Хазрат Инаят Хан
Мистични медитации (46) (Учението на суфите)

Съзряване на характер

Характерът е картина, нарисувана в линии и бои, които ние създаваме в самите себе си. Чудесно е да се наблюдава пробуждането на стремежа към създаване на характер още в детството — както птиците притежават инстинкт да вият гнезда. Първоначално детето забелязва всевъзможни черти у възрастните, а след това приема онова, което най-много му харесва и го привлича. Видно е, че ако човек е погълнат само от себе си, той не ще има възможност да изгради характера си, тъй като няма време да помисли за другите. И най-великите актьори, ако не съумеят да забравят за себе си, няма да успеят да играят на сцената. Музикантът, който по време на изпълнение не съумее да забрави за себе, си свири лошо. Както и в отношенията към всичко останало, собственото изграждане зависи непосредствено от това, доколко сме способни да забравим себе си. В това е ключът за целия живот. Срещал съм хора, ориентирани към изкуството, науката, философията, религията, към всички области, и намират, че всички те са постигнали забележителни резултати чрез способността да забравят себе си. Срещал съм и хора, които притежават велики достойнства, но не са могли да достигнат върхове в живота си, защото не са притежавали тези качества.

Спомням си един музикант, свирещ на вина, удивителен музикант, който бе свикнал да репетира по много часове на ден, но когато трябваше да свири пред слушатели, съзнанието му се изпълваше с неговия „аз“. Първата мисъл, която му идвала на ум, била за неговия „аз“ и всички впечатления на слушателите се сблъсквали с тази мисъл. Тогава той прибирал своята вина и бягал. Но аз съм слушал как Сара Бернар просто декламираше „Марсилезата“ — само това, но само с появяването си на сцената, още с първите си думи, тя покоряваше всяко сърце в залата, защото в този момент (а беше по време на войната) тя олицетворяваше цяла Франция. Тя можеше да се превърне във Франция благодарение на съсредоточаването, на нейния начин да забрави себе си. Изграждането на характер е къде по-величествена задача от построяването на един дом, град, страна или империя. Може да попитате защо това е толкова важно, нали това е създаване на нашия нищожен „аз“, а колко хора са издигнали здания, създали са държави и са изчезнали, без да оставят спомен след себе си. Тадж-Махал е едно от най-прекрасните здания на земята — когато го видят, художници и архитекти изпитват огромно възхищение, но с това се изчерпва значението му. Никой не се интересува кой го е построил, нито едно сърце не започва да бие при спомена за неговия създател.

И досега индуистите, събуждайки се рано сутрин, повтарят: „Рам, Рам“. Будистите почитат Буда, християните се покланят на Христос. Защо? Заради личностите на тези велики светци, заради техния магнетизъм. Думите, изречени от Христос преди стотици години, се помнят и в наши дни, благодарение на неговата личност. Работата не е само в духовността; в света са живели много мадзуби, които са били много духовни. Постигнали са единение с Бога, но са си отишли и никой не ги помни. Работата не е само в благочестивостта; много благочестиви хора седят в храмовете и църквите, повтаряйки молитви. Тяхното благочестие служи само на тях самите. Те не могат да раздвижат света. Но ако работата не е в духовността и в благочестието, тогава в какво е? В развитието на човечността вътре в нас. Това развитие обхваща нашия интелект, нашето сърце и нашия ум. То обхваща интелекта, защото, ако у нас има любов, но няма интелект да разберем желанието на любимия човек, можем да станем велики любовници, но любовта ни няма да има никаква стойност. То обхваща и сърцето, защото, ако у нас има интелект, но няма чувства и симпатия, можем да говорим много вежливо, маниерите ни да бъдат много мили, но ако вътрешно изпитваме злост, ако не влагаме чувство в думите си, то по-добре е да не казваме нищо. Обхваща и ума, защото, ако у нас има интелект и чувства, но няма дълбочина на размишленията, ако не различаваме кое е подходящо и кое не, ние сме невежи. Човек може отлично да се държи според европейските маниери и обичаи, но ако го изпратите в двореца на източен владетел, той ще се разтрепери. Обратно, човек може отлично да познава индийския придворен етикет, но попадайки в Европа, ще разбере, че не знае нищо за местните порядки.

Да бъдеш човек е велика привилегия, тъй като можем да развиваме в себе си човечност и да бъдем хора не само външно, но и в ума и постъпките си. Привилегията е в това, да бъдеш човек, който е идеал на Бога. Не скала, която не знае кой стои върху нея — цар или бедняк, светец или грешник; не и ангел, у когото няма сърце, за да изпитва чувства заедно с другите и да ги съпреживее — те чувстват само величието на Бога. Само човекът е бил надарен със сърце. Един индийски поет е казал: „Да станеш наби, светец или пророк, гати, кутба, това е много трудно. Какво мога да ти разкажа за битките им в живота, когато даже да станеш човечен човек е толкова трудно?“ Разбира се, да се достигне високото ниво на духовността не е лесно. Затова първо трябва да се опитаме да станем хора. Не е много сложно да станеш ангел; да бъдеш материален също е просто; но да живееш в свят, пълен с битки и в същото време да бъдеш човек е много трудно. Ако това ни се удаде, ще станем миниатюри на Бога на земята.