Майн Рид
Скватерите (18)

XVIII
Страшната борба

Когато Фон Блум и семейството познаха кобаоба, това животно, както бе вече казано, тъкмо излизаше от гъстите храсти. Без да се спира, то се отправи най-напред към езерото, за което вече споменахме, очевидно с намерение на стигне до водата.

Това малко езеро, разбира се, бе образувано от извора, макар че се намираше на триста сажена от него и от дървото-великан формата му беше почти кръгла и то имаше около сто сажена в диаметър, така че повърхността му заемаше пространство приблизително от два декара, затова наистина можеше да бъде наречено „езеро“, както го нарекоха децата.

Кобаоба се запъти към една ниска част от брега, види се, негово любимо място, откъдето наистина много лесно можеше да стигне до водата. До каналчето, по което се вливаше в езерото извора, се образуваше заливче с пясъчни брегове. До него водеше от долината малък проход, отъпкан без съмнение от животните, които постоянно идеха тук на водопой. В този проход животни с по-големи размери можеха да пият, без да се навеждат особено, и без затруднения. Кобаоба се запъти право нагоре и когато приближи, всички видяха как той влезе в пролива към заливчето. Явно, често бе дохождал тук.

В следната минута беше вече до колене във водата.

Дълго пи, тежко дишайки, със свиркане и хъркане, после потопи цялата си глава и рогата във водата, разпени я наоколо, легна и започна да се валя в тинята ката свиня.

Първата мисъл на Фон Блум и Хендрик беше как да оградят и убият животното, не за това, че искаха да го лишат от живот, но защото Свартбой им беше съобщил вече колко е вкусно месото му, а хранителният им запас бе на, свършване. Хендрик имаше още една причина, поради която желаеше да убие това животно: той отдавна вече трябваше да промени статива на пушката си и затова със завист гледаше дългия рог на кобаоба.

Но как да уловят великана?

Дали да отидат по-наблизо до него и да стрелят иззад някой храст? Понякога се случва гигантът да падне от един сполучлив изстрел. За това трябва да се улучи право в сърцето или на друго чувствително място.

Фон Блум и синът му вече станаха от местата си да отидат към езерото, когато изведнъж Свартбой изпадна сякаш в пристъп на безумие. Той започна да скача на едно място, като си мърмореше тихичко под носа:

— Ето клов! Ето клов! Ах, какъв клов!

Човек, ако не го познаваше, разбира се, би го взел за безумен, но Фон Блум знаеше, че „клов“ бушмените наричат слона и затова погледна в същата посока, накъдето сочеше той. Наистина, върху жълтия фон на залеза се бе очертала грамадна тъмна маса, в която Фон Блум като се вгледа, позна слон. Кръглият му гръб ясно се издаваше над ниските храсти, а грамадните широки уши се подмятаха, като ходеше. Всички изведнъж разбраха, че той иде към езерото и почти в същата посока, в която беше минал носорогът.

Разбира се, появата на слона съвсем развали плановете на нашите ловци. При вида на този могъщ великан всички съвсем престанаха да се интересуват от кобаоба. Те не можеха да се надяват, че ще убият гиганта, но все пак тази мисъл им мина през ума. Във всеки случай решиха да опитат.

Но преди ловците да си съставят план на действие, слонът наближи езерото. Макар че стъпваше бавно, стъпките му бяха така широки, че той се движеше много по-бързо, отколкото можеше да се мисли. Ловците едва бяха успели да разменят мисли и грамадното животно беше вече не няколко крачки от водата.

Тук слонът спря, извъртя хобота си от една страна на друга и няколко секунди стоя съвсем тихо, сякаш се ослушваше.

Не се чуваше нищо, което би могло да го разтревожи, защото дори кобаоба бе притихнал в този момент. Като постоя една или две минути, гигантът продължи по-нататък и навлезе в описания по-горе проход.

Сега той прекрасно се виждаше от лагера, тъй като се намираше на не повече от триста крачки. Беше огромен. Туловището му съвсем бе запълнило с ширината си прохода, а грамадните жълти зъби се издаваха напред на повече от сажен и красиво се извиваха нагоре.

— Това е стар мъжкар — прошепна Свартбой.

До този момент носорогът съвсем не подозираше приближаването на гиганта, защото колкото и да бе грамаден слонът, стъпките му бяха тихи като на котка. Наистина, някакъв силен звук излизаше от гърдите му, — когато вървеше, звук, напомнящ далечни гръмотевични тътнежи: но кобаоба през всичкото това време беше много зает с банята си и съвсем не обръщаше внимание на каквито и да било звуци, близки или далечни.

Но ето, грамадната тъмна сянка на слона падна върху езерото и покри почти цялата му повърхност. Тогава кобаоба с бързина, каквато бе трудно да се очаква у такава тромава грамада, се изправи и застана на крака, като с шум и свирене изпускаше из ноздрите си струи вода.

Слонът на свой ред нададе своеобразен поздрав, който подобно на тръбен звук се разнесе из долината, повтарян от ехото на скалите. Той също видя носорога и веднага се спря.

Нямаше съмнение, че двата великана бяха учудени от срещата, защото и двата постояха няколко секунди, като се гледаха един друг с явно учудване. Но това учудване бързо се смени с други чувства. Появиха се признаци на раздразнение и беше явно, че те нямат намерение да се разминат миролюбиво.

И наистина положението беше затруднително. Слонът не можеше да влезе във водата, докато носорогът беше в заливчето; а носорогът на свой ред не можеше да излезе от заливчето, докато слонът заграждаше с грамадното си туловище целия проход.

Наистина кобаоба би могъл да преплува езерото и да излезе някъде на отсрещния бряг или да се промъкне между краката на слона и по един или друг начин да освободи мястото. Но от всички животни на света носорогът изглежда най-малко отстъпчивото. В същото време той е едно от най-храбрите животни, не се бои ни от хора, ни от зверове и напада дори и страшния лъв. Поради това старият кобаоба нямаше и най-малкото намерение да отстъпи мястото си на слона и по позата му се виждаше, че той не желае да мине между нозете му, нито да преплува на другия бряг. Не, той нямаше да се помръдне нито крачка! Нито една крачка! Това би било страхливост!

Оставаше да се чака как ще се разреши този деликатен въпрос на чест. Положението ставаше толкова интересно, че всички в лагера стояха неподвижни, вперили поглед в двата противника.

Няколко секунди великаните стояха и се гледаха. Слонът, макар и да беше много по-голям, очевидно добре познаваше противника си. Той, види се, беше се срещал вече с този вид, бе изпитал силата му и беше далеч от мисълта да го презира. Може би му се бе случвало вече да изпитва ударите от дългия рог на кобаоба.

Във всеки случай той не се нахвърли върху противника си отведнъж, както би направил, ако му беше препречила пътя някоя жалка антилопа.

Но най-после търпението му се изчерпи. Достойнството му беше оскърбено, оспорваше му се властта. Той искаше да се изкъпе и да утоли жаждата си. С една дума, не беше в състояние повече да понася нахалството на носорога.

С висок крясък, който ехото на скалите повтори, той се нахвърли върху врага, насочи зъбите си срещу него и с един силен удар го вдигна и преметна във водата.

За минута носорогът потъна, но веднага наново се показа, като пръхтеше, изправи се на крака и на свой ред нападна. Зрителите видяха, че той целеше с рога си хълбока на слона, но слонът полагаше всички усилия да противопостави на врага главата си със зъбите.

И пак зъбите преметнаха кобаоба, и той пак стана, и като безумен се нахвърли върху противника. Водата се разпени около тях, докато се бореха по този начин.

Досега борбата се водеше във водата. Но ето, слонът разбра, че противникът му има предимство там. Той се изтегли назад в прохода и се спря в очакване на врага, издал напред грамадните си зъби. Навярно мислеше, че стените на прохода ще му служат за защита. Но в този случай той се лъжеше — тези стени бяха много ниски и съвсем не прикриваха широките му хълбоците дори не му позволяваха да се обръща и изобщо много пречеха на движението му.

Трудно беше да се очаква от носорога такава съобразителност, каквато прояви сега, поне така се струваше на тези, които следяха хода на борбата. Щом слонът отстъпи в прохода, кобаоба в същия миг излезе на брега, веднага се обърна и като приведе ниско главата и издаде рога си в хоризонтална посока, изведнъж се нахвърли върху противника си и му нанесе удар между ребрата. Зрителите видяха как рогът се заби в хълбока на слона; а силният му вик и бързите движения на хобота и опашката доказваха, че той бе получил тежка рана. Слонът се спусна към езерото и се спря, едва когато се намери до колене във водата. Като събра вода в хобота, той го вдигна нагоре, обърна го назад и се поля с широка струя вода, като я отправи главно към раната и хълбока.

След това избяга от езерото и хукна да преследва носорога. Но дългорогият бе изчезнал.

Кобаоба бе излязъл от водата, бе запазил достойнството си и може би дори се смяташе за победител. Нанесъл удара, бе хукнал да бяга. И бе изчезнал из храстите.