Дан Милман
Свещеното пътуване на мирния воин (15)

В ноктите на страха

Предстоящото обесване изостря човешкия ум.

Самюел Джонсън

— Хайде да намалим малко темпото, какво ще кажеш. Закъде бързаме толкова? — извиках аз, докато се мъкнех подир нея по огряната от луната пътека. — Няма ли да ме почакаш? — продължих да негодувам. — Къде отиваме? И какво правим тук?

— Ще разбереш, когато стигнем — отвърна тя. Гласът й беше мрачен и отговорът й не ми донесе никаква утеха. Заобикаляйки диви лози и шубраци, аз правех всичко по силите си да не изоставам.

Преди години, когато тренирах гимнастика, страхът беше мой благосклонен противник. Почти всеки ден опитвах рисковани неща, изпълнявах салта със сложни преобръщания, извисявах се над гредата или батуда. Владеех този страх, защото знаех точно от какво се страхувам и държах нещата под контрол. Но сега някакъв безформен ужас пълзеше като мраз в гърдите и корема ми и не знаех как да се справя с него. Подобно беше изживяването при първото ми возене на скоростно влакче като малко момче. Спомням си как рязко набрахме скорост нагоре по стръмното изкачване до точка, от която нямаше връщане назад и как смеховете преминаха в писъци, достигайки върха. След това опората под краката изчезна и ужасът разкъса нервите ми.

Изведнъж Мама Чия заговори с настойчивост, каквато не бях чувал досега.

— Последвай ме — оттук! — нареди тя и направи остър завой. Докато вървяхме надолу към гробището, умът ми бясно препускаше. Какво общо можеше да има между едно гробище и кулата? Изпълнен с мрачни опасения, аз се борех с импулса да побягна някъде надалече.

— Върви точно там, където вървя аз — каза тя с глас, приглушен от нощния, влажен въздух. — Не се отклонявай от пътеката, разбираш ли?

Излязохме на открито място. Видях напред надгробни камъни и стомахът ми се сви от уплаха.

— Защо правим това? — попитах аз. — Аз… мислех си, че искаш да ме научиш какво са трите същности.

Мама Чия си пое дълбоко въздух, обърна се да ме погледне и ми махна да продължа. Изражението й беше мрачно и когато я зърнах, в корема и гърдите ми се надигна нова вълна на страх. Объркването ми се засили, защото бях ходил в гробище и преди, но не помня някога да съм бил толкова уплашен. Първичната ми същност беше окаменяла и аз крачех със сковани крака през древното място. Исках да й кажа „Не мисля, че мога да го направя“, но не можех дори да говоря. Не знаех какво ме ужасява на съзнателно ниво. Но Първичната ми същност знаеше; това поне беше очевидно.

Макар нощта да беше топла, зъбите ми тракаха, докато следвах Мама Чия по тясната пътечка през гробището. Някои от надгробните камъни стояха изправени, а други бяха килнати настрани. Стъпвах на пръсти и внимателно заобикалях гробовете, докато накрая водачката ми спря на едно празно пространство и се обърна към мен.

— Тук сме, за да се изправим срещу мрака на първия етаж — каза тя, — зоната на оцеляването, изолацията и страха. Това е свещено място, защитено от очите на външни хора. Гробище само за кахуни. Чувстваш ли силата, която витае тук?

— Д-да — заекнах аз.

— Ланикаула, пазителят, е тук с нас. Зад теб. — Тя посочи с ръка.

Извърнах се, но в началото не видях нищо. Само едно могъщо присъствие, сила, която ме накара да направя крачка назад. Тялото ми се превърна в леден блок. Това нещо не беше зло, но можеше да ме изпепели в миг, без да му трепне окото — енергия, способна на голямо състрадание и на никаква милост.

— Той беше и все още е могъщ кахуна. Тук е от смъртта си и бди над Молокай в продължение на векове. Трябва да го помолим да ни позволи да останем тук — каза тя с огромно страхопочитание.

— Как?

— Искал ли си някога разрешение да влезеш в нечий дом? — Да…

— В такъв случай те съветвам да направиш това и сега, веднага — просъска Мама Чия.

Тя затвори очи и аз бързо я последвах. Миг след това го зърнах в ума си, точно пред мен. Отворих очи и видях само дърветата в далечината и осеяното с надгробни камъни неголямо открито пространство. Затворих ги отново и той отново беше там, втренчен в мен с ожесточение и в същото време с обич — огромен мъж с някакво ритуално хавайско украшение на главата. Стори ми се, че иска едновременно да ме прегърне или изтрие от лицето на земята. Напомни ми за Шива, богът на индусите — преобразителят и разрушителят.

Тихо и почтително, аз го помолих да ми позволи да остана и му обясних същността на моето търсене. Всичко това се случи в рамките на няколко секунди. Той се усмихна, кимна и видението ми се стопи.

— Така да бъде — чух гласа на Мама Чия.

Почти моментално въздухът наоколо се промени. На мястото на студения полъх, който усещах върху врата си, сега ме галеше топъл ветрец. Отворих очи.

Мама Чия кимна.

— Той каза, че си добре дошъл тук — съобщи ми тя. — Мисля, че даже те харесва. Това е много добър знак. Тя се пресегна зад един от надгробните камъни.

Почувствах се по-спокоен.

— Радвам се да чуя т… — Прекъснах се рязко, когато тя тикна лопата в ръката ми и ме поведе към едно голо място.

— Време е да покопаеш.

— Какво? — Недоумението ми беше изразено толкова отривисто, че едва не си изметнах врата, когато завъртях глава към нея.

— Копай тук — рече тя, пренебрегвайки реакцията ми.

— Да копая? Тук? Дупка? Търсим ли нещо?

— Гроб.

— Какво — рекох аз, — аз съм възрастен човек. Вземам отговорни решения. Преди да започна да копая, наистина бих искал да науча защо правя това.

— Аз наистина бих искала да спреш да говориш и да започнеш да копаеш — отвърна тя. — Онова, което трябва да направиш, е необходимо. Опира се на древен тибетски ритуал, при който се изправяш пред всичките си страхове. Ако неподготвен човек се заеме с това, резултатът може да бъде дълготрайна психоза. Готов ли си да продължиш нататък?

Ето до какво се свеждаше всичко — направи го или умри. Или може би — направи го и умри. Веднъж Сократ ми каза, че винаги, когато пожелая, мога „да сляза от автобуса“, ако предпочитам той да замине без мен.

— Очаквам отговора ти, Дан.

Завъртях рязко глава към нея, сякаш някой ме беше ударил през лицето.

— А, ъ-ъ, добре… — Замълчах, за да си поема дъх и реших да следвам по пътя, по който винаги бях вървял. Когато имаше предизвикателство, аз винаги го посрещах. — Д-да — заекнах отново. — Готов съм и винаги ще бъда готов.

Тук ставаше дума да застана с лице към страховете си и затова се заех здраво с лопатата. Земята беше мека и работата вървеше по-бързо, отколкото бях очаквал. Мама Чия ме наблюдаваше със скръстени ръце. В началото направих отсек, широк около петдесет сантиметра и дълъг два метра. После дупката започна да расте на дълбочина: две стъпки, три стъпки и все по-надолу. Потях се силно. Колкото по-дълбоко слизах, толкова повече изкопът приличаше на гроб и това все по-малко ми харесваше. И най-вече ми липсваше ентусиазъм.

Уплахата ми ставаше все по-голяма и накрая премина в гняв.

— Не — казах аз накрая и изпълзях от дупката. — Не съм длъжен да правя това и няма да играя на мистериозни игрички в магьосническо гробище, без да зная за какво е всичко това. Не съм някаква марионетка! За кого е този гроб? И защо правя това? — настоях да узная аз.

Мама Чия остана втренчена в мен цяла минута — или поне така ми се стори — и накрая каза:

— Ела. — Поведе ме към един близък надгробен камък и ми посочи епитафията върху него.

Надписът беше стар и неясен и едва успях да го разчета:

Пътниче незнаен, поспрял по своя път, като тебе бях и аз, преди да стигна в този кът. Като мене ти да станеш писано е, знай това и готви се ти да ме последваш още отсега.

Погледнах Мама Чия и видях, че лицето и е съвършено сериозно.

— Мисля, че знаеш за кого е този гроб.

Стоях и не отмествах очи от нея.

— Имам право на избор в този случай — рекох аз.

— Винаги имаш право на избор — съгласи се тя. — Можеш да започнеш да копаеш или да се качиш на следващия сърф и да напуснеш острова.

Не мисля, че говореше сериозно за сърфа, но беше ясно, че ако исках да бъда неин ученик, трябваше да премина през това. Бях стигнал вече дотук и не можех да не видя какво идва след това. Усмихнах се тъжно и казах:

— Е, не мога да откажа, при положение, че си толкова учтива. Спуснах се обратно в гроба и продължих да копая, докато накрая тя ме спря:

— Вече е достатъчно дълбок. Подай ми лопатата и излез оттам.

— Искаш да кажеш, че приключих.

— Да.

— Ей, трябва да призная, че си беше доста страшничко — казах аз, докато се измъквах от влажния изкоп и после сложих лопатата настрани. — Но общо взето не беше толкова зле. — Изпънах уморените си мускули.

— Легни тук — нареди ми Мама Чия, посочвайки един чаршаф, постлан на земята до зиналия гроб.

— Поредната задача? Това не ти ли се струва малко странно? — попитах аз.

Без сянка на усмивка тя просто стоеше с вдигната ръка. Легнах по корем.

— По гръб — каза тя.

Завъртях се и погледнах нагоре към нея.

— А сега да се престоря на умрял ли или какво?

Очите й проблеснаха ожесточено.

— Извинявай — рекох аз. — Предполагам просто, че съм малко нервен.

— Това не е игра. Ако обидиш духовете наоколо, ще имаш далеч по-голямо основание да бъдеш нервен!

Опитах се да се поуспокоя и казах:

— Е, какво пък, ще се възползвам от случая да си почина.

— Ще бъде дълга почивка — каза Мама Чия, сетне вдигна лопатата от земята и насочи острието надолу. За миг си помислих, че иска да ме прониже с него и вдигнах ръце да се защитя, но вместо това тя го заби дълбоко в купчината пръст до гроба. След това коленичи откъм главата ми до ръба на изкопа и затвори очи.

Лежах там и наблюдавах обърнатото й наопаки лице, под бледата лунна светлина. В един ужасяващ момент на параноя ми хрумна, че всъщност изобщо не познавам тази жена. Може би тя не беше онази, при която ме изпрати Сократ. Дали пък самият Сатана не се криеше зад образа й.

Тя заговори с глас, който отекна над гробището. Изричаше заклинание и аз знаех, че това не е игра.

— Ти Велик дух, наричан с много имена — поде Мама Чия напевно, — ние молим да бъдем озарени със Светлината. Молим за твоята закрила над тази душа. В името на Единствения и неговата власт, ние молим всяко зло — било то малко или голямо — да бъде откъснато и заличено в него, запечатано и върнато към първоизточника му. Молим каквото и да се случи, да бъде за негово най-висше благо. Да бъде волята ти.

Металическият вкус на страха се надигна в гърлото ми. След това Мама Чия започна да притиска бавно ключицата, гърдите и раменете ми с кокалчетата на ръцете си, в началото леко, а след това с нарастваща сила. Пред очите ми лумна светлина и после чух някакво изпукване. Тя улови главата ми, както Сократ беше правил това преди години. Зъбите ми затракаха и накрая над мен се спусна завеса от мрак.

 

 

Чух вятъра, почувствах песъчинки да шибат лицето ми и видях кулата точно пред мен. Този път го нямаше усещането за безтелесност, при което сякаш единствено съзнанието ми наблюдаваше нещата. Погледнах надолу и видях тялото си. Аз наистина бях тук.

После открих, че стоя на самия вход. Огромната врата се отвори като зинала паст и аз пристъпих вътре, усещайки, че тук въздухът е по-разреден. Препънах се, паднах, направих салто и се сгромолясах тежко. Изправих се бързо и се огледах, но не различих нищо в заобикалящия ме мрак. „Това би трябвало да е първият етаж, сутеренът“, казах си аз. Гласът ми прозвуча приглушено. Дрехите ми лепнеха по мен и влажната смрад на разложение ми беше някак позната. „Намери осветлението“, рекох си аз отново на глас. „Бъди готов да видиш“

Преди само бях надникнал през прозорците на кулата. Исках ли наистина да разбера какво се крие в мен тук, на този най-нисък етаж?

— Да — отговорих гласно. — Да, искам да видя!

Продължих бавно и опипом в тъмнината. Лявата ми ръка попадна на нещо — голяма дръжка, електрически ключ! Натиснах го и чух бръмчене, което премина в тихо свистене. Премигах, докато мъждивото осветление бавно откриваше сцената пред мен.

Защо продължаваше да бъде толкова тъмно? Когато очите ми посвикнаха, отговорът дойде сам. Бях се озовал на най-долният етаж на кулата и по някакъв начин там се съдържаха самата нощ и гробището, същото онова древно гробище на кахуните. Но този път не бях добре дошъл тук. И бях сам. Видях наблизо зеещата яма на изкопания от мен гроб. Умът ми прекоси границата отвъд покоя, пропаднах покрай острия ръб на страха и някаква невидима сила ме задърпа към отворения гроб. След това тялото ми изпадна в нещо като мъртвешко вцепенение и както бях на чаршафа, аз се понесох надолу към гроба.

Опитах се да стана, но не можех. Белите ми дробове заработиха като помпа, дишах по-дълбоко, по-бързо, по-дълбоко, по-бързо. После чух гласа на Мама Чия, някъде далече: „Висшата ти същност е твоят ангел пазител. Каквото и да се случи, помни, че тя винаги ще бъде с теб.“

— Тогава защо не мога да я почувствам? — извиках аз.

Отговорът на Мама Чия достигна до мен като ехо: „Преди да можеш да видиш светлината, ще трябва да се справиш с мрака.“

Нещо ме блъсна. Парализиран, аз нямах никакъв контрол. Не можех да се съпротивлявам. Паднах, прекатурих се бавно надолу и после се приземих почти без звук в отворения гроб. Чаршафът ме загръщаше като плащеница. После в миг на абсолютен ужас почувствах върху мен да се сипят лопати с пръст. Сърцето ми заби лудо в гърдите.

Чух тътен на далечна гръмотевица. Сияние на мълнии проряза мрака. След това, когато пръстта ме покри, чух гласа на Исус. Не говореше на мен и не ми донесе утеха. На небето проблесна светкавица и той изкрещя в агония от кръста на Голгота: „Защо се отрече от мен?“ Изведнъж осъзнах, че това беше собствения ми глас. Но нямаше значение. Никой не можеше да ме чуе. Пръстта покри лицето ми напълно и заглуши писъците ми.

„Почакайте“, изкрещях аз мислено. „Не съм готов за това! Не мога! Спрете! Не съм умрял. Не съм умрял!“, пищеше умът ми. Отново и отново.

Пръстта спря да се трупа върху мен. Настъпи покой и тишина, по-пълни отколкото си мислех, че е възможно. Чувах единствено учестеното си дишане и ударите на сърцето си, които напомняха потракването на чайник. Сам сред студената земя. Пълен мрак. Замръзнал. Разкъсващ вътрешностите ми страх. Бях погребан.

Възвръщайки разума си за кратко, аз се запитах: „Защо допуснах всичко това да се случи?“ След това и този проблясък се стопи и ме обгърна лудостта. Ръцете ми, подобно на хищни лапи, отчаяно се бореха с непоносимата тежест. Беззвучни викове. Точно, когато пръстта започна да изтръгва въздуха от гърдите ми, земята под мен подаде и аз пропаднах в някакъв тунел. Дращех диво с нокти, полузадушен и задавен, плюейки кал и си проправях път през влажната земя.

Извивах се и пълзях по корем като змия през тунела. Не знаех дали посоката беше нагоре или надолу. Трябваше да се измъкна. Навън! Навън, навън, навън, навън…, повтаряше панически умът ми в ритмична последователност. Можех да се движа единствено напред, не съществуваше начин да завия настрани. Не след дълго открих ужасен, че тунелът се стесняваше и скоро почти не можех да се движа.

Веднъж като дете едни побойници ме натъпкаха в платнен чувал и заплашиха да ме погребат. Вместо това ме пъхнаха в една стара шахта. Мракът, който ме обгърна, ме накара да обезумея — бръщолевех несвързано, лигавех се, напиках се, изпаднах в истерия. Това ги уплаши и те ме пуснаха навън.

Оттогава насетне ме спохождаха сънища, че съм затворен в тесни, тъмни места. Сега най-страшните ми кошмари се бяха сбъднали. Попаднах в ноктите на абсолютен, непоносим ужас. Толкова се страхувах, че исках просто да припадна — или да умра.

Очите ми пареха от потта и мръсотията, но не се отказвах да се боря, опитвайки се да свия раменете си, колкото се може повече, но това не помогна. Не можех да продължа нататък. Виковете на отчаяние, уплаха и болка бяха бързо сподавени. Бях заклещен, полузадушен. Започнах да крещя отново, захленчих безпомощно.

Но… дали пък това не беше просто някакъв трик на въображението ми? Стори ми се, че виждам напред някаква мъждива светлина. Успях да се промъкна още малко напред и зърнах една лека извивка на тунела. Там той се разширяваше малко, но достатъчно. Пълзях сантиметър след сантиметър към светлината, плувнал в пот, с очи замъглени от калта по лицето ми.

Онова, което се случваше, се отпечата дълбоко в паметта на тялото ми. Попаднех ли отново в задънена улица, щях да си спомня, че трябва да продължа нататък — още няколко сантиметра, още няколко минути, още няколко секунди…

Вдигнах глава, напрегнах премрежените си очи и ми се стори, че виждам напред отвор. Да, нямаше съмнение! Достигнах го и се опитах да провра през него главата си. Но не успях! Беше твърде тесен! Почувствах главата си смазана под натиска на хиляди ръце. Борех се отчаяно. Земята започна да подава и след това изведнъж успях да подам глава. Пространство! Свобода! Сякаш се бях родил.

Слепешката се измъкнах целия и се сгромолясах в някаква бездна. Макар да беше невъзможно, видях под мен зиналата паст и извитите зъби на гигантска змия. Падах право надолу и крещях.

 

 

Следващото нещо, което си спомням, беше как седя в някаква непозната стая, свит в ъгъла, обзет от параноя. Навън ме чакаха враговете ми. Всички до един. Те не разбираха. Аз бях сам, но щях да оцелея. Искаха да ми отнемат нещо — един голям хладилник с храна. Щях да избия копелетата! На една малка маса до мен имаше кутии с муниции. Навсякъде около мен бяха пръснати карабини и полуавтоматични оръжия, а в кобура на рамото ми имаше деветмилиметров „Глок“ с пълнител с деветнадесет патрона и свален предпазител. Прегърнал карабина АК–47, аз гледах втренчено към вратата и ги очаквах. Те нямаше да ми отнемат онова, което си беше мое. Преди това щях да ги избия. Всички до един!

Метална кутия влетя през прозореца, експлодира и всичко наоколо избухна в пламъци. В миг бях погълнат от изпепеляваща горещина. В този момент си спомних за някакъв свой минал живот като малко момиче; криех се в един сандък, криех се от хуните, предпочитайки да изгоря в бушуващия в стаята пожар, вместо да бъда изнасилена и поробена.

Пламъците се стрелваха нагоре и аз видях как всичко бе започнало на земята — избухващи навсякъде вулкани; лава, опустошаваща всичко по пътя си.

И в жегата, непоносимата изгаряща жега, аз преживях всеки кошмар от детството си, всеки страх, който някога ме беше навестявал или връхлитал без предупреждение.

 

 

Отворих очи. Лежах по гръб на дъното на гроба. Чаршафът под мен беше подгизнал от пот. Но не бях покрит с пръст.

Осъзнах къде се намирам и си дадох сметка, че задържам въздуха си с усилие. Издишах го всичкия наведнъж и се поуспокоих. Изтощен и дезориентиран, аз бях щастлив, че поне съм жив. Случилото се беше насън. И беше отминало. Сега щях да се изправя и да изпълзя навън. Но краката ми отказаха да ми се подчинят. Също и ръцете ми. Чух някакъв звук над мен.

— Мама Чия? — извиках аз немощно. — Ти ли си? — Не последва отговор. Чуваха се само нечии тихи стъпки. Някой или нещо се приближаваше към ръба на гроба.

До слуха ми достигна приглушено ръмжене и после над мен се появи глава на тигър. В тропическите гори на Хаваите няма тигри и въпреки това звярът, който ме гледаше, беше тигър. Вторачих се в него, неспособен да отклоня очи от лика му. Бях виждал тигри в зоологическата градина — бяха толкова красиви, приличаха на големи котки. Този пред мен беше толкова близо, че усещах дъха му. „О, дано това да е сън!“, замолих се аз. „Дано това да е сън!“

Съвършено безпомощен, аз се престорих на умрял, но той протегна лапа надолу и за начало остави върху тялото ми четири дълбоки кървави ивици. Изпъшках и нададох кратък, сподавен вик.

Тигърът наведе глава, стисна челюсти около ръката ми и извлече отпуснатото ми тяло от гроба. След това започна да ме разкъсва. Бях усещал болка преди — силна болка — но сега познах агонията.

Опитах се да изгубя съзнание, да напусна тялото си, да се откъсна. Това обаче не ми се удаде и съвсем ясно почувствах как тигърът отвори гърдите и корема ми и задъвка вътрешностите ми.

Поради силната уплаха адреналинът струеше по тялото ми. Пропаднах в кипящия казан на ужаса, докато огромната котка раздираше гърдите ми. След това звярът приклещи лицето ми с челюсти, смъкна част от него, разтърсвайки паст и се опита да откъсне главата от раменете ми. Страхът е абсолютната болка. Той изпълни моята вселена и експлодира.

Миг по-късно страхът, болката, тигърът и вселената изчезнаха. На тяхно място настъпи най-дълбокият покой, който някога бях изпитвал.