Майн Рид
Скватерите (22)

XXII
Хиени

Колкото и много да бяха уморени нашите работници, не успяха да заспят. Тъкмо затвориха очи и започнаха да дремят, когато около лагера се чуха някакви странни гласове. Те приличаха на силни избухвания на човешки смях и то смях на някакъв луд негър. Като че тълпа безумни негри бяха избягали от лудницата и идеха към лагера.

Всяка минута тези звукове ставаха по-ясни и по-силни и беше очевидно, че съществата, които ги издаваха, приближаваха.

Очевидно беше също така, че тези същества не бяха един вид, защото звуковете бяха много разнообразни и смесени. Чуваше се и вой, и свирене, и лай, и ръмжене и тихи проточени стонове, сякаш от страдание, и откъслечни остри викове. За минута или две всичко това утихваше, а после наново започваше адски хор, в който смехът звучеше най-ужасно. Но този див концерт и най-малко не уплаши нашите ловци. Никой не се уплаши, нито дори малката Гертруда и малкият Ян.

Разбира се, ако те не познаваха тези звукове, без съмнения щяха да бъдат повече уплашени; щяха да бъдат в ужас. Но Фон Блум и семейството му бяха живели твърде много в степите на Африка, за да могат да познават тези гласове. В този вой, лай и ръмжене всички веднага познаха чакалите, а безумният смях, приличен на човешки, беше на хиени. Затова никой не сметна за нужно дори да стане, всички спокойно си останаха на местата и легнали, слушаха без да се опасяват, че тези шумни животни могат да ги нападнат.

Фон Блум и децата спяха във фургона. Свартбой и Тоти направо на земята, но до кладите и затова не се страхуваха от никакви диви зверове.

Но в дадения случай чакалите и хиените бяха, изглежда, в много по-голям брой, отколкото обикновено, и при това изглеждаха много смели. Не минаха и няколко минути и виковете им се чуваха вече от всички страни около лагера, така близо, така силно, че беше много неприятно да ги слуша човек.

Най-после те така тясно заобиколиха лагера, че накъдето и да се погледнеше, се виждаха чифт зелени или червени очи, святкащи при светлината на огньовете. Виждаха се и белите зъби на хиените, когато отваряха уста да издадат ужасния си смях.

При вида на това зрелище и под звуците на отвратителния концерт, разбира се, нито Фон Блум, нито който и да е друг от тях можа да заспи, въпреки всичката умора. Дори нещо повече — всички, включително самият Блум, започнаха да изпитват някакво безпокойство. Никога не бяха виждали толкова много хиени и при това толкова нахални. Те бяха тук не по-малко от две дузини, а чакалите — най-малко два пъти повече.

Фон Блум знаеше, че макар при обикновени обстоятелства хиените да не са опасни, има случаи, когато нападат човека. Свартбой знаеше това добре, а Ханс бе чел. Нищо чудно в това, че всички започнаха да чувствуват тревога.

Хиените този път бяха толкова дръзки и хищни, че беше необходимо да ги подплашат, за да ги прогонят от лагера.

И ето, Фон Блум, Хендрик и Ханс взеха пушките, излязоха от фургона и застанаха, облегнати на ствола на нвана, от противната страна на тази, която беше срещу огньовете. Към тях веднага се присъедини и Свартбой с лъка и стрелите.

Мястото беше избрано много сполучливо. В сянката на дървото четиримата прекрасно можеха да виждат всичко, което ставаше около огньовете, докато самите те оставаха незабелязани.

Едва погледнаха и тутакси разбраха каква е работата, какво бе привлякло тук толкова много хищници. Оказа се, че те самите бяха виновни за това: месото на слона, което бяха накачили да съхне, бе послужило за примамка, за него бяха пристигнали всички тези животни.

Ведно с това Фон Блум разбра, че бе направил грешка, като бе окачил месото доста ниско — хиените лесно можеха да го стигнат.

Наистина, дори в момента, когато всички те, готови да стрелят, бяха застанали, осветени от огньовете, една от хиените подскочи с настръхнала козина, изправи се на задните си крака, грабна един къс, смъкна го от гредата и бързо изчезна с него в тъмнината.

След това се чу как другите хукнаха подир нея да вземат участие в плячката. И няма съмнение, че късът бе унищожен за не повече от половин минута, защото блестящите очи и святкащите бели зъби показваха, че цялата глутница наново се бе върнала, готова за ново нападение.

Никой от ловците не стреля; хиените се движеха около огньовете с такава бързина, че беше невъзможно да се прицелят точно. А барутът и куршумите бяха много скъпи, за да ги хабят напразно.

Ободрени от успеха, хиените приближиха и след малко биха направили общо нападение върху вкусните късове и без съмнение биха грабнали по-голямата част от тях. Но именно в този момент Фон Блум реши да остави пушката и да поправи грешката си, като вдигне месото по-нависоко, така че хиените да не могат да го достигнат.

Но как можеше да направи това? Трябваше да имат нови, високи клонове, а в тъмното къде щяха да ги намерят?

Най-после Ханс намисли. Измъкнаха някои от прътите и ги навързаха един за друг; по този начин получиха високи колове, на които поставиха напречните греди. Когато накачиха месото на тези нови сушилни, то се оказа на дванадесет фута от земята и можеха да бъдат уверени, че нито хиени, нито чакали ще го достигнат.

Като свършиха тази работа, ловците наново застанаха в сянката на дървото, за да видят какво ще правят хищниците сега.

Не стана нужда да чакат дълго. Не минаха и пет минути и цялата глутница приближи към месото с предишния вой, лай и смях. Но сега към тези звуци се прибавиха и викове на яд и отчаяние, защото те веднага разбраха, че съблазнителните късове са вече недостижими за тях.

Но те не си отидоха преди да се убедят в това. Няколко по-едри и смели хиени приближиха и започнаха да подскачат като се мъчеха да достигнат месото. Едва след няколко опита се убедиха, че е безполезно и разочаровани се наканиха да си вървят. Тогава Фон Блум, възмутен, че го бяха накарали да става, реши да си отмъсти.

Направи знак на другарите си и изведнъж се чуха три изстрела.

Този неочакван залп накара хиените и чакалите бързо да си отидат и в тъмнината ясно се чуваше тропотът На краката им. Но три хиени и един чакал останаха на мястото си; чакалът бе убит от отровна стрела на Свартбой, който я бе пуснал в същото време, когато другите стреляха с пушките.

Ловците наново напълниха пушките и почакаха около половин час, за да видят няма ли да се върнат животните. Но нито хиените, нито чакалите се видяха вече.

Разбира се, не бяха отишли далеч, защото техният див концерт се чуваше нейде наблизо. Наистина, бяха намерили другата половина от трупа на слона, потопена в езерото и пируваха там.

В лагера се чуваше ясно пляскането на водата, в която се нахвърляха за плячката и техният лай, ръмжене, смях и вой ставаше все по-силен.

Но нито Фон Блум, нито синовете му обръщаха внимание на тези крясъци. Щом се убедиха, че животните няма да се върнат, всички наново си легнаха и бързо заспаха.