Дан Милман
Свещеното пътуване на мирния воин (20)

Смелостта на изгнаника

Ако сам не мисля за себе си, кой ще помисли за мен?

А ако мисля само за себе си, какво съм аз?

И ако не сега, кога?

Хилел^[1] „Пословици на праотците“

Следващият ни преход се оказа почти толкова дълъг, колкото и предишният, но в противоположна посока. Черният път, по който поехме, се изкачваше към едно молокайско ранчо високо горе, почти до билото. Оттам продължихме по пътеката, която след известно време се спусна стръмно надолу и после отново нагоре.

Всеки път, когато Мама Чия започнеше да диша тежко, аз я питах как се чувства. Това се повтори четири-пет пъти и накрая тя се извърна, стори ми се почти гневно, и ми каза:

— Ако още веднъж ме попиташ как съм, ще те отпратя в колибата ти с ритник. Разбра ли ме?

В късния следобед, в самия край на нашето изкачване, Мама Чия изведнъж се спря и ми даде знак с ръка да направя същото. Ако го беше сторила миг по-късно, аз щях за кратко да поживея като птица. Стояхме на ръба на пропаст, дълбока около триста метра. Гледката, която се откри, беше наистина възхитителна. Над синьо-зеленото море се носеха облаци и далече долу един албатрос летеше плавно над прибоя. Проследих реещата се птица с поглед и точно тогава забелязах край брега някакво селище, заобиколено от високи палми.

— Калаупапа — каза Мама Чия, сочейки с ръка.

— Какво има там долу? — попитах аз.

— Копче за асансьора — отвърна тя.

Не ми остана много време да разсъждавам над думите й, защото само миг по-късно Мама Чия се обърна и се спусна в някаква дупка в земята. Последвах примера й и установих, че стъпвам на някакви скрити стъпала в скалата. Спускането ни беше стръмно и нямаше много светлина. Изобщо не разговаряхме. Налагаше се да съсредоточа цялото си внимание в това да не се подхлъзна някъде.

Докато слизахме, върху нас игриво падаха светлини и сенки от слънчевите лъчи, които проникваха през отворите на виещата се стълба. Най-накрая спускането покрай скалата свърши и ние се озовахме на открито слънчево място. Продължихме надолу, търсейки от време на време опора с ръце, за да не политнем в пропастта.

— Само няколко души използват тази стълба — каза Мама Чия.

— Мисля, че имам обяснение за това. А ти сигурна ли си, че си добре, защото…

Тя ми хвърли гневен поглед и ме прекъсна.

— Има една друга пътечка за товарни животни, но тя двадесет и шест пъти прави резки завои в обратна посока. По тази слизането става по-бързо.

След това замълчахме за дълго. Пътят направи остър завой и после навлязохме в широката долина. От едната страна се издигаха високи хребети и скали, а от другата беше морето. Буйна растителност и редици от дървета опасваха малкото поселище отпред, а отвъд него имаше само пясък и вода. Покрай брега, сред палмите имаше стройни редици от подобни на казарми, бараки и няколко малки бунгала. Дори в този закътан залив селцето имаше по-скоро спартански, а не луксозен вид и приличаше повече на стражеви пост, отколкото на ваканционно селище.

Когато наближихме, видях отвън неколцина души. Няколко стари жени копаеха нещо, което приличаше на градина. На известно разстояние от тях един мъж, също възрастен, работеше с някаква машина за мелене — бяхме още далече и не се виждаше точно какво прави.

Когато навлязохме в селцето, хората започнаха да вдигат глави към нас. Лицата им бяха дружелюбни, но често набраздени с белези. Повечето кимваха и се усмихваха на Мама Чия — очевидно позната личност тук — докато други оставаха погълнати в работата си.

— Това са прокажените на Молокай — прошепна Мама Чия тихо, когато над нас заръмя топъл дъжд. — Началото било сложено през 1866 г. Те били захвърлени тук от страх и невежество, изолирани и оставени да очакват смъртта си. През 1873 г. на острова пристигнал отец Деймиън и започнал да помага на тази общност, докато самият той не се заразил и не умрял шестнайсет години по-късно.

— Умрял е от проказа? Тя заразна ли е?

— Да, но не се прихваща лесно. Аз не бих се безпокоила.

Въпреки уверенията й, аз сериозно се обезпокоих. Прокажени! Бях виждал такива само във филмите с библейска тематика, където Исус правеше чудеса и ги лекуваше. Той не се тревожеше, че може да се зарази от тях, но все пак той беше Исус, а аз нямаше как да не се тревожа.

— Тук идват обикновени доктори, които се грижат за тях — продължи Мама Чия тихо, докато вървяхме през селото. — Въпреки че повечето прокажени са чистокръвни хавайци, много от тях са християни и не приемат медицината хуна. Но има и някои, на които помагам. Тук живеят хора, които имат необикновени сънища и преживявания, непонятни за техните доктори.

Опитвайки се да не зяпам, аз зърнах неколцина болни, които носеха видимия печат на тежко обезобразяване. Една жена седеше на стол и четеше нещо; от крака й беше останал само тънък израстък. Видях мъж, който беше изгубил и двете си ръце от китките надолу, но това не му пречеше да изпилва нещо на струг.

— Той прави изящни бижута — сребърни делфинчета — каза Мама Чия.

От бунгалата наизлязоха много хора, когато вестта за пристигането ни обиколи селището. Най-младият човек, когото видях, беше прехвърлил четиридесетте. Главата му беше превързана с бинтове. Стара жена с провиснала и рошава коса тръгна към нас и ни поздрави. На лицето й имаше язви и липсваха няколко зъба.

— Алоха — каза тя на Мама Чия и сетне поздрави и мен. Усмивката й беше слънчева, дружелюбна и любопитна. Обръщайки се към Мама Чия, тя кимна към мен и попита: — Кой е този кане (мъж)?

— Дошъл е тук да прави кокуа (да помага) — отвърна Мама Чия на най-добрия си местен английски. — Моят товарен кон — каза тя гордо и ме посочи, с което извика отново сияйната, макар и нащърбена усмивка на старицата. — Може би ще го оставя тук да помага няколко дена и това е единственият начин да спра да мисля за тези хубави момчета — добави водачката ми.

Старата жена прихна и каза нещо на хавайски, Мама Чия повдигна вежди и се засмя на думите и от сърце. Озадачен, аз се обърнах към Мама Чия:

— Май спомена, че ще останем тук няколко дни? — За първи път чувах за това.

— Не ние. Ти ще останеш.

— Искаш да остана тук няколко дни? Необходимо ли е наистина това?

Мама Чия ме погледна малко тъжно, но не каза нищо. Почувствах се малко засрамен, но нямах абсолютно никакво желание да остана тук.

— Виж, зная, че ми мислиш доброто и може би наистина ще ми се отрази добре, но има хора, на които им харесва всичко това — като отец Деймиън например — но аз не съм от тези, които обичат да висят в болници и в безплатни кухни. Уважавам хората, които се занимават с тези неща, но нали разбираш, това не е моето призвание.

Тя ме удостои със същия тъжен поглед и отново не продума нищо.

— Мама Чия — опитах се да обясня аз, — аз направо отскачам назад, ако някой кихне към мен. Не съм свикнал да се въртя около болни хора. А ти ми предлагаш да остана и да живея с прокажени!?

— Точно така — каза тя и тръгна към една по-голяма хижа край брега. Последвах я към тази постройка в центъра на селището и предположих, че това е трапезария.

Тъкмо преди да влезем, тя ми каза:

— Като изключим лекарите и свещениците, посетителите тук са рядкост. Очите ти ще бъдат огледало за тези хора. Те долавят чувствата ти. Ако ги гледаш със страх и отвращение, те ще се видят точно така. Разбираш ли?

Преди да успея да отговоря, бяхме наобиколени от няколко мъже и жени, които станаха от масите си, очевидно зарадвани да видят Мама Чия. Тя свали раницата от раменете ми и извади оттам пакет с ядки и нещо, което приличаше на плодова торта, изпечена от самата нея.

— Това е за Тия — каза Мама Чия. — Къде е Тия?

Хората бяха заинтригувани и от мен.

— Алоха — каза една жена и ме докосна леко по рамото. Заставих се да не се отдръпна и забелязах, че и двете й ръце изглеждаха нормални.

— Алоха — отвърнах аз и се усмихнах с усилие.

Точно тогава видях хората да се отдръпват и да правят път на една жена, най-младата, която бях срещал тук. Предположих, че няма още четиридесет години. Беше бременна, може би в шестия месец. Струваше си да се види как тя и Мама Чия направиха опит да се прегърнат. Усмихнати, те се приближиха предпазливо една към друга, наведени малко настрани. Приличаха на два кораба, които търсеха пътя си към пристанищните докове.

Всъщност Тия изглеждаше доста добре, въпреки осакатената и превързана над лакътя ръка. Мама Чия й подаде тортата.

— Това е за теб… и за бебето — каза тя.

— Махало! — каза Тия усмихната и след това се извърна към мен. — А това предполагам е новото ти гадже?

— Не — отрече Мама Чия. — Знаеш, че гаджетата ми изглеждат по-добре… и са по-млади.

Двете жени прихнаха отново.

— Той настоя да дойде тук и да ви помогне в градинската работа за няколко дни. Здраво момче е и много се зарадва, като чу за правилото, че доброволците работят до тъмно. — После Мама Чия се завъртя към мен и ме представи с театрален жест: — Тия, името на този момък е Дан.

Тия ме прегърна сърдечно. След това се обърна към Мама Чия:

— Толкова се радвам да те видя тук. — Последва нова прегръдка и после тя тръгна да покаже тортата на другите.

Седнахме да похапнем. Една жена ми предложи поднос с пресен плод. Тя беше много мила, но аз не можах да не забележа, че имаше само едно око върху покритото си с белези лице. Не бях особено гладен и тъкмо се канех да й кажа това, когато срещнах погледа й. Между нас се установи някакъв контакт. Единственото й око беше толкова чисто и блестящо, че за миг ми се стори, че видях там самата й душа и тя много приличаше на моята. Приех дара й.

— Махало — казах аз.

 

 

По-късно, докато с Мама Чия седяхме на два стари дървени стола, аз я попитах:

— Защо тази жена Тия ти беше толкова благодарна за тортата?

Тя се засмя.

— Причината не беше в тортата, въпреки че аз правя чудесни торти! Тя ми е благодарна, защото намерих дом за детето й.

— Какво си направила?

Мама Чия се втренчи в мен и погледът й сякаш казваше че съм твърде недосетлив. Сетне тя заговори, движейки устните си много бавно.

— Забеляза ли, че тук няма никакви деца? Не би могло и да има такива, защото е забранено. Децата, родени от прокажени, обикновено не са болни, но те са по-податливи към болестта и затова не могат да живеят тук. И това е най-тъжното нещо, защото тези хора са изключително привързани към децата. Два месеца преди раждането, жената трябва да напусне селището, да роди някъде другаде и да му каже сбогом.

— Искаш да кажеш, че Тия няма да вижда детето си… и ще трябва да се откаже от него?

— Да, но аз намерих семейство за него недалеч оттук. Тя ще може да посещава детето си и затова е толкова щастлива. — Мама Чия рязко се изправи. Трябва да се видя с едни хора, да свърша някои неща и затова ти казвам доскоро.

— Почакай малко! Не съм казал, че оставам тук.

— Е, оставаш ли?

Не отговорих веднага. Вървяхме мълчаливо към някакви бунгала и морския бряг, който се намираше на стотина метра по-надолу. След това аз попитах:

— Да ги учиш ли идваш тук?

— Не, идвам аз да се уча от тях. — Тя замълча, търсейки подходящите думи. — Те са обикновени хора, Дан. Ако не бяха болни, щяха да се трудят по плантациите със захарна тръстика, да продават застраховки, да лекуват или да работят в банки като всички останали хора. Не искам да ги идеализирам. Те имат обичайните проблеми и страхове като всеки друг човек.

Но смелостта е като мускул, който става по-силен, колкото повече го тренираш. Никой не може да познае истински духа си, ако не застане лице в лице с нещастието. А тези хора са преминали през най-тежките емоционални и физически битки в личен план. Отлъчени от плашливи хора, те живеят в селище, което никога не се оглася от детски смях. Думата „прокажен“ е станала синоним за някой, който е отхвърлен, избягван от другите, парий, изоставен от света. Малцина са посрещали такива изпитания и малцина са показали такъв дух.

Аз се чувствам привлечена от всички проявления на силния дух. Оттук идва и особеният ми интерес към тези хора и при това не като лечител, а като техен приятел.

— А то не е ли едно и също?

— Да — усмихна се тя. — Предполагам, че е така.

— Е добре, струва ми се, че аз също бих могъл да им бъда приятел. Ще остана, но само за няколко дни.

— Ако само стиснеш зъби, докато престоят ти тук свърши, ще си пропилял цялото си време. През тази седмица ти трябва да отвориш сърцето си, колкото можеш повече.

— Седмица? Мисля, че каза няколко дни!

— Алоха — отвърна тя, подхвърли ми шишенце с лосион против слънце и тръгна към близкото селище.

Поклатих глава и тръгнах обратно към наредените в редици хижи, погълнат от мисли за човешкото нещастие и дух.

Скоро намерих най-голямата и влязох вътре. Оказа се, че това е лазарет, пълен със странни миризми и хора, някои на легла, други зад завеси. Един много слаб и съсухрен мъж, горе-долу на годините на Мама Чия, ме хвана за ръката.

— Ела — каза ми той и когато излязохме от лазарета, пусна ръката ми и ме подкани да го последвам.

След това непознатият ми посочи една по-голяма, подобна на казарма постройка.

— Тук ти ядеш. По-късно — рече старецът. — Сетне вдигна пръст към гърдите си и добави: — Мое име Маноа.

— Алоха — отвърнах аз. — Радвам се да се запозная с теб, Маноа. — И понеже не бях сигурен, че ме е разбрал, посочих себе си и казах: — Дан.

Той протегна изсъхналата си ръка с три пръста, за да се ръкуваме. Аз се поколебах само за миг. Той се усмихна топло, кимна ми, сякаш за да ми каже, че ме разбира и отново ми даде знак да го последвам.

Вървяхме през широко, открито място, което в момента се разчистваше. Един друг мъж ме поздрави, подаде ми мотика и ми посочи ивица земя. И това беше всичко.

Останах да работя в градината чак до падането на нощта. Макар да се чувствах объркан, все пак се радвах, че имам ясна задача, че мога да помогна и да променя нещо.

Маноа ми показа къде ще спя. Поне имах моя собствена стая. Спах добре и се събудих гладен.

На масата в голямата трапезария се озовах седнал срещу няколко души, които ми се усмихнаха, но говореха главно помежду си на хавайски и на местното английско наречие. Всички бяха дружелюбни, подаваха ми храна отново и отново, а аз се опитвах да не забелязвам пораженията на болестта по телата им.

Този ден ние, градинарите напреднахме доста в обръщането и раздробяването на пръстта, макар на няколко пъти да се извиваха дъждовни бури. Когато слънцето напичаше, внимателно се намазвах с лосиона против изгаряне, а освен това ми дадоха една широкопола шапка.

Първите няколко дни бяха най-тежки заради странното чувство да си сам в един различен свят. Хората в комуната като че ли разбираха това. Измина още един ден и започнах да свиквам с установения тук ред.

Макар на пръв поглед всичко да си оставаше както преди, дълбоко в мен настъпваше някаква промяна. Обитателите на тази колония бяха приели живота си такъв, какъвто е, а аз приех тях, но не като прокажени, а като човешки същества. Престанах да бъда наблюдател и ме обзе едно чувство за общност.

След това долових онзи особен дух на другарство, който витаеше тук, роден от изолацията. Собственото им страдание пораждаше едно по-дълбоко съчувствие към болката на света.

 

 

На следващата сутрин, когато се връщах от външните тоалетни, видях един възрастен човек с изкривени и деформирани крака, който, треперейки, вървеше през двора, облегнат на чифт патерици. Точно тогава едната от патериците се скърши и той падна на земята. Затичах се да му помогна. Старецът ме спря с ръка, промърмори нещо, усмихнат с беззъбата си уста, и се изправи сам. После взе счупената патерица в едната си ръка и закуцука с другата към лазарета.

В градината вече нямаше какво да се прави до пристигането на семената, но аз си намирах какво да върша. Всъщност бях зает от зори до мрак — носех вода, помагах в смяната на превръзки и какво ли още не. Един мъж дори ме помоли да го подстрижа и направо съсипах прическата му, но той като че ли изобщо не ми се разсърди.

През цялото време си бъбрехме и се смеехме, макар да се разбирахме само наполовина. Докато пиша, сега в очите ми напират сълзи, но колкото и да е странно, тези са едни от най-дълбоко изживените и щастливи дни в живота ми. Всичко беше съвсем обикновено, съвсем човешко. Просто помагаш на другите. Докато бях там, аз бях просто един от тях.

И така, на петия ден у мен се събуди съчувствие, каквото не бях изпитвал досега. Никога през живота си. И тогава разбрах каква е била целта на Мама Чия. Същия този ден аз престанах да се боя, че ще „хвана“ болестта и започнах да желая, истински да желая да служа на хората, колкото ми позволяваха силите.

Сърцето ми се отваряше. Замислих се с какво друго мога да помогна. Невъзможно беше да ги уча на гимнастика, защото повечето от тях бяха твърде стари. Нямах никакви други специални умения.

След това се случи да мина покрай едно място, което навяваше чувство на покой, в непосредствена близост до лагера и изведнъж ми хрумна нещо! Щях да направя изкуствено езеро. Да, това беше отговорът! Трябваше да оставя след себе си нещо красиво.

Едно лято работих с един специалист по ландшафтно планиране и знаех основните неща. Проверих и научих, че в една барака в лагера имаше торби с цимент и всички необходими инструменти. В ума ми се появи картина — красиво и спокойно езерце, място, където да седнеш и да се отдадеш на съзерцание или просто да отдъхнеш за кратко.

Показах една скица на Маноа. Той пък я показа на други хора. Те се съгласиха, че идеята е добра и скоро след това аз и неколцина други вече копаехме изкопа.

 

 

На другия ден, тъкмо когато се канехме да забъркаме бетона, се появи Мама Чия.

— Е, Дан, седмицата изтече. Надявам се, че не си правил бели.

— Не! Но не е минало още седмица! — казах аз.

Тя се усмихна.

— Измина точно една седмица.

— Е, знаеш ли какво… хванали сме се тук и сме точно по средата на нещо. Можеш ли да дойдеш след няколко дни?

— Не зная — поклати тя глава. — Имаме да свършим някои други неща. Твоето обучение…

— Да, зная, но наистина бих искал да завърша този проект.

Мама Чия въздъхна и сви рамене.

— В такъв случай може би няма да ни остане време за специалната техника за влизане в контакт с…

— Само няколко дни!

— Така да бъде, щом искаш — каза тя и се завъртя към едно от бунгалата.

За миг зърнах лицето й. Несъмнено изглеждаше доволна. Не разсъждавах дълго над реакцията й и вдигнах следващата торба цимент.

 

 

Мама Чия дойде точно, когато завършвахме каменната зидария. В мига, в който сложихме и последния камък, знаех, че е дошло време да тръгваме. Няколко души дойдоха да се ръкуват с мен. С тях вече ме свързваше общия ни труд, общата ни цел и потта, която бяхме пролели заедно. Точно това чувство на единство хората навярно бяха изпитвали през хилядолетията. Усещането наистина беше прекрасно.

Всички те щяха да ми липсват. Тези отхвърлени от обществото изгнаници ми бяха станали дори по-близки от колегите ми в Охайо. Може би защото самият аз винаги се бях чувствал изгнаник. Или навярно причината беше в общата ни задача или в тяхната откритост, прямота и честност. Новите ми приятели нямаше какво да крият. Нито пък се опитваха да изглеждат добри или пък да лицемерничат. Те бяха свалили социалните си маски, позволявайки ми и аз да направя същото.

Тъкмо се канех да тръгвам с Мама Чия, когато Тия дойде и ни прегърна и двамата. Притиснах я нежно до гърдите си и почувствах нейната скръб и смелост. Тя знаеше добре, че скоро ще трябва да се раздели с детето си.

 

 

Когато Мама Чия ме поведе към брега, почувствах, че ме завладяват други чувства. Изведнъж цялата благодарност, тъга и обич към нея, които бях сдържал през тези десетина дни, взеха връх у мен. Застанах с лице към нея, сложих ръце на раменете и я погледнах в очите.

— Ти беше толкова добра към мен — казах аз. — Бих искал да мога да направя нещо повече за теб… — Трябваше да си поема дълбоко въздух, за да сподавя болката си. — Мама Чия, ти си такъв прекрасен човек… и просто не е честно! И ми се струва, че аз не заслужавам всичко това — твоето време, енергия; живота, който ми даде. Как бих могъл да ти се отблагодаря… как бих могъл някога да ти се отплатя?

В отговор Мама Чия ме прегърна дълго. Аз притиснах тази стара жена към себе си така, както никога не можах да направя това със Сократ и заплаках.

След това тя се отдръпна и ми се усмихна лъчезарно.

— Аз обичам това, което правя. И някой ден ти ще ме разбереш. Не го правя за теб, нито дори за Сократ и затова благодарностите не са нито необходими, нито уместни. Действията ми са продиктувани от една по-голяма кауза и са част от една по-голяма мисия. Помагайки на теб, аз ще помогна на много други чрез теб. Хайде — каза тя. — Да отидем да се разходим по брега.

Хвърли поглед назад към селцето, което сега се беше върнало към обичайния си ритъм на живот и се почувствах вдъхновен от духа на тези хора. Видях ги с очи, различни от онези, с които дойдох тук. Други мои спомени можеха да избледнеят, но този щеше да остане по-жив, по-истински и по-траен от всичко преживяно от мен.