Нора Робъртс
Черна роза (16)

Петнадесета глава

Роз отложи излизането с Мич с един ден, после с два. Искаше да бъде спокойна и с бистър ум, а нещата не се уреждаха бързо. Трябваше да се види с адвоката си и се чувстваше длъжна да си уговори среща с Уилям Ролс в клуба.

Мразеше, дълбоко мразеше да се откъсва от работата си, особено в началото на най-натоварения сезон. Благодареше на Бога за Стела, за Харпър, както винаги, и за Хейли. Можеше да бъде уверена, че оставя бизнеса си в най-добрите ръце.

Но тези ръце не бяха нейните, поне докато се занимаваше с проблемите, които й създаваше Брайс.

Когато приключи с омразните задачи, закрачи в проливния дъжд към оранжерията. Поне за час-два искаше да се потопи в последните етапи от подготовката за пролетния сезон. Можеше да пренесе главоболието и мрачното си настроение в своето кътче и да остави работата да стори чудото.

После щеше да потърси Мич. Ако не работеше в библиотеката, щеше да му телефонира. Желаеше компанията му… или поне се надяваше вечерта да има настроение за нея.

Искаше да води разговор за нещо друго, освен за проблемите си. Нима нямаше да е приятно да поседи с него в хола пред камината, особено ако дъждът продължи, и да се опиянява от начина, по който той я гледа?

Една жена лесно свикваше да я гледат, сякаш е красива, желана и единствена на света.

Ако тя свикнеше с това, можеше да повярва в искреността му. „Иска ми се да вярвам“, осъзна Роз. За нея бе нещо ново да я привлича мъж, на когото чувства, че може да има доверие.

Отвори вратата на оранжерията.

И неочаквано се озова в спалнята си.

Огънят едва тлееше и бе единствената светлина в стаята. Загледана в златисточервеникавите отблясъци, които разсейваха сенките, първо чу учестено дишане и шумолене на дрехи.

После различи силуетите на Брайс, своя съпруг, и на жена, която бе гостенка в дома й. Прегърнати. Не, по-скоро отчаяно вкопчени един в друг, нетърпеливи да се докосват, да вкусват от близостта си. Долови страстта, която струеше от тях, опиянението от греховната тръпка. В онези секунди на шок разбра, че не се случва за първи път. Едва ли беше за първи път.

Стоеше неподвижна, чуваше приглушения шум зад гърба си, поразена от измяната и съзнателно причиненото унижение, което се криеше зад нея.

Поиска да излезе и да ги остави насаме, но той извърна глава към нея, докато ръцете му обхващаха гърдите на другата жена.

Усмихна й се чаровно и лукаво. Последва плътен, самодоволен смях.

— Никога не съм ти бил верен, глупава кучко. Никой мъж не е.

Докато говореше, сенките пробягаха по лицето му и то доби чертите на Мич.

— Защо да бъдем верни? Жените са създадени, за да ги използваме. Нима си въобразяваш, че си по-значима от която и да е друга? — Завладяващият глас издаваше презрение, а ръцете му продължаваха да притискат тялото на жената. — Всички лъжем, защото можем.

Сенките отново затрептяха и мъжът прие образа на Джон. Нейният съпруг, първата й любов. Бащата на синовете й.

— Нима мислиш, че аз съм ти бил верен, жалка глупачке?

— Джон! — Болката почти я накара да падне на колене. „Толкова млад — помисли си. — Толкова жив.“ — О, господи! Джон!

— „О, господи! Джон!“ — изимитира я той, а жената в прегръдката му издаде чувствен стон. — Исках синове, нали? Ти не беше нищо друго, освен кобила за разплод. Ако имах повече късмет, щях да остана жив и да те изоставя. Щях да взема това, което е важно за мен — синовете си, и да те захвърля.

— Това е лъжа.

— Всички лъжем.

Когато зазвуча смехът му, Роз притисна длани към ушите си. Сякаш усещаше удари с юмрук по цялото си тяло, по сърцето си, докато се олюля и се свлече на колене.

Чу неудържимите си ридания, които заглушиха отварянето на вратата и уплашения вик зад гърба й. Нечии силни и закрилнически ръце я обгърнаха. Долови аромата на сина си.

— Мамо, какво има? Пострадала ли си? Мамо?

— Не, не! — Притисна го, потърка лице в рамото му и положи усилия да спре сълзите. — Добре съм. Не се тревожи. Просто…

— Не си добре и не ме успокоявай. Кажи ми какво има. Разкажи ми какво се случи.

— Почакай само минута. — Облегна се на него и се остави да я залюлее там, на земята, докато топлината му стигна до вледенените й кости. — О, Харпър, кога стана толкова голям и силен? Моето бебе.

— Трепериш. Нямаш треска, а си уплашена.

— Не съм уплашена. — Роз въздъхна дълбоко. — Само малко травматизирана.

— Ще те отведа у дома. Там ще ми разкажеш.

— Да, така е най-добре. — Тя леко се отдръпна назад и изтри сълзите си. — Точно сега не желая да виждам никого. Още по-малко някой да ме вижда. Просто съм потисната, Харпър. Предполагам, че изглеждам отчаяна.

— Не се безпокой. Искаш ли да те нося на ръце?

— О! — В очите й отново запариха сълзи, но от умиление. — Милото ми момче. Не, мога да вървя. Първо ми кажи нещо. Тук всичко е, както беше преди, нали? Както би трябвало да бъде?

Доловил напрежение в гласа й, той огледа оранжерията.

— Всичко е наред.

— Добре, добре. Да тръгваме към къщи.

Позволи му да я води през дъжда, между постройките, и изпита облекчение, когато се качи в колата му.

— Просто се отпусни — нареди Харпър и се наведе да закопчае предпазния й колан. — Ще си бъдем у дома след минута. Трябва да се стоплиш.

— От теб ще излезе добър татко.

— Какво?

— Грижовен си… може би защото си градинар. Не само знаеш как да се погрижиш за някого, а наистина го правиш. Господи, последните два дни бяха ужасни.

— Да не би с Мич да сте се скарали за нещо?

— Не. — Роз остана със затворени очи, докато той шофираше, но устните й леко трепнаха. — Не бих изпаднала в истерия заради някаква дребна кавга. Мисля, че само далеч по-жесток удар би ме разстроил.

— Никога не съм те виждал да плачеш така, освен когато татко загина.

— Не се е случвало. — Изчака, докато колата зави и Харпър Хаус се разкри пред погледа й. — Искал ли си някога да се откажа от тази къща?

— Не. — Погледът му издаде искрено изумление. — Разбира се, че не.

— Добре. Радвам се да го чуя. Не знам дали бих го направила дори заради теб.

— Имението е наше и винаги ще бъде.

Харпър паркира, слезе и изтича към нейната врата, преди да я отвори.

— Просто съм малко разтърсена, Харпър. Не съм смъртоносно ранена.

— Ще те заведа направо в стаята ти, за да облечеш сухи дрехи. Ще ти донеса бренди.

— Харпър, ще прозвучи глупаво, но не съм готова да вляза там.

— Ще ти донеса дрехи. Можеш да се преоблечеш в стаята на Дейвид.

— Благодаря.

„Дори не попита защо — помисли си Роз с възхищение. — Дори за миг не се поколеба. Какъв мъж съм отгледала.“

— Върви при Дейвид — настоя той. — Кажи му, че аз съм наредил да ти налее бренди и горещ чай.

— Тъй вярно.

Преди тя да продължи към стълбището, Мич излезе от библиотеката.

— Стори ми се, че чух вратата, ослушвах се за… — Замълча, когато се приближи, и ускори крачките си към нея. — Какво има? Болна ли си? Нарани ли се?

— Не. Нима изглеждам болна?

— Бледа си като платно и си плакала. Какво има? — Погледна над главата й към Харпър. — Какво се е случило?

— Точно сега не желае да вижда никого — каза Харпър.

— Няма нищо. — Роз стисна ръката на сина си. — Наистина го казах — потвърди тя, — но след като се опомня малко, ще искам час по-скоро да го споделя и с двама ви… и с трима ви, защото предполагам, че Дейвид е в кухнята.

— Трябва да облече сухи дрехи — настоя Харпър. — Аз ще ги донеса. А ти можеш да отидеш с нея при Дейвид и да й налееш бренди.

— За бога, ето какво става, когато съм единствената жена в къща, пълна с мъжаги закрилници. Няма нужда никой да ме придружава. И сама мога да си налея бренди.

— Идва на себе си — кимна Харпър на Мич. — Погрижи се за нея. Връщам се след минута.

— Разтревожих го — промълви Роз, когато синът й се отправи към стълбите. — Мразя да го тревожа.

— Е, аз също се безпокоя за теб.

— Предполагам, че е неизбежно. Нямам нищо против малко бренди.

Щом влязоха в кухнята, Дейвид се втурна към тях с угрижено лице. Роз нехайно махна с ръка.

— Не съм пострадала, не съм болна и няма повод за безпокойство. Искам само малка доза бренди и сухи дрехи, които Харпър ще донесе. Имаш ли нещо против да се преоблека в твоята стая?

— Не. Седни. — Докато вървеше към шкафа, дръпна кърпата, пъхната в колана на джинсите му, и забърса брашното от ръцете си. — Кой я разплака?

Въпросът прозвуча по-скоро като обвинение, отправено към Мич, и той протегна ръце напред в своя защита.

— Аз бях в библиотеката, не помниш ли? Харпър я доведе така.

— Държа да изтъкна, че съм тук. Тъй като присъствам, мога да говоря сама от свое име. Благодаря, скъпи. — Повдигна чашата с бренди и спокойно отпи голяма глътка. — Никога не съм обичала това питие, но действа добре в подобни случаи. — Успя да се усмихне, когато Харпър влезе и й подаде блуза, джинси и вълнени чорапи. — Моят герой. Дайте ми само две минути и ще се опитам да ви обясня какво се случи.

Харпър изчака, докато тя влезе в стаята на Дейвид и вратата се затвори.

— Намерих я коленичила на пода в оранжерията за разсаждане. Плачеше. Направо… ридаеше. Тя почти никога не плаче. Малко се просълзява, когато някой й достави огромна радост или я обземе сантименталност, но когато е тъжна или страда… не го показва.

— Какво става с нея през последните няколко дни? — попита Мич и видя Харпър и Дейвид да се споглеждат. — Знаех, че има нещо. Избягва ме.

— Най-добре е сама да ти каже. Дейвид, трябва да пийнем чай, не мислиш ли?

— Ще го сложа. Извади онези бонбони „Нирвана“ с карамел от хладилника. Малко шоколад ще я накара да се почувства по-добре. Мич, би ли запалил камината? Днес не си направих труда.

Когато Роз отново влезе в кухнята, Дейвид правеше чай, Харпър отваряше кутия луксозни бонбони, а Мич разпалваше огън в малката камина.

— Защо досега не ми е хрумвало да се престоря на разстроена, щом така получавам безрезервното внимание на трима красиви мъже, готови да се грижат за мен? Преди да седнем, Мич, трябваше да ти кажа по-рано, че ще ти е нужен касетофонът.

— Ще го донеса.

Това й даде още малко време да възвърне хладнокръвието си почти напълно, преди всички да седнат заедно. Разказът й бе спокоен и последователен, въпреки че ръцете й отново изтръпнаха от студ. Стопли ги на чашата с чая и довърши описанието на преживяването си в оранжерията.

— Винаги съм изпитвал съчувствие към Невестата — започна Дейвид, — но сега се убеждавам, че е безсърдечна кучка.

— Не бих спорила по въпроса. — Роз си взе бонбон. — Но ми се струва, че тя искрено вярва във всичко това: че мъжете са лъжци, измамници и жалки нищожества. Иска и аз да повярвам, за да не бъда използвана и наранена отново.

— Мамо… — Харпър сведе поглед към чая си. — Нали не вярваш, че татко ти е изневерявал?

— Никога не бих го повярвала. Убедена съм, че ми е бил верен, скъпи. Без капка съмнение.

— Тя ти го е показала такъв.

— Тя ми го показа такъв — повтори Роз. — Разби сърцето ми. Видях го, какъвто го помня. Толкова млад, жив и реален, но недостижим за мен. Всичко, което изпитвах към него се пробуди отново, живо и реално. Знаех, че е измама и че жестоките думи, които излизат от устата му, не са негови. Никога не е бил жесток.

— Използвала е това, което си преживяла с Брайс, един мъчителен спомен — започна Мич, — и е заменила образа с този на мъжа преди него. Джон. И на следващия. Моя. Предпочита да страдаш, чувства се длъжна да ти попречи да се обвържеш с мен — дори като ти причини страдание.

— Малко е късно за това.

— Така ли?

— Нима ме смяташ за толкова слабохарактерна и безволева, че номерата й да ми повлияят?

— Мисля, че си жена със силна воля. Опасно твърдоглава. Просто не съм сигурен доколко си несъгласна с нея.

— Разбирам. Е, мисля, че споделих с вас всичко, което зная. Ще се кача горе да поработя малко с документацията. Харпър, ще се чувствам по-спокойна, ако отскочиш до оранжерията, за да провериш отново дали всичко е под контрол. Дейвид, чаят беше чудесен, благодаря.

Роз стана и излезе от стаята, без да погледне назад.

— Гневът върна руменината й — отбеляза Дейвид.

— Тогава сигурно ще се изчерви като рак, преди да приключа. Извинете ме — каза Мич и я последва.

— Смелчага — подхвърли Дейвид зад гърба му.

— Или глупак — добави Харпър. — Каквато и да е истината, убеден съм, че е влюбен в нея. Ако се окаже глупак, тя ще го сдъвче и ще го изплюе. Ако е смел мъж, може и да постигне нещо. Надявам се да успее.

 

 

Роз тъкмо бе стигнала до спалнята си, когато Мич я настигна и застана точно зад нея. Тя се обърна бавно, но решително.

— Не мисля, че съм те поканила.

— А аз не мисля, че бих чакал покана.

Също толкова бавно и решително той затвори вратата. И за нейно изумление, я залости.

— Ще отвориш и ще излезеш или, повярвай ми, гневът на един призрак психопат ще се окаже нищожен в сравнение с моя.

— Опитваш се да ме разиграваш? Е, добре, но първо настоявам да узная защо.

— Току-що ти казах. Неприятно ми е някой да нахълтва в личното ми пространство и да си въобразява…

— Пълни глупости! Каква е причината да се държиш така? От няколко дни ме залъгваш и отбягваш. Когато за последен път бяхме заедно, ти се люби с мен, Розалинд. Искам да знам какво се е променило.

— Нищо. Имам свой живот, както и ти. — Съзнателно и подчертано нехайно тя тръгна към вратите на терасата и широко ги отвори. — Бях твърде заета.

Мич прекоси стаята и енергично затвори вратите.

Не знаеше дали ще може да проговори, защото яростта изгаряше гърлото й като огън.

— Ако мислиш, че ще търпя това дори минута…

— Просто замълчи! — гневно каза той и макар и заслепена от ярост, Роз го видя в нова светлина. — Всъщност, като размисля — продължи Мич, преди тя да успее да каже нещо, — по-добре ми отговори на един въпрос. Казах ти, че се влюбвам в теб. Грешка ли беше?

— Да ми го кажеш? Не. Да се влюбиш — може би. Аз съм жена с труден характер.

— Не ми съобщаваш сензационна новина.

— Мичъл, уморена съм, ядосана съм и емоционално… не мога да ти опиша точно как се чувствам, но не желая да се карам с теб, защото ще изрека грозни думи, за които после ще съжалявам. Не искам да разговарям с теб. Не желая да бъда с теб.

— Няма да си тръгна, защото си уморена, ядосана и преживяла емоционално сътресение. Не желаеш да разговаряме и да се караме, добре. Полегни си, поспи. Ще почакам, докато се почувстваш по-силна.

— Господи! — Роз рязко се завъртя, отново се втурна към вратите на терасата и ги отвори в дъжда. — Нуждая се от малко въздух, по дяволите!

— Добре, поеми си колкото искаш. Но този път ще ми се довериш, Розалинд.

— Какво очакваш да ти кажа? Какво искаш да чуеш?

— Истината.

— Добре тогава. Истината. Тя наистина ме нарани. — Гласът й затрепери, а ръката й стоеше, свита в юмрук, до сърцето й. — Разкъса ме отвътре. Да видя Джон така. Не мога да го опиша, нямам думи за това, което изживях.

Отново се обърна с лице към него и Мич видя, че очите й са зачервени. Не течаха сълзи. Той трудно си представи каква сила е необходима, за да ги сдържи. Но кехлибарените им ириси блестяха.

— Нямах сили да стоя на крака, бях безпомощна. Как да се боря с това? Как да се боря с нещо, което не съществува реално? Макар и да знам защо го прави, тя изцежда сърцето ми. — С жест на раздразнение Роз изтри сълза, изплъзнала се от контрола й. — Той не заслужава да бъде използван по този начин. Разбираш ли? Не го заслужава. Беше добър човек, Мичъл. Добър съпруг и баща. Влюбих се в него, когато бях на четиринайсет. Четиринадесетгодишна, представи си. Той ме превърна в жена, в майка, а за жалост, и във вдовица. Любовта ми към него беше безгранична.

— Тя не може да засегне чувствата ти към него. Каквото и да стори. Не съм го познавал, но като гледам теб, Розалинд, разбирам какъв човек е бил. Сякаш го виждам.

Роз прие думите му с мъчителна въздишка.

— Прав си. Прав си. — Тя се облегна на касата на вратата и се загледа в хладния дъжд навън. — И ти не заслужаваш да те използва. Не заслужаваш представата, която тя се опита да ми създаде. Не го повярвах нито за Джон, нито за теб. И все пак болката бе непоносима. — Пое дълбоко дъх. — Не те сравнявам с Брайс. Надявам се, че го знаеш.

— Предпочитам да узная какви са чувствата ти, отколкото какви не са. Защо не искаше да се видиш с мен, Роз?

— Нямаш никаква вина, причината е само у мен. Неприятно ти е, когато някой казва това, нали?

— Толкова, че едва се сдържам да не те разтърся, за да те накарам да изплюеш камъчето. Не си единствената, която изпитва гняв.

— Мисля, че току-що се убедих. Едно от качествата, които уважавам у теб, е забележителното ти самообладание. Нямаш представа колко съм избухлива. Знам какво усилие е необходимо, за да се владееш.

— И двамата сме зрели хора, нали?

— Все още си ми сърдит. — Роз тихо се засмя и се опита да му даде това, за което бе настоял. Истината. — Последната ни нощ заедно… — Застана с лице към него и с гръб към отворените врати. — Беше прекрасна и означаваше много за мен. На следващия ден не престанах да мисля за теб и когато се прибрах у дома, щях да ти се обадя. На телефонния ми секретар имаше съобщение.

— Роз, с Джош вечеряме заедно веднъж в седмицата. Синът ми…

— Зная. Не става дума за твоето. Господи, не ме смятай за една от онези досадни жени, които настояват за вниманието на мъжа всяка минута, всеки ден. Вбеси ме следващото съобщение. Отнасяше се за писмо, пълно с оплаквания и груби нападки, в което заявявам, че желая да прекратя членството си в кънтри клуба. И което, разбира се, не е написано от мен.

— Кларк.

— Без съмнение. Лесно реших проблема. Всъщност… не. — Поклати глава. — Истината е, че беше изнервящо и унизително. Обезумях от ярост. Бях готова да хукна по петите му като подивяло псе, когато Хейли препречи пътя ми с бебето. Спря ме, за което съм й благодарна. Не знам на какво бях способна в това състояние. Най-малкото можех да попадна в затвора за побой. Изплаших Лили с гневните си викове, разплаках я. И изрекох ужасно неприлична дума пред нея, свързана със сексуалните наклонности на Брайс.

— Лили все още няма годинка, така че едва ли се е впечатлила.

— Сякаш почти бях загубила разсъдъка си. Опомних се, но гневът продължи да напира у мен. Исках напълно да се овладея. А и трябваше да се срещна с адвоката си и с управителя на клуба. Да успокоя всички.

— Следващия път имай предвид, че може аз да искам да успокоя теб.

— Когато съм ядосана, се държа ужасно.

— Не се и съмнявам.

Тя се отпусна върху едно кресло.

— Роз, трябва да съобщиш на полицията.

— Направих го. Още едно унижение. Безсмислено е да казваш, че няма причина да изпитвам срам. Щом го изпитвам, значи има. Не могат да направят много, разбира се, но документирах всичко, за което зная. Ако и когато се докаже, че зад тези измами и тормоз стои той, ще подпаля задника му, Мич. Бъди сигурен.

Той се приближи и приклекна срещу нея.

— С удоволствие ще ти помогна да драснеш клечката.

Роз докосна лицето му.

— Не съм те избягвала. Мислех за теб, бях решила да те потърся и да прекарам вечерта с теб. Точно преди да вляза в оранжерията и да преживея онзи малък кошмар.

— И аз мислех за теб и се питах дали ще пожелаеш да прекараме вечерта заедно. Искаш ли да излезем за няколко часа?

— Не. Наистина не искам.

— Тогава ще останем тук.

— Ще те помоля нещо.

— Кажи.

— Скоро в клуба ще има голямо, разточително парти. Официален пролетен бал. Щях да взема Дейвид за кавалер. Въпреки развоя на отношенията ни с теб, мислех да отида с него, за да избегна клюките, които ще плъзнат, ако започнем да се появяваме двамата. Но, по дяволите, сега искам ти да ме придружаваш.

— Официален бал. Това означава ли, че трябва да облека смокинг?

— Боя се, че да.

— Ще намеря. Значи всичко помежду ни е наред?

— Така изглежда, нали?

— Искаш ли да си починеш сега?

— Не. — Доволна, Роз се наведе и го целуна по двете бузи. — Искам само гореща вана. С компания.

— Изключително примамлива покана. — Мич стана и й помогна да се изправи. — Приемам. Идеалното място да ти разкажа за срещата ми с Кларис Харпър.

— Братовчедката Риси? На всяка цена трябва да чуя това.

 

 

Бе вълнуващо, щуро и съвършено да лежи сред ароматната пяна в дълбоката стара вана, облегнала гръб на гърдите на Мич.

Работният ден все още течеше, а тя се бе отдала на романтика във ваната с мъж, музика и свещи.

— Кларис става все по-кльощава и злобна с всяка година — сподели Роз. — Кълна се, че ако някога умре, защото не съм напълно убедена, че това ще се случи, няма да има нужда от ковчег. Ще я счупят като суха съчка — и край.

— Бих казал, че тя има също толкова високо мнение за теб.

— Ненавижда ме поради много причини, но главната е, че аз притежавам тази къща, а не тя.

— Тази определено е на първо място в списъка.

— Лъже, че никога не е виждала Амелия, нито е усещала присъствието й. А баба ми разказваше. Паметта на Кларис й служи така, както й отърва. Не понася небивалици, а според нея призраците спадат към тази категория.

— Тя ги нарича „бабини деветини“.

Роз отметна глава назад и се смя, докато остана без дъх.

— О, представям си я. Е, може да отхвърля всичко, което пожелае, но лъже. Сигурна съм, че е задигнала оттук писма, може би дори дневници и цял куп снимки. Взела ги е от къщата след смъртта на баща ми. Ще отрече, разбира се, но зная, че неведнъж е отмъквала това-онова. Имахме интересен разговор, когато я хванах да взема два свещника от приемната ден преди погребението на татко. Подла стара сврака.

— Едва ли си е тръгнала с тях.

— Не и онзи път. Не държах на проклетите свещници, изглеждаха грозни, но баща ми все още не бе заровен, за бога! Не мога да го забравя. Твърдеше, че тя му ги е подарила, което със сигурност не беше истина, и че ги иска от сантиментални подбуди. Вятър и мъгла, защото в сухото й тяло никога не е имало капка сантименталност.

Мич потърка лице в косите й, сякаш да я успокои, но тя долови сподавения му смях.

— О, не крий колко ти е забавно. Знам как звучи.

— Приятно е да те слушам, но да се върнем на темата. Може би е отнесла и други неща, които не си видяла.

— Не се и съмнявам. Ненаситна е като вампир. Имаше една снимка на баща ми, поставена в рамка от времето на крал Едуард, кристална ваза „Уотърфорд“, две дрезденски статуетки на пастирки. О, доста неща изчезнаха след нейни гостувания.

— Хм! — Той опря брадичка на главата й и бавно насапуниса ръката й. — Какво знаеш за онази Джейн Поулсън?

— Не много. Виждала съм я един-два пъти на сватби и погребения, но смътно си я спомням. Мисля, че беше мило момиче. Трябва да е с около двадесет и пет години по-млада от мен, ако смятам правилно.

— Напомня ми за кученце, което е било ритано толкова често, че вече се е научило да подвива опашка и да си трае.

— Щом живее с братовчедка ми Риси, представям си. Горката.

— Но явно знае нещо.

Обзета от любопитство, Роз извърна глава към него.

— Какво те кара да мислиш така?

— Изражението й, когато Кларис твърдеше, че няма никакви дневници или бележки. Сякаш се канеше услужливо да й напомни: „А онзи, който…“. Но не се осмели да го изрече. Ако съм комарджия, бих заложил цялото си състояние, че благоразумната Риси разполага с някаква ценна информация.

— Щом не желае да я сподели, по-скоро ще изгори дневниците, вместо да ти ги даде. Толкова е откачена.

— Но няма да й хрумне, ако не знае, че съм разбрал, че крие нещо и ако убедим Джейн да ни помогне.

— Какво ще направиш — ще съблазниш бедното момиче?

— Не. — Мич се наведе и целуна голото й рамо. — Ти ще го направиш. Мисля си, че момичето има нужда от приятел… и може би перспектива за нова работа. Ако успееш да се свържеш с нея без знанието на Кларис, да й предложиш нещо…

— Да я привлека да работи за мен? — Роз сви устни и обмисли идеята. — Много подло и коварно. Харесва ми.

Той плъзна ръце по гърдите й, обхвана ги и ги обля с гъста пяна.

— Надявах се да ти хареса.

— Нямам нищо против малко мръсни игри. — С дяволит блясък в очите Роз се раздвижи и се обърна с лице към него. — Да се поупражняваме — каза тя и потопи главата му.