато бях в океана, си мислех, че ти принадлежиш към „безмилостното училище“.

— Не е чак толкова безмилостно! — отвърна тя. Засмяхме се, защото не ни оставаше нищо друго и защото цялата история беше толкова нелепа.

Все така засмяна, тя добави:

— А като се почувстваш по-добре да продължиш нататък, можем да те хвърлим от някоя скала!

Засмях се дори по-високо от нея и болката в главата ми се върна. Само за миг се запитах дали пък тя не говори сериозно.

— Но коя си ти? Искам да кажа…

— В Оаху съм Рут Джонсън. Тук моите приятели, ученици и пациенти — в това число и хората, които почти съм убила — ме наричат Мама Чия. — Тя се усмихна.

— Е добре, Мама Чия, как се озовах тук?

Тя тръгна към окачената на стената карта на островите и вдигна ръка.

— Течението те отнесе през протока Каиви, покрай нос Илио и оттам на изток покрай северния бряг на Молокай, покрай нос Кахиу, към Камоку и така се озова недалеч от долината Пелекуну — бих казала по не толкова елегантен начин, но съвсем навреме, точно както знаех, че ще се случи. Има една пътека, проход, известен само на неколцина. Няколко мои приятели ми помогнаха да те донесем тук.

— А къде се намираме сега?

— На едно усамотено място — горски резерват. Поклатих глава и потрепнах, усещайки пулсираща болка.

— Нищо не разбирам. Защо е цялата тази загадъчност?

— Всичко това беше част от твоето посвещаване, казах ти. Ако беше подготвен… — Гласът й постепенно затихна. — Бях небрежна. Съжалявам, че си понесъл всичко това, Дан. Смятах да те поставя пред едно изпитание за вяра, а не да те изпържа под слънцето — извини се тя отново.

— Е добре — рекох аз, — мога ли поне да се считам за посветен.

Тя въздъхна.

— Надявам се, че да.

След кратко мълчание попитах:

— Как разбра, че пристигам на Хаваите? Допреди няколко дни и аз дори не знаех това? Знаеше ли кой съм, когато се срещнахме за първи път пред банката? И как най-вече ме намери?

Мама Чия погледна навън през прозореца, преди да отговори.

— Тук са намесени други сили… и това е единственото обяснение, което мога да ти дам. Аз рядко отварям местните вестници и почти никога не чета колонката с лични обяви. Бях в къщата на сестра ми в Оаху в очакване на партито на Виктор, когато зърнах вестника на масичката за сервиране на кафе. Канехме се да излизаме и докато я чаках да се приготви, аз взех вестника и го прегледах. По някакъв начин погледът ми беше привлечен от твоята обява и в този момент през мен премина нещо като електрическа вълна. Бях обзета от усещане за съдбовност.

Лежах съвсем неподвижно, но по гърба ми пробягаха ледени тръпки.

— Когато прочетох онази обява — продължи тя, — почти видях лицето ти, толкова ясно, колкото го виждам и сега. — Тя нежно докосна изприщените ми страни. Толкова се зарадвах, когато най-накрая пристигна.

— Но защо си се зарадвала? Какво те е грижа за мен?

— Когато прочетох обявата ти, изведнъж всичко изплува… спомних си какво Сократ ми беше писал за теб.

— Какво ти е писал за мен?

— Сега това няма значение. Време е да хапнеш нещо — рече Мама Чия. Тя бръкна в раницата си и извади оттам едно манго и една папая.

— Всъщност не съм гладен — казах аз. — Стомахът ми се е свил. — И наистина бих искал да науча какво Сократ ти е писал за мен.

— Не си ял нищо от седем дни — сгълча ме тя нежно.

— Правил съм го и преди — отвърнах аз. — Освен това трябваше да сваля няколко килограма. — Посочих кръста си, който сега беше значително по-слаб.

— Може би, но този плод е благословен и ще ти помогне да се излекуваш много по-бързо.

— Наистина ли мислиш така?

— Не мисля. Зная го — отговори тя, сетне разряза един плод от скоро откъсната папая, изгреба черните семки от вътрешността и ми подаде половината.

Погледнах свежия плод.

— Може би съм малко гладен — рекох аз и гризнах едно малко парченце. Усетих сладостта му да се разтапя върху езика ми. Вдишах дълбоко аромата. — Ммммм — измънках аз, отхапвайки второ парче. — Значи това лекува?

— Да — каза Мама Чия и ми подаде резен зряло манго. — И това също.

Ядях покорно, с нарастващ ентусиазъм и я разпитвах между хапките:

— И така, как ме откри… на улицата?

— Поредната прищявка на съдбата — отвърна тя. — След като видях обявата ти, реших по някакъв начин да се свържа с теб… или пък да те наблюдавам известно време, за да видя, дали ти ще ме откриеш.

— Никога нямаше да те открия — ти дори не работиш в банка.

— Преди шест години работех.

— Предполагам, че ние се намерихме един друг — казах аз, отхапвайки отново от мангото.

Мама Чия се усмихна.

— Да. А сега е време аз да си вървя, а ти да почиваш.

— Чувствам се вече много по-добре… и все още ми се ще да науча защо си се зарадвала, когато пристигнах.

Тя направи пауза, преди да отговори.

— Има една по-голяма картина, която ти все още не можеш да видиш. Един ден може да достигнеш до много хора. Може би ще намериш правилния лост и ще промениш истински нещата. А сега затваряй очи и заспивай.

 

 

„Лост“, замислих се аз, след като послушах съвета й. Думата прелетя през ума ми и ме върна към един случай отпреди години, от времето, когато работех със Сократ. Вървяхме към университета „Баркли“, след като бяхме закусили в кафенето на Джоузеф. Когато двамата със Сок наближихме университетското градче, един студент ни подаде листовка.

Погледнах я и се обърнах към спътника си:

— Сок, ще хвърлиш ли един поглед на това? Отнася се за спасяването на китовете и делфините — въздъхнах аз. — Миналата седмица беше за подтиснатите хора. А по-миналата за гладуващите деца. Понякога се чувствам толкова виновен, че се интересувам само от себе си, докато там някъде по света има толкова много хора в нужда.

Сократ ме погледна безизразно и продължи да върви, все едно не бях казал нищо.

— Чу ли ме, Сократ?

В отговор той спря, обърна се и каза:

— Ще ти дам пет долара, ако успееш да ме удариш по лицето.

— Моля? Какво общо има това с…

— Десет долара — качи той мизата. След това започна да ме удря на шега, но аз отказах да се хвана на въдицата му.

— Никога през живота си не съм удрял стар човек и не възнамерявам…

— Повярвай ми, младежо, не съществува никаква опасност да успееш да удариш този стар човек. Ти имаш рефлексите на охлюв.

В този момент чашата преля. Направих няколко пробни замаха и след това понечих наистина да го ударя.

Озовах се на земята с китка, приклещена в болезнена хватка. Сок ми помогна да се изправя и попита:

— Забеляза ли, че един малък лост може да бъде много ефективен?

— Да, не можех да не забележа — отвърнах аз, раздвижвайки китката си.

— За да можеш истински да помагаш на хората, ти трябва да се научиш да ги разбираш. Но не можеш да разбереш някого, ако преди това не разбереш себе си. Познай себе си. Подготви се. Развий яснота, мъжество и чувствителност, за да можеш да си послужиш с правилния лост на правилното място в правилния момент. После действай.

Това беше последното нещо, което си спомних, преди да потъна в дълбок сън.

 

 

На другата сутрин Сачико пристигна със свежи плодове и кана с вода. Сетне тя ми махна с ръка, каза: „Време е за училище“ и хукна навън.

Скоро след това дойде Мама Чия и намаза отново лицето, шията и гърдите ми с ухаещия на чисто мехлем.

— Бързо се оправяш… както и очаквах.

— След няколко дни трябва да съм готов за път. — Надигнах се от възглавницата и се протегнах внимателно.

— Готов за път? — попита тя. — Смяташ ли, че си готов да тръгнеш за някъде? И какво ще намериш, когато стигнеш там — каквото намери в Индия?

— Откъде знаеш за това! — попитах аз смаян.

— Когато разбереш откъде зная — рече тя, — ще бъдеш готов да продължиш пътуването си. — Мама Чия ме погледна пронизващо. — Абрахам Линкълн веднъж казал, че ако има шест часа да отсече едно дърво, първите пет ще прекара в острене на брадвата. Теб те чакат големи дела, но все още не притежаваш необходимата острота. Ще отнеме време и ще е необходима огромна енергия.

— Но аз се чувствам все по-добре. Скоро ще имам достатъчно енергия.

— Не говорех за твоята енергия, а за моята.

Отпуснах се отново в леглото и изведнъж се почувствах като товар.

— Наистина трябва да замина — казах аз. — Имаш други хора, за които трябва да се грижиш. Не искам да се натрапвам.

— Да се натрапваш? — повтори тя. — Диамантът натрапва ли се на полировчика на скъпоценни камъни? Стоманата натрапва ли се на ковача? Моля те, Дан. Остани за известно време. Не мога да си представя по-добър начин да използвам енергията си.

Думите й ме окуражиха.

— Е, добре — усмихнах се аз, — може би няма да е толкова тежко, колкото си мисля. Имам подготовката на гимнастик. Зная как да постигам нещата. Освен това прекарах доста време със Сократ.

— Да — каза тя. — Сократ те е подготвил за мен. Аз пък ще те подготвя за онова, което те очаква по-нататък. — Тя прибра мехлема в една кутия и я сложи на бюрото.

— Е, какво ме очаква? Имаш ли някакъв план за действие? С какво се занимаваш тук все пак?

Тя се засмя.

— Играя различни роли, нося различни шапки за различни хора. За теб съм без шапка. — След кратко мълчание тя продължи: — През повечето време помагам на приятелите си. Понякога просто си седя и не правя абсолютно нищо. Друг път пък се упражнявам в приемането на различни форми.

— Приемане на различни форми?

— Да.

— Какво значи това?

— О, това значи да се превръщаш в различни неща, да се сливаш с духовете на животни, скали или на водата — ето за това става дума. Да погледнеш живота от различен ъгъл, ако разбираш какво искам да кажа.

— Но в действителност ти не…

— Стана време да вървя — прекъсна тя въпроса ми по средата. Трябва да посетя някои хора. — Мама Чия взе оставената до библиотеката раница, грабна бастуна си и излезе, преди да успея да кажа нещо.

Изправих се отново в леглото с известно усилие. Виждах я едва-едва през отворената входна врата как куцука ритмично с бастуна си нагоре по лъкатушната горска пътека.

Облегнах се назад и се загледах в тънките лъчи слънчева светлина, които преминаваха през дупките на пердетата и се запитах дали въобще някога ще погледна с добро око на слънцето.

Бях преживял един временен неуспех, но я открих! Тялото ми тръпнеше в нарастващо вълнение. Пред мен се отваряше един труден, може би дори опасен път, но поне беше открит.