Дан Милман
Свещеното пътуване на мирния воин (17)

Полет с каменни криле

Нищо реално не може да бъде застрашено.

Нищо нереално не съществува.

Именно в това се корени Божественият покой.

„Курс по чудеса“

— Въпросът не е какво аз съм планирала, а какво ти си планирал. Аз просто те следвам — рече тя.

— Като танцьорка.

— Да — съгласи се Мама Чия и направи реверанс.

— И така, каква е следващата стъпка?

— Нищо особено. Всъщност очаква те едно знаково преживяване. Сократ вече те е подготвил за ниските етажи и затова няма да бъдат нужни големи усилия. — Тя ме поведе през един скалист каньон, минахме през къс тунел с каменни стени, след това нагоре по тясна пътечка, изкачваща се по един остър като бръснач хребет. — Първо нека да поседим малко.

Мама Чия затвори очи. Не исках да я безпокоя с въпросите си и затова последвах примера и. В действителност тук нямаше много други неща за правене или поне така си помислих.

Когато отново отворих очи, видях слънцето да залязва над далечния западен хоризонт на реалността, в която се намирахме. Малко по-късно Мама Чия също отвори клепачи и ми подаде малко царевица и ядки от вечно пълната си раница.

— Изяж това. Ще ти е нужно.

— Защо трябва да ям? Това е само сън, нали? Сега като си помисля — забелязах аз, — този етаж е по-реален от другите. Някакво видение е, нали?

Мама Чия пренебрегна въпроса ми и каза:

— Третото ниво е свързано с властта. Не властта над другите — това е негативната страна, а личната власт над импулсите на Първичната същност и желанията на егото. Тук срещаш предизвикателствата на самодисциплината, чистите намерения, дълга, интегритета, отговорността, ясното съзнание, ангажимента, волята и изобщо всички онези неща, които са толкова трудни за хората, които се учат да бъдат човешки същества.

Сега, когато си разчистил второто ниво и имаш усещане за връзка с другите, вниманието ти е освободено за по-висши импулси. Ще ти бъде и по-лесно да се вгледаш в нуждите на хората, въпреки че истинският алтруизъм не съществува на третия етаж. Първичната ти същност продължава да контролира нещата, но е по-добре дисциплинирана. Когато правиш нещо за другите, ти го правиш от чувство за дълг и отговорност. Любовта все още ти се изплъзва.

— Искаш да кажеш, че не мога да изпитвам истинска любов? — попитах аз, обезпокоен от думите й.

— Има много различни видове любов — каза тя. — Точно както има много различни видове музика, филми, храни и напитки. Любовта от първия етаж се свежда до най-примитивните и дори оскърбителни сексуални контакти. Тази от втория е витална, ориентирана към удоволствието и съобразена с чувствата на партньора. А любовта от третия етаж е изкусна и подчинена на морала.

— Попитах те за любовта, а ти продължаваш да говориш за секс.

— Докато не се установиш на четвъртия етаж, нещата стоят така.

— Продължавай.

— Не е нужно. Ти схвана идеята.

— А каква е любовта на високите етажи?

— Нека говорим за нея, когато бъдеш готов — каза тя. — Сега най-вече искам да подчертая, че светът отразява като огледало нивото на твоето съзнание. Сходните неща си приличат и хората, които обитават първия етаж, са привлечени от типичните за първия етаж музика, книги, филми, напитки, храни, спортове и т.н., същото важи за втория и за третия етаж. Докато любовта не се установи солидно на четвъртия етаж, в сърцето, мотивите ти в крайна сметка обслужват самия теб.

— Може би затова Сократ никога не е имал бензиностанция на самообслужване! — предположих аз.

Мама Чия се подсмихна.

— Искаш да кажеш — дойде следващия ми въпрос, — че когато се изкача на четвъртия етаж, няма да бъда толкова егоцентричен.

— С изключение на седмия етаж, където собственото аз изчезва, ние всички сме егоцентрични, Дан. Въпросът е коя твоя същност доминира. Докато се изкачваш от третия към четвъртия етаж, ти съзнателно се преориентираш от детинските нужди на Първичната си същност към едни по-висши мотиви.

— Какво общо има всичко това с мястото, където се намираме? — попитах аз и махнах с ръка към планинския връх, на който стояхме.

— Радвам се, че ми зададе този въпрос, защото ти предстои да направиш онова нещо, което е необходимо, за да надскочиш третото ниво — каза Мама Чия, докато заобикаляхме една оголена скала и посочи една тясна, равна, но камениста пътечка дълга около двайсет и пет метра.

— И какво трябва да направя сега? — попитах аз.

— За начало върви по тази пътека, докъдето можеш и виж, каквото има да се види.

— Врата номер четири?

— Може би.

Тръгнах предпазливо надолу по тясното било, но после изведнъж спрях, достигайки до ръба на пропаст. Това беше бездна, която се спускаше в нищо, докъдето стигаше погледа, може би хиляда метра право надолу. Отстъпих крачка назад от шеметната височина и погледнах над зейналата глъбина към отсрещните скали, отстоящи на около десет метра. Впечатлението беше, че планинския връх е бил разсечен на две с гигантски нож.

Изведнъж чух гласа на Мама Чия зад мен.

— Ти си усвоил известно ниво на самоконтрол, благодарение на Сократ и на подготовката си като спортист. Вече имаш силна воля и голяма част от отломките в съзнанието ти са разчистени. Вратата е там — каза тя и посочи над пропастта към една естествена скална тераса, която не беше нищо повече от малка вдлъбнатина в отсрещната каменна стена. Несъмнено обаче човек можеше да си каже, че там има нещо като вход. — Нужно е просто да стигнеш отсреща.

Измерих отново разстоянието с поглед. Очевидно беше твърде голямо, за да успея да го прескоча. Извърнах се към Мама Чия, за да разбера дали се шегува. Нищо по лицето й обаче не подсказа това да е така.

— Това е невъзможно — заспорих аз. — Първо разстоянието е девет-десет метра, а аз не съм майстор на дългия скок. И дори да скоча, ако не уцеля онази тясна издатина, ще се блъсна в скалата и ще се плъзна надолу към небитието.

— Значи те е страх, така ли? — попита тя.

— Не, всъщност не… но освен това не съм и глупак. Това си е направо самоубийство.

Мама Чия просто ме гледаше и се усмихваше, сякаш искаше да ми намекне, че разбира всичко.

— Казах „не“.

Тя продължи да стои в очакване.

— Това не е сън — изревах аз. — И аз не съм птица!

— Може да бъде направено — упорстваше тя, сочейки с ръка към пропастта.

Тръгнах обратно по пътечката, клатейки глава.

— Тук не става дума дали ме е страх, Мама Чия, знаеш това. Просто би било глупаво. Нямам нищо против да проверя границите на своите възможности, но ако се надценя, с мен е свършено.

Почувствах ръката и още преди да ме докосне. Усетих кожата по врата ми да настръхва и ме побиха тръпки. След това проблесна светлина. Нещо се промени. Или така ми се стори? Всичко си беше, както преди и в същото време беше различно. Продължавах да стоя до водачката си и разговарях с нея.

— Сън ли е това?

— Всичко е сън — отвърна тя.

— Не, имам предвид точно сега…

— Винаги съществува възможността да не успееш — добави тя.

— И ако това се случи, ще умра ли?

— Материалното ти тяло няма да пострада, но болката ще бъде съвсем реална. И да, част от теб несъмнено ще умре.

— Но ако това е само някакво видение, аз мога да правя, каквото поискам.

— Не е толкова просто — отговори тя. — Можеш да постигнеш само онова, което вярваш, че ти е по силите. За да успееш, трябва да направиш скок в собствената си вяра. Всъщност това не е изпитание за твоето тяло, а за ума ти — за твоята съсредоточеност, дисциплина, решимост и в известен смисъл за целостта ти като личност.

Ти вече постигна много. На мнозина това им е отнело цял живот. Но ще трябва да приемеш това предизвикателство, ако наистина искаш да продължиш нататък. Запитай се: „Мога ли да стигна отсрещната скала със силата на волята си?“ Това е изпитание за личната ти сила. А там — тя вдигна отново ръка към пропастта — е пътят към четвъртата врата.

Погледнах още веднъж скалата оттатък бездната. Подскочих нагоре и се приземих обратно с усещането, че падам на обикновена твърда земя. Височината, която постигнах, беше в рамките на нормалното. Опитах отново и резултатите бяха същите.

Това е лудост, помислих си аз. Може би тук имаше някакъв капан, проверка на способността ми да взимам верни решения. Тя каза, че „част от мен ще умре“, само ако скочех и не успеех да достигна издатината. Може би идеята беше да отхвърля това глупаво предизвикателство. А ако откажех да скоча съвсем категорично?

— Да, това е отговорът! — казах аз гласно и се обърнах към Мама Чия. Но тя беше изчезнала.

После чух някой да ме вика:

— Дан, помогни ми, моля те! Помощ!

Погледнах към отсрещната страна на пропастта, откъдето отекваше гласът и видях… Сачи. Това беше невъзможно! Някакъв трик. Тя извика отново, вкопчена в издатината, където трябваше да скоча аз. Момичето се изплъзваше и се бореше да се покатери обратно на скалната тераса.

— Не е честно, Мама Чия! — казах аз. — Това не е истинско!

— Дааааааан! — изкрещя Сачи отчаяно. — За миг кракът й намери опора, но я изгуби отново.

Сетне видях тигъра. Той пристъпваше тихо по тясното било на скалистия връх към Сачи. Тя не го видя.

— Моля те! — извика отново тя. Нямах избор. Трябваше да опитам. Изтичах обратно по тясната пътека, отдалечих се на петнайсетина метра, после се обърнах и се засилих.

Докато набирах скорост, бях връхлетян от съмнения: „Какво правя по дяволите? Не мисля, че ще успея.“ След това ме обзе някакъв студен гняв. Той не беше насочен срещу нещо или някого. По-скоро това беше могъща енергия, гигантска вълна, която помита всичко по пътя си. Нищо не можеше да ме спре!

Тичайки все по-бързо и по-бързо, аз се съсредоточих изцяло върху целта си. Вече летях към пропастта. Носех се на гребена на бушуваща вълна, забравих минало и бъдеще, тигри и бездни. В ума ми доминираше едно единствено нещо — мястото, където щях да се приземя. И после скочих.

За миг, докато летях над пропастта, ми се стори, че няма да успея. Все още във въздуха, аз се издигнах над пространството и времето като на забавен каданс. Могъщата сила на земното притегляне ме надмогваше. Почувствах, че падам. След това нещо се случи. Може би беше само въображението ми, но впрягайки всичко в мен, аз се заставих волево да стигна до отсрещната скала.

Миг по-късно бях оттатък, чу се съвсем реално тупване, сетне се търкулнах в плитката пещера и се блъснах в стената. Тигърът тичаше към нас. Зашеметен, аз залитнах към ръба, пресегнах се надолу и издърпах Сачи. Точно когато звярът направи скок, аз я издърпах в пещерата.

Навярно се бях ударил доста силно, защото веднага след това припаднах.

 

 

Дойдох на себе си секунди по-късно в сумрачната светлина на пещерата. Ръцете ми бяха ожулени и главата ме болеше. Болката беше навсякъде. Погледнах китката си. Беше изкривена и вероятно счупена. След това, докато я наблюдавах, китката ми се намести сама, ожулванията изчезнаха и болката стихна. Затворих очи за кратко.

 

 

Когато ги отворих, открих, че седя на стар чаршаф до отворения гроб в свещеното гробище на кахуните.

Сутрешното слънце огряваше лицето на Мама Чия и го къпеше в розово сияние. Въпреки това изглеждаше бледа и изморена. Когато забеляза, че я гледам, тя се усмихна едва доловимо и каза:

— Последните няколко дни бяха изпитание и за двама ни. Ако си мислиш, че аз изглеждам зле, трябва да погледнеш себе си.

Тя ми подаде една пластмасова бутилка с вода.

— Благодаря. — Устата ми беше пресъхнала и аз с благодарност поех шишето. След преживяното в морето, не понасях усещането за жажда. Ако не друго, този страх като че ли бе останал в дълбините на Първичната ми същност.

Когато спрях да пия, Мама Чия се изправи.

— Хайде. Чака ни още много път. — Взехме си почтително довиждане с Ланикаула и макар той да не ни се яви през деня, аз почувствах неговото присъствие и благословия.

 

 

Докато вървяхме обратно, изведнъж ме осени прозрение. Макар да бях разчистил третия етаж и въпреки че постигнах значителна дисциплина, яснота на ума и самоконтрол при проникването през врата номер четири, видението беше свършило неочаквано. Не бях успял да се изкача на четвъртия етаж. Имах някаква представа какво се беше случило, но попитах Мама Чия за мнението й.

Отговорът й беше прост и откровен.

— Не си готов още. Психиката ти го отхвърли. Ти се върна.

— Значи се провалих.

— Опростяваш нещата, но в крайна сметка се случи точно това.

— И какво ще правя по-нататък?

— Виж, Дан, както вече ти казах, работата ти със Сократ ти помогна с първите три етажа. Като цяло си подготвен да се качиш на четвъртия етаж. И това може да се случи по всяко време. Но нали разбираш, Големият скок изисква Съзнателната същност, егото, да поотпуснат хватката си. Може би именно това те спира сега.

 

 

Скоро се стъмни. Отседнахме на лагер в тропическата гора. Утре, помислих си аз, ни очакваше един относително лек преход, може би няколко часа и после у дома.

Скоро обаче, след като тръгнахме на сутринта, ние стигнахме под един внушителен водопад, чиито води падаха с грохот от близо петнадесет метра.

— Знаеш ли — казах аз, докато наблюдавах гърмящите талази, — Сократ веднъж ме предупреди да не се отдавам прекалено много на разни видения и други подобни неща. Каза още, че те могат да доведат хората без здрава опора до всевъзможни илюзии. Понякога, след като се завърнех от поредното пътуване в себе си, ме караше да запомня урока и да се отърся от преживяното.

Затова започнах да си мисля, че всички тези видения може би не доказват нищо. Много по-лесно е да си смел, свободен или дисциплиниран в един сън, отколкото в истинския живот. В действителност аз не се чувствам толкова различен. Как мога да разбера дали нещо наистина е променено.

— Онова, през което премина, беше много повече от съновидение, Дан. И бъди внимателен, когато използваш понятието „истински живот“.

— Но аз все още искам да докажа нещо на себе си.

Мама Чия се усмихна и поклати глава развеселена. Наблюдаваше ме внимателно няколко секунди, сетне отмести поглед към водопада и отново към мен.

— Е добре — каза тя накрая. — Нужно ти е да докажеш нещо. Иди и медитирай под водопада за известно време.

Този път се вгледах внимателно в грохотното природно явление. Падащата водна маса беше внушителна. Изобщо нямаше да прилича на вземане на душ.

— Да, мога да направя това — отговорих нехайно. Преди време бях видял нещо подобно във филм за бойни изкуства. — Да, приемам. Ще остана там в продължение на двадесет минути.

— Пет часа ще бъдат много по-добро доказателство — отвърна тя бързо.

— Пет часа? Та аз ще се удавя за пет часа! Мога да получа и мозъчно увреждане!

— А може би ти вече имаш мозъчно увреждане — подхвърли тя с усмивка.

— Добре, един час и нито минута повече. Дори не знам дали това е възможно, без да се удавя. — Свалих ризата си и тръгнах да събувам и гащетата, но после размислих и се отказах. Тръгнах предпазливо по хлъзгавите, покрити с мъх, камъни и после навлязох под водопада.

Бях почти смазан под ударната сила на водата. Напредвах с усилие, едва не се подхлъзнах на два пъти и накрая се добрах до плоска скала. Седнах на нея и изпънах гръб под талазите. Водата беше студена, но местния климат на острова я правеше поносима. „Чудесно е, че времето е топло“, казах си аз и малко по-късно водната стихия замъгли всичките ми мисли.

Изпълнен с решимост и измъчван от нарастващо главоболие, аз останах там сякаш около час, но предположих, че в действителност бяха изминали двайсетина минути. Тъкмо се канех да се откажа, когато нещо ме спря. Навярно това беше продиктувано от смелост, непреклонност или дисциплина. Или може би твърдоглаво упорство.

Преди години, когато треньорът ми искаше от мен петнадесет лицеви опори, аз правех двадесет. Такъв съм още откакто се помня. Винаги, когато съм искал да се откажа от нещо, някаква сила ме спираше. Някъде дълбоко в подсъзнанието си (съзнанието ми беше вече притъпено от тътена на водопада) чувах Мама Чия да нашепва предизвикателството си, отново и отново: пет часа, пет часа, пет часа…

През гимнастическите си години бях приучил Първичната си същност да откликва на думата „изпитание“ и да премахва всички пречки по пътя. Почувствах в корема и гърдите си прилив на енергия, когато осъзнах, че бях приел предизвикателството — пет часа. Бях решил да успея. След това светът изчезна под водната стихия и умът ми потъна в небитието.

 

 

Обгърнат от грохота на водата и шума, който ставаше все по-слаб и по-слаб, аз чух вятъра и зърнах една бяла кула да се носи към мен.

Открих, че се намирам в една малка стаичка. Въздухът беше изпълнен с парлива миризма, воня на отходни канали и разложение, отчасти смекчени от силно ухание на тамян. Зърнах някаква дреха — цветно сари. И ужасяваща бедност. Нямаше съмнение какво е това място. Бях някъде в Индия.

В другия край на стаята жена, облечена като монахиня, се грижеше за прикован към легло прокажен, чието лице беше покрито с язви. С отвращение забелязах, че на бузата му имаше дълбока сълзяща цепнатина и едното му ухо липсваше. Нещастникът умираше. Отвратен от миризмите и гледката на болестта, аз отстъпих назад и се отдалечих.

Усетих внезапен порив на вятъра. Облегнах се на някаква очукана стена на улица във Франция, съвсем близо до „Питал“. Един жандарм вдигаше някакъв пияница, покрит с повръщано и вонящ на отходен канал, за да го качи в полицейската си камионетка. Погнусен от тази сцена, аз отново отстъпих и видението отлетя.

Вятърът отново задуха. Седях като невидим призрак на леглото на момче, тийнейджър, в крайградска къща на семейство от висшата класа в Лос Анжелис. То смъркаше някакъв прах през носа си. „Глупаво хлапе“, помислих си аз. „Да се махам оттук.“

В следващия миг се озовах пред колиба в Африка и видях вътре един измъчван от болки старец да се опитва да налее вода в напуканата уста на малко дете с подуто коремче, чиито ребра почти се подаваха под кожата.

„Какво означава всичко това?“, извиках аз ужасен, че пътувам из ада. „Какво общо имат тези хора с мен? Изведете ме оттук. Не мога да понеса това. Не искам да виждам повече това.“

Затворих очи и заклатих глава напред-назад, опитвайки се да изключа виденията от съзнанието си. Чух някакъв глас да ме зове все по-силно и по-силно. „Дан! Дан!“

 

 

Смътно долових присъствието на Мама Чия. Тя беше до мен, дърпаше ме за ръката и ме викаше:

— Дан! Хайде шампионе. Доказа, каквото трябваше. Съвършено подгизнал и с вид на удавена котка, аз изпълзях, залитайки, изпод водопада и измънках:

— Чудесно местенце, но не бих искал да живея тук. Я виж — посочих аз врата си, — мисля, че са ми изникнали хриле. Бррррр! — С усещането, че съм се превърнал в мокра гъба, аз направих крачка, препънах се и паднах. Изправих се, посочих водопада и се престорих на каскадьор, който говори пред въображаема камера: — Не се опитвайте да направите това у дома, деца. Аз съм експерт. — След това очите ми се завъртяха, люшнах се назад и припаднах.

 

 

Дойдох на себе си вече изсъхнал под топлото слънце и се надигнах в седнало положение.

— Няма да вземам душ поне една година — заклех се аз. Извърнах се към Мама Чия, която седеше наблизо и ме наблюдаваше, довършвайки едно сочно манго.

— Е, май успях да докажа нещо, нали? — попитах аз.

— Да — отвърна тя усмихнат — Докато ти седеше тук като пребито и наполовина удавено магаре, аз се прибрах у дома, подремнах малко, посетих един приятел, върнах се и хапнах едно манго. — Тя хвърли семките в храстите. — Да, ти наистина успя да докажеш нещо — че единият от нас е глупак. — Сетне Мама Чия се разсмя толкова искрено, че гласът й прозвуча като музика и аз — ща не ща, се присъединих към нея.

Ти имаш добра душа, Дан. Зная това от самото начало. Сократ наистина е успял да те прочисти и да включи осветлението на третия ти етаж. Затова сега, когато Съзнателната ти същност реши да направи нещо, Първичната ти същност знае, че решението ти е твърдо и ти предоставя необходимата енергия, за да го осъществиш. Признавам ти тази способност — каза тя сериозно. — Ти си станал човешко същество.

— Станал съм човешко същество? И това ли е всичко?

— И то не е малко. Заключението тук е, че доста добре си подредил първите три етажа. Влязъл си във връзка с тялото си, със света и с човечеството.

— Но нещо се случи под водопада — казах аз. — Видях всички онези клети хора — болни и умиращи. Струва ми се, че по някакъв начин съм посетил…

— Четвъртия етаж — довърши тя. — Почувствах това, докато спях в колибата си. Мама Чия кимна, но очите й изглеждаха малко тъжни.

— Е, какво означава това? Издържах ли изпитанието?

— Изпитанието на водопада — да. На четвъртия етаж — не.

— Какво искаш да кажеш? Какво се случи?

— Хайде да тръгваме. Ще вървим и ще говорим.