Дан Милман
Свещеното пътуване на мирния воин (23)

Одисея

Тайната на успеха в живота — приготви се за възможността, когато тя се открие.

Бенджамин Дизраели

Когато наближихме къщата на Фуджи, звездите тъкмо започваха да изгряват. С изключение на щурците и тихия ветрец, притихналата гора спеше дълбоко.

— Сигурен ли си, че не искаш да останеш на вечеря? — попита той. — На Мицу винаги й е приятно да сложи на масата една чиния повече.

— Не, наистина, имам да свърша някои други неща — отговорих аз, но истината беше, че не исках да им се натрапвам, когато си имаха толкова много грижи с бебето и всичко останало.

Фуджи се усмихна и понечи да тръгне надолу по пътеката, но след това се спря и се загледа в празното пространство. Усмивката изчезна от лицето му.

В същия момент ме обзе някакво предчувствие — не точно лошо, но объркващо.

— Какво има, Фуджи? И ти ли чувстваш нещо?

— Да — отговори той.

— Какво може да е това… — Мислите ми естествено полетяха към Мама Чия. — Мама Чия? — казах аз. — Мислиш ли, че…

Фуджи ме погледна.

— Ще се отбия при нея… просто за всеки случай.

— И аз ще дойда с теб — рекох аз.

— Не — отвърна той. — Може да няма нищо.

— Искам да дойда.

Фуджи се поколеба и после реши:

— Добре.

Закрачихме бързо по пътеката към дома й.

Докато наближавахме къщата, предусещането, че се е случило нещо лошо, ставаше все по-силно и у двама ни.

— Най-вероятно няма нищо. — Опитвах се да се убедя, че всичко е наред.

 

 

Тъкмо щяхме да влезем вътре, когато Фуджи я забеляза, отпусната до ствола на едно дърво, близо до градината. Тя изглеждаше толкова спокойна и толкова притихнала. Очите и бяха затворени и лунната светлина огряваше лицето й. Фуджи се втурна към нея и започна да проверява пулса й.

Потресен, аз коленичих бавно до него и замилвах посребрените й коси. Очите ми се напълниха със сълзи.

— Исках да ти благодаря, Мама Чия — казах аз. — Исках да ти кажа довиждане…

В следващия момент и двамата се дръпнахме изненадани, защото Мама Чия рязко се изправи и извика:

— Не може ли вече една жена да си подремне под звездите?

Фуджи и аз се спогледахме радостно.

— Помислихме си, че си… си… — заекнах аз.

— Аз проверявах пулса ти — не можа да измисли друго Фуджи.

Тогава тя разбра какво сме си помислили.

— Решили сте, че съм ритнала кофата, така ли? Е, не се безпокойте. Само се упражнявах. Искам да се разберем най-накрая. Може би трябва да ви го повтарям всеки ден, докато вие двамата престанете да се държите като натрапчиви глупаци! — Мама Чия се засмя.

Ликувайки, Фуджи се извини. Масата у тях беше сложена. Но преди да си тръгне, той се спря, за да ми даде един добър съвет:

— Дан, що се отнася до онези момчета в града…

— Да? — откликнах аз.

— Понякога най-добрият начин да спечелиш една битка е да я изгубиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Помисли — отвърна той и тръгна към дома си, където го очакваше постната яхния на Мицу.

 

 

Същата вечер в гостната на Мама Чия тя и аз изпихме по няколко чаши саке за наше здраве. Организмът ми беше толкова пречистен от простата храна и упражненията, че ефектът на сакето беше опустошителен или с други думи станах по-сантиментален от обичайното. С овлажнели очи аз се заклех на Мама Чия във вечна преданост и й пожелах довиждане „завинаги, просто за всеки случай“. Тя ме потупа по ръката снизходително, усмихна ми се, но запази мълчание.

Очевидно по някое време съм заспал на пода, защото именно там се намерих на сутринта. В ушите ми звъняха камбаните на Нотр Дам. Отчаяно се мъчех да се откъсна от щракащата ме глава, но нямаше как да направя това.

Мама Чия се събуди неприлично жизнерадостна и ми приготви един от специалните си церове; по думите й, на вкус той бил „по-лош от смъртта“.

— И като стана дума за смъртта — подех аз и всяка дума изпращаше към главата ми пронизваща болка, — не мисля, че ти си човекът, който ще умре скоро. Аз съм този, дето ще се гътне и се надявам това да стане наистина скоро. — Завъртях очи и проплаках: — Повръща ми се.

— Спри да въртиш очи — посъветва ме тя. — Ето, това ще ти помогне.

— Благодаря. Не знаех, че ги въртя.

Час по-късно се почувствах много по-добре, съзнанието ми беше много по-ясно и с яснотата дойдоха нови тревоги.

— Знаеш ли, че наистина ме изплаши вчера вечерта. Просто стоях там. Почувствах се безпомощен… сякаш нямаше какво да направя.

Мама Чия седна на една възглавница на пода и ме погледна.

— Нека да се разберем веднъж завинаги, Дан. От теб не се очаква да направиш нещо. Ако искаш да имаш душевен покой, те съветвам да се оттеглиш от поста си на генерален мениджър на вселената.

Казвам ти, Дан, аз съм на финалната права, каквото и да правиш или да не правиш. Може да се случи утре или след няколко месеца — не зная, но ще бъде скоро. Приготвила съм се за път — каза тя, сетне подпря краката си на края на кушетката и вдигна глава към тавана.

— Мама Чия — реших да й доверя аз, — когато за първи път дойдох тук, смятах, че си ми нужна само, за да ми кажеш къде да отида след това.

Думите ми я накараха да се усмихне.

— Но сега не зная какво повече мога да науча от това, което ти и Сократ вече сте ме научили.

Мама Чия ме погледна.

— Винаги има какво още да се научи. Всяко нещо те подготвя за следващото.

— Онова училище в Япония — където си срещнала Сократ — там ли трябва да отида сега?

Тя не отговори на въпроса ми.

— Какво има? Нямаш ми достатъчно доверие, за да ми кажеш?

— Въпросите ти са основателни, Дан и аз разбирам как се чувстваш. Но не мога просто да ти дам име и адрес.

— А защо не?

Мама Чия си пое въздух, докато обмисляше отговора си.

— Наречи го ако искаш „правилата на играта“, защитен механизъм или посвещаване. Успяват само онези, които имат необходимите сетива и са достатъчно отворени за света.

— Сократ ми беше също толкова полезен, що се отнася до подробностите и конкретните детайли. Той ми каза, че ако не мога да те намеря сам, значи още не съм готов.

— Значи разбираш.

— Да, но това не значи, че ми харесва онова, което съм разбрал.

— Няма значение дали ти харесва или не. Тук, както знаеш, има по-крупен план — напомни ми тя. — И в него не участваме само ти, аз и Сократ. Ние сме само нишки, вплетени в една по-голяма канава. Има загадки, които не се опитвам да разбуля, само им се наслаждавам.

— Веднъж Сократ ми даде една своя визитка — споделих аз. — Оставил съм я на съхранение у дома. Под името му пише „Парадокс, хумор и промяна“.

Тя се усмихна и каза:

— Да, това е животът. Сократ винаги е умеел да дефинира същността на нещата. — След това Мама Чия докосна ръката ми и добави: — Сега, нали разбираш, че въпросът не е дали аз ти се доверявам или не, Дан? Нещата по-скоро опират до това дали ти имаш доверие в себе си.

— Не съм сигурен, че те разбирам.

— Тогава се довери и на това също!

— Но помня как Сократ ми каза, че ти ще ми покажеш пътя.

— Именно, казал ти е, че ще ти покажа пътя, а не, че ще ти изпратя телеграма. За да намериш тайните училища, трябва да откриеш Вътрешните Записи. Правилата на играта не ми позволяват да ти разкрия всичко направо. Мога само да те науча как да виждаш и да ти помогна да се подготвиш. Картата е вътре в теб.

— Вътре? Къде?

— Тайните училища често са някъде в сърцето на града или в някое малко селце в съседство със собствения ти дом, но те остават невидими. Но повечето хора просто минават покрай тях и обикалят пещерите на Непал и Тибет, търсейки досег със святото. Докато ние, воините изследваме пещерите и сенчестите места в собствените си съзнания и виждаме там само собствените си отражения. Думите на многобройните учители по света звучат глупаво, защото ги слушат само глупци.

А сега — продължи Мама Чия, — е моментът, когато невидимото става отново видимо и ангелите се сдобиват с криле. И ти си един от избраните. Беше мой дълг, мой щастлив дълг да ти помогна по пътя. Подобно на Сократ, аз съм водач на душата ти — рече тя. — Ние сме с теб, за да те подкрепяме, а не за да те улесняваме.

Ти трябва сам да намериш пътя си, както преди това намери мен. Аз мога само да ти покажа правилната посока, да те побутна да тръгнеш и да ти пожелая на добър час.

Мама Чия забеляза изражението ми.

— Не свъсвай вежди, Дан. И престани да се опитваш да проумееш всичко. Не е необходимо да знаеш всичко за океана, за да можеш да плуваш в него.

— Смяташ ли, че съм готов да потегля на път?

— Не, все още не. Ако тръгнеш сега… — Тя не се доизказа и смени темата. — Ти си почти там… може би само на час път или няколко години. Надявам се само да бъда тук достатъчно дълго, за да видя как…

— Ще направя своя скок — довърших аз.

— Да. Защото, както ти казах, изкачването нагоре е като с бърз асансьор.

— Бих искал да скоча още днес, още сега, стига да знаех как — казах аз обезсърчен. — Бих сторил всичко за теб, Мама Чия. Само ми кажи какво да направя!

— Бих искала да бъде толкова просто, Дан. Но то трябва да дойде отвътре, както цвете пониква от семето си. Не можеш да пришпорваш нещата. Не сме в състояние да определяме кога какво да се случи.

А междувременно просто прави онова, което смяташ за нужно. Преодолявай проблемите, които се изправят пред теб. Използвай всяка възможност да се развиваш и да се извисяваш. Погрижи се за недовършените неща на по-долните нива. Застани лице в лице със страховете си. Направи всичко необходимо, за да укрепиш здравето си и да натрупаш повече енергия. Канализирай и дисциплинирай тази енергия. Ти трябва да овладееш себе си, преди да успееш да се надскочиш.

Мама Чия замълча за кратко и си пое дълбоко въздух, преди да продължи.

— Показах ти онова, което трябваше да знаеш. А дали то ще ти помогне или не, зависи от това как ще използваш знанието си.

Натъжен, аз провесих нос и казах приглушено, почти на себе си:

— Продължавам да губя учителите си. Първо Сократ, а сега ти ми казваш, че скоро ще си тръгнеш.

— Никога не се привързвай прекалено силно към който и да е от учителите си — посъветва ме тя. — Не бъркай опаковката с подаръка. Разбираш ли?

— Мисля, че да — отвърнах аз. — Това означава, че скоро пак трябва да тръгна да гоня вятъра, да търся човек без лице и място без име.

Тя се усмихна.

— Когато ученикът бъде готов, учителят ще се яви.

— Чувал съм това и преди.

— Но разбираш ли го наистина? Това твърдение може да бъде изтълкувано и така: „Когато ученикът бъде готов, учителят ще се яви навсякъде“: на небето, сред дърветата, в такситата и банките, в кабинета на терапевта и в автосервиза, в твоите приятели и врагове. Ние всички сме учители един за друг. Има учители във всеки квартал, във всеки град, провинция, страна — учители за всяко от нивата на съзнанието. И както навсякъде, някои учители са по-опитни и знаят повече от другите. Но това няма значение. Защото всяко нещо играе ролята на оракул. Всички неща са взаимосвързани. Всяко малко късче е отражение на Цялото, когато имаш очи да видиш това и уши да го чуеш. Сега това може да ти звучи абстрактно, но един ден — и този ден може би не е толкова далеч — ти ще вникнеш в него напълно. И когато това се случи — каза тя и взе един блестящ камък, — ти ще се взреш в този камък, ще впиеш очи в жилките на някое листо или ще погледнеш една хартиена чашка, понесена от вятъра и ще разбереш тайните принципи на вселената.

Замислих се над думите й и после попитах:

— Има ли някакъв проблем, когато учителите са човешки същества?

— Разбира се, че има! И това е така, защото всеки учител в човешко тяло има някаква неустойчивост, чудатост или слабост. Проблемите могат да бъдат големи или малки. Да са свързани със секса, храната, властта или което е по-лошо — учителят може да вземе да умре в ръцете ти. — Мама Чия направи пауза, за да подсили ефекта на казаното.

Но за повечето хора — продължи тя, — учителят-човек е култова фигура, жив пример, огледало. По-лесно е да разбереш човешката писменост и реч, отколкото езика на облаците, котките или лъча на светкавицата върху пурпурното небе.

Хората също имат мъдрост, която да споделят, но учителите идват и си отиват. Веднъж отвориш ли обаче Вътрешните Записи, виждаш всичко като на длан и отвътре, а Универсалният Учител се явява навсякъде.

— Какво да направя, че да се подготвя? — попитах аз.

Мама Чия се замисли дълбоко и втренчи поглед в нищото. След това се извърна към мен.

— Аз направих, каквото можех, за да ти помогна да се подготвиш.

— Да се подготвя за какво? — попитах аз.

— За онова, което предстои.

— Никога не съм обичал загадките.

— Може би затова животът ти предлага толкова много — усмихна се тя.

— Как да разбера кога съм готов?

— Вярата ще ти подскаже това — отговори Мама Чия. — Но твоята вяра в самия теб не е достатъчно силна. Това означава, че се нуждаеш от предизвикателство, някакво изпитание, в което да се огледаш като в огледало и така да разбереш какво си научил и какво не.

Мама Чия стана и закрачи из стаята; след това погледна през прозореца и отново закрачи. Най-накрая се спря и се обърна към мен:

— На острова има съкровище, което е неоткриваемо за неподготвеното око. Искам да го намериш. Ако успееш, значи си готов да продължиш нататък с моята благословия. Ако ли пък не… — Тя прекъсна мисълта си и вместо това каза: — Да се срещнем днес по залез слънце, в гората. Там ще ти обясня всичко.

В този момент Червенка кацна на перваза на прозореца. Загледан в нея, аз казах:

— Ще бъда там. Къде точно ще се срещнем? — Когато се обърнах, я нямаше. — Мама Чия? — извиках аз. — Мама Чия? — Никакъв отговор. Претърсих къщата, погледнах и отзад, но знаех, че няма да я намеря преди залез слънце. Но къде? И Как? Почувствах, че това щеше да ми бъде първата задача.

 

 

Почивах през по-голямата част от следобеда, без да имам и най-малка представа какво ще правя, след като слънцето залезеше. Лежах в леглото, твърде развълнуван, за да мога да заспя. Част от ума ми подреждаше всичко научено за трите същности и седемте нива на кулата на живота. В съзнанието ми прелитаха образи, а чувствата ми се сменяха едно след друго.

Не можех дори да си представя как изглеждаше света, преди да срещна Мама Чия. Чудех се как въобще съм виждал нещо. Но виденията бяха нещо различно от изпитанията в реалния свят. Какво ли ми беше подготвила тя?

Замислих се за всички вероятни и малко вероятни места, където можеше да ме чака, но скоро заключих, че всичките ми опити да разбера това, щяха да бъдат безплодни.

После си помислих, че Първичните същности са в контакт и следователно моята Първична същност трябваше да знае къде е нейната. Трябваше само да обърна внимание на сигналите на моята интуиция и да се доверя на инстинкта си. Можех да я открия като с гайгеров брояч! Вече бях наясно какво да правя, но дали наистина щях успея?

Знаех, че трябва да отпусна тялото си и да освободя Съзнателната си същност, за да мога да доловя посланията на Първичната си същност. Затова в късния следобед намерих една купчина пръст в края на гората, седнах на нея и се потопих в медитация. Докато гърдите ми се издигаха и отпускаха сякаш по своя собствена воля, аз оставих мислите, чувствата и емоциите си да се издигат и спускат като морски вълни. Несмущаван от потока на съзнанието си, аз го наблюдавах как той минава покрай мен, без да се вкопчвам в него или да попадам в капана му.

Точно преди залез слънце се изправих, протегнах се, поех си няколко пъти дълбоко въздух, издишах навън напрежението, тревогите и безпокойствата, които можеха да ми попречат и закрачих към средата на сечището. „Не губи увереност“, напомних си аз. Довери се на Първичната си същност. Тя знае.

Най-напред се опитах да я видя във въображението си. Отпуснах се и зачаках образа. Лицето й се появи, но то приличаше повече на картина, създадена от паметта ми и не можах да видя какво има около нея. След това се заслушах в ума си, за да чуя някакъв звук, който да ме насочи или може би дори гласа й. Но и това не помогна.

Като опитен атлет, бях развил точен усет за положението на тялото си и сега реших да го използвам. Завъртях се бавно в кръг, търсейки вярната посока. След това се намеси умът ми: „Вероятно тя те чака седнала на верандата си. Не, по-скоро е на жабешкото езеро. Може би е в гората близо до къщата на Джоузеф и Сара или до тази на Фуджи и Мицу. Или пък ще се промъкне в моята колиба и ще ме чака там, докато се предам.“ Изведнъж осъзнах какво правя и отхвърлих всичко това. Сега не беше моментът за логични и разумни предположения.

„Почувствай го!“, казах си аз. Мълчаливо се обърнах за помощ към Първичната си същност. Чаках и все така бавно се въртях в кръг. Нищо. И след това „Да!“. Във вълнението си бях извикал на глас. Посочих предусетената посока или може би ръката ми сама се вдигна натам — не зная със сигурност — и след това усетих, че съм на верен път. Това беше някакво интуитивно чувство, каквото бях имал и в миналото, но този път беше по-силно. Съзнателната ми същност подскочи и стовари върху мен всичките си съмнения: „Това е глупаво, просто игра на въображението. Не можеш да знаеш това, измисляш си.“

Отхвърлих тези мисли и последвах ръката, която под известен ъгъл сочеше нагоре към лявата пътека и към билото. Тръгнах напред и чувството оставаше все така силно. Навлязох навътре в гората, отклоних се от пътеката и спрях. Завъртях се като слепец, осланяйки се на новите си вътрешни сетива. Стори ми се, че сега тя е още по-близо. После отново ме връхлетяха съмнения.

Но чувството беше по-силно от съмненията и то ми подсказваше, че тя наистина е наблизо. Завъртях се отново в кръг, спрях се и тръгнах право напред към едно дърво. Докоснах го и то каза високо: „Това беше твърде лесно. Следващият път ще ти сложа превръзка на очите.“

— Мама Чия! — извиках аз, разтреперан от вълнение; сетне заобиколих ствола и я видях да седи там. — Направих го! Получи се! — Заподскачах от радост. — Не знаех къде си. Не бих могъл да зная. Но те намерих.

Случилото се беше доказателство, че за човешките същества и за мен на този свят има други неща, които не могат да бъдат видени с очи. Аз се доверих на Първичната си същност, видях как Съзнателната ми същност може да се изпречи на пътя ми и така всичко научено от мен кристализира в реално познание.

— Това е невероятно! — казах аз. — Какъв магически свят!

Макар да ми струваше значително усилие, аз постъпих като кавалер и помогнах на Мама Чия да се изправи и след това я прегърнах силно.

— Благодаря ти! Беше наистина забавно.

— Първичната същност обича да се забавлява — отвърна тя. — Затова и чувстваш такъв прилив на енергия.

Скоро се поуспокоих и казах:

— Ще намеря това съкровище, където и да е то, ако наистина си решила да ме поставиш на това изпитание. Но всъщност не ми трябва да го търся другаде — ти си съкровището. И искам да остана тук, колкото може по-дълго.

— Да — каза Мама Чия и ме хвана нежно за раменете, — думите ти ми подсказват, че си близо до скока, много близо, но ти не си тук, за да ми служиш. Аз съм просто пътна станция. Запомни ме с благодарност, ако искаш, но не заради мен, а заради теб, защото благодарността отваря сърцето. — В последните розови отблясъци на слънцето усмихнатото й лице изглеждаше почти ангелско и отразяваше цялата обич, която изпитвах към нея.

— А сега — рече Мама Чия, — е време да се заловиш за работа. — Тя седна отново на земята, извади от раницата тефтера си и една химикалка и затвори очи. Известно време просто остана така, дишаше дълбоко и чакаше. След това започна да пише с треперещата си ръка, в началото бавно, а сетне все по-бързо. Когато свърши, ми подаде листчето, на което пишеше:

Над вода и под море, във гора и висине.

Вярвай ти на своето сърце

и на усета за синьото море.

За да го намериш, ти върви

в нощна доба, утринни зари.

Видиш ли го, скоро ще узнаеш,

че е горе то и долу, спирай да се маеш.

Сграбчиш ли го ти веднъж тогаз,

море ще прекосиш завчас.

Прочетох бележката втори път.

— Какво означава това? — попитах аз и вдигнах глава. Тя бе изчезнала отново. — По дяволите! Как го правиш това? — извиках аз в гората. След това въздъхнах, седнах и се зачудих какво да правя по-нататък.

И така, значи отивах на лов за съкровища — нещо като одисея. Е, можех да потегля сутринта — това звучеше разумно. Но в гатанката се казваше, че трябва да пътувам и в „нощна доба“. От друга страна, нямаше смисъл да тръгвам, преди да зная къде отивам. Погледнах бележката отново. Най-озадачаващи ми се струваха стиховете „Видиш ли го, скоро ще узнаеш, че е горе то и долу, спирай да се маеш.“

Воден от импулс или може би с надеждата да попадна на насочващ знак, аз реших да тръгна нагоре през гората, за да получа по-добра перспектива. Беше пълнолуние и луната се търкаляше на изток ниско над хоризонта, но достатъчно високо, за да осветява пътя ми.

„Крачех самичък през гората и си играех на криеница с луната“, запях аз, следвайки ритъма на стъпките си, докато се изкачвах нагоре по влажната пътека, огряна от луната. Чувствах се свеж, пъргав и бодър. Гората си беше почти същата и през нощта, но в мен настъпи голяма промяна. Загадъчни и непознати сили изтикаха Първичната ми същност на повърхността. Наслаждавах се на вълнението.

Усетих в стомаха си някаква топлина, която се понесе като вълна от енергия, забълбука нагоре по гърдите ми и ме накара да надам вик като птица. „Иииииих“ изпищях аз пронизително и високо. И се почувствах наистина като птица, като планински лъв, който пристъпва тихо в нощта. Никога не беше ми се случвало нещо подобно.

Докато се изкачвах нагоре в топлата нощ, лицето и гърдите ми се покриха с пот. И се замислих над мистерията на живота. Тази магическа нощ изглеждаше нереална или по-скоро като сън. А може би просто сънувах. Може би бях паднал от сърфа в морето. Дали не бях в някакъв делириум, в чуждо тяло, в друг живот или в леглото си в Охайо.

Спрях се и огледах гората под мен. Дърветата под лунната светлина изглеждаха като сребристи ивици, направени с четка. Не, това не беше сън. По тялото ми се стичаше истинска пот, над мен грееше истинска луна и аз бях наистина уморен. Скоро щеше да се зазори. Билото беше точно над мен и може би до него имаше още половин час път. Затова аз напрегнах мускули и се впуснах в надпревара със зората към върха.

Изкачих се горе задъхан, намерих едно скътано място и заспах там, докато слънцето не надникна над скалите и не докосна лицето ми. Погледнах към ширналата се панорама на остров Молокай. А сега накъде?

Чух в паметта си гласа на Сократ. Той ми бе споменал за коана^[1], онази неразрешима гатанка, чието предназначение беше да обезсили съзнателния ум. „Решението“ или отговорът не бяха в точните думи, а в прозрението зад тях.

Запитах се дали гатанката на Мама Чия не беше също коан. Едно кътче от ума ми се зае да разнищва този въпрос и щеше да продължи да прави това още дълги часове, и насън и наяве.

След това се замислих за промяната на формите. Мама Чия бе нарекла този феномен „вид дълбока емпатия“. Като дете играех на така наречените игри „ами ако“. Ами ако съм тигър — как щях да изглеждам тогава? А ако съм горила? По мой си детски начин аз подражавах на тези животни, не много умело, но с истинско чувство. Може би това щеше да ми помогне сега.

Точно когато тази идея прелетя през ума ми, видях един албатрос да се рее по въздушното течение не особено високо и сетне сякаш застина във въздуха над мен. С огромна изненада открих, че за един единствен миг се бях превърнал в самия албатрос и бях надникнал през неговите очи надолу към себе си. С пронизителен крясък птицата полетя напред и след това се спусна към града по една безкрайна линия надолу. И тогава разбрах накъде да тръгна. Да, град Каунакакай. Каква чудна нощ!

Преди да тръгна надолу, огледах целия остров, окъпан в лунната светлина. „Добре е, че дойдох първо тук, за да получа тази по-широка перспектива“, помислих си аз. Тъкмо преди да поема надолу, забелязах едно перо от албатроса в краката си. Взех го и тогава почувствах у мен да се надига някакъв древен порив. Бях се впуснал в едно магическо търсене и защо то да не започне с ритуал?

Вдигнах перото над главата си с лявата си ръка, а дясната насочих надолу, свързвайки по този начин небето и земята. Чувствах се и изглеждах като магьосника от тесте с карти таро. След това приветствах четирите посоки на света и помолих духовете на острова за помощта им.

Първичната ми същност ми даде нови сили, когато се заспусках надолу с възможно най-голямата скорост. В късния предиобед спрях за кратка почивка, откъснах по пътя няколко плодове папая, обелих ги и ги изядох небрежно, без изобщо да държа на благоприличието, а обелките захвърлих на земята, за да подхранят почвата. Вървях напористо и с усещането, че преследвам някаква цел, макар да не знаех точно каква. „А, да“, припомних си аз. Отивах в града.

Изсипа се дъжд, който беше добре дошъл, защото изми сока от папаята от лицето, ръцете и гърдите ми. Сетне изсъхнах под слънчевите лъчи, а вятърът изсуши косата и брадата ми.

Част от пътя изминах в каросерията на един камион с надпис „Ранчо Молокай“, а след това повървях още малко пеша до Каунакакай. Чувствах се като недодялан планинец, когато се заскитах по улиците на града, за да се озова малко по-късно направо в ръцете на един мой скорошен познайник и въплъщение на самата богиня на отмъщението Немезида — Биреното коремче, придружен от приятелите си.

По това време бях вече напълно разнебитен, така да се каже. По-голямата част от нощта бях прекарал на крак, не зная откога не бях ял нищо друго освен малкото папая и се чувствах повече от уморен, почти смазан. Лицето на Биреното коремче трепна в знак, че ме е познал и той тъкмо свиваше юмруци, когато се чух да казвам с глас, в който си даваха среща Джийн Отри, Маршал Дилън, Джон Уейн, Уолтър Бренан, Габи Хейз и Гари Купър:

— Чух, че сте ме търсили, негодяи.

Думите ми ги спряха за момент.

— Негодяи — спусна се в размисъл Биреното коремче. — Тоя приятел нарече нас „негодяи“.

— Не мисля, че това хубаво — отзова се един от по-едрите му приятели.

— Не плащам на тебе, за да мислиш! — отряза го безстрашният им водач.

— Ама ти тъй или иначе не плащаш — каза Големия побратим в пристъп на вдъхновение. Забелязах, че най-дребният от тези юнаци беше с половин глава над мен и по тегло ме превъзхождаше с двайсетина килограма.

Междувременно течеше разговор, в който Биреното коремче сподели вдъхновеното си намерение да направи от мен пой. За целта готвачите обикновено използват корени от таро и ги намачкват до получаването на бяла каша, но аз също съм щял да свърша работа. Стигайки до този извод, той пристъпи към изпълнението на плана си.

Заклетият ми враг замахна, но скорошната ми подготовка ми помогна да избегна удара му, което го накара да залитне напред. Последва нов удар и след това още един, и още един. Биреното коремче нанасяше ударите си като бейзболен питчър от първа лига — бързи топки, фалцови топки и силни топки към базовата линия. Първичната ми същност трябва да си беше научила урока добре. Чувах в себе си глас, който ми подсказваше: „Към теб идва сила, отдръпни се от пътя и и избегни удара.“

Единственият ми урок не ме беше направил майстор на бойните изкуства. Но той беше много добър урок. В интерес на истината Биреното коремче също беше ударил няколко бири повече и не беше в най-добрата си форма.

Трябваше да му дам урок на този юнак. На всичко отгоре беше упорит. Лицето му беше пламнало, той пухтеше и пуфтеше и се опитваше да цапардоса това хаоле с вид на хипи, довлякло се вероятно от Калифорния. И все не успяваше. Проваляше се пред приятелите си.

Аз продължавах да се изплъзвам, да отскачам и да лъкатуша. Започнах да се чувствам като Брус Ли. Дори намерих време да изпратя мислено благодарностите си на Фуджи.

И тогава си спомних нещо, на което ме беше научил Фуджи: Понякога най-добрият начин да спечелиш една битка е да я изгубиш.

В същия миг проникнах в ума на младежа, долових чувствата му и се натъжих. Аз бях натрапник в неговото царство, а боят беше едно от малкото неща, с които се гордееше. На всичко отгоре сега търпеше провал пред единствените си приятели. Както обикновено, аз мислех само са себе си. Фуджи беше прав. Важна част от самозащитата е да разбереш кога да не се защитаваш.

Свалих гарда си и се люшнах назад, когато Биреното коремче в последно героично усилие стовари един къс десен удар в челюстта ми. Стори ми се, че ме е халосал летящ свински бут. Чух силен звук, когато главата ми се килна настрани; видях около себе си звездички и после се намерих проснат сред някакви разпилени боклуци.

Надигнах се наполовина, разтърках лицето си и казах:

— Това беше наистина страшен удар. А твоите юмруци да не би да са от месинг или какво?

Той беше спасил честта си. Аз бях победеният противник. Видях промяната на израза му, когато посочи пестника си.

— Тия юмруци направени от желязо — рече Биреното коремче.

— Я ми помогни — казах аз и протегнах ръка. — Да взема да ви почерпя по бира, момчета.