Майн Рид
Скватерите (3)

III
Скакалци

— Господи! — извика Фон Блум, като повтори подир бушмена холандското име на тези насекоми.

Тайната се изясни. Странното явление, което покриваше равнината, беше облак летящи скакалци.

Това беше гледка, която никой от тях — с изключение на Свартбой, — никога не беше виждал. Фон Блум неведнъж беше виждал скакалци в малко количество и в различни видове, защото в Южна Африка има много видове от това страшно насекомо. Но появилите се сега легиони бяха един от редките видове истински странстващи скакалци. Рядко някой биваше свидетел на техните грамадни придвижвания.

Свартбой добре познаваше тези скакалци и макар че видът на пълчищата го възбуди силно, то това не беше страх.

Съвсем напротив. Неговите дебели, големи устни се издадоха напред и на лицето му се четеше радост. В него явно силно бяха заговорили инстинктите на дивото му племе. Появата на пълчищата скакалци не пробуждаше у тях ужас, а се приветстваше като източник на радост: скакалците за тях бяха същото, което е обилната жетва за земеделците или големият лов за рибаря.

Кучетата махаха опашки и радостно лаеха, като подскачаха, сякаш се готвеха да вървят на лов. Като забелязаха облака, те инстинктивно познаха, че това са скакалци и ги гледаха с такива чувства, каквито проявяваше и Свартбой, защото кучетата, както и бушмените, с голяма охота ядат тези насекоми.

Щом стана ясно, че странното явление са просто скакалци, всички в миг се успокоиха. Малката Трюйе и Ян започнаха да се смеят, като пляскаха с ръце и с любопитство очакваха пристигането им. Всички бяха чували достатъчно за скакалците и знаеха, че те ядат само растения, но съвсем не закачат, дори не хапят нито животните, нито хората, и затова няма защо де се страхуват от тях.

Дори самият Фон Блум се успокои съвсем. След ужасните опасения, които бе му причинил видът на странния облак, известието, че това са само скакалци, беше, разбира се, голямо облекчение. И той, наред с другите, с любопитство очакваше да приближат насекомите.

Но изведнъж мислите му добиха друга посока. Погледът му падна върху нивите кукуруз и ориз, прекрасната градина с натежали клони от зреещи плодове, обширната зеленчукова градина. Той си спомни слушаните разкази за опустошенията, които правят тези насекоми, и неволно извика.

Децата тутакси забелязаха, че баща им е разтревожен, но понеже не разбираха причината, го наобиколиха и запитаха какво му е.

— Уви! Уви! Всичко е загубено! Всичко е загубено! — отчаян викаше Фон Блум. — Да, всичкият ни имот, трудът ни цяла година — загубено, загубено! О, мои скъпи деца!

— Как загубено? Защо загубено, татко? — в един глас питаха децата.

— Тези ужасни скакалци! Те ще изядат всичко! Цялата ни реколта, всичко е загубено!

— Да, наистина! — потвърди Ханс, който много обичаше научните занимания и бе чел много разкази за опустошенията, които правят скакалците.

Радостният израз на всички лица се смени с тъга и не с любопитство вече гледаха те приближаващия се облак от насекоми.

Фон Блум имаше пълно основание да се страхува: ако този облак се спуснеше върху неговите ниви, тогава прощавай, надежда за добра реколта; скакалците за минути ще изядат всичко до последното стръкче на полето; след тях няма да остане и следа нито от листа, нито от плодове, нито от зеленчук.

Всички с мъка следяха движенията на облака; той беше още на половин миля разстояние и сякаш не приближаваше.

Лъч надежда проблесна в ума на Фон Блум. Той свали голямата си кожена шапка и я вдигна колкото може по-нависоко. Вятърът духаше от север, а облакът беше точно на запад от краала. Скакалците се движеха в посока от север към юг, както почти винаги в Южна Африка, и следователно трябваше да минат по-западно от краала.

— Да — рече Хендрик, който, озовал се преди малко в средата на този облак, можеше с увереност на каже в каква посока се движи той.

— Скакалците отиват право на юг. Когато обърнахме конете към къщи, много скоро се измъкнахме от тях и те, явно, не ни последваха. Уверен сам, че облакът ще отмине на югозапад от нас.

Фон Блум също започна да се надява, че той ще отмине край тях. На север от краала още не се виждаше, а онези скакалци, които се бяха появили на запад, щяха да отидат както обикновено право на юг; и ако вятърът не се променеше, нивите му щяха да бъдат спасени, защото скакалците нямаше да изменят посоката си.

Мълчаливо, с безпокойство продължаваше той да наблюдава, но облакът не се приближаваше. Надеждата се съживяваше в душата на бура и лицето му добиваше по-спокоен израз. Децата забелязаха това и се радваха, но мълчаха. Всички стояха и мълчаливо наблюдаваха.

Странна бе гледката. Пред очите им минаваше не само тъмната маса насекоми. Във въздуха над тях летяха множество птици, най-различни видове. Бавно размахвайки криле, летеше кафявият орик, най-големият африкански ястреб; до него се виждаше жълт ястреб; по-нататък се виеше с широко разперени криле орел и веднага до него късоопашат фигляр. Имаше цели ята птици най-различни по цвят и големина — соколи, гарвани, най-различни насекомоядни, но грамадното болшинство бяха така наречените Springhaan-vogel (скакалчена птица), малки пъстри птичета, по големина и вид прилични на лястовички. Милиарди от тях затъмниха слънцето: те със стотици непрекъснато се спускаха в облака от скакалци и тутакси наново се издигаха във въздуха, всяка с плячка в човката. Тези птици се наричат „ястреби на скакалците“, макар че съвсем не спадат към вида на ястребите. Те се хранят изключително със скакалци и се срещат само там, където има от тези насекоми. Те ги следват във всичките им придвижвания, правят си гнезда сред своята плячка и мътят пиленца.

Наистина, интересно бе да се види този облак от крилати насекоми, придружен от многобройните и различни врагове. И всички ги гледаха учудено. Но този жив облак все не се приближаваше и надеждите на Фон Блум ставаха все по-големи.

Пълчището се отправяше право на юг и заемаше сега целия западен край на хоризонта; при това се забелязваше, че главата на колоната постепенно се спускаше по-ниско към земята, докато задните редици бяха още много нависоко.

— О! — извика Свартбой с доволна усмивка. — Те спират да нощуват! Прекрасно, можем да напълним цели чували.

Свартбой обичаше много скакалци, почти така, както орелът — дори повече, така, както Springhaan-vogel.

Бушменът се оказа прав. Скакалците наистина започнаха да се спускат към долината.

— Те не могат сега да хвърчат — продължаваше бушменът. — Става много студено за тях. Ще измрат до утре.

Така и стана. Щом слънцето залезе и подухна студен ветрец, крилете на пътешестващите насекоми отслабнаха и те бяха принудени да спрат да нощуват, като покриха всички дървета, храстите и тревата.

За няколко минути се разпръсна мрачната мъгла, която бе затъмнявала синьото небе, но в далечината равнината изглеждаше като след пожар: тя беше цялата покрита с дебел пласт насекоми, поради което изглеждаше черна.

Придружаващите ги птици, забелязали настъпването на нощта, се виха известно време във въздуха, а после се пръснаха на разни страни. Едни от тях слязоха да нощуват по скалите, други накацаха по ниските клони на мимозите и след няколко минути, както на земята, така и във въздуха настана пълна тишина.

Тогава Фон Блум си спомни за добитъка; животните се виждаха далече в равнината, покрита от скакалците.

— Оставете ги да си похапнат малко, баас — рече Свартбой.

— Да си похапнат ли? Какво? — попита господарят — Нима не виждаш, че цялата трева е покрита със скакалци?

— Не, не трева, а скакалци, баас, да си похапнат — възрази бушменът, — добитъкът от тях се угоява много повече, отколкото от тревата, о, повече!

Но ставаше вече късно и беше невъзможно да оставят добитъка в полето. Скоро щяха да излязат лъвовете и тази вечер, поради появата на скакалците, по-рано от други дни, защото царят на зверовете не се гнуси да пълни царския си стомах с тези насекоми, щом има такава възможност.

Трябваше веднага да се прибере добитъка в краала. Оседлаха трети кон за самия Фон Блум и тримата, скватерът, синът му Хендрик и бушменът, тръгнаха към степта.

Когато наближиха скалите, видяха много странна гледка. Земята беше цялата покрита от тези тъмночервени насекоми; на някои места пластът им достигаше няколко дюйма дебелина. Всички храсти, които се намираха там, бяха напълно покрити от тях, не се виждаха ни клони, ни листа, не беше останало свободно стръкче тревичка, нито едно листче. Насекомите лежаха неподвижно, като че бяха заспали. Вечерният студ ги бе лишил от силата да се движат.

Но Фон Блум и Хендрик бяха поразени най-много от държането на конете им и изобщо на всичкия добитък, който лакомо гълташе насекомите, като че бяха овес. Изглеждаше невъзможно да го прогонят оттам и само честите удари с джамбока (камшика) на Свартбой и дочулият се наблизо лъвски рев принудиха животните да тръгнат към къщи, където скоро ги затвориха в краала.

Свартбой беше взел със себе си чувал и го напълни със скакалци.

Виждаше се, че той предпазливо събира тези насекоми, като че се боеше от тях. Но бушменът се опасяваше не от скакалците, а от отровни змии, които в такива случаи се натрупваха в голямо количество, както му беше известно от собствен опит.