Майн Рид
Скватерите (38)

XXXVIII
Капанът

Докато всички наблюдаваха квагите, изведнъж Фон Блум се изправи. Всички се обърнаха към него, защото по държането му се досетиха, че иска да им предложи нещо. Но какво именно?

Той обясни, че е необходимо веднага да започнат да правят капана.

— Но до залез слънце остава не повече от половин час — възрази Хендрик — Не е ли по-добре да отложим работата за утре?

— Не — отговори бащата. — Не може, защото тогава няма да успеем да свършим работата навреме. Една част трябва да бъде извършена през нощта.

И наистина, трябваше да изкопаят ров, в който да могат да се съберат пет или шест кваги, следователно не малък. А това не бе така лесно да се направи, още повече, че изхвърлената земя трябваше да се отнася далеч, за да не личи работата. Най-после, необходимо беше да насекат още клони, за да прикрият с тях рова отгоре.

Всичко това щеше да отнеме много време, а трябваше да бъде завършено преди идването на квагите, иначе нямаше да излезе нищо. Ако животните дойдеха, преди да бъде свършено всичко и всички следи от работата да бъдат скрити, те щяха да си вървят, без да пият вода и може би вече никога нямаше да се върнат.

Ловците разбраха това и безропотно станаха да се заловят веднага за работа.

— За щастие между инструментите на скватера се намираха два хубави бела и лопати, така че всички можеха да работят едновременно. Освен това, те имаха кошници, с които можеха да отнасят изкопаната земя. Добре беше, че наблизо бе и коритото на реката, където можеха да изсипват пръстта, иначе щеше да бъде трудно на направят всичко.

Като очертаха границите на рова, всички се заловиха за работа. Почвата се оказа рохкава, така че се копаеше лесно. Фон Блум и Хендрик работеха с беловете, Свартбой с лопата пълнеше кошниците с изхвърлената пръст, а Ханс и Тоти я отнасяха в рекичката. Малкият Ян и Гертруда помагаха с всички сили. Дадоха им малки кошници и те бързо тичаха с тях до рекичката и назад.

Така, весело бърборейки, работиха при светлината на месеца до полунощ и дори по-късно. Най-после се умориха, оставаше вече не много работа, така че на другия ден да я свършат навреме и затова всички се измиха с чиста вода от рекичката и отидоха да спят на дървото.

На съмване бяха пак на работа, която вървеше така бързо, че още до закуската Фон Блум, застанал на пръсти в рова, едва можеше да вижда какво става наоколо, а главата на Свартбой беше едва ли не два фута по-ниско от повърхността на земята. Още малко и ровът щеше да бъде свършен.

След закуската всички отново се заловиха усърдно за работа и най-после ровът се оказа достатъчно дълбок, никоя квага нямаше да се измъкне, щом попаднеше в него. Тогава ловците насякоха клони, прикриха с тях ямата, засипаха отгоре с пръст и трева, и капанът беше готов. И най-умното животно, дори лисицата не би забелязало тук нищо подозрително. Сега оставаше само да чакат вечерта и всички отидоха да обядват.

След обяда започнаха да се готвят за посрещането на очакваните гости: обядваха този ден късно. Скоро след обяд наближи времето, когато квагите обикновено идваха да пият вода.

Всички заеха местата си. Ханс, Хендрик и Свартбой се настаниха в храстите около езерото, на известно разстояние един от друг. А долният край, където обикновено пристигаха животните, оставаше свободен. Фон Блум остана на площадката на нвана, за да забележи приближаването на стадото и да предупреди с условния сигнал останалите. И тримата се скриха на такива места, че беше достатъчно да излязат оттам всички заедно и да насочат уплашените кваги право към рова. Фон Блум щеше да даде сигнал с изстрел. Хендрик и Ханс щяха да излезнат от засадата, също да дадат по един халосен изстрел, за да наплашат по-силно животните.

Целият този план сполучи прекрасно. В обикновеното време стадото приближи в редица един зад друг към водата. Фон Блум предупреди останалите за приближаването на животните, като сдържано викна:

— Квагите идат!

Нищо неподозиращите животни навлязоха едно след друго в прохода, слязоха до водата, напиха се и започнаха да отиват към теснината, където беше капанът.

Водачът, като излезе от водата на брега, видя прясна трева, насипана по пътечката, спря и се готвеше вече да извие назад. Но в този момент се чу високият изстрел на Фон Блум, а след него като леко ехо се чуха от дясно и от ляво изстрели от малките пушки на Ханс и Хендрик, докато Свартбой със силен крясък изскочи от третата страна.

Квагите се обърнаха и се видяха заобиколени от страшни врагове, но един път още оставаше свободен — пътят, по който те обикновено си отиваха: извън себе си от ужас, стадото в безредие хукна към брега и се отправи точно към капана.

После се чу смесен шум, трясък от чупещи се клони, тропот от много копита, глухи звукове от падането на тежки тела и диво цвилене на попадналите в капана. Някои скачаха много нависоко, като се мъчеха да прескочат рова: други, изправили се на задните си крака, се обърнаха и хукнаха назад към езерото, някои избягаха в храстите и се спасиха, но по-голямата част от стадото се върна назад във водата, а после се върна към пътя, по който беше дошла.

След няколко минути не се виждаше вече нито едно животно.

Момчетата помислиха, че всички са се спасили. Но Фон Блум от своето издигнато място виждаше глави, които се поддаваха над краищата на рова. Когато приближиха до мястото, ловците с удоволствие видяха в рова осем големи животни, точно двойно повече, отколкото им трябваха.

След по-малко от две седмици четири квага бяха съвсем укротени и прекрасно ходеха оседлани. Разбира се, много пъти те хвърляха ловците, блъскаха крака, упорстваха, но бушменът и Хендрик неведнъж бяха обяздвали коне и скоро се справиха и с квагите.

Още първия път, когато ги употребиха за лов, квагите направиха услугите, които очакваха от тях. Слонът, след първия изстрел, хукна както обикновено да бяга. Но този път ловците, яхнали квагите, не оставаха назад.

Щом слонът забеляза, че ловците не изостават, се спря; като даваше възможност на враговете да пускат в него куршум след куршум, докато една смъртна рана го повали.

Фон Блум беше във възторг. Надеждите му с съживиха, щастливата му звезда отново засия на небосклона.

Сметките му се оправдаха. Той щеше да бъде богат. Не бяха нужни много години, за да натрупа цяла пирамида зъби — да създаде богатството си.