Нора Робъртс
Черна роза (2)

Първа глава

Харпър Хаус

Декември 2004 г.

Призори, когато денят се раждаше, беше любимото й време за сутрешен крос. Самото бягане представляваше просто досадно задължение, което трябваше да изпълнява както всички други, по три пъти в седмицата. Розалинд Харпър винаги правеше всичко, което се изисква от нея.

Бягаше за здраве. Жена, която наскоро бе отбелязала — на този етап едва ли би могла да каже отпразнувала — четиридесет и петия си рожден ден, трябваше да мисли за здравето си. Тичаше, за да се чувства и изглежда във форма, защото искаше и трябваше да е силна. Тичаше и от суетност. Тялото й никога вече нямаше да изглежда така, както на двадесет или дори на тридесет, но бе забележително стройна за четиридесет и пет годишна жена.

Нямаше нито съпруг, нито любовник, но трябваше да поддържа имидж. Тя произлизаше от рода Харпър, а всички от него бяха пазили достойнството си.

Но, господи, поддържането на форма се оказваше трудна работа.

Облечена с памучен екип заради утринния хлад, излезе от спалнята си през вратата за терасата. Всички други в къщата все още спяха. Доскоро пустият й дом отново имаше обитатели и рядко беше напълно тих.

Дейвид, на когото гледаше като на свой син, поддържаше ред, забавляваше я, щом се нуждаеше от компания, и не й се пречкаше, когато предпочиташе уединение. Никой не умееше да отгатва настроенията й като Дейвид.

Там бе и Стела с двете си безценни момчета. „Благословен да е денят — помисли си Роз, докато правеше разгрявка на терасата, — когато я назначих за управител на градинарския център.“

Разбира се, скоро Стела щеше да се премести заедно с онези двама сладури, но и след като се омъжеше за Лоугън, с когото изглеждаха идеална двойка, щяха да живеят само на няколко километра разстояние.

Оставаше Хейли, която щеше да продължи да изпълва къщата с младост и енергия. Бременна в шестия месец, пристигането й при нея като при далечна роднина също се бе оказало голям късмет за Роз. Виждаше в Хейли дъщерята, за която тайно бе мечтала, и като премия бе приела ролята на почетна баба на прелестното момиченце Лили.

Не беше осъзнавала колко е самотна, преди да се появят двете момичета и да запълнят празнотата в живота й. След като двама от тримата й синове я бяха напуснали, къщата й се бе струвала твърде огромна и тиха. Дълбоко в себе си с ужас очакваше деня, в който и първородният й син, Харпър, нейната опора, щеше да се изнесе от къщата за гости, на две крачки разстояние от голямата.

Но това представляваше животът. Никой не знаеше по-добре от един градинар, че нищо в живота не е постоянно. Циклите бяха необходими, защото без тях нищо не можеше да разцъфти.

Тичешком слезе по стъпалата и се наслади на леката мъгла, забулваща зимните й градини. Сребристите листенца на рожеца, покрити с роса, изглеждаха прекрасно. А птиците все още не бяха изкълвали всички плодове на аронията.

Повървя покрай къщата, за да доразгрее и да се наслади на градините, и излезе отпред.

Ускори темпото, когато стигна до пътеката — висока и стройна жена с къси, сресани надве-натри черни коси. Очите й с топъл цвят на мед огледаха имението — великолепните магнолии, младите дрянови дръвчета, декоративните храсти, цяло море от теменужки, които бе засадила само преди седмица, и лехите, които трябваше да почакат доста, докато отново се изпълнят с цветове.

Според Роз нямаше градина в Югозападен Тенеси, която можеше да се сравни с тази на Харпър Хаус. Нямаше и къща достойна да съперничи на внушителното изящество на нейната.

За разлика от друг път, в края на алеята направи кръгом и потича на място, загледана в сградата, обвита в перлена мъгла.

Бе величествено съчетание на ренесансова и готическа архитектура, с каменни зидове в топъл жълт цвят и снежнобяла дограма. Двойното стълбище водеше до балкон, приличащ на театрален, който образуваше корона над фоайето.

Обичаше високите прозорци и сложната резба на парапета на третия етаж, простора и спомените, свързани с тази къща.

Ценеше я и полагаше грижи за нея, откакто бе станала нейна собственичка след смъртта на родителите си. Тук отгледа синовете си и изживя скръбта, когато загуби съпруга си.

Един ден на свой ред щеше да я предаде на Харпър. Благодареше на Бога за искрената си вяра, че синът й ще се грижи за нея със същата любов.

Това, което й струваше, изглеждаше нищо в сравнение с всичко, което й даваше — дори в този единствен миг, докато стоеше в края на алеята и се взираше през завесата от утринна мъгла.

Но ако не продължеше кроса си веднага, нямаше да измине петте километра. Отправи се на запад по банкета край шосето, въпреки че толкова рано почти нямаше движение.

За да не мисли за усилието, започна да си припомня предвидените за деня задачи.

Чакаха я няколко чудесни издънки, на които трябваше да отстрани долните листа. Щеше да прегледа разсада за признаци на изсъхване. Навярно вече имаше растения, готови за преместване в отделни саксии.

Спомни си, че Стела бе помолила за още амарилис, сандъчета за луковици, венци и коледни звезди за празничните разпродажби. Младата жена разбираше от професията си.

След това идваше ред на живите елхи и чемшири. Слава богу, че можеше да разчита на Лоугън за тях.

Трябваше да провери дали Харпър има още от коледните кактуси, които наскоро беше добил с поставяне на присадки. Искаше няколко за себе си.

Докато минаваше покрай „В градината“ и размишляваше за бизнеса, Роз се изкуши да свие от пътя по чакълената алея към входа и да си позволи самотна обиколка на всичко, което беше изградила от нулата.

Със задоволство забеляза, че Стела се е престарала преди празниците. Бе поставила безброй коледни звезди пред входа на ниската постройка, която служеше като преддверие към търговската част на центъра. Беше закачила още един венец на вратата и аранжирала малки бели лампички около него и бе украсила борче, пресадено от градината в саксия, поставена на площадката.

Бели теменужки, лъскави чемшири и градински чай щяха да привличат по-голям интерес към празничните разпродажби.

Роз устоя на изкушението и продължи по шосето.

Трябваше да намери малко време — ако не днес, в близките няколко дни — за да довърши коледното си пазаруване. Или поне по-голямата част от него. Беше получила покани за доста коледни тържества, а и самата тя искаше да устрои прием. Отдавна не беше канила много гости в къщата.

Трябваше да признае, че една от причините бе разводът. Нямаше желание да става домакиня на приеми, когато се чувстваше засрамена и наранена след лекомисления си, за щастие кратък брак с един лъжец и измамник.

Но дойде време да сложи край на това, както на връзката си с него. Фактът, че Брайс Кларк се е върнал в Мемфис, само я караше да си напомня колко важно е да живее личния си и професионален живот така, както самата тя избере.

Когато стигна до ударения от гръм орех, който отбелязваше два километра и половина разстояние от къщата, Роз тръгна обратно. Косите и горнището й бяха влажни от леката мъгла, но чувстваше мускулите си загрети и отпуснати. Колкото и неприятно, всичко, което беше чувала за бягането, се оказваше истина.

Видя един елен да прекосява шосето, с дебела зимна козина и уплашени очи, навярно усетил присъствието на човек.

„Красив си — помисли си Роз, леко задъхана при последния половин километър. — Но стой далеч от градините ми.“ Мислено си отбеляза да поръча ново напръскване, преди той и събратята му да наминат и да си устроят угощение.

Тъкмо свиваше по алеята към къщата, когато чу приглушени стъпки и видя нечий силует да се приближава към нея. Въпреки мъглата, веднага позна другия ранобудник.

Двамата продължиха да тичат на място и тя се усмихна на сина си.

— Тази сутрин си станал с кокошките.

— Реших да изляза рано, за да те хвана. — Харпър прокара ръка през тъмните си коси. — Толкова празници. Денят на благодарността, после рожденият ти ден. Не е зле да сваля килограмите, които понатрупах, преди Коледа.

— Никога няма да бъдеш над нормата. Завиждам ти.

— Отпуснал съм се. — Разкърши рамене, завъртя очи, кехлибарени като нейните, и се засмя. — Освен това, не бива да излагам мамчето.

Приличаше на нея. Никой не би могъл да отрече, че е одрал кожата й. Но когато се усмихваше, Роз сякаш виждаше баща му.

— Не можеш да се мериш с мен, приятел. Колко ще изминеш?

— Ти колко пробяга?

— Пет километра.

Чаровно й се усмихна.

— Аз ще пробягам шест.

Закачливо докосна бузата й, когато мина покрай нея.

— Трябваше да кажа седем само за да те ядосам — засмя се тя, забави темпото и постепенно премина в ходене.

Мъглата около къщата се разсейваше. „Слава богу, че свърших за днес“, помисли си Роз. Заобиколи, за да влезе оттам, откъдето бе излязла.

Къщата все още изглеждаше тиха и спокойна. И тайнствена.

Вече бе взела душ и се бе облякла за работа, когато чу първото раздвижване.

Момчетата на Стела се подготвяха за училище, а Лили настояваше да получи закуската си. „Приятни звуци“, каза си Роз. Характерни звуци за къща, обитавана от семейство, които й бяха липсвали.

Разбира се, само преди две седмици домът й бе пълен. Всичките й синове бяха пристигнали за рождения й ден. Остин и Мейсън щяха да дойдат отново за Коледа. Една майка на пораснали синове не би могла да иска повече.

Докато бяха малки, неведнъж бе копняла за малко тишина. Само час пълно спокойствие, който да прекара отпусната в гореща вана.

После беше имала много свободно време. Безкрайна тишина и пустота. Затова прибързано се бе омъжила за хитър кучи син, който се домогваше до парите й, за да впечатлява с тях празноглавите кукли, с които й изневеряваше.

„Не мога да променя миналото“, напомни си Роз. Нямаше смисъл да се терзае заради него.

Влезе в кухнята, където Дейвид вече бъркаше нещо в купа и въздухът беше изпълнен с аромат на кафе.

— Добро утро, красавице. Как е моята любимка?

— Чудесно. — Роз си взе чаша от бюфета. — Как мина срещата снощи?

— Обещаващо. Той си пада по мартини и филмите на Джон Уотърс. Ще му се обадя отново този уикенд. Седни. Ще направя пържени филийки.

— Пържени филийки? — Бяха нейна слабост. — За бога, Дейвид, току-що пробягах пет километра, та задникът ми да не увисне до коленете, а ти ме изкушаваш с пържени филийки.

— Имаш страхотен задник, който никога няма да увисне.

— Да се надяваме — промърмори тя, но седна. — Разминах се с Харпър в края на алеята. Ако разбере какво е менюто, ще започне да души до задната врата.

— Ще направя предостатъчно.

Роз отпи глътка кафе, докато той загряваше олио в тигана.

Беше красив като филмова звезда, само с година по-голям от Харпър, и една от насладите в живота й. Като малък бе тичал из тази къща, а сега въртеше цялото домакинство.

— Дейвид… тази сутрин на два пъти се сетих за Брайс. Какво мислиш, че означава това?

— Означава, че трябва да хапнеш пържена филийка — отвърна той, докато топеше дебели парчета хляб във вълшебната си смес. — Може би те наляга предпразнична тъга.

— Изритах го точно по Коледа. Мисля, че е заради това.

— Весело беше, докато онзи мръсник зъзнеше навън. Жалко, че Коледата не беше мразовита — добави Дейвид. — Да бяха завалели ледени късове.

— Ще ти задам един въпрос, който никога досега не съм ти задавала. Защо не ми каза колко го презираш?

— Може би поради същата причина, поради която ти не ми каза, че ненавиждаш безработния актьор с престорен британски акцент, по когото бях хлътнал преди няколко години. Защото те обичам.

— Добра причина. — Беше запалил камината и тя се настани до нея, продължи с наслада да пие кафе и се почувства спокойна и уверена. — Знаеш ли, ако можеше да станеш с двадесет години по-стар и хетеросексуален, щяхме да живеем в грях. Мисля, че би било чудесно.

— Сладурана. — Дейвид плъзна филийките в тигана. — Ти си единственото момиче на света, което би ме изкушило.

Роз се усмихна и се подпря с лакът на масата.

— Слънцето изгрява — каза тя. — Ще бъде хубав ден.

 

 

Хубав ден в началото на декември означаваше оживление в градинарския център. Роз се оказа много заета и се радваше, че не е устояла на изкушението, поднесено й от Дейвид на закуска. Пропусна обяда.

В оранжерията имаше цяла маса касетки с разсад. Вече беше отбелязала твърде младите за разсаждане растения. Сега се залови с онези, които смяташе за готови.

Подреди кофичките, чувалите с пръст и отделните саксии или чимове. Едно от любимите й занимания бе да поставя здравите издънки там, където щеше да е домът им, докато дойде време за засаждане на открито.

Дотогава щяха да са само нейни.

Тази година експериментираше със своя смес от почва и тор. Вече над две години изпробваше рецепти и вярваше, че най-сетне е открила сполучливата комбинация и за оранжерия, и за градина. Рецептата се бе оказала добра за градините и би трябвало да е подходяща и за оранжериите.

Напълни кофичките от чувала с разбъркана смес, провери влажността и остана доволна. Внимателно отдели младите растения, захващайки ги за долните листа. Пръстта трябваше да стига до същото ниво на стъблата, както в общата тавичка, и да бъде добре отъпкана около корените от опитните й ръце.

Пълнеше саксия след саксия, поставяше етикети и си тананикаше заедно с музиката на Ениа, която звучеше тихо от музикалната уредба, съществена част от оборудването на оранжерията.

Поля ги с ниско процентен разтвор на изкуствен тор.

Доволна от напредъка, тръгна към задната врата, през която се влизаше в сектора за многогодишни растения. Нагледа наскоро поставените в почва резници, както и онези, които подготвяше повече от година и след няколко месеца щеше да изложи за продан. Поля ги, разрохка пръстта и отиде да вземе нови. Тъкмо започваше с тавичка анемони, когато Стела влезе при нея.

— Свършила си доста работа. — Стела, с вързани на опашка къдрави червени коси, огледа масите. — Очевидно.

— И оптимистично. Имахме страхотен сезон и очаквам и следващият да е такъв. Ако природата не си направи лоша шега с нас.

— Предположих, че ще искаш да видиш новите венци. Хейли се занимаваше с тях цяла сутрин. Мисля, че надмина себе си.

— Ще намина да погледна, преди да си тръгна.

— Пуснах я рано, дано не възразяваш. Все още й е трудно да свикне да оставя Лили при детегледачка, въпреки че жената е клиентка, която живее на по-малко от километър оттук.

— Всичко е наред. — Роз премина на купидоновите стрели. — Не е нужно да ми докладваш за всяко свое решение, Стела. Управляваш този кораб от близо година.

— Това беше претекст да дойда тук.

Застана неподвижно, с нож в ръка, над корените на растението, от което се готвеше да вземе резник.

— Някакъв проблем ли има?

— Не. Исках да те попитам… зная, че това е твоя територия, но когато нещата се поуспокоят след празниците, мога ли да прекарвам известно време в сектора за разсаждане? Липсва ми тази част от работата.

— Добре.

Сините очи на Стела заблестяха, когато се засмя.

— Очевидно се безпокоиш, че ще се опитам да променя рутината ти, да организирам всичко по свой начин. Обещавам, че няма да го правя. Няма да ти се меся.

— Ако се опиташ, ще те изритам.

— Разбрано.

— Всъщност и аз исках да поговорим за нещо. Нужен ми е доставчик на чували качествена и евтина пръст. От половин, един, пет и десет килограма за начало.

— За какво? — попита Стела и извади бележник от задния си джоб.

— Ще започна да произвеждам и продавам своя смес за саксии. Създадох я и искам да я патентовам.

— Страхотна идея! Ще донесе добра печалба. Клиентите ще се радват да купуват пръст, смесена по тайната рецепта на Розалинд Харпър. Но трябва да предвидим някои неща.

— Вече помислих за тях. Няма да се втурна напред с главата. Ще се ориентираме към малък пазар. — С все още изцапани ръце Роз взе бутилка вода от етажерката. Припряно изтри пръсти в ризата си, преди да развърти капачката. — Искам персоналът да знае как да я пакетира, но ще пазя рецептата в тайна. Ще дам на теб и Харпър съставките и пропорциите, но не и на останалия персонал. Засега ще извършваме процедурата в главния склад. Ако потръгне, ще построим специална сграда.

— Правителствените разпоредби…

— Запозната съм с тях. Няма да използваме пестициди и съдържанието на подхранващи вещества ще бъде в нормите. — Докато отпиваше голяма глътка Роз забеляза, че Стела все още пише в бележника си. — Кандидатствах за лиценз за произвеждане и продаване.

— Не си споменала.

— Не се чувствай засегната. — Роз остави бутилката и постави резника в почва за захващане. — Не бях сигурна дали да се заловя сериозно, но исках да разбера, че няма да имам проблеми с документацията. Посветих доста време на този проект. Отглеждам няколко вида върху такава почва и засега резултатът ми харесва. Изпробвам я и с други и ако отново съм доволна, ще действаме. Затова искам да добия представа колко ще ни струват чувалите с пръст и опаковките. Искам класически вид. Предполагам, че ще измислиш някакво лого. Бива те за това. „В градината“ трябва да се прочуе.

— Безспорно.

— Знаеш ли какво ще ми хареса най-много? — Замълча за минута и си го представи. — Кафяви чували. Нещо, което да наподобява зебло. Старомодно и традиционно, сякаш казваме: „Най-доброто за добрата стара земя на Юга“. Мисля за картинка на скромна къщичка с цветя отпред.

— Сякаш казваме: „Непретенциозна е, използването й е просто и за вас ще бъде лесно да отглеждате цветя в градините си“. Ще поработя върху идеята.

— Мога да разчитам на теб, нали, да провериш как стоят нещата с цените, печалбата и пазара?

— Аз съм твоят човек.

— Зная. Ще приключа с тези резници и също ще си тръгна рано, ако не изникне нещо друго. Искам да отскоча до магазините.

— Роз, вече наближава пет часът.

— Пет? Не е възможно да е пет. — Повдигна ръка, погледна часовника си и се намръщи. — По дяволите! Отново се увлякох. Знаеш ли какво — ще си взема почивка утре следобед. Ако не изляза, ела да ме измъкнеш.

— Няма проблем. Трябва да се връщам на мястото си. Ще се видим в къщата.

 

 

Когато най-сетне стигна до дома си, Роз видя проблясващи коледни светлини по ръба на покрива, трептящи венци на всички врати и запалени свещи на всички прозорци. От двете страни на входа имаше две борчета целите в бели лампички.

Веднага щом прекрачи прага, я завладя празничната атмосфера.

Целият парапет на стълбището бе увит с червени панделки и примигващи лампички, а до колоните грееха коледни звезди в червени саксии.

Сребърната купа на прабаба й бе лъсната до блясък и пълна с примамливи червени ябълки.

В приемната триметров смърч — несъмнено от нейната градина — закриваше предните прозорци. Над камината стояха подредени дървените фигурки на Дядо Коледа, които бе започнала да колекционира, докато бе бременна с Харпър, а от краищата на полицата висяха свежи клонки зеленина.

Двамата синове на Стела седяха на пода под елхата с кръстосани крака и я гледаха ококорено.

— Страхотно е, нали? — Хейли люлееше тъмнокосата Лили в скута си. — Върхът!

— Дейвид здравата се е потрудил.

— И ние помагахме!

Момчетата заподскачаха.

— След училище помогнахме за лампичките и всичко останало — каза Люк, по-малкият. — Скоро ще му помагаме, когато прави сладки, и ще се научим да ги украсяваме.

— И горе има елха. — Гевин извърна глава към смърча. — Не е голяма колкото тази, защото трябваше да я качим по стълбите. Помогнахме на Дейвид и за нея и ще я украсим сами. — Знаеше кой е шефът в къщата и я погледна, очаквайки потвърждение. — Той каза, че можем.

— Значи можете.

— Пече нещо в кухнята за почерпка по случай украсяването. — Стела застана до Роз, за да погледне елхата оттук. — Явно тази вечер ще празнуваме. Вече е казал на Лоугън и Харпър да дойдат до седем.

— Е, тогава трябва да се преоблека за купона. Но първо дай да гушна това бебе. — Взе Лили от скута на Хейли и потърка нос в нея. — За толкова голяма елха си струва всички да се издокараме. Какво мислиш за първата си коледна елха, момиченце?

— Вече се опита да допълзи до нея, когато я сложих на пода. Нямам търпение да видя какво ще направи, когато я види украсена.

— Ще побързам. — Роз целуна Лили и я подаде на майка й. — Все още е топло, но ще бъде хубаво да имаме огън в камината. Кажете на Дейвид да охлади шампанско. Идвам след малко.

„Отдавна в къщата не е имало деца по Коледа“, помисли си тя, докато се качваше по стълбите. Колкото и да изглеждаше невероятно, присъствието им караше и нея да се чувства като дете.