Дан Милман
Свещеното пътуване на мирния воин (16)

В царството на сетивата

Бог ни е дал спомените, за да имаме рози през декември.

Джеймс Бари

Лежах настрани до гроба, свит на кълбо, а главата ми беше в скута на Мама Чия. Прогизналият от пот чаршаф се беше набрал под мен. Изправих се в седнало положение, неспособен да изрека и дума. Гледах с широко отворени очи в нищото, люлеех се напред-назад, обгърнал тялото си с ръце, тръпнещ. Мама Чия ме прегърна майчински и помилва сплъстените ми коси.

— Хайде, хайде — каза тя. — Всичко свърши. Наистина всичко свърши.

Изминаха още няколко секунди. Постепенно започнах да осъзнавам, че все още имам очи, лице и тяло. Бях в безопасност, тук в ръцете на Мама Чия. Поуспокоих се. След това гърдите ми се надигнаха, дъхът ми започна да излиза на пресекулки и аз заплаках.

Дишайки тежко, улових ръката й и казах, заеквайки:

— Б-беше к-като пътуване в ада.

— Собствения ти ад, Дан. Всеки от нас си създава такъв. Ти просто обиколи първия етаж, царството на изолацията, страха и неистовия инстинкт за оцеляване на всяка цена.

Воините застават срещу демоните си лице в лице. И когато ти направи това, ги победи — каза тя кротко.

Най-накрая спрях да плача. Дишането ми се успокои и стана ритмично. Изтощен, аз заспах.

Когато се събудих, се развиделяваше.

— Това зората ли е? — попитах аз немощно.

Мама Чия стана на крака, посочи наоколо с ръка и каза:

— Огледай се, Дан. Забелязваш ли нещо.

Изправих се бавно, изтощен от огромното напрежение и обходих околността с поглед. Някаква птица кацна на един надгробен камък и запя. Песента и се понесе към синевата. Надгробните плочи бяха украсени с жълтеникаво-зелени лишеи и мъхове. Цялата сцена беше пропита с чувството за покой и благоговение.

— Различно е — забелязах аз.

— Не — отвърна тя. — Ти си различен.

— Искаш да кажеш, че съм се освободил от всичките си страхове?

— Не, ти ще изживееш още страхове — увери ме Мама Чия. — Може би това ще бъде страхът да изразиш чувствата си, да разкриеш емоциите си, да говориш пред множество от хора, да се опълчиш срещу онези, които считаш за по-висши и по-силни или страхът от провал. Страхът ще се надига отново и отново, докато егото съществува, но е променена връзката ти с него. Ти повече никога няма да бъдеш надмогнат от него и когато той дойде, ще знаеш как да се справиш с него.

— Не е ли опасно да не се боя от нищо?

Тя се замисли преди да ми отговори.

— Страхът може да те парализира само, когато се налага да действаш. Именно в това е опасността. Той сковава енергията в тялото ти и това сковаване привлича онова, от което най-много се страхуваш. Отсъствието на страх не означава ненужна храброст, а смелост. Смелостта открива полета за действие. А когато е нужно, ще бъдеш предпазлив.

Все още изпълнен със съмнения, аз казах:

— Предполагам, че ще има ситуации и хора, които ще извикат страх у мен.

— Нито хората, нито ситуациите съдържат страха. Те могат само да го събудят у теб, ако не си го овладял още.

Страхът е чудесен слуга и ужасен господар. Той разяжда всекидневно живота на повечето хора, миг след миг. Уверявам те, че няма да ти липсва. Когато победиш страховете си и действаш смело, въпреки тях, животът процъфтява. Ти виждаш един различен свят през прозорците на втория етаж. Но първият етаж не се изчерпва само със страха и оцеляването. Той касае също егото, отнесено към вселената и целящото самозащита трупане на лична енергия. Сега, когато си открит и уязвим, ти си готов да вложиш тази енергия изцяло в живота си, да я споделиш във взаимоотношенията си с хората.

— Искаш да кажеш, че съм готов да отворя врата номер две? — попитах аз усмихнато.

— Ти вече я отвори — усмихна ми се Мама Чия в отговор. — Тук в ръцете ми, докато плачеше. Веднага щом изрече тези думи, тя заблещука и се стопи във въздуха точно пред смаяните ми очи. След това всичко около мен изчезна. За миг зърнах кулата и открих, че се намирам сред горска поляна на втория етаж. Изобщо не се съмнявах, че е така.

 

 

„Но какво означаваше това?“, запитах се аз и разгледах тучната морава, която се къпеше в меката слънчева светлина и хладните повеи на вятъра. Дали не беше някаква идилична гора в сладострастната стара Англия. „Странно“, казах си аз, улавяйки се, че не мога да произнасям думите гласно. „Защо в ума ми се появи думата «сладострастна»?“

След това постепенно почувствах енергията, която започна да се надига в тялото ми с нарастваща сила — повече енергия, отколкото някога бях имал през годините. Бях толкова бодър и жив! Трябваше да се движа, за да дам простор на енергията си! Хукнах през гората и се чувствах така, все едно мога да тичам десетки километри. Скачах, правех кълба напред и после отново тичах.

Най-накрая се спрях да отдъхна под галещото, топло слънце. По някакъв начин бе настъпила промяна в сезоните. Пролетта, както се казва, беше във въздуха и в такива моменти въображението на един млад човек литва към…

Енергията закипя отново у мен. Усещах я като някаква позната, некомфортна тежест в слабините си. Мама Чия беше казала, че вторият етаж е свързан с „енергията във взаимоотношенията“. Това означаваше съзидателна енергия, сексуална енергия. Но какво щях да правя аз с нея?

Изведнъж чух в ума си думите на Сократ, изречени от него преди години: „Всяка човешка способност бива усилена от енергията. Умът става по-ясен, оздравяването се ускорява, силата нараства, въображението се разпалва, емоционалното богатство и талантът се разгръщат. Затова енергията е дар божи…“

Да, казах си. Сега чувствах всички тези неща.

„Но енергията трябва да намери някаква посока“, продължи гласът му. „Когато срещне вътрешни прегради, тя се разгаря и ако надхвърли поносимите граници на човешкото тяло и ум, експлодира. Именно затова енергията може да бъде и проклятие. Подобно на река тя може да носи живот, но ако не бъде обуздавана, тръгва като опустошително наводнение.“

— Какво мога да направя сега? — попитах аз, говорейки на въздуха.

Спомените за мъдростта на Сократ отекваха в ума ми: „Тялото ще направи необходимото, за да се освободи от ненужната енергия. Ако не бъде изразходвана на съзнателно равнище в творчески усилия, физическа активност и секс, подсъзнанието ще се избави от нея чрез пристъпи на гняв и жестокост, кошмари, престъпления и болести или под формата на алкохол, тютюн, наркотици, храна или похот. Неукротената енергия, която среща вътрешни прегради, е източник на всички зависимости. Не се опитвай да победиш зависимостите — просто разчисти преградите!“

Бях толкова объркан от нарастващото напрежение в тялото си, че почти не можех да се съсредоточа. Енергията продължи да нараства и търсеше освобождение. Можех да потичам още малко или пък да направя нещо… нещо градивно. Да, точно така, реших аз. Ще съчиня песен. Но единственото, което успях да скалъпя звучеше така: „Имало някога хубавица една, с тяло зряло и кръшна била; минал оттам мъж един, зърнал я да седи по бельо от сатен и…“

Не можах да измисля проклетия финал. Нищо не можех да мисля. Исках просто жена. Която и да е жена.

Дали да не се освободя сам. Не беше бог знае какъв проблем — чисто и ефикасно. Но после си спомних, че на този етаж се трупаше енергия, която после да бъде впрегната в живота, във взаимоотношенията с другите хора. По дяволите! Как щях да се справя с това?

В следващия миг се озовах в някаква пещера, но това не беше мрачна, злокобна пещера, а по-скоро приличаше на пищна спалня. Подът беше застлан със застъпващи се дебели килими. Слънчевите лъчи къпеха помещението в естествена дневна светлина. Малки дръвчета и храсти правеха входа невидим за случайните очи.

В средата на пещерата имаше издигната платформа, служеща за легло, което беше постлано с меки листа. Чух успокоителното ромолене на неголям красив водопад, който лееше водите си в малко езерце. Усетих сладкото ухание на диви цветя.

После ахнах от изненада и вълнение, когато тих ветрец погали цялото ми тяло; чувствен вятър, красив дух, който ме приласка с невидимите си ръце. Почувствах единение със земята и сетивата ми затрептяха с далеч по-голяма сила от обикновената. Бях толкова щастлив да имам това тяло, да го чувствам, да бъда само тяло.

Нуждаех се само от комат хляб и кана с вино. Можех да мина дори без хляба и виното, но…

Какво беше това? Гласове ли бях чул? Женски гласове?

Надникнах през скрития зад листата вход и видях картина от блян на художник. Името й можеше да бъде „Девици на пролетта“. И трите млади жени излъчваха чувственост и сласт. Те тичаха под ябълкови дръвчета и розовите им страни отразяваха червеникавия блясък на плодовете по клоните. Носеха тъмни поли, падащи на дипли и ниско изрязани блузи с волани, които недвусмислено загатваха женските им форми. Взирах се в тези създания като побъркан от желание юноша.

Две от тях ми махнаха за довиждане, а третата — ангел с конопено руси коси и зелени очи, които проблясваха под слънчевите лъчи — се спря, поогледа се, след това се усмихна и се затича право към скривалището ми! „О, по дяволите!“, казах си аз, донякъде уплашен, че ще ме намери и донякъде, че няма да успее.

Жената се шмугна в пещерата и ме зърна как седя там като полудял от любов лунатик. Очите й срещнаха моите и станаха по-големи. Видях, че е готова да извика!

— Аз… — понечих да заговоря, но гласът й ме спря.

— Дан! — пророни тя и останала без дъх се втурна към прегръдките ми.

Умът ми беше съвършено празен с изключение на думите: „Благодаря ти, Господи!“

 

 

Страстта ме връхлетя като вълна. Ние се смеехме, плачехме, изчезвахме един в друг. Не зная какво се случи с дрехите ни. Всичко, което пречеше на нашето единение, беше захвърлено настрани. Мина време. Не зная точно колко. Ние лежахме там, прегърнати, съвършено изтощени, спяхме в ръцете си. Но не за дълго.

Когато се събудих, я видях над себе си, облечена в роба от цветя. Ангелското й лице, обрамчено от копринените й коси, грееше под меката светлина. Тя остави робата да се плъзне от раменете й. Светлата й кожа сияеше като кожата на бебе.

За миг се замислих: Коя беше тя? Редно ли беше да правя това?

Тя коленичи и ме целуна по челото, страните, гърдите и устните. Сексуалната енергия бушуваше в мен и пораждаше необикновена възбуда. В ума ми прелитаха картини, образи от диви, чувствени ритуали на плодородието. И като че ли чувах дълбоко в мен далечния тътен на барабани. Тя целуна всяка част от мен, докато накрая тялото ми забуча и запулсира в ритъма на барабаните. Всичките ми въпроси отлетяха като сухи листа през ветровит есенен ден.

Притеглих я към себе си, сгушихме се един в друг и аз и върнах онова, което ми беше дала. Скоро тя и аз сякаш престанахме да съществуваме, сляхме се с чувството.

Това беше чувство, каквото бях изпитвал в мигове на любовна игра, освободена от всякакви задръжки — когато умът е свободен, а сърцето отворено. Но сега то беше многократно по-силно и по-богато, не просто, защото тя бе желана, а защото аз бях така… открит. Изправил се наскоро срещу най-черната смърт, сега можех да се отдам изцяло на пиршеството на живота и всичко, каквото произтичаше оттук. Монахът в мен бе отстъпил на Зорба Гъркът. Нищо не стоеше между мен и живота.

Усещането се усили още много пъти, докато вълните на удоволствието пулсираха в мен, но не само в слабините ми, а във всяка клетка от тялото ми. За миг обаче се сепнах, когато забелязах, че се любя с мъж. И мъжът бях аз — Дан Милман!

Надигнах се потресен. Погледнах ръцете, краката и гърдите си — бях жена! Аз бях жената! Почувствах тялото й отвътре, емоциите й, енергията й — тиха, но могъща. Енергийният поток беше различен от този, към който бях привикнал и в това си състояние усещах една по-широка и по-чувствена емоционална аура. Чувството беше толкова прекрасно — като намерено съвършенство.

След това се прегърнахме отново и престанахме да бъдем отделни същества. Бях тя, бях той. Бях и двамата едновременно.

Вслушах се в гласа на тялото си. Доверих му се. Превърнах се в голо бебе, съвършено свободно, без правила и задръжки. Бях кожа, нерви, кръв — пулсираща, пламтяща, носеща се радостно в царството на сетивата. Форми, докосване, влага, смучене, галене, допир, туптене, гладко, топло — напълно се слях с мига.

Бяхме вкопчени в страстна прегръдка, съвършено безпаметни, надигахме се като приливна вълна към брега, когато тя изчезна. „Не!“, изкрещя тялото ми, изгарящо от копнеж по нея. Сломен от желание и мъка, аз почувствах примките на втория етаж.

Надигнах се задъхан, готов да експлодирам. Енергията се въртеше в мен като уловено в клетка ужасено животно, търсеше изход. Да се освободя ли сам с ръка? Нямах задръжки в това отношение. Идвах от място отвъд мрачните догми на безжизнения морал.

Но този път нещо ме спря. Някаква интуиция. Или може би подготовката ми при Сократ, дисциплината, на която бях научен. В удоволствието нямаше нищо лошо, но сега не беше моментът.

Щях да използвам тази енергия и да я оставя да циркулира в мен. Не започнах да се боря с тялото си, не го отрекох — вместо това дишах бавно и дълбоко, докато силата на желанието се издигна нагоре от слабините ми, изкачи се по гръбнака и достигна до върховете на пръстите на ръцете и краката ми и до центъра на мозъка ми.

Почувствах в ума си лекота. Беше се отворила някаква врата. Енергията извираше от самата земя и струеше нагоре по гръбначния ми стълб. Енергия, преди затворена и сега отприщена. Вкусих чистотата на съществуванието, електрическото тяло. Пеех в блаженство.

Но не бях напълно подготвен за това и въпреки добрите намерени на Съзнателната ми същност, моята Първична същност очевидно имаше други идеи. Вълните продължиха да прииждат и станаха толкова големи, че вече не можех да ги възпирам. В ума ми прелитаха образи, подобни на нощни фантазии, части от тяло, стенеща сладост. И после изведнъж се случи неизбежното, макар и не по моя воля — приливната вълна, пулсиращата вълна се разби на брега и сетне се отдръпна.

След известно време станах на крака. Чувствах тиха и необяснима мъка, усещане за загуба — нещо се беше стопило, но не в ума, а в тялото ми. Може би то скърбеше по загубата на онази светлина, онази енергия. Тя си беше отишла. Предметът на моето желание бе изчезнал, както се случва с всички подобни неща. Сега само вятърът духаше сред дърветата. После се появи Мама Чия, която ме върна рязко към реалността, която единствено ми беше по силата в сегашното ми състояние.

Стоях гол пред нея. Тя виждаше тялото и ума ми. Знаеше всичко за мен и какво бях преживял току-що. Приемаше ме безусловно такъв, какъвто бях. Не чувствах и следа от смущение. Стоях пред нея гол и безгрижен, като младенец. Нямаше нищо срамно в това да бъдеш видян, нито бе недостойно да бъдеш човешко същество.

На първия етаж скъсах нишката на страха, а на втория тази на срама. До края на дните си, когато и да дойдеше той, щях да позволя на енергията на живота да тече свободно в мен. Щях да се науча как да я използвам мъдро, да реша как да я канализирам, да възславям живота, вместо да го експлоатирам. Бях господар на енергията си във всяко отношение, но бях и доброволен чирак.

Две неща се случиха в бърза последователност — първо видях, че съм напълно облечен и след това светът наоколо, пещерата и полянката трепнаха и изчезнаха. Нито едно от тези неща не ме изненада.

 

 

В следващия момент установих, че съм някъде високо в планината. Вятърът свиреше високо покрай скалистите зъбери и гранитните пукнатини и почти заглушаваше гласа на Мама Чия зад мен.

— Ела — каза тя. — Време е да тръгваме.

— Преди бях сам. Защо си тук сега? — попитах аз и гласът ми отекна странно в скалите, които се издигаха над една дълбока клисура.

— Трябваше да бъдеш сам преди. Сега си свързан със света. Освен това ние сме в едно нереално време и аз не правех нищо. Добре дошъл на третия етаж!

Докато се изкачвахме нагоре, събирах сили от земята под мен, от камъните, от дърветата, от вятъра — те бяха плът от плътта ми. Вече не бях във война с тялото си, приемах физическите си несъвършенства, доверявах се на човешката си природа, чувствах близка връзка със земното. Открихме едно малко езерце, поплувахме в хладните му води и легнахме на затоплените скали да изсъхнем, тялото ми беше открито за света на природата. Чувствах спокойствието на езерото, силата на реката, твърдостта на планината и лекотата на вятъра.

Мама Чия се вгледа в мен.

— Тук, на това място аз чувствам, каквото чувстваш и ти. Аз съм това, което си и ти — отбеляза тя. — Ти току-що постигна промяна на формата — или поне в един начален етап.

— Наистина ли?

— Да. Промяната на формата започва с импулс на въображението. Човек бива завладян от любопитство и почуда. Той се пита: „Какво би било чувството, ако съм планина, езеро, птица или камък?“ На един по-късен етап започваш действително да трептиш с честотите на тези елементи или същества. Притежаваме способността да постигаме това, защото сме направени от същата материя — заключи Мама Чия.

И като говорим за промяна на формата, предполагам знаеш, че бях настроена към твоята вълна, докато беше в пещерата на втория етаж. Беше истинско приключение! — добави тя. — Почувствах се отново млада!

— Според мен, ти винаги ще бъдеш млада, Мама Чия.

Тя се усмихна.

— Тук си прав — чак до деня, в който умра…

Прекъснах я и казах весело:

— Ти май ще ме надживееш, съдейки по скоростта, с която вървиш.

Тя се вгледа дълбоко в мен и се усмихна отново. Но този път усмивката й беше различна. Тя ме натъжи, макар да не разбрах точно защо. Видях обич в очите й, но там имаше и нещо друго. Интуитивно бях обзет от загриженост, но не можах да проумея какво я породи.

Мама Чия ме поведе отново напред и разсея моята умисленост, напомняйки ми за уроците от втория етаж.

— Ти си създаде свой собствен опит, Дан, както се получи и на първия етаж. Изживя точно онова, от което се нуждаеше. Енергиите са едни и същи за всички хора. Докосването до тях е различно. Всеки от нас избира как да отговори на него и как да канализира енергията си. Някои я трупат, други я пилеят. Воинът контролира притока на жизнената енергия като стопанина, който напоява посевите си.

Докато беше на първия етаж, сам и борещ се за оцеляването си, ти ужасено събираше енергията си, подобно на самотен скъперник, който къта парите си. Когато енергиите бъдат блокирани, те причиняват болка.

На втория етаж ти си в отношение с живота и с другите хора, и мъжкото и женското начало тук са активни и в равновесие.

Вторият етаж не се изчерпва само със секса. Той е свързан и с разгръщането на жизнената енергия. Енергията е Дух. Тя е свещена. Непосветените в това са склонни да я третират като разменна монета и животът им заприличва на универсален магазин или увеселителен парк.

Ти си избрал друг път — този на мирния воин и целта ти е да станеш човешко същество, овладявайки енергията си. Митът за Пандора разказва не за това как тя пуснала на свобода някакви пакостливи дяволчета и демони, а за начините за контролиране на енергията на живота. Когато енергията бъде разпиляна нехайно, човек бива завладян от чувството, че животът му е изгубен и го обхваща дълбока тъга. Страхът е сянката на първото ниво. Тъгата на второто.

— А третото? — попитах аз. — Какви са плановете ти за мен по-нататък.