Майн Рид
Скватерите (15)

XV
Търсене на извор

Едва се пукна зората и Фон Блум беше вече на коня. Свартбой отиваше с него, а всички останали щяха да чакат връщането им. Те отидоха с конете, които бяха останали при фургона и затова бяха по-бодри от другите.

След не повече от час намериха прекрасно пасище, макар и без вода. Фон Блум веднага изпрати Свартбой да се върне за останалите коне и кравата, като му посочи мястото, където да ги пасе, а сам продължи да дири вода.

Няколко мили по-нататък скватерът забеляза на север дълга редица високи хълмове, които се издигаха стръмно в края на равнината и се простираха на запад. Като смяташе, че в подножието на тези планини най-сигурно ще намери вода, Фон Блум се отправи към тях. Стигнал в полите им, той бе очарован от чудната картина, която се разкри пред погледа му.

Цялата местност наоколо имаше вид на прекрасен парк, изящно очертан от планините, които се издигаха зад него; тези планини се възвишаваха почти като отвесна стена на няколкостотин фута нагоре.

Тази чудна местност изглеждаше още по-прекрасна в сравнение с голата пустиня, която я заобикаляше. Фон Блум знаеше, че по-нататък, на север, зад тези хълмове лежи страшната Калахари и че хълмовете, в подножието на които беше той, бяха южната граница на тази известна пустиня.

Колко би се зарадвал нашият скватер, ако беше намерил тази чудна местност при други обстоятелства! Но сега за какво му бяха тези разкошни пасища, когато нямаше стада? Ето защо той с тъга гледаше чудната картина пред себе си.

Трябваше вода. Ако не намереше тук вода, целият чудесен парк щеше да има в неговите очи също толкова малка стойност, колкото и самата пустиня.

Но, разбира се, такава чудна растителност не би могла да съществува без вода. Така мислеше скватерът и внимателно се вглеждаше наоколо си.

— О! — радостно извика той изведнъж. — Какъв хубав знак, сигурно водата е наблизо!

Скоро след това той видя ято прекрасни токачки, които тичаха към храсталака. Това беше още едно доказателство, че водата беше наблизо. На всичко отгоре, най-сигурното от всички беше, че на върха на една акация забеляза великолепното оперение на един папагал.

— Сега — измърмори той, — водата навярно е някъде много близо.

Ободрен от надежда, той отиде към една височинка и започна да следи оттам полета на птиците.

Най-напред прелетяха ято яребици; те се насочиха към запад. Почти веднага след тях дойде друго ято и също отмина на запад. Двете ята се спуснаха до едно грамадно дърво, което растеше на петдесетина крачки от подножието на планинската верига. Това дърво беше отделно от другите и беше много по-голямо от всички, виждани досега от Фон Блум.

Докато той се учудваше на необикновените размери на дървото, прелетя ято папагали и накаца по клоните му. Няколко минути те побъбриха там, после се спуснаха също наблизо до дънера му.

— Сигурно там е водата — помисли Фон Блум. — Трябва да отида да видя.

Но конят му вече сам се стремеше нататък и щом скватерът отслаби поводите, той препусна напред, като пръхтеше и изтягаше шия.

Ездачът с отпуснати поводи се остави на неговия инстинкт и след не повече от пет минути и той, и конят пиеха прекрасната вода от прозрачен като кристал извор, който протичаше на двадесетина крачки от грамадното дърво.

Фон Блум можеше сега да се върне назад при семейството си. Но тъй като беше още рано, той реши да позволи на коня си да попасе някой и друг час и, като му свали юздата, той го пусна на свобода, а сам се изтегна под сянката на дървото.

Докато лежеше, той не можеше да не се възхити на удивителния продукт на природата, който се извисяваше величествено над него. Това беше едно от най-огромните дървета, които някога беше съзирал. То беше от вид, познат като „нвана“, разновидност на фикуса, с големи листа с формата на тези на сикамората, които растяха нагъсто на величествената глава. Стволът му беше цели двадесет фута в диаметър, като се извисяваше също на такава височина до началото на многобройните клоните, разпростиращи се хоризонтално. През гъстата шума фон Блум можеше да забележи лъскавите яйцевидни плодове, приличащи на кокосови орехи, които изглежда изхранваха папагалите и някои други видове птици.

Наслаждавайки се на прохладата в сянката на исполина, Фон Блум неволно си помисли колко хубаво би било да си направят тук краал. В съседство с приятелския покрив на това нямаше защо да се страхува от палещите лъчи на слънцето, дори дъжд едва ли би могъл да проникне през гъстата му шума, която беше почти готов покрив.

Ако добитъкът на бура не беше загинал, без съмнение той веднага би се решил да се засели именно тук. Но сега, колкото и да беше съблазнително това място, то не можеше да има цена в неговите очи. Какво ще прави тук? С какво ще се занимава в тази отдалечена местност? Да речем, че лесно би могъл да си набави храна с лов — виждаше много различни животни наоколо. Но съществуването му би било много жалко, без никаква надежда за бъдещето. Какво можеха да очакват тук децата му? Нима ще ги остави да станат жалки ловци като нещастните бушмени? Не, не! Не може и да мисли да се настани тук. Нека уморените коне си отпочинат няколко дена, да се подкрепят с хубавата трева, а после той ще положи всички усилия да се върне в града!

Но какво ще прави в града? Защо да се върне там? Сам не знаеше. Бъдещето му се виждаше мрачно и неопределено.

Между това бе изминал повече от час, конят си беше отпочинал, време беше да се връща в лагера. И Фон Блум сложи юздата на коня. И тръгна.

Ситият кон се понесе бързо и за по-малко от два часа беше вече там, където Свартбой и Хендрик пасяха останалите коне. Веднага ги прибраха всички и ги върнаха в лагера, където ги впрегнаха във фургона — и грамадният екипаж наново се понесе по равнината. Още преди залез слънце бялата му палатка вече се виждаше под исполинската нвана.