Хазрат Инаят Хан
Мистични медитации (2) (Учението на суфите)

История на суфизма

Суфизмът никога не е имал начало и никога не е възниквал като историческо явление. Той е съществувал винаги, защото светлината винаги е била вътрешната същност на човека. В своите най-висши проявления тази светлина може да бъде наречена Познание на Бога, а Божествената Мъдрост — суфизъм. Суфизмът винаги се е практикувал, а неговите проповедници са били сърцати хора и поради това учението принадлежи както на своя майстор основоположник, така и на всички останали.

Според преданието първият пророк бил Адам, което означава, че още първият човек на земята носел мъдрост. Сред човешкия род винаги са се намират хора, които страстно са се стремели към мъдрост. Отивайки в уединение, хората на духа са търсели истината и служейки на другите, с благоговейна преданост са се учили от тях на мъдрост. Малцина са онези, които са успели да разберат онова, на което учат божествените избраници, но величието на тяхната личност е привличало мнозина. И хората казвали на пророка: „Ние ще тръгнем след теб, ще ти служим, ще ти вярваме и никога няма да последваме други“, а светците им отговаряли: „Деца мои, благославям ви, правете така, постъпвайте точно така. Трябва да живеете по този начин“. И давали на хората знания и закони, които възпитавали у тях покорност и човечност. Така се раждали религиите.

С течение на времето истината била изгубена. Появил се стремеж към господство, а след това идеализиране на собственото общество и отричане на другите. И постепенно мъдростта изчезвала. Религиите се утвърждавали, макар и трудно, но светът бил в такъв стадий на развитие, че не могъл да приеме суфизма. Неговите последователи били осмивани, презирани и подлагани на гонение. Наложило се да се скрият от света, усамотени в планински пещери.

Когато дошъл Христос суфиите били сред първите, които се вслушали в неговото учение, а по времето на Мухаммад суфиите от планината Джафа първи откликнали на неговия призив. Едно от тълкуванията за произхода на думата „суфизъм“ се свързва с названието на планината Джафа. Именно Мухаммад открил за суфиите пътя към Арабия, където те имали многобройни последователи, сред които Садик и Али.

От там суфизмът проникнал в Персия, но където и да изказвали своите свободомислещи възгледи, суфиите непрекъснато били подлагани на нападките на господстващата религия. Единствен техен отдушник оставала поезията и музиката. Именно великите поети суфи като Хафиз, Руми, Шамс Табризи, Саади, Омар Хаям, Низами, Фарид и Джами предавали на света мъдростта на суфизма. Творбите на Руми са толкова величествени, че прочитайки и разбирайки ги човек ще получи познание за цялата световна философия. На свещените събрания на суфиите пеенето на неговите стихове е част от богослуженията. Съдбите на суфиите възхищават с благочестие и човечност.

Изкуството на суфизма достига съвършенство в Индия, която дълго време била страна на висша духовност. За индусите мистицизмът е наука и основна цел в живота. Така било по времето на Махадева и по-късно по времето на Кришна. Попадайки в тази благодатна почва, зърното на суфизма дало чудесен цвят и много велики таланти, като Хваджа Моин-уд-дин-Чишти, станали негови последователи. Музиката била важна част от живота и духовната практика на суфиите. Тези суфии довели до съвършенство предаването на мъдростта чрез средствата на изкуството и идеализацията. Тяхното съзнание успявало да се освободи от заобикалящата ги действителност.

Когато превъзнасят персийските поети, преводачите и почитателите им правят една и съща грешка — не отдават дължимото на техните предшественици. Излиза, че тези поети са създали творбите си на празно място и нищо не са наследили от миналото. Но Персия, обкръжена от Гърция и Египет, Арабия и Индия, възприема идеите на Платон и Сократ и ученията на индуизма и будизма, особено тяхната поезия и философия. Така или иначе, всичко в света е подложено на влиянието на различни явления, затова е грешка да се твърди, че суфизмът се е зародил в Персия и никога преди това не е съществувал. Безспорен е фактът, че суфизмът съществува по времето на Мухаммад и дори от по-рано, както и това, че пророкът с удоволствие беседвал със суфиите и се съветвал с тях. През вековете суфизмът черпи от много религии и на свой ред оказва влияние върху много от тях. Макар че е оцеляла само една мъничка частичка от древното писмено наследство и дори тя е почти изцяло загубена поради погрешни тълкувания, ние все още можем да открием следите на древния суфизъм.

В най-древни времена било основано Братството „Чистота — Сафа“. Неговата главна насока била следната: опознай себе си и ще познаеш Бога. Тези братя, познаващи своята природа, са били суфиите, защото суфизмът е учение за самопознанието.

Суфиите и йогите се разбирали едни други, тъй като разликата помежду им е само една: йогите се стремят повече към духовност, а суфиите — към човечност. Йогите смятат, че е по-добре да бъдеш Бог, а суфиите — че трябва да бъдеш човек, защото ако в някой е останал само духът, той винаги рискува да изчезне, защото нашето тяло има свойството да пропада. Суфиите смятат, че щом като нашето тяло има потребности и желания, те трябва да се удовлетворят. Според тях човек трябва да получи от живота всичко, което е по силите му, но ако нещо е извън силите му, той не бива да се разстройва. Между йогите и суфиите няма съществено различие, защото няма различие в мъдростта; различни са само формите, в които се проявява.

Радостта е в единството. Не в отделно взетата духовна или материална сфера, а в обединението на двете. Защо човек скръства ръце? Защото там, където има двойка, има радост в съединението. Човек има две очи и когато те са отворени — идва радост. Когато въздухът преминава през двете ноздри, мистикът изпада в екстаз. Защо хората си стискат ръцете? Защо се радват на прегръдката? Защо жадуват да общуват с учени и мъдреци? Защото една душа се протяга към друга и се съединява с нея. Радостта не е само в духовното, а в единството на духовното и материалното.

Да бъдеш като животно не е хубаво, но и да бъдеш ангел също не е плодотворно, защото ние сме създадени с тяло на животни, което трябва да се храни, пие и спи, и което има чувства и потребности. Трябва да приемем нашите безобидни животински качества и да отстраним опасните. Няма нищо лошо в това да се яде и пие, но да вземаме храна от чуждата чиния, когато имаме в своята — това вече е лошо.

Централна тема в живота на суфия е свободата на духа. Великият персийски поет-суфи Руми веднъж казал: „На земята душата е заключена в тъмница и остава в нея дотогава, докато живее на земята“. Осъзната или неосъзната, във всеки от нас живее острата мъка на душата, стремяща се да се изтръгне от плен, да разкъса сковаващите я пътища. Отговор на този порив може да се намери в придобиването на духовност.

Съществуват два типа суфи: ринд и салик. Първите — ринд са представени прекрасно в превода от Фицдже-ралд на Омар Хаям: „О моя любима, напълни чашата, която ще пречисти днешния ден от съжаленията за миналото и страха пред бъдещето. Какво пък, и утре мога да бъда със себе си, с вчерашните седем хиляди години!“^[1] Той споделя следното: вземи най-хубавото от изтичащото време, живей в настоящия миг и най-ясно от всички ще прозреш вечността. Но ако твоят поглед бъде замъглен от света на миналото и света на бъдещето, ти вече не живееш във вечността, а в ограничения свят. С други думи, трябва да се живее не с миналото и с бъдещето, а с вечното. Именно тук и сега трябва да се опитаме да постигнем щастие, което е път за постигане на свобода на душата.

Това е главната тема на творчеството на поетите-суфии, които могат да бъдат наречени ринди. За разлика от живота на ортодоксалните вярващи, техният живот не е скован от някакви принципи. Те са свободни от всякакъв фанатизъм, от всякакви догми и предписания, угнетяващи човечеството. И в същото време тези хора притежават високи идеали и съвършена нравственост, задълбочено мислене и много високо ниво на съзнание. Те водят напълно свободен живот в този свят — затвор, където всеки индивид е пленник.

Сред суфиите има и салики, които медитират и разсъждават за нормите на етиката, живеейки в съответствие с истинските принципи. Животът ги учи и направлява по правилния път и те пребивават в благочестие и самоотричане. Пътят на салика се състои в това да постигне същността на религията, която изповядва и посвоему да я следва. Саликът използва същите религиозни понятия като ортодоксалния вярващ и участва в същите церемонии, но за него те имат друго значение. Всеки ред на светото писание за салика носи особено значение, защото той го вижда в особена светлина.

Всички възвишени и изискани мисли за Бога, за човека и живота могат да бъдат разбрани само във връзка с еволюцията на човека, ето защо суфиите, които се наричат салики, приемат която и да е религия и чрез нея постигат хармония с другите хора, а след това намират в тази религия истинската мъдрост и я тълкуват.

По голяма част от суфийската литература е написана по такъв начин, че човек, който не познава нейната дълбочина и скрит смисъл, може да бъде обезкуражен. Ако вземем за пример стиховете на Хафез, ще ни направи впечатление, че в тях не се споменава Бог. Ако се обърнем към стиховете на Омар Хаям, които така високо се ценят от западния свят, ще видим, че той пише само за едно и също: за виното, за любимата, за бокала и за уединението. Някой ще попита: „Що за духовност е всичко това? Той говори за виното и за бокала! Ако това е духовност, жал ми е за човечеството!“ Да, в тези стихове малко се говори за благочестие. А в поезията на Джами благочестие и набожност изобщо няма, както ги няма и в стиховете на стотици други поети-суфии — велики мъдреци и мистици. Те предполагали, че ако някога се прочуят като духовни хора ще бъдат принудени винаги да се проявяват като такива, да изглеждат духовни, да говорят като духовни и се страхували, че на тази пътека ще изгубят свободата си и ще се превърнат в лицемери.