Хазрат Инаят Хан
Мистични медитации (28) (Учението на суфите)

Карма и прераждане

I

Индийската теология придава по-голямо значение на учението за кармата, отколкото религията на Бене Израел^[1]. Под индийска теология аз разбирам не само веданта или брахманизъм, но и будизма, а към религията на Бене Израел отнасям освен юдаизма и християнството и исляма. Пялата индийска философия е основана върху учението за кармата, но и моралните основи на религията на Бене Израел се опират върху нея. Разликата е само в това, че в първия случай философията се базира на кармата, а във втория случай — на морала.

Думата карма означа действие и това е напълно понятно: настоящето е ехо от миналото, а бъдещето — отражение на настоящето и затова е логично, че миналото формира настоящето, а настоящето създава бъдещето. В школата на суфиите се говори малко по този въпрос, затова хората, увлечени от учението за кармата, често питат: Суфизмът не е ли против тази идея. Суфизмът не е против, но възприятието на суфия е такова, че не му остава нищо друго, освен да замълчи.

Преди всичко ще отбележим, че човек определя нещата като правилни или неправилни в зависимост от своите знания. Той смята за правилно това, което знае като правилно, което се е научил да назовава така. А това, което се е научил да нарича неправилно, го счита за неправилно. Ето защо отделните нации, общества и раси имат различни представи за добро и зло. Човек счита другия за злодей, само защото неговите познания определят постъпките на другия като неправилни. А откъде е сигурен, че едно или друго нещо е лошо? Знае го, защото така е научен, защото го е прочел в книгите или го е чул от другите. Хората гледат на действията на другите хора, общества, нации и раси с ужас, ненавист и предубеденост, а върху постъпките им няма нито знаци, нито печати, нито надписи, които да ги определят като правилни или неправилни. Това е едната страна на въпроса.

Има и друга гледна точка. С всяка крачка от развитието му представата на човека за добро и зло, за глупаво и красиво, се променя. Как? Започва ли човек, в зависимост от развитието си, да вижда повече или по-малко зло? Естествено е да помислим, че от висотата на собственото си развитие и добродетелността човек започва да забелязва лошото, но в действителност е точно обратното. Колкото повече се развива човек, толкова по-малко зло вижда, защото започва да забелязва не самото действие, а стоящите зад него мотиви. Някои постъпки изглеждат правилни, но могат да причинят много зло, ако мотивите, стоящи зад тях са лоши. Понякога външно неправилни постъпки се оказват правилни, ако вникнем в мотивите. Ето защо, ако невежият е винаги готов да изкаже мнение за постъпките на другите, за мъдреца няма нищо по-трудно от това да даде мнение за някаква постъпка.

От религиозна гледна точка, ако човек се развива духовно, на всеки следващ етап от развитието си вижда все по-малко и по-малко лошо. Нима Бог взема под внимание всяка дребна грешка на човека — съществото, което знае толкова малко за живота? В Библията пише: „Бог е любов“, но какво означава любов? Любовта означава прощаване, а не осъждане. Ако хората превръщат Бог в суров съдия, който стои на трона на правосъдието, вглежда се във всеки човек, разпитва го за всичките му грешки, съди го за делата и постъпките му и го наказва с изгонване от небето, къде отива любящият Бог?

Някой вярват, че нещастията са предопредели от кармата. Донякъде е истина, но не трябва да се преувеличава. Защо в един оркестър има и барабан и духови инструменти? Отговорът е: За да може да изсвири музиката така, както я е създал композиторът. Възможно е на нашето ухо някой звук да се стори неприятен, но композиторът е съчинил музика, която изисква духови инструменти и барабан. По подобен начин всичко, което ни се струва ненужно, служи на определени цели в действителността, всичко създава божествена симфония. Когато питаме: „Защо е така?“, този въпрос се задава от нашия ограничен ум. В действителността всичко в света има свое място и предназначение. Някой с насмешка попитал пророка защо са били създадени комарите, и пророкът отговорил: „За да не спиш през цялата нощ, а да отделиш няколко часа за молитва“. Ако погледне от философска гледна точка, някой би могъл да попита: какво е човекът — машината или инженера? Ако е машина, би трябвало много години да функционира под механичното въздействие на своите зли постъпки и в този случай няма да носи отговорност за действията си. Ако е инженер, значи отговаря за постъпките си. А щом като носи отговорност за тях, значи е господар на съдбата си и я прави такава, каквато иска.

Разликата между човешкото и божественото е подобна на разликата между двата края на една линия. Единият край показва ограничеността, вторият — безграничността. В единия край е несъвършенството, а в другия — съвършенството. Вглеждайки се в хората, живеещи в този свят, ще забележим, че не всички стоят в една и съща точка, а запълват цялото пространство от единия до другия край на линията. Без да се обръща внимание на факта, че днес светът преминава през етап на бурно развитие на идеите за равенство, в действителност благородството на душата и нейният божествен произход се игнорират. Има примери във всички сфери на живота. У дома, в държавата, навсякъде човек притежава само един глас. Но стигайки до осъзнаване на духовния живот разбираме, че както при пианото всички клавиши звучат различно, тъй и душите се отличават една от друга. Човекът започва живота си като механизъм, като машина, но може да се развие и да се превърне в инженер. Ограниченията на кармата оказват въздействие само върху машината.

Без съмнение, първоначално всяка душа е машина, за да може след това да стане инженер и това превъплъщение не е мигновено. То протича постепенно. Ето защо кармата въздейства върху различните души по различен начин. Законът на кармата е личен за всеки човек. Онова, което за един е грях, за друг може да бъде добродетел. Онова, което е правилно за един, е неправилно за друг. В съответствие с този закон всеки човек среща своята собствена карма.

Придържайки се към този възглед, суфият казва: „Истина е, че ако моят живот се подрежда зле, това е следствие от моите постъпки. Но това не означава, че аз съм длъжен да се примиря. Мога да се смиря, доколкото всичко ставащо произтича от моите минали действия, но съм длъжен сам да изградя настоящата си съдба, защото съм инженер“. Ето къде е разликата. Чух един човек да казва: „От дълги години съм болен, но бях обречен на това. Леко го понасям, защото такава е моята карма. Това е разплата“. С това той удължава времето на разплатата и то може да продължи десет години, дори цял живот. В такъв случай суфият действа не само като пациент, но и като лекар, лекуващ сам себе си. Той казва: „Моето състояние е лошо? Това е резултат на миналото. Аз искам да се излекувам. Миналото е причина за настоящето, но аз сам ще създам бъдещето“. Той не позволява влиянието на миналото да смачка живота му. Стреми се да създаде такива условия, които ще направят живота му в бъдеще по-добър.

С този проблем е свързано нещо по-съществено от казаното по-горе. Преди да поеме върху себе си отговорността за миналото, човек запитва ли се: „Аз какъв съм бил в миналото?“ Ако не знае, защо трябва да плаща за нещо? Ние можем да бъдем отговорни само за онова, което се наслоява в нашето съзнание и този товар в живота е вече достатъчен. Защо да се прибавя още и тежест, идваща незнайно от миналото?

Какво виждаме, когато гледаме на себе си от философска гледна точка? Колкото по-остър става погледът ни, толкова по-малко можем да различим нашия „аз“. Колкото по-пълно осъзнаваме реалността, в толкова по-малка степен осъзнаваме нашия малък „аз“. Така човек носи целия товар на миналите си постъпки, без да може да го свали от гърба си. Би могъл просто да го пренебрегне. Това знание не му е от полза. Дава му само кратковременно удовлетворение от мисълта, че всичките му беди са заслужени, но идеята за такава справедливост само увеличава неговия дискомфорт. Болката би могла да се прекрати, но човек сам я усилва и продължава.

Главна задача на езотеричната работа е да се отстрани мисълта за себе си: какъв съм бил, какъв съм сега, какъв ще стана. Много по-добре е човек да се потопи в размишления за живота като цяло: какъв е той, какъв трябва да бъде и какъв ще стане. Тази идея обхваща една синтетична гледна точка и обединява, а не разединява. Тя е конструктивна, в нея може да се открие тайната на духовното освобождение. Брамините, ведантистите и будистите, считащи кармата за най-главното учение, се издигат над нея, щом се докоснат до идеята за целта, която те наричат мукти или нирвана. Така стоят нещата — докато човек не се издигне над идеята за кармата, не може да постигне нирвана.

II

Религиозният аргумент в полза на идеята за прераждането е следният: тъй като не всеки човек заслужава да се слее направо с Бога, той се преражда неопределен брой пъти, за да се пречисти, докато не достигне окончателното предназначение. Той е длъжен да изплати всичките си дългове, преди да се слее с Бога. В отговор на това може да се каже, че дори човек, с неговото ограничено чувство за справедливост, не наказва някого, без да му обясни в какво се състои неговата вина. Тогава как е възможно Бог, справедливият и милосърдният, да позволи на душата да се прероди на земята като наказание за постъпки, за които дори не подозира?

Научният експеримент в полза на прераждането показва, че семето пада в земята и ражда други семена и това се повтаря хиляди пъти. Винаги семето се възпроизвежда отново и по такъв начин става възможно прераждането. Ако в малкото семенце има достатъчно сили, за да се върне като семе, защо човешката душа да не се сдобие с ново тяло? Но дори и семето не е способно да роди семена, докато не достигне висшата точка на своето развитие. А и след като се случи това, процесът не бива да се нарича превъплътяване, а по-скоро регенерация. Едно семе ражда много семена, затова не може да бъде наречено въплъщаване, тъй като природата на въплъщението е следната — когато едно нещо преминава в друго, то не се превръща в множество.

Така стоят нещата и с душата, която, независимо че познава живота посредством петте елемента, когато се отправи по обратния път към своя източник, събирайки впечатления от външния свят и отхвърляйки ги на всяка крачка, устремена към своята същност — вселенския Дух. Земната субстанция се връща в земята; водата се връща към водата; огънят поглъща в себе си огъня; въздухът прибира своето, ефирът прави същото. Когато се разпада структурата на петте елемента, която би могла като увеличително стъкло да се отрази в духа, душата се връща към своя истински източник. След като бъдат разрушени физическата и астралната структура, за индивидуалността няма друг избор, защото не остава нищо друго, освен единствената Същност.

Превъплътяването на даден човек се разкрива или в мислите му, когато е буден, или в сънищата му, когато спи, защото всяко същество е създадено не само по гореописаните начини, но и от собствения ум. Точно такива прераждания могат да бъдат наречени превъплъщения. И все пак това не е съвсем разбираемо, защото всяка мисъл и всеки сън се раждат, живеят и умират. Тъй че и те могат да се приемат като проява на множество индивидуалности, като свят, роден от едно същество.

Понякога се срещат хора, които претендират или си мислят, че помнят своите минали прераждания. Но в повечето случаи те се стремят да предизвикат сензация и да създадат шумотевица около себе си или да дадат гласност на своите прищевки и заблуди. В Индия рядко се говори за прераждане, там хората много повече говорят за кармата. Йогите — едни от основните представители на идеите за превъплътяването, нито за секунда не допускат мисълта за собствено прераждане. Ако попитате, йогинът ще отговори: „Аз търся мукти, спасението. Ти мечтаеш да се родиш отново и затова пак ще бъдеш роден, защото ще бъдеш много разочарован, ако не ти се случи“. Това изказване не трябва да се разбира буквално Йогинът употребява понятието „ти“ по отношение на онова, което познава като „аз“ в човека, към който той се обръща. Тази теория открива широко поле за интереса, любопитството и въображението на онзи, който може да види обективния свят. Винаги има хора, жадни за нещо ново. Това желание толкова нараства, че дори ако се появи нов Бог, те ще продължат да го търсят.

Разглеждайки еволюцията на света, можем да добием впечатление, че я движи способността на душите, които съхраняват спомена от предишен житейски опит, който се проявява и в по-добри условия, в сравнение с миналите. Всъщност не е така. Развитието на света не зависи от миналия опит на душите. Причината, поради която с всяка своя крачка светът се придвижва в своята еволюция, е, че душата подобрява своя път по посока на проявлението и това помага на проявлението да върви към съвършенство.

Претенцията на учението за превъплъщаването за истинно се основава главно на закона за действията, а той е насочен към интелекта. Това значи, че ако човек се окаже гениален музикант, това е свързано с негов минал живот, ако се роди сляп или куц, е наказан за някога извършени постъпки, а става мъдър и духовен, богат и могъщ, благодарение на минали заслуги. Така всяка душа, извършила добро или зло, жъне плодовете им в следващите си превъплъщения, докато не достигне до своето предопределение.

Против това може да се възрази: краката трябва да издържат тежестта на тялото не защото са се провинили в нещо, а главата не увенчава тялото за награда, че в миналото е постъпила по-добре от краката. Светът е въплъщение на Единствената Същност, на Единния Бог. Като обяснение могат да послужат думите на един персийски дервиш: „Човек живее, радва се на вярата в Бог без да знае приятел ли му е Той или враг. То е същото, както ако океанът издигне от радост вълните си, а люлеещата се на тях клонка реши, че океанът се издига и спуска за нейно удоволствие“.

Това се отнася за всички обстоятелства в живота. На човек може да му се стори, че нещо е сторил в миналия живот, затова живее по един или друг начин. Но той греши, тъй като всичко е проява на Божествената справедливост. Подобният на океан Бог е длъжен да мисли за всичко и много да разсъждава, затова издиганията на вълните са предизвикани или вълните на океана на съществуването, или от доброто или злото, срещнати по пътя към проявлението.

Мислителите, изучаващи доктрината за превъплъщението, никога не са влагали в нея този смисъл, който откриват повечето хора. Прераждането, според тях, представлява приемане от новата душа, летяща към проявление, на свойствата на онези души, които се изкачват към своя истински източник и предават тежестта на своите впечатления на душите, които желаят да поемат този товар. Ако се въплъти в тялото, душата няма вече достатъчно сили да го направи отново. Идеята за душите, раждащи се в друга форма, но е особено достоверна. Ако е истина, тогава защо душата не се ражда отново в своята първична форма, която с лекота може да пресъздаде?

Правдивостта на теорията за превъплъщението може да се разбере, ако вярваме, че определена част от Съзнанието, някога бивша душа, по принцип отново да формира себе си като душа. Но такава възможност не съществува. Тази вероятност е толкова нищожна колкото и вероятността спуканият балон отново да се преобрази в цял. По скоро новият балон ще се окаже половинка, четвърт или стотна част от първия или пък ще стане сто пъти по-голям. Във всеки случай, душата трябва да се слее със Съзнанието, преди да стане достатъчно „жива“, за да се прояви отново. Ето защо ние не можем да я определим като същата душа, защото тя се е пречистила в сравнение с предишното си състояние. Да си представим капка мастило: ако падне в океана, водата ще се слее с водата, а багрилното вещество ще падне на дъното. Тази капка не може да остане същата черна капка, тя ще стане чиста, като водата в океана. Ако ни се удаде да извлечем веществото на тази капка от океана, то няма да притежава предишните си свойства. Същото става и с душата, когато се погълне от океана на Съзнанието.

III

Има три метода за познание на живота след смъртта: да се осъзнае интелектуално и теоретично; да се познае в процеса на медитация или при т.нар. „умиране преди смъртта“, т.е. още приживе да достигнеш такова състояние, което изпитваш след смъртта. И третият начин — самият ти да умреш.

Тези знания са присъщи на три типа хора. Първите са ученици, които изучават достоверни източници, с цел да си изградят теория, която техният разум може да приеме интелектуално. Вторите са адептите — те следват пътя на медитацията, с чиято помощ достигат до такова състояние, сякаш вече са умрели и могат макар и за миг да се издигнат над материалното тяло. Те получават познание за живота след смъртта, което е начало на осмисляне на безсмъртието. Сред третия тип има хора, които искат да общуват с духове, за да узнаят съдбата си. Ако са способни за общуване с духове, наистина могат в някаква степен да получат знания от тях.

Човекът от първия тип, който се опитва интелектуално да усвои учение, удовлетворяващо неговите разсъждения, охотно се съгласява с доктрината за превъплъщаването, защото тя обяснява живота интелектуално и по начин, който удовлетворява ума. Когато са ме питали какво казва суфият за превъплъщението, от време на време мълча, понякога отговарям положително, а друг път отрицателно, т.е. не давам конкретен отговор. Може би някой ще помисли, че не вярвам в тази идея, а щом не вярвам аз, всички останали суфии също не вярват. Не е така. Всеки суфи е свободен да вярва във всичко, което счита за правилно и което е способен да разбере. Той не е прикован към някакво определено вярване.

Вместо да се безпокои за вярванията, суфият се стреми да върви направо към целта, а когато стигне там, открива истинност във всичко. Това е тайната на живота: ако в ръката ти е свещеният светилник, то за теб всичко става ясно. Ето защо суфизмът предоставя на всеки свобода да се придържа към своята вяра, за да намери своя път.

Когато отговарям с „да“, си има причина и когато отговарям с „не“, също има причина — важна не за мен самия, а за онзи, който задава въпроса. Хората все се стремят да направят твърди дори онези неща, които имат най-фина природа и не могат да бъдат описани с думи. Това е като да се опиташ да претеглиш душата или да фотографираш дух, описвайки живота след смъртта. Хората не трябва да изпадат в плен на моите думи; тяхната цел е самоосъществяване и самоосъзнаване. Вярата в доктрини е лекарство, предписано на болен, за да се лекува. В действителността всичко е справедливо до определена степен, но ако го сравним с абсолютната истина, нито едно не може да докаже своето съществуване. Нещата изглеждат различни в различните измерения, от които ги гледаме. Когато човек стои в долината и пита някого, който стои на върха, какво вижда, другият може да му каже много малко. Питащият трябва да се изкачи на върха на планината и сам да види; до тогава между тях не може да има обща основа за разговор. Суфийският метод се състои в мирно и безмълвно развитие, което помага да се достигне до стадия, когато човек може сам да вижда. Някой ще каже, че пътят на духовността е предназначен за търпеливите. Нищо не изисква такова усилие, както търпението.

Ако някой ме попита защо направо не кажа какво става след смъртта, връщаме ли се отново на земята или се отправяме някъде другаде, бих отговорил: „Това, което възприемаш като самия себе си, аз не го виждам по същия начин; в своите очи ти изглеждаш по един начин, а в моите — по съвсем друг. Ако започна да говоря в съответствие с моите възгледи, това ще те смути. Първо трябва да стигнеш на онова ниво, от което те виждам аз. Ти възприемаш себе си по най-елементарен начин. За тебе това е реално, но ще дойде време, когато ще осъзнаеш, че не е било нищо друго, освен въображение“. Как мога да изкажа моето мнение на този, за когото то е недостижимо? Ето защо пътят на суфия е мълчание.

Суфизмът не е против превъплъщението или каквото и да е друго учение. Защо ще е против, щом е религия, появила се, за да примири религиите? Суфият не мисли да противоречи на която и да е доктрина. Аз лично никога не съм се изказвал против учението за превъплъщението, защото не виждам в него нищо погрешно, но не виждам и неговата правилност. Ако целта е осъзнаване на единството на живота, единството на Бога, то идеята за превъплъщение, което се основава на фалшивото его, няма да бъде плодотворна. Суфизмът иска да научи човека на това, което той е. Когато човек си отговори на този въпрос, няма да му се наложи да пита: „Какво ще ми донесат моите постъпки?“ Какъв е човекът — това е единственият въпрос, на който суфизмът иска да отговори. В същото време това, което е очевидно, се отличава от онова, което е скрито. Наистина ли човек, роден в дворец, го е получил като награда, а този, който живее в мизерия, е наказан за нещо?

Какво донесе Христос? Спасение. Какво донесе Мухаммад? Наджат — спасение. Какво са донесли аватарите на Индия? Мукти — спасение. Винаги едно и също — спасение. Ето защо за предпочитане би било да пренебрегнем учението за превъплъщението и винаги да държим пред очите си идеала за единството — идеал, който води до осъществяване на целите на живота.

Можем ли да попитаме някого достигнал ли е спасение в този живот? Всяка душа е на различна степен на еволюция, но в главното човек може да постигне спасение, ако е искрен и сериозно се стреми към него. Не само Бог е всемогъщ, човекът също носи частица от Неговото могъщество. Спасението е в ръцете на Бога, но и в ръцете на човека. В желанието на човека живее и част от желанието на Бога, в смелостта на човека има от смелостта на Бога, а в увереността на човека — от увереността на Бога. Когато повтаряме думите от Библията: „Да бъде волята Ти“, осъзнаваме, че нашето желание и нашата воля не са отделени от божествената Воля и нашата воля също ще се изпълни. Но ако в този миг ние не искаме спасение, няма да го достигнем, защото е необходимо, както е казано в Библията, да се почука на вратите, за да се отворят. В света няма нищо недостижимо за човек, който е сътворен от Халифа — строителят на Божието царство. За него няма нищо невъзможно. Разбира се, много е трудно, но няма трудност, която не може да се преодолее. Ако човек притежава достатъчна храброст, ще съумее да достигне до оня източник, от който произхожда.