Нора Робъртс
Черна роза (6)

Пета глава

Тържеството свърши и гостите си тръгнаха, но Роз все още не можеше да се успокои. Ако се прибереше в спалнята си, щеше само да крачи нервно, да си припомня случката и да се терзае заради личното си унижение.

Вместо това, излезе на терасата с голяма чаша кафе, за да се наслади в уединение на хладната нощ. Седна между включените калорифери, загледа се в примигващите лампички и докато отпиваше, дълбоко се замисли.

Знаеше, че Харпър й е сърдит, защото му бе попречила да изхвърли Брайс от къщата. Типично за млад мъж на неговата възраст, той вярваше, че грубата сила може да реши проблема. Но я обичаше достатъчно, за да обуздае гнева си след молбата й. Поне този път го бе потиснал.

При единствения предишен опит на Брайс да влезе в дома й неканен, Роз се оказа твърде шокирана, за да спре Харпър или Дейвид. Тогава двамата насиниха жалкия му задник, а тя прояви слабост, като си позволи да изпита задоволство, че синът й е дал добър урок на негодника. Но какво бе решил с това?

Брайс бе постигнал своето, както и този път. Бе успял да я разстрои.

Колко дълго трябваше да плаща за една-единствена глупава грешка?

Когато чу вратата зад гърба си да се отваря, Роз се напрегна. Не желаеше да разговаря за грозната сцена с Дейвид или Харпър, не желаеше никой мъж да милва косите й и да я успокоява.

Искаше да поседи и поразмишлява сама…

— Не знам за теб, но аз бих хапнала шоколад.

Изненадана, Роз проследи Стела с поглед, докато слагаше подноса на масата.

— Мислех, че си легнала.

— Винаги се помотавам след голям купон. Тези шоколадови петифури привлякоха вниманието ми, когато надникнах в кухнята.

Роз забеляза, че е сварила чай, и си спомни, че Стела не е от хората, свикнали да пият кафе късно вечер. Бе подредила няколкото останали петифури в изящна чинийка.

— И Хейли щеше да слезе, но Лили се събуди. Сигурно й пониква зъбче, защото не се успокоява. Красиво е тук навън. Средата на декември е, а е прекрасно. Студът все още не хапе.

— Да не би да си посещавала курс по празни приказки, на който са те учили, че първата тема трябва да е времето?

Преди този ироничен тон щеше да накара Стела тактично да замълчи, но тези дни бяха минало.

— Мисля, че времето винаги е подходяща тема, особено за разговор между градинари — продължи тя. — Следващата ми реплика щеше да е за прекрасните коледни звезди тази година, но ще я пропусна. — Избра си петифура и отхапа от нея. — Шоколадът е натурален. Господи, трябва да канонизират за светец човека, който е измислил тези неща.

— Попитай Хейли. Ако не знае кой е направил първите петифури, ще проучи.

Щом малките шоколадови сладкиши се намираха там, Роз не виждаше причина да не си вземе от тях.

— Тук съм от около година — заговори отново Стела.

— Обикновено след подобни думи следва намек за повишение.

— Нямах предвид това, но е добра идея. Работя за теб от близо година, живея в дома ти. Второто вече продължава по-дълго, отколкото възнамерявах.

— Няма смисъл да се местиш сега, а после, когато се омъжиш за Лоугън, още веднъж.

— Оценявам разбирането ти и съм ти благодарна, че спестяваш на децата ми стреса от преместването. Честно казано, въпреки че с нетърпение очаквам да се омъжа и да се настаня у Лоугън… особено откакто се заех с къщата, всичко тук ще ми липсва. Както и на момчетата.

— Радвам се да го чуя.

— Въпреки случилото се през пролетта, а може би донякъде заради него, се привързах към тази къща. И към теб.

— Радвам се да чуя и това. Освен ум на организатор, имаш и добро сърце, Стела.

— Благодаря. — Тя се отпусна на стола и хвана чашата си с две ръце. Теменуженосините й очи гледаха право в тези на Роз. — За една година успях да опозная твоя ум и сърце. Поне доколкото е възможно. Зная, че въпреки щедростта и гостоприемството, ти си жена, която държи на личното си пространство. Осъзнавам, че ще навляза в него, като кажа, че съжалявам за това, което се случи тази вечер. Ядосана съм и съм изумена, че един негодник си позволи да нахълта в дома ти, неканен и нежелан, с единствената цел да те постави в неудобно положение.

Когато Роз не каза нищо, Стела въздъхна дълбоко.

— Е, ако си в настроение да хапнеш петифури и да излееш гнева си към онзи кучи син, с удоволствие ще те изслушам. Ако предпочиташ да седиш сама и да се измъчваш, ще взема чая си и сладките и ще отида горе.

За още миг Роз остана мълчалива и отпи глътка кафе. Но си каза: „По дяволите!“, и отново си взе петифура.

— Знаеш ли, след като съм прекарала тук целия си живот, имам няколко стари приятели и безброй познати, и никога не съм имала приятелки, с които да споделям всичко. Давам си сметка за причините… — Повдигна пръст и го размаха. — До известна степен, това е мой личен избор, но има нещо общо и с факта, че рано останах вдовица. Тогава много от жените в средата, в която се движех, станаха предпазливи. Бях млада, привлекателна, доста заможна и… свободна. Или поне така предполагаха. В другия лагер се намираха онези, които се чувстваха длъжни да ме сватосат с някого. Приятел, брат, братовчед или друг роднина. И двете отношения ме дразнеха. В резултат, престанах да поддържам приятелски отношения с жени. Позабравила съм какво е да имам приятелка, но гледам на теб като на най-близката за мен жена.

— Аз изпитвам същите чувства към теб и искам да ми позволиш да ти помогна. Дори само като изрека гадни думи по адрес на онзи шибаняк Брайс Кларк и ти донеса шоколад.

— О, Стела! — Гласът на Роз бе като топящия се в устата й шоколад. — За първи път те чувам да употребяваш нецензурни думи.

Стела леко се изчерви — неизбежното проклятие за червенокосите.

— Запазвам ги за специални случаи.

— Този определено е такъв. — Роз отметна глава назад и се загледа в звездите. — Не го направи, за да ме постави в неудобно положение. Беше страничен ефект.

— Тогава защо? Нима е толкова глупав, че наистина да си въобрази, че ще го пуснеш вътре да се забавлява?

— Решил е, че щом държа на имиджа си, ще успее да ме изнуди да го подпомогна за далаверите, които е замислил.

— Ако е така, значи не те познава добре и те е подценил.

— Знае достатъчно, за да постигне целта, която си бе поставил тази вечер. Видя ли младата дама с него? Много е богата и е много наивна. Има шанс да събуди съчувствието й, макар и сега да му е малко сърдита.

— Тогава значи е не просто наивна, а е родена глупачка.

— Може би, но той е изпечен лъжец, коварен като змия. Аз не съм глупава, а се хванах.

— Обичала си го и…

— О, скъпа, не, не го обичах, слава богу! — Роз потръпна при тази мисъл. — Харесваше ми да ме обгражда с внимание, чувствах се поласкана и поне в началото сексът бе страхотен. Като добавим към това и мъчителната самота, се оказах идеалната жертва. Сама съм си виновна, че се омъжих, вместо да спя с него, докато ми омръзне или прозра какво се крие зад лъскавата му обвивка.

— Не зная дали така е по-добре или по-зле — каза Стела след миг.

— И аз не зная, но това е истината. Във всеки случай, сега той искаше да ми напомни, че съществува и плува в същите социални води, в които и аз. Главната му цел бе да ме разстрои и да ме накара да мисля за него. Изпълни мисията си. Изпитва нужда от внимание, да става център на внимание… независимо по добър или лош повод. Най-тежкото наказание е да се държа с безразличие към него, а се справям доста добре, откакто той се завърна в Мемфис. Тази вечер намери много хитър начин да застане на пътя ми, и то в собствения ми дом, пред гостите ми.

— Съжалявам, че не успях да дойда по-бързо. Намирах се почти в другия край на къщата, когато чух суматохата. Но не виждам как човек може да си тръгне доволен, след като е бил публично отблъснат, както чух, че е станало.

— Не познаваш Брайс. Случката ще подхранва самочувствието му седмици наред. Притежава невероятната способност да се възползва от всичко, за да привлича внимание. Ще се изкара невинна жертва. Просто наминал да ми честити празниците и да ми пожелае всичко хубаво, а аз съм го изгонила и съм направила гаджето му, поканена гостенка, за смях. — Замълча за миг и преглътна отново надигналия се гняв. — Хората ще си кажат „Господи, колко грубо, студено и коравосърдечно от нейна страна“.

— Значи хората са идиоти.

— Е, такива са. Затова рядко общувам с тях. И затова съм толкова предпазлива при завързване на приятелства. Благодарна съм, че има кой да поседи при мен по това време на нощта и да хапваме петифури, докато се самосъжалявам. — Роз издаде дълга въздишка. — По дяволите, наистина ми олекна. Да се прибираме. Трябва да поспим. Утре ни предстои напрегнат ден, а покрай редовните клиентки ще дотичат и всички местни клюкарки.

 

 

Някои биха го нарекли вглъбяване в работа, ала Роз смяташе, че просто изпълнява задълженията си, но така, че всяка минута да й носи удовлетворение. Обичаше зимните дейности, обичаше да се затваря в оранжерията за часове и дори за цели дни, да създава и подхранва нов живот. По разсада вече се появяваха зелени пъпки. Обичаше да долавя мириса на почва и влага и да проследява всеки етап от развитието на растенията.

Имаше вредители и проблеми, от които трябваше да се пази, както в живота. Когато забележеше признаци на загниване или ръжда, откъсваше засегнатите листа и напръскваше с препарат. Проверяваше вентилацията, регулираше температурата.

Всяка издънка, започнала да гние или нападната от вирус, бе старателно отстранявана и изхвърляна. Нямаше да допусне инфекция тук, както не допускаше натрапници в живота си.

Работата я успокояваше — тя си напомняше това. Навремето изхвърли Брайс и избави живота си от тази зараза. Може би не бе проявила достатъчно бързина и бдителност, а дори и сега бе принудена да стои нащрек и да държи нещата под контрол. Но тя се чувстваше силна и бе изградила достатъчно стабилен живот, който щеше да устои на подобни малки, разтърсващи удари.

С тази мисъл довърши задачите от списъка си за деня и потърси Харпър.

Когато влезе в оранжерията за присаждане, знаеше, че той няма да я чуе веднага — не заради музиката на Бетовен, която звучеше за растенията, а заради тази, която слушаше на уокмена си толкова силно, че да проглушава ушите му.

За миг я обзе умиление, докато го гледаше как работи. Стар памучен пуловер, вехти дънки и изтъркани ботуши… явно беше прекарал по-голямата част от деня навън.

Наскоро бе ходил на фризьор и лъскавите му кестеняви коси бяха оформени и пригладени. Роз се запита докога. Доколкото познаваше сина си, а тя го познаваше доста добре, щеше да забрави да се погрижи за прическата си със седмици и накрая щеше да връзва косите си отзад с лико, докато работи.

Проявяваше толкова компетентност и изобретателност тук. Всеки от синовете й притежаваше талант в своята област — остави ги сами да направят избора си — но единствено Харпър бе наследил безкрайната й любов към градинарството.

Придвижи се между масите, отрупани с растения, инструменти и материали, за да види отблизо как умело слага присадка на миниатюрна роза.

Когато свърши с растението, той посегна към кутията кока-кола и Роз застана така, че да я види.

Отпивайки глътка срещна погледа й.

— Добра работа — каза тя. — Рядко се занимаваш с рози.

— Експериментирам с тези. Хрумна ми, че можем да започнем да ги предлагаме в саксии. Работя върху катерлив трендафил и няколко ниски сорта. Искаш ли кока-кола?

— Не, благодаря. — „Толкова прилича на мен“, помисли си тя. Колко ли пъти бе чувала себе си да говори с този учтив, хладен тон, когато е ядосана? — Зная, че си ми сърдит, Харпър.

— Няма смисъл да ти се сърдя.

— Не е важно дали има смисъл, нали?

Искаше й се да погали раменете му, да потърка буза в неговата. Но би застинал, както самата тя, когато някой я докосне неочаквано.

— Сърдит си ми заради реакцията ми снощи. Защото не позволих да се справиш така, както ти се искаше.

— Изборът е твой. — Харпър сви рамене. — Не съм ти ядосан. Просто съм разочарован, това е.

Ако грабнеше ножа и го забиеше в сърцето й, едва ли тя щеше да изпита по-голяма болка и ужас.

— Харпър!

— Защо трябваше да се държиш толкова учтиво? Не можа ли да му дадеш заслуженото, вместо да ме караш да си трая и да излезеш навън?

— Какво бих постигнала с…

— Не ми пука какво би постигнала, мамо! — В очите му гореше пословичната непримиримост на рода Харпър. — Трябваше да размажа физиономията му на място. Трябваше да ми позволиш да се застъпя за теб. Но ти държеше да стане на твоето, да стоя там и да не мога да сторя нищо. Какъв е смисълът, по дяволите?

Искаше й се да му обърне гръб, докато синът й се успокои, но той заслужаваше да приеме думите му, гледайки го в очите.

— Никой на света не може да ме нарани така, както ти.

— Не съм искал да те нараня.

— Зная, че не си искал. Но е очевидно колко си ми сърдит и разбирам защо. Навярно съм сгрешила. — Роз прокара ръка по лицето си. — Трябваше да се отърва от него и това бе единственият начин, който ми хрумна. Моля те да се опиташ да разбереш, че исках да го накарам да напусне къщата бързо, преди отново да я опетни. — Отпусна ръце и на лицето й се изписа разкаяние. — Аз допуснах тази грешка, не ти.

— Това не означава, че трябва да се самообвиняваш, за бога, или да се справяш сама. Ако не желаеш да разчиташ на мен да ти помагам, да се застъпвам за теб…

— Господи, Харпър, как можеш да мислиш, че не си ми нужен? Аз се безпокоя, че разчитам на теб твърде много и не се чувстваш свободен. Не зная какво бих правила без теб. Не искам да се караме заради него, той е просто един нагъл тип.

— Не съм малко момче, което трябва да защитаваш от побойници, мамо. Вече съм мъж и сега аз съм длъжен да те закрилям. Независимо дали желаеш. И независимо дали смяташ, че имаш нужда от закрила.

Роз отново отпусна ръце и този път се усмихна.

— Ще го имам предвид.

— Ако той отново се появи на прага ни, няма да ме спреш.

Тя си пое дъх и обхвана лицето му с длани.

— Зная, че вече си мъж. Понякога е мъчително за мен, но зная, че си мъж, който има право на собствен живот. Зная, че си мъж, Харпър, който би застанал до мен, когато го помоля, въпреки че би предпочел да води моите битки вместо мен. — Макар и да не очакваше да й прости напълно, притисна устни към челото му. — Отивам у дома, да поработя в градината. Нали няма да ми се сърдиш твърде дълго?

— Вероятно.

— Остана малко печена шунка от партито и доста друга храна, ако решиш да наминеш за вечеря.

— Може би.

— Е, добре тогава. Знаеш къде да ме намериш.

 

 

В огромна градина като нейната винаги имаше нещо за вършене. Роз чувстваше нужда да е заета с работа и неуморно разпръскваше тор, проверяваше компоста и засаждаше млади растения, отгледани за лична употреба в малката оранжерия до къщата.

Грабна ръкавици и градинарски ножици и се отправи към храстите, за да довърши последното подрязване за годината.

Когато Мич я откри, тя пускаше клонки в малка червена мелачка, която, тракайки, ги поглъщаше и сдъвкваше с настървение.

Роз работеше усърдно, облечена с изтъркано кафяво яке, черна шапка, дебели ръкавици и очукани ботуши. Очите й бяха скрити зад тъмни очила и той се запита дали ги е сложила заради силното слънце или като защита от хвърчащи трески.

Мич знаеше, че не го чува заради шума на мелачката, и се спря само за да я погледа. И да слее в съзнанието си образа на бляскавата дама с рубини и този на опитната градинарка с овехтели джинси.

И на деловата жена с елегантен костюм, която бе дошла на първата им среща в апартамента му. И Роз в оранжерията с тропически растения, с петното от кал на бузата. И нехайната Роз с чувство за хумор, която бе отделила време, за да му помогне да избере детска играчка.

„Толкова много лица — каза си той, — а навярно има и още.“ Най-странното бе, че всяко от тях го привличаше.

Пъхнал палци в предните си джобове, застана пред погледа й. Роз надникна под козирката на бейзболната си шапка и изключи машината.

— Няма нужда да спираш заради мен — каза той. — За първи път виждам такова нещо в действие, освен във филма „Фарго“.

— Не би могла да послужи за отърваване от труп, но в градината върши добра работа.

Знае за „Фарго“, установи той с наивно задоволство. Още една тема, интересна и за двамата.

— Аха. — Погледна към отвора, който бе погълнал почти цял клон. — Значи просто натъпкваш отрязаните клонки вътре и машината ги смила.

— Горе-долу.

— Какво правиш с остатъците?

— Сдобивам се с цяла торба ситна смес за подхранване на почва.

— Удобно. Е, нямах намерение да те прекъсвам, но Дейвид каза, че си тук. Реших да намина и да се поровя в архивите няколко часа.

— Чудесно. Не предполагах, че имаш толкова свободно време преди празниците.

— Имам време. Ще поискам копия от обществените архиви, но трябва да прегледам семейната ви Библия и да нахвърлям бележки. Да създам ред, преди да задълбая под повърхността.

Мич отстрани голяма треска от рамото й. Искаше му се да свали очилата й. Изгаряше от желание да зърне очите й.

— Искам и да уговоря часове за разговори с хората от къщата след празниците.

— Добре.

Стоеше срещу нея, пъхнал ръце в джобовете на коженото си яке. Търсеше повод да се помотае още малко, за да се наслади на уханието й. Лек полъх на женственост, примесен със свежия мирис на гора.

— Може би ще ми се смееш, но не предполагах, че по това време на годината може да се върши градинарска работа.

— Винаги има какво да се прави.

— Няма повече да ти преча. Исках да се уверя, че си добре.

— Добре съм. Чудесно.

— Глупаво е да се преструвам, че не съм чул слуховете какво се криеше зад снощната сцена. Или че не си представям каква трагикомедия би се разиграла, ако ти не беше държала толкова… достойно.

— Старая се да запазвам достойнството си, доколкото е възможно.

— Ако ставаш сприхава всеки път, когато разговорът засегне лична тема, ще ми бъде трудно да проуча историята на семейството ти.

Наблюдаваше я внимателно и вече се учеше да отгатва мислите й. Забеляза гримасата на раздразнение, която за миг се появи на лицето й.

— Случилото се снощи няма нищо общо с историята на семейството ми.

— Не съм съгласен. Свързано е с теб, както и… всичко друго, което става в тази къща.

Можеше да го отпрати достойно, както Брайс Кларк, но не биваше да постъпва така с него само защото бе искрен и прям.

— Ще човъркам, Роз. За това си ме наела и невинаги ще бъда тактичен. Ако искаш да постигна някакъв напредък, трябва да свикнеш.

— Не виждам как злополучният ми и за щастие кратък втори брак би могъл да има нещо общо с Печалната невеста.

Нямаше нужда да вижда очите й, за да усети студенината. Долови я в гласа й.

— Невеста. Независимо дали е била такава, всички от семейството ти са я наричали така. Когато тя се… разкри пред нас миналата пролет — каза той, — ти сподели, че никога не те е тормозила заради връзките ти с мъже и втория ти брак, както тормозеше Стела.

— Стела има малки деца. Моите са пораснали.

— Все пак са твои деца.

Раменете й се отпуснаха, когато се наведе да събере няколко малки клонки и да ги пъхне в устата на мелачката.

— Разбира се.

— Тогава можем да направим извода, че не се е чувствала застрашена от Брайс… що за глупаво име е това впрочем? Или е смятал, че вече си изпълнила майчинския си дълг и сексуалният ти живот не я засяга. Или след определен момент престава да се явява на когото и да било от къщата.

— Със сигурност не е третото, защото наскоро я видях.

— След месец юни?

— Само преди няколко дни, а снощи отново.

— Интересно. Какво правеше ти? А тя? Трябва да взема бележника си.

— Нищо особено. Просто се появи и изчезна. Не очаквам да разрешиш загадката защо се явява и на кого. Искам само да разбереш коя е.

— Едната загадка е свързана с другата. Наистина трябва да поговорим в удобно за теб време. Сега явно не е подходящ момент. Бихме могли да вечеряме заедно утре, когато си свободна.

— Не е нужно да ме каниш на вечеря, за да узнаеш това, което ти е необходимо.

— Ще е приятно, освен ако нямаш строг принцип да не смесваш бизнеса и удоволствието и се наложи да чакам, докато завърша този проект, за да те поканя.

— Приключих със срещите, Мич. Завинаги.

— Думата среща ме кара да се чувствам, сякаш съм се върнал в колежа или още по-лошо — в гимназията. — Протегна ръка и вдигна очилата й. Погледна я право в очите. — Добре, да кажем, че просто искам да излезем заедно.

— Това е моето определение за среща. — Но Роз се усмихна, преди да намести очилата си. — Все пак съм поласкана.

— Засега ще се разберем само кога да поговорим във връзка с проучването. През следващите две седмици ще съм свободен, така че ми кажи кога ще имаш възможност за продължителен разговор. Или ми се обади у дома.

— Добре.

— Ще вляза да свърша малко работа и ще те оставя да довършиш своята. — Щом Мич тръгна, тя посегна към ключа на мелачката. — Роз, ако някога промениш решението си за вечерята, кажи ми.

— Обещавам.

Включи машината и пъхна поредната клонка.

 

 

Роз работи до здрач и подреди инструментите си, преди да изкачи стъпалата до терасата на втория етаж и външната врата за стаята си.

Искаше да вземе дълъг горещ душ, да облече чисти дрехи и да си налее чаша студено вино. „Не — каза си, — по-добре мартини.“ От превъзходното мартини на Дейвид — с екзотични маслини, с които криеше откъде се снабдява. После щеше да си направи сандвич с онази страхотна шунка, останала от предишната вечер. Може би щеше да прекара по-голямата част от вечерта да скицира идеи за цветарския магазин. После щеше да разгледа мострите на чували за пръст с фирмени емблеми, които Стела бе подготвила за нея.

„Любовни срещи“, помисли си тя, когато свали дрехите си и пусна душа. Нямаше време, а определено нямаше и желание за това на този етап от живота си. Дори при покана, отправена от много привлекателен, интелигентен и интересен мъж.

При това, когато я бе видял цялата в трески.

Защо не можеха просто да правят секс, за да разсеят напрежението?

„Защото не съм устроена така“, призна си тя. Нямаше за какво да съжалява. Трябваше да има нещо… повече, за да се разголи пред мъж, в буквален и преносен смисъл.

„Харесвам го много“, помисли си Роз, докато стоеше с отметната назад глава и горещата струя обливаше лицето и раменете й. Впечатли се от реакцията му при страховитата сцена през пролетта, възхищаваше му се — особено сега, след като бе минало време — че се притече на помощ без колебание и преценяване на риска.

Повечето мъже щяха да се оттеглят и напълно да отхвърлят идеята да работят за нея в къща, обитавана от дух, който може да стане опасен.

Е, спечели симпатията й и когато го видя да се измъчва заради един подарък на дете. Виждаше се, че отчаяно желае да направи верния избор, и това се оказа точка в негова полза.

Ако Роз броеше точките.

Ако решеше отново да нагази във водите на интимните отношения, щеше да е с мъж като него. С човек, с когото може да води интересни разговори, който я привлича и вълнува.

Не бе за пренебрегване и фактът, че е „секси гадже“, както го определяше Хейли.

Но отново си спомни как приключи последната й връзка.

Знаеше, че е глупаво да има скрупули заради нищожество като Брайс. Тогава защо се колебаеше заради него? Може би отказът й да се впусне в нова връзка бе малка победа за Брайс. Ако не друго, можеше поне да положи усилия да го прогони от мислите си. И щеше да го стори.

Вън.

„Добре“, каза си, когато спря водата и посегна да вземе кърпа. Може би щеше да помисли, само да помисли върху поканата на Мич за вечеря. С единствената цел да докаже на себе си, че няма да позволи на Брайс да влияе върху живота й по какъвто и да било начин.

Просто вечеря, непринуден разговор, съчетаване на работата с удоволствието. Щеше да прекара приятна вечер, ако се решеше на тази стъпка. Не би имала нищо против лично сближаване с него. Всъщност би могло да се окаже и полезно да го опознае по-отблизо.

Щеше да си помисли.

Уви кърпата около тялото си и машинално посегна към лосиона си. Ръката й застина на сантиметри от флакона.

На огледалото, сред ситните капки пара, бяха изписани две думи: Мъжете лъжат!