Дан Милман
Свещеното пътуване на мирния воин (18)

В служба на духа

Спях и сънувах, че животът е само радост.

Събудих се и видях, че животът означава просто да служиш.

Служих и открих, че да служиш означава да си щастлив.

Рабиндранат Тагор

Докато вървяхме бавно надолу по виещата се през гората пътека, аз попитах:

— Какво точно се случи с мен там — когато прескочих пропастта и под водопада?

Мама Чия куцукаше. Когато ми отговори, в думите й усетих съчувствие и разбиране:

— Дан, за теб, както и за много други, третият етаж остава бойно поле. Въпросите за решаване тук касаят дисциплината, дълга, волята, самоконтрола и пак тук завършва подготовката на Първичната същност.

Докато не постигнем яснота по всички тези въпроси и не станем господари на себе си, животът ни се превръща в непрестанна борба да прехвърляме мостове между знанието за това какво трябва да правим и действителната му реализация. Воинът е овладял Първичната си същност, подготвил я е и онова, което тя иска и от което се нуждае, са едно и също нещо. Предишното противопоставяне е заличено.

При скока над пропастта ти показа силна воля. В противен случай щеше да се сгромолясаш в бездната.

— Какви щяха да бъдат последствията тогава?

— Дълго изкачване обратно! — засмя се тя.

— Беше ли там Сачи наистина?

— Да, в ума ти тя действително беше там — каза Мама Чия и добави: — Може би Сачи символизира дъщеря ти, която си оставил в Охайо.

Бях обзет от чувство на угризение, отговорност и обич, когато малкото личице на Холи изникна в съзнанието ми.

— Трябва да се прибера у дома и да я видя.

— Да, разбира се — съгласи се тя. — Но ще бъдеш ли цялостен баща, когато това стане? Или човек, който има още много работа за довършване?

В ума ми отново отекнаха думи, изречени от Сократ: „Започнеш ли веднъж нещо, по-добре го завърши.“

— Приключи ли тук твоята мисия вече? — попита Мама Чия, все едно четеше мислите ми.

— Не зная. Все още не разбирам какво се случи с мен под водопада…

Тя ме прекъсна:

— Ти направи огромен скок над бездната. Но те очаква един още по-голям скок.

— Към четвъртия етаж?

— Да… и към сърцето.

— Към сърцето — повторих аз. — Звучи малко сантиментално.

— Сантиментите нямат нищо общо с това — отвърна тя. — Тук става дума за физика или по-скоро за метафизика. И ти можеш да направиш този скок, Дан. Но ще ти е необходима голяма смелост и любов. Тези качества остават скрити — или частично развити — при повечето хора, а при теб те оживяват сега. Всичко започва с един копнеж, както ти го описа. — Мама Чия замълча за кратко и сетне продължи: — Аз те познавам по-добре, отколкото ти самия себе си, Дан. Всичките ти преживявания до този момент са приключенията на Духа ти, който търси себе си — ни повече, ни по-малко. Висшата ти същност те очаква, изпълнена с обич. Тази среща е толкова близо. Само се надявам, че ще доживея да видя… — тя се прекъсна по средата на думите си.

— Какво искаш да кажеш, че ще доживееш да го видиш? — попитах аз. — Толкова дълго време ли ще отнеме… или има нещо, което не знам?

Мама Чия спря за малко и ми се стори, че се кани да отговори на въпроса ми. Вместо това тя закуцука отново по пътеката и продължи мисълта си там, където я беше прекъснала:

— Ти ще срещнеш Висшата си същност в мига, в който съзнанието ти се издигне над морето на личните грижи и политне към сърцето ти. Нали разбираш, не е необходимо да изкачиш Тибетските планини, защото царството небесно е в теб — напомни ми тя. — Вътре в теб, и от сърцето нагоре. Всичко е там.

— А горните етажи?

— Казах ти вече — стъпка по стъпка. Първо намери сърцето си. След това високите етажи сами ще се погрижат за себе си, но ти ще бъдеш твърде погълнат от това да даваш обич и да служиш на хората, за да те е грижа за тях.

— Не зная дали съм подходящ за ролята на „Свети Дан“ — ухилих се аз. — Ако не за друго, то поне заради това, че твърде много обичам сладки.

— Добре — усмихна се Мама Чия. — Когато направиш скока към сърцето, ти наистина ще обичаш сладките. Зная това от личен опит! — Тя се засмя, но за известно време остана мълчалива, сякаш ми даваше време да осмисля думите и, както градинарят оставя водата да проникне до корените.

Вдигнах глава и се огледах. Облаци забулваха обедното слънце. Казаното от Мама Чия бе докоснало някаква дълбока струна в мен. Продължихме да вървим мълчаливо, но в ума ми отново изникнаха въпроси:

— Мама Чия, срещал съм хора, които имат необикновени способности. Означава ли това, че те са достигнали високите етажи?

— Някои хора проявяват умения от техни предишни превъплъщения. Но най-често, ако не са разчистили хаоса от долните нива, те само временно се озовават на горните етажи и за кратко надникват от тези прозорци, черпейки от непознати енергии.

— А духовните учители?

— Необичайните способности на истинския духовен учител съществуват още от раждането му. Те обаче могат да останат скрити в периоди на вътрешен смут и объркване, докато изведнъж бързо не разцъфтят под въздействието на някакво събитие или среща с духовен водач. Великите учители могат да получат достъп до високите нива и те наистина са способни на огромна любов, енергия, яснота на ума, мъдрост, обаяние, състрадание, чувствителност и сила, но ако не са господари на долните етажи, накрая избягват с парите на възпитаниците си или спят с ученичките си.

— Наистина искам да достигна високите нива на кулата.

— От векове са известни някои мистични техники и съставки, които ни позволяват да зърнем горните етажи. Но това са сакрални, а не възстановителни дейности. Те играят ролята на предварителен поглед към онова, което предстои.

Много добронамерени, самотни, отегчени или отчаяни хора навлизат в сферата на духа чрез определени техники — продължи тя. — Но какво се случва после? Какво успяват да постигнат? Те се връщат към предишното си състояние по — подтиснати отвсякога.

Духът е винаги тук, с нас, около нас, в нас. Но преки пътища към него няма. Мистичните практики могат да породят повишено съзнание, но ако нямат здрава опора в един отговорен живот в измерението на духа, те не водят наникъде — каза тя, следвайки една извивка на пътя. — Онези, които се опитват да избягат от света с духовни техники, са тръгнали в грешна посока, защото търсенията им само усилват чувството за морална дилема, което ги е мотивирало в началото.

Желанието да се издигнем над скуката, материалното и тленното в този свят е естествено и понятно. Но онези, които с действията си, задоволяват само собствените си интереси, бягайки от въпросите на всекидневието, ще се изкачат по стълбата само за да открият, че са я подпрели не там, където трябва.

Човек се среща с Висшата си същност не като си представя разноцветни светлини и с красиви визуализации, а възприемайки волята й, превръщайки се самият той във Висша същност. Този процес не е насилствен. Той започва, когато сам пожелаеш това.

Ежедневният живот е тренировъчната площадка на мирния воин — продължи тя. — Духът ти дава всичко необходимо, тук и сега. Ти се развиваш, не опитвайки се да отидеш другаде, а като прегърнеш и насочиш вниманието си към онова, което е точно пред теб. Едва тогава можеш да направиш следващата стъпка към етажа, към който се стремиш.

И тогава — каза Мама Чия, взирайки се в мен, — когато долните етажи бъдат разчистени, се случва нещо много вълнуващо и неуловимо. Настъпва една много рядка и драматична промяна — човек спира да търси щастие и започва да го създава.

В крайна сметка всичко се свежда до това да служиш на другите. Христос казва: „Най-великият сред вас ще бъде на всички.“ Това, Дан, е пътят към сърцето, към планината в гърдите ни. И запомни тези мои думи, един ден ти ще служиш на другите не от личен интерес, чувство за вина или социални подбуди, а просто защото това ще бъде най-силното ти желание. Чувството ще бъде и просто, и силно като гледането на прекрасен филм, което те прави щастлив и поражда у теб желанието да споделиш това щастие с другите.

— Не зная дали служенето на хората може да бъде главната цел на моя живот. Това продължава да ми звучи като бреме.

— Разбира се, че ще ти звучи така — отвърна тя, — защото ти все още гледаш през прозорците на третия етаж. Но от прозореца на четвъртия етаж, през очите на сърцето ти обикновените удобства, личният комфорт и удовлетворение вече няма да бъдат в центъра на твоето съществувание. Всяка сутрин, когато ставаш, ти няма да имаш търпение да помогнеш на някоя друга душа, някоя друга част от твоята Същност.

След това Мама Чия замълча, защото внезапната дъждовна буря направи ходенето опасно. Почти беше невъзможно да говориш и да внимаваш да не стъпиш на някое от усуканите и хлъзгави коренища. Съсредоточих се в ритъма на калните си маратонки, които джвакаха ритмично по мократа земя, замислен над думите на Мама Чия. Шляпахме надолу през подгизналата от дъжда гора и докато вървяхме по коварната тясна пътечка, подминахме няколко красиви водопада.

По-късно, когато пътят се разшири, Мама Чия погледна назад и като видя замисленото ми лице, каза:

— Не бъди прекалено строг към себе си, Дан. Приеми се такъв, какъвто си. Довери се на Висшата си същност. Тя те зове още, откакто си дете. Именно тя те доведе при Сократ и при мен. Приеми се, какъвто си и просто служи на другите. Служи по задължение, докато се научиш да служиш от обич, без да те е грижа какви ще бъдат резултатите за теб.

И когато бъдеш готов да служиш сто живота или цяла вечност на другите, вече няма да е трудно да следваш пътя, защото самият ти ще си станал Пътя. Служейки, ти и Съзнателната ти същност прераствате във Висша същност, още докато си в човешка обвивка.

— Как ще разбера, когато това се случи? — попитах аз.

— Няма да го разбереш. Ще бъдеш твърде възторжен, за да го забележиш! — отговори Мама Чия с грейнало лице. Егото се разтопява в Божиите ръце. Умът се слива с Божията воля. Вече не се опитваш да контролираш живота си или да го караш да върви в определена посока. Спираш да живееш и започваш да бъдеш живян. Ставаш едно с една по-висша цел, виждаш „по-голямата картина“. Ставаш самия Път — каза тя, — отклонявайки се от него!

— Не зная — въздъхнах аз. — Звучи непосилно.

— Кога те е спирало това преди? — попита тя.

— Тука си права — усмихнах се аз в отговор.

— По времето, когато Йозеф де Вюстер^[1] е бил момче — добави тя, — ако някой му кажел, че като порасне, ще ръководи колония за прокажени на Молокай, той също е можел да си помисли, че това е невъзможно. Но по-късно Йозеф става отец Деймиън и когато чул за прокажените, които били захвърляни на острова да гният в очакване на смъртта си, свещеникът открил своето призвание и се грижел за тях до края на живота си. Същото направиха Майка Тереза, Махатма Ганди и…

— Същото правиш и ти — вметнах аз.

Крачехме надолу през тропическата гора към моята колиба с натежали от изтощение крака. Корените на дърветата и скалите отстъпиха място на тревите, листата и влажната червеникава пръст. И двамата бяхме много уморени и вървяхме мълчаливо. Дишах бавно и дълбоко и държах езика си опрян към небцето, за да позволя на Първичната си същност да разнася свободно и да уравновесява енергиите в мен. Вдишвах не само въздух, но също и светлина, енергия и настроение.

Дочух песните на птиците, вездесъщия шум на шуртящите потоци и водопади след обилните дъждове и отново бях привлечен от красотата и мистерията на Молокай. Но натрапчивият въпрос за служенето на другите — несъмнено слаба брънка във веригата на моя живот — непрекъснато изплуваше на повърхността й подтискаше ума ми.

— Мама Чия — наруших аз мълчанието, — когато спомена отец Деймиън и Майка Тереза, разбрах колко далече съм от нещо подобно. Идеята да се грижа за прокажени и да служа на бедните просто не ми звучи привлекателно, поне на този етап от моя живот, макар да зная, че това са добри дела.

Тя ми отговори, без да се обръща:

— По-голямата част от човечеството споделя тези твои чувства. Добри дела се правят от различни мотиви: на първия етаж служиш само на личния си интерес; на втория служенето винаги е обвързано с други хора; на третия се намесват дългът и отговорността. И пак казвам — истинското служене на хората започва на четвъртия етаж, когато съзнанието обитава сърцето.

Вървяхме под следобедното слънце и от време на време спирахме да берем плодове от манго. Те ме заситиха само донякъде и затова се зарадвах на останалия запас от ядки в раницата на Мама Чия. Самата тя се задоволи с една съвсем оскъдна дажба.

— Продължавай да се храниш така — казах аз и скоро ще бъдеш стройна като фотомодел.

— Модел на какво! — попита тя с усмивка.

— Модел на светица.

— Аз не съм светица — отвърна Мама Чия. — Трябва да ме видиш какво правя по забавите.

— Вече съм те виждал, не помниш ли? На остров Оаху. — Мислите ми полетяха назад във времето. Възможно ли беше това да се е случило само преди няколко седмици. Струваше ми се, че са минали години, откакто бях пристигнал тук. Чувствах се много по-стар и може би малко по-мъдър.

Когато започнахме последния етап от спускането си, аз попитах Мама Чия:

— Как ще успея някога да направя скока, за който говориш? В крайна сметка аз работя, издържам семейство, а имам и други задължения. Не мога просто да се раздавам наляво и надясно и да прекарвам цялото си време в доброволни пожертвувания.

— А кой е казал, че това е нужно? И откъде се сдоби с всички тези идеи? — попита Мама Чия и се усмихна. — Предполагам от същото място, откъдето и аз преди време. — Тя забави крачка и сетне продължи: — Когато влязох в университета, идеите ми не бяха по-възвишени от твоите. Бях тръгнала да търся Светия Граал и това беше всичко. Нямаше и ден, в който да не се чувствах виновна, че посещавам такъв елитен университет. Четях книги, учех, ходех на кино и в същото време в някои страни по света гладуваха деца. Дадох клетва да впрегна научните си занимания по такъв начин, че да мога да помагам на всички онези, което не са имали моя късмет в живота.

Същото лято спечелих специална стипендия и бях изпратена с изследователска цел в Индия, където идеалите ми бяха сериозно раздрусани. Бях спестила малко пари за бедните и веднага щом слязох от влака, към мен се приближи едно момиче.

Детето беше красиво — чисто, спретнато и с блестящо бели зъбки, въпреки бедността си. То протегна учтиво ръка и аз с радост й дадох една монета. Очите и засияха и това ме направи толкова щастлива.

Сетне към мен се втурнаха още три деца и с милостива усмивка аз дадох на всяко от тях по една монета. След това бях заобиколена от петнадесет деца и това беше само началото. Отвсякъде заприиждаха просещи деца. Скоро монетите свършиха. Подарих също чантата и чадъра си; раздадох почти всичко без дрехите на гърба си и самолетните билети. Ако продължавах така, скоро на самата мен щеше да се наложи да прося. Трябваше да спра. Необходимо беше да се науча да казвам не, без да превръщам сърцето си в камък. Чувството беше болезнено за мен, но нужно. Не бях давала обет за бедност, нито пък ти.

Да, този свят се нуждае от повече състрадание, но всички ние имаме различни призвания. Някои хора работят на стоковата борса, а други в затвора. Някои живеят в лукс, а други са бездомни. Някои обмислят с какъв вносен мрамор да облицоват закритите си басейни, докато други гладуват по улиците. Означава ли това, че богатите са негодници, а бедните светци? Мисля, че не. Тук действат сложни кармични съдби. Всеки от нас играе ролята си. Всеки от нас се ражда при определени условия, които играят ролята на предизвикателства и ни позволяват да израснем. Беднякът в този живот може да е бил богаташ в предишния. Неравенството винаги е съществувало и докато съзнанието на човечеството не се издигне поне до третото ниво, то ще продължи да съществува.

С течение на времето се научих да приемам вината си, че живея комфортно и имам какво да ям. В противен случай как бихме могли да сложим и залък в устата си, докато някъде по света хората гладуват?

— Как се справи с тези си чувства?

— Самият въпрос, който ми задаваш, говори, че сърцето ти се пробужда — каза тя. — А ето го и отговорът ми: просто се държа мило с хората, с които се срещам. Приемам отредената ми роля и те съветвам и ти да направиш същото. Няма нищо нередно един мирен воин да печели добри пари, да се занимава с любимите си неща и да служи на другите. И трите елемента са важни. Няма нищо нередно в това да те боли, да обичаш и да бъдеш щастлив, въпреки трудностите по света.

 

 

Намери собственото си равновесие. Прави каквото умееш, но отделяй време да се смееш и да се наслаждаваш на живота. И не забравяй, че докато съзнанието ти се издига нагоре по етажите, начинът ти на живот естествено ще се променя. Нуждите ти ще стават по-прости, а приоритетите ти — как изразходваш своето време, пари и енергия — ще са вече различни.

— Аз също имам високи идеали, Мама Чия. Искам да ги достигна. Искам да се променя.

— Първата стъпка към промяната — отбеляза тя, — е да приемеш къде се намираш точно сега. Приеми безрезервно онова, което се случва. Отрицателните преценки за самия теб само ще те доведат до застой, защото Първичната същност може да стане много упорита и да заеме отбранителна позиция. Успявайки да се приемеш, ти даваш на детето в подсъзнанието си необходимото пространство, където да израсне. Кога ще се случи това обаче, е изцяло в Божиите ръце, а не в твоите.