Майн Рид
Скватерите (19)

XIX
Смъртта на слона

Борбата между двете грамадни четириноги трая не повече от десет минути. През всичкото това време ловците и не помислиха да нападнат едното или другото, толкова бяха погълнати от това зрелище. И едва когато носорогът изчезна, а слонът наново навлезе във водата, те пак започнаха да разсъждават как да уловят това грамадно животно. Ханс също взе пушката си и се присъедини към тях.

Като не намери врага си, слонът се върна при езерото и навлезе до колене във водата. Той беше явно страшно раздразнен, непрекъснато махаше опашка и от време на време издаваше остър жален вик, който съвсем не приличаше на обикновените му звуци. Пляскаше се във водата, обливаше гърба и плешките си със струи от хобота. Но беше явно, че всичко това не го успокоява.

Животното беше много раздразнено, всички виждаха ясно. Свартбой говореше, че би било във висша степен опасно да му се показват пред очите, тъй като нямат кон — да избягат. Всички бяха съгласни с бушмена и в това отношение се постараха да се скрият зад дебелото стебло на грамадната нвана; Фон Блум от едната страна, а Хендрик от другата, така че да могат да следят движенията на великана.

Най-после, въпреки опасността, те решиха да го нападнат, понеже се бояха, че ако не направят това бързо, той ще си отиде и ще останат без вечеря; а те разчитаха да вечерят с част от хобота. Така че времето бе скъпо и решиха да нападнат, без да отлагат повече.

Планът им беше да пропълзят колкото може по-близо до него и после и тримата наведнъж да стрелят, а след това да се скрият в храстите, докато се изясни резултатът от изстрелите.

Като се уговориха така, Фон Блум, Хендрик и Ханс оставиха дървото и пропълзяха, криейки се зад храстите, до западния край на езерото. Но тъй като храстите не растяха нагъсто, а на разстояние, трябваше да се промъкват много предпазливо един до друг. Пръв вървеше Фон Блум, а синовете му го следваха.

След пет минути бяха вече до езерото, скрити зад малък храст и достатъчно близо до гиганта. Тук те запълзяха на четири крака сред храстите и най-после, като разтвориха клоните, видяха точно пред себе си грамадното животно, на не повече от двадесетина крачки!

Слонът все още се къпеше — ту се потапяше във водата, ту се обливаше с хобота. Виждаше се, че съвсем не подозира присъствието на ловците. По този начин те имаха време да изберат което щат място от грамадното му тяло, за да се прицелят.

Но той стоеше с гръб към тях и Фон Блум не се решаваше да стреля, понеже мислеше, че в такова положение не може да нанесе смъртна рана. Трябваше да чакат, докато той се обърне странично, за да разчитат, че ще го убият. И ловците чакаха, внимателно впили очи в звяра.

Най-после слонът престана да блъска водата с крака и да се облива с хобота си. И тогава забелязаха, че водата в езерото беше червена на известно разстояние около него. Кръвта му бе оцветила водата.

Сега ловците не се съмняваха вече, че носорогът го бе наранил; но дали раната е смъртна — това не можеха да знаят, защото тя беше в хълбока, а от мястото, където се криеха, виждаха само грамадната задница на животното. Продължаваха да чакат търпеливо, понеже знаеха, че щом слонът се обърне, за да излезе от водата, ще застане със страната си към тях.

Минаха няколко минути, а слонът не променяше положението си; но той видимо отслабваше: опашката му увисна и не се държеше здраво на краката си, от време на време обръщаше хобота към мястото, където беше получил удара с рог. Раната очевидно го безпокоеше, дишането му ставаше пресекливо, шумно.

Ловците започнаха да губят търпение: Хендрик шепнешком предложи на баща си да пропълзи до отсрещния бряг и оттам да стреля в животното, което тогава сигурно щеше да се обърне. Но тъкмо в този миг то направи движение, като че се готвеше да излезе от водата.

Ето, то вече се обърна с главата и гърдите към брега и трите дула на пушките се насочиха към него, ловците започнаха да се прицелват, когато изведнъж то се олюля и падна. Със силен плясък тежката маса се отпусна във водата.

Ловците скочиха и хукнаха към брега. Слонът беше очевидно вече мъртъв. На хълбока му се виждаше раната, нанесена от носорога. Тя не беше голяма, но страшният рог бе проникнал много дълбоко и бе засегнал вътрешни органи. Нищо чудно, че грамадното животно не бе издържало.

Щом се разбра, че слонът е мъртъв, всички веднага хукнаха към езерото. Повикаха дори малката Гертруда и Ян от тяхното убежище, защото двамата седяха скрити във фургона. Дойде дори и Тоти. Свартбой дотърча прав с голям нож и секира, защото смяташе да изреже част от трупа за храна. Хендрик и Ханс бяха свалили вече куртките си да му помагат.

А какво правеше в това време Фон Блум? — Беше много важна минута — минута на цяла криза в неговия живот.

Фон Блум стоеше на брега на езерото със сгънати на гърдите ръце, точно на мястото, където бе паднал слонът. Бе потънал в дълбоки размишления, навел очи към грамадния труп на животното. Не, не към трупа. Наблюдателят би забелязал, че вниманието му бе привлечено не от грамадната маса месо и кожа, а само от една част от трупа.

Може би гледаше раната в хълбока на животното? Дали не мислеше как такава малка рана бе погубила такова грамадно животно?

Слонът бе паднал така, че главата му се намираше извън водата и почиваше на пясъчния бряг на заливчето, по което в цялата си дължина бе прострян неговият нежен дълъг хобот. А от двете страни на този хобот стърчаха грамадните зъби, извити като турски ятагани: зъби, с които той десетки години бе изтръгвал с корени дърветата в гората и бе поразявал противниците си в толкова кървави боеве. Това бяха скъпоценни и прекрасни трофеи, но уви! — тяхната световна известност бе струвала живота на много хиляди негови събратя.

— А сега тези красиво извити и закръглени зъби лежаха безсилни. Към тях именно бе отправен замисленият поглед на Фон Блум. Устните му бяха свити, гърдите му се вълнуваха. О! Цял свят от мисли се роеше в главата му в тази минута.

Но тези мисли вече не бяха тежки. Поне изразът на лицето му говореше друго. Облакът, помрачавал лицето му целия този ден, сега се бе разнесъл, не бе останала и следа, и вместо него се бе появил израз на надежда и радост.

— Това е пръст Божи! — извика той най-после, като даде воля на вълнуващите го мисли. Това е щастие! Богатство!

— Какво има, татко? — попита малката Гертруда, която стоеше до него. — За какво говорите, скъпи татко?

И всички останали, забелязали възбудата му и доволни, че лицето му изразяваше радост, се насъбраха около него.

— Какво има? — попитаха в един глас.

Свартбой и Тоти не по-малко от другите се интересуваха от отговора.

Щастливият баща не можеше да скрие от любимите си деца причината да се чувства така щастлив.

— Виждате ли, деца, това? — попита той, като посочи дългите зъби на животното.

— Да, разбира се, виждаме.

— Добре, а знаете ли цената им?

Не. Те знаеха, че зъбите имат някаква цена. Знаеха, че от тях се получава така наречената „слонова кост“, или по-право, че тези зъби са самата слонова кост, която се употребява за стотици изделия. Малката Гертруда имаше дори прекрасно ветрило от слонова кост, останало от майка й; а малкият Ян имаше нож с дръжка от слонова кост. Всички, с една дума, знаеха, че слоновата кост е много красива и се цени скъпо; но никой не можеше да познае колко можеха да струват два зъба. Това беше и техният отговор.

— Добре, деца — отговори Фон Блум. — Аз ще ви кажа. За тези зъби, доколкото ми е известно, могат да се получат не по-малко от двеста лири за всеки.

— О! — извикаха всички в един глас. Нима толкова много?

— Да — продължаваше Фон Блум, — мисля, че всеки зъб тежи не по-малко от сто фунта; тъй като всеки фунт слонова кост струва сега повече от две лири, двата зъба ще струват от четиристотин до петстотин лири.

— О! — извика Ханс. — Та с тези пари ще могат да се купят най-хубавите волове за пълно впрягане!

— Или четворка чудни коне! — извика на свой ред Хендрик.

— Или цяло стадо овце — добави малкият Ян.

— Но на кого можем да ги продадем? — попита Хендрик след известно мълчание. — Ние сме толкова далече от града. Кой ще ни даде в замяна срещу тях волове или коне, или дори овце? Струва ли си да се влекат два зъба толкова надалече?

— Не, Хендрик, не два — прекъсна го бащата, — цели двадесет, два, три пъти по двадесет парчета. Сега разбирате ли защо съм толкова доволен?

— А! — извика Хендрик заедно с другите, започнали да разбират причината за радостта на баща си. — Вие мислите, че по тези места можем да намерим много такива зъби?

— Точно така. Струва ми се, че тук се въдят много слонове. Това се вижда от следите, които забелязах. Ние имаме пушки и за щастие достатъчно куршуми. Всички сме добри стрелци — защо да не съберем много, цяла планина от тези прекрасни зъби?

Всички слушаха с нарастващо внимание.

— И ще ги съберем, сигурен съм — продължаваше Фон Блум. — Знам, че ще съберем, защото виждам Божи пръст, който ни изпраща това богатство сред нещастието ни, след като изгубихме всичко. И той ще ни изпрати това богатство. И тъй, бъдете спокойни, деца мои, ние няма да се нуждаем, ще живеем в доволство, пак ще бъдем богати!

Разбира се, никое от децата не се грижеше за богатството; но тъй като виждаха, че баща им е щастлив, изразиха възторга си с високи викове. Свартбой и Тоти също взеха живо участие в общата радост. Тези високи викове се разнесоха из околностите на езерото и навярно зачудиха птичките, които живееха наблизо. И в цяла Африка навярно в този момент нямаше по-щастливи хора от тези ловци на брега на самотното езеро.