Майн Рид
Скватерите (71)

XXVIII
Преследването на Хендрик

Газелите препускаха из равнината, без да променят посоката си, а разстоянието между тях и Хендрик си оставаше все същото. Сега успехът зависеше от това кой ще се измори по-бързо — кучетата, конят или животните?

Първо изостанаха кучетата, отначало едното, после другото, което беше любимец на Хендрик.

След още петнадесет километра луд бяг Хендрик все още не се беше приближил до стадото на разстояние, достатъчно за стрелба. Животните бяха започнали да се изморяват и, ако той имаше и запасен кон, сигурно щеше на ги настигне. Може би щеше да успее и с уморения си кон, ако не му пречеха и не го бавеха многобройните мравуняци, на които се натъкваше по пътя си.

Припомняйки си за съперничеството с Вилхелм и като си представяше с какъв присмех щеше бъде посрещнато безславното му връщане в случай на несполука, Хендрик продължаваше с всички сили да пришпорва коня.

Но отчаянието го обхващаше все повече. Струваше му се, че газелите тичаха все така леко и неуморно, а конят му вече дишаше тежко и напрягаше последни сили. Дожаля му за горкото животно и вече се канеше да дръпне поводите и да го спре, когато изведнъж забеляза пред себе си планински върхове, които тук пресичаха долината и образуваха ъгъл. И точно към този капан се бяха запътили блесбоките.

„Когато се спрат, ще ги настигна. Ще се скрия зад някоя скала или храст, ще се доближа до тях и ще успея да застрелям някое животно“ — мислеше си Хендрик.

Като се огледа внимателно напред, той забеляза с радост, че скалистите склонове са непроходими и животните със сигурност ще паднат в капана. Може би щеше да успее да повали и повече животни. Мечтите му не бяха чак толкова големи, стигаше му дори само една газела. Окрилен от надежда, Хендрик продължи преследването. Оставаше още най-много един километър.

След още малко той стигна на около половин километър от скалите и на триста крачки до стадото, което продължаваше право напред, към ъгъла, образуван от планинските склонове. Сега вече той беше уверен в успеха си. Според неговата преценка, само след минута стадото щеше да бъде принудено да спре или да се върне обратно.

Хендрик добави няколко едри сачми към останалия пълнеж на пушката, защото трябваше да стреля в гъстата маса от животни, и огледа цевта и ударника. После отново погледна към стадото и какво беше учудването му, когато установи, че него го няма!

Къде се беше дянало? Не можеше да се изкачи по скалите, ако беше така, все пак животните щяха да се виждат по склоновете. Хендрик спря коня и с недоумение загледа стената, която се издигаше пред него.

Скоро всичко се изясни. Задънената улица, както му се беше сторило, съвсем не беше такава. Все пак имаше един тесен проход между двата съединяващи се планински склона, който водеше оттатък, към друга долина. Ясно беше, че животните знаеха за него и затова така уверено избягаха напред.

Преминавайки през този проход, Хендрик забеляза червените гърбове на животните толкова далеч пред себе си, че нямаше никакъв смисъл да продължава преследването.

Той слезе огорчен от коня. Олюлявайки се от умора, пристъпи няколко крачки и приседна на скалата, без дори да привърже умореното животно.