Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В градината (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Black Rose, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 127 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
misi_misi (2009)
Корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Черна роза

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, Пловдив, 2005

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954-260-332-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителни корекции; добавяне на епилога
  3. — Добавяне на анотация (пратена от Недка Г.)
  4. — Корекция от Еми

Единадесета глава

С ръце на кръста, Роз разгледа новоподредения сектор за подготовка на пръст за саксии. През последните два дни едва бе успяла да отдели време между останалите си задължения, за да поработи с безупречно организираната Стела.

Преценяваше, че сама би свършила това за двойно по-малко време, но не би създала такива идеални условия за работа. Имаше два големи контейнера, в които вече бе смесила пръст, удобни плотове, кътче за складиране на чували, кантар, лопати, уред за запечатване, табуретки — всичко поставено така, че да гарантира максимална ефективност.

Инвентарът бе сравнително скромен, за радост на Стела, която освен от организация, разбираше и от спестяване на разходи. Роз бе уверена, че със семплия дизайн на чувалите, малко хитър маркетинг и безспорно качествена продукция ще имат успех. Голям успех.

В приповдигнато настроение тя се обърна и поздрави току-що влезлия Харпър.

— Какво мислиш за новото ни начинание? — засмя се Роз и разпери ръце. Вдигна два и половина килограмово чувалче, вече напълнено и запечатано, и му го подхвърли.

— Добре изглежда — отбеляза той и го огледа от всички страни. — Не е натруфено, което говори за качествено съдържание. Като от скъп градинарски бутик.

— Именно. Отначало ще поддържаме ниска цена, докато потръгне. Препълвам чувалите с по десетина грама за застраховка. Мисля да възложим това на Руби засега. Ще попитам Стив дали е съгласен да поработи няколко часа извънредно. Не е трудно и няма да отнеме много време.

— Гениална идея, мамо. — Харпър остави чувалчето. — Имаш усет за тези неща.

— Така мисля. Все още ли си ми сърдит?

— Не, но може би ти ще ми се разсърдиш, когато ти кажа, че отскочих до Мемфис, за да поговоря с Мич Карнеги.

Лицето й застина и тонът й стана хладен:

— Защо си го направил, Харпър?

— Първо, защото бях ядосан. Второ, Дейвид и Стела ме убедиха да не търся Кларк, за да го пребия. Трето, исках да чуя лично от Мич какви са намеренията му относно теб.

— Напълно те разбирам за първото. Оценявам второто до известна степен. Но не мога да си обясня каква работа си имал да разпитваш мъжа, с когото се срещам. Това е непростима груба намеса в личния ми живот. Аз не ходя да досаждам на жените, с които ти излизаш.

— Не съм му досаждал и никога не съм се обвързвал с жена, която краде от мен и прави всичко възможно да вгорчава живота ми и да опетнява репутацията ми.

— Все още си млад. — Думите й се отронваха като късчета лед. — Нима мислиш, че съм единствената жена, проявила глупост и допуснала да я омае един негодник?

— Не, не мисля. Но не ме е грижа за другите. Ти си единствената ми майка.

— Това не ти дава право да…

— Обичам те.

— Не използвай това като начин да ме трогнеш.

— Не мога. Няма друг начин.

Роз притисна пръсти до челото си и силно го разтърка.

— Няма да е зле да добавиш към тази обич и малко доверие и уважение, Харпър.

— Изпитвам цялото доверие и уважение на света към теб, мамо. Но не съм сигурен какви цели преследват мъжете. Ако това ще те успокои, снощи Мич спечели доверието и уважението ми. Струва ми се достоен да ухажва майка ми.

— Той не ме ухажва, за бога! Откъде ти хрумна… отидохме заедно на колежански баскетболен мач и на вечеря.

— Мисля, че е хлътнал по теб.

Роз втренчи поглед в сина си и този път вдигна и двете ръце към слепоочията си.

— Завива ми се свят — иронично каза тя.

Харпър се приближи, прегърна я и я притегли към себе си.

— Не бих понесъл отново да те видя да страдаш.

— Брайс просто нарани гордостта ми.

— Това е смъртоносна рана за всеки от рода Харпър. Беше жестоко от негова страна. Не мисля, че Мич би го сторил, поне не и съзнателно.

— Значи го одобряваш?

Той се усмихна, когато Роз наклони глава, очаквайки отговор.

— Това е подъл въпрос, а майка ми не е отгледала глупаци. Ако отвърна „да“, ще ми натякваш, че не се нуждаеш от одобрението ми. Затова просто ще кажа, че го харесвам. Много.

— Голям хитрец си, Харпър Ашби. Знаеш ли какво — потупа го по гърба тя и се отдръпна на крачка от него, — можеш да ми помогнеш малко. Искам да подготвя по двадесет чувалчета от всеки размер.

— Мислех, че Руби ще свърши това.

— Промених решението си. Малко проста и монотонна работа ще ти даде време да осъзнаеш собствените си грешки.

— Пък уж аз съм бил хитрец.

— Ако някой ден успееш да ме надхитриш, малкият, ще си помисля, че е време да отида в старчески дом. Да започваме.

 

 

След работа Роз се прибра у дома и влезе направо на втория етаж, за да се измие. Плахо прегледа купчината писма и сметки на бюрото си. Не можеше да се каже, че изпита облекчение, когато не откри нищо необичайно. Знаеше, че е неизбежно да последва нов удар.

След развода бе изтърпяла подобен тормоз, а после бе настъпил дълъг период на спокойствие. Предполагаше, че тогава е водел друга жертва за носа и е бил твърде зает да използва козовете си, за да се занимава с бившата си съпруга.

Тогава бе издържала, щеше да издържи и сега. Докато се обличаше, телефонът зазвъня. Вдигна на третия път, предполагайки, че Дейвид е зает с нещо друго.

— Добър вечер. Мога ли да разговарям с Розалинд Харпър?

— На телефона.

— Госпожо Харпър, обажда се Дерек от галерия „Карингтън“ в Ню Йорк. Потвърждаваме, че утре ще ви доставим картината на Вергано.

— Не мисля, че е добра идея, Дерек. Не съм поръчвала нищо от вашата галерия.

— Творбата на Кристина Вергано, госпожо Харпър. Представителят ви разговаря лично с мен миналата седмина.

— Нямам представител.

— Госпожо Харпър, много съм объркан. Цената вече е заплатена от вашата банкова сметка. Вашият представител твърдеше, че сте много впечатлена от картината и държите да я получите веднага щом изложбата приключи. Доста хора проявиха интерес към нея, но вече бе продадена на вас…

Роз разтърка тила си, където усещаше силно напрежение.

— Струва ми се, че и двамата имаме проблем, Дерек. Ще ви съобщя лоша новина.

Обясни му положението накратко и неволно закрачи, докато говореше. Отново почувства главоболие.

— Това е ужасно.

— Да — съгласи се тя, — разбира се. Съжалявам за неудобството, което е било причинено на вас и галерията ви. Бих искала просто от любопитство да чуя заглавието на картината.

— Вергано има въздействащ, динамичен стил. Тази творба е с маслени бои върху платно и издава уникален почерк. От серията „Кучки“. Наречена е „Неотразимата кучка“.

— Разбира се — отбеляза Роз.

Предприе вече познатите стъпки: да се обади на кредитната компания и на адвоката си, а след това да съобщи с писма за инцидента.

После взе аспирин и слезе в кухнята да си налее голяма чаша вино.

Намери бележка от Дейвид, оставена върху плота.

„Имам среща със страхотно гадже. Превъзходната лазаня е във фурната. Хейли и бебето отидоха у Лоугън със Стела и момчетата. Ще боядисват и после ще си устроят купон. Има предостатъчно лазаня за двама. Доктор Сладур е в библиотеката. Само препечи хляба, сипи салата — в хладилника е — и си готова. Buon appetito!

Дейвид

P.S. Заредил съм подходяща музика в CD плейъра. Моля те, сложи онези обувки «Джими Чу» поне тази вечер.“

— Добре. — Тя забеляза подредените в кухненския ъгъл луксозни съдове, дебелите свещи на масата, бутилката минерална вода „Сан Пелегрино“, бледозелените чаши. На плота се мъдреше бутилка добро италианско вино. — За лазанята — чудесно, но няма да сложа онези обувки, за да се измъчвам, докато ям.

Доволна, с удобните сиви вълнени чорапи, които по навик носеше у дома, тръгна към библиотеката.

Той седеше на масата, с очила и памучен пуловер с емблемата на „Мемфис Тайгърс“. Пръстите му препускаха по клавишите на лаптопа. На бюрото имаше голяма бутилка вода, несъмнено донесена от Дейвид. Навярно не бе оставил Мич на мира, докато не го бе убедил да пийва по глътка от нея между чашите кафе.

Изглеждаше дълбоко замислен и… изключително секси, призна Роз, с тези интелектуални очила и буйни разрошени коси, почти черни, с лек кестеняв оттенък.

Зад стъклата се криеха страхотни очи. Не само заради уникалния им яркозелен цвят, а защото бяха откровени и проницателни. Не можеше да отрече въздействието, което имаха върху нея.

Докато го наблюдаваше, той престана да пише за момент и прокара пръсти през косите си, промърморвайки си нещо.

Интересно бе да го чуе да мърмори под носа си, както самата тя често правеше.

Интересна бе и дългата, бавна тръпка в корема, и приятният гъдел по гръбнака, който почувства. Нима не беше приятно да се увери, че инстинктите й все още работят и една искра е достатъчна, за да ги събуди? Нима нямаше да е любопитно да види какво ще се случи, ако рискува и позволи на тази искра да запали фитила?

Когато тези мисли преминаха през съзнанието й, книгите от няколко рафта полетяха, удариха се едни в други, после в стената и накрая се озоваха на пода. Пламъците в камината се издигнаха като дълги огнени езици, а въздухът в стаята стана леденостуден.

— Господи!

Мич се изправи така внезапно, че столът му се залюля и падна назад. Успя да се наведе, за да избегне една книга и да хване друга. Когато Роз се втурна напред, всичко замря.

— Видя ли това? Видя ли? — Той се наведе, вдигна един том и бързо го остави на масата. В мелодичния му глас не се долавяше страх, а удивление. — Студена е като леден къс.

— Гневни изблици.

И тя взе книга от пода, а пръстите й почти се вкочаниха от студ.

— Страховито. Работя тук от около три. — С невинна усмивка Мич погледна часовника си. — Близо четири часа. Беше тихо, извинявай за израза, като в гробница. Досега.

— Сигурно аз съм я предизвикала. Канех се да те попитам дали искаш да вечеряш. Дейвид е сготвил.

Започнаха заедно да събират останалите съборени книги.

— Безспорно това, че се срещаме, не й харесва.

— Очевидно.

Той върна последната книга на мястото й.

— Е… какво има за вечеря?

Роз го погледна и му се усмихна. В този миг осъзна, че освен сексапил, открива у него и много други неща, които я привличат.

— Лазаня, която Дейвид характеризира като „превъзходна“. Опитвала съм я и мога да потвърдя.

— Звучи чудесно. Господи, ухаеш страхотно! Извинявай — промълви Мич, когато тя повдигна вежди, — просто изрекох мисълта си на глас. Слушай, успях да елиминирам още имена и в момента свалям от касетофона записаните досега разговори. Ще ти дам копие от файла.

— Добре.

— Ще се опитам да открия потомци на персонала и да се свържа с наследниците на — така да се каже — по-младите издънки на родословното дърво. Но най-възрастният жив член на фамилията е братовчедка ти Кларис. За щастие е местна и бих искал да разговарям с нея.

— Дано имаш успех.

— Все още живее в…

— „Ривърбенд Сентър“. Да, зная.

— Тя е с поколение по-близо до Амелия. Струва ми се, че би било по-просто, ако първо ти поговориш с нея.

— За съжаление, с братовчедка ми Кларис отдавна не си говорим и не поддържаме никакви отношения.

— Знам, че сте се скарали, но нима не би проявила интерес към работата ми, свързана с вашето семейство?

— Може би. Но със сигурност няма да отговори на обаждането ми.

— Зная доста за семейните вражди, но в този случай…

— Не знаеш нищо за Кларис Харпър. Преди години официално се отказа от фамилното си име и предпочете да се представя с първото и второто. Толкова държи на потеклото си. Никога не се е омъжвала. Според мен просто не се е намерил достатъчно мекушав и глупав човек, за да се обвърже с нея.

Мич смръщи вежди и се облегна на ръба на масата.

— Да не би това да е начин да ми кажеш, че не желаеш да й се обаждам, защото…

— Наех те да свършиш работа и не възнамерявам да те уча как да подхождаш към нея, така че няма за какво да ме упрекваш. Просто ти казвам, че тя реши да прекъсне връзка с мен и децата ми, което за мен не е трагедия. Бих могла да кажа едно-единствено добро нещо за нея: когато си науми нещо, е непреклонна.

— Но нямаш нищо против да поговоря с нея, да включа и нейните спомени.

— Не. Най-голям шанс ще имаш, ако й напишеш много официално писмо и се представиш — задължително с докторската си титла. Всички препоръки, които можеш да посочиш, ще са от полза. Ако й кажеш, че пишеш книга за историята на семейство Харпър и за теб би било голяма чест да я интервюираш, може и да се съгласи.

— Това е жената, която си изритала от къщата си, нали?

— Би могло да се каже. Не си спомням да съм ти разказвала това.

— Разговарям с хората. И нея ли подгони с култиватора?

По лицето й пробяга лека насмешка.

— Значи разговаряш с хората?

— Това е част от работата.

— Предполагам. Не, не съм я подгонила с култиватора, както градинарите. Впрочем не беше култиватор, а най-обикновена ръчна косачка, която не може да нанесе сериозна телесна повреда на никого. Ако не бях толкова бясна и разсъждавах по-трезво, щях да грабна ножиците за подрязване, с които онези идиоти обезобразиха мимозите ми. Поне щях да надупча задниците им, преди да офейкат.

— Ножици. Онези големи…

Мич имитира движения на ножица с ръце.

— Да, точно така.

— Ох! Да се върнем на братовчедка ти. Защо я изрита?

— Защото преди години я поканих, за което все още съжалявам, на семейно барбекю, а тя започна да нарича синовете ми „малки хулигани“ и без заобикалки заяви, че ако имали по-отговорна майка, щели редовно да отнасят по някой шамар за държанието си. Нарече Харпър „роден лъжец“, когато той забавляваше по-малките си братовчеди с истории за Печалната невеста, и му нареди да млъкне.

Мич наклони глава.

— И все още е жива?

Страните й бяха поруменели от гняв, но забележката му я накара леко да се усмихне.

— И по-рано не хранех особени симпатии към нея, защото постоянно критикуваше родителските ми подходи, поддържането на къщата, начина ми на живот и понякога морала ми. Но никой няма право да стои на моя територия и да обижда децата ми. Макар и мисълта за убийство да не ми беше съвсем чужда, познавайки жертвата си, реших, че доживотна забрана да посещава Харпър Хаус е по-жестоко наказание.

— За пореден път се убеждавам, че не си поплюваш. Това ми харесва.

— Добре, защото вече е твърде късно да се променя. Но докато вървеше към вратата, тя прокле името ми и деня, в който къщата е попаднала в некадърните ми алчни ръце.

— Симпатяга. Ще й пиша утре.

— Само не споменавай, че работиш за мен.

— Няма да е трудно да ме разкрие.

— Вярно е, но ще е по-добре да не ме споменаваш. Има ли още нещо, което искаш да споделиш?

— Не, поне за момента не се сещам. Освен че се питам как можеш да работиш цял ден и все пак да изглеждаш прелестна.

Роз помълча няколко секунди и кимна.

— Разбира се, че няма да ми кажеш.

— За кое?

— За посещението на сина ми при теб снощи.

— О! — Тя не откъсваше поглед от лицето му и забеляза изненадата, която се изписа върху него, докато той забърсваше стъклата на очилата в пуловера си. — Казал ти е?

— Да. Беше ядосан и е постъпил импулсивно.

— Като да грабне косачка вместо градинарски ножици.

Роз се засмя.

— Почти същото. И двамата имаме ужасно избухлив характер. Налага се да полагаме усилия, за да се владеем, невинаги успяваме. Бих искала да се извиня за държанието му.

— Не мога да приема извиненията ти.

Долови в очите й отчаяна молба, нещо, което му се стори необичайно за нея.

— Мич, зная, че е преминал границата, но той е млад и…

— Не ме разбра правилно. Не мога да приема извиненията ти, защото не са необходими. От никого от двама ви. Синът ти е загрижен за теб.

— Нямам нужда от ничия загриженост.

— Може би, но това не би възпряло човек, който държи на теб и е готов да те закриля. Поговорихме, постигнахме взаимно разбирателство и това е всичко.

— И не желаеш повече да го обсъждаш?

— Беше между него и мен.

— Въпрос на мъжка чест.

— А ти не възнамеряваше да ми кажеш за тормоза, на който си подложена.

Роз се сети за обаждането от Ню Йорк, но запази спокойствие.

— Няма смисъл да те занимавам с това. Ще се справя.

— Какво ново се е случило от снощи?

— Още една неприятна случка, но вече владея положението. Не е важно. По-точно, няма да позволя да се превърне в нещо съществено. Ако го допусна, аз ще бъда жертва, а той — победител. Няма да стана негова жертва. Никога не съм играла тази роля и никога няма да я играя.

— Ако ми разкажеш и се освободиш от част от стреса, няма да се превърнеш в жертва.

— Не съм свикнала да товаря други хора с проблемите си. Все пак благодаря за предложението.

Мич хвана ръката й и я задържа.

— Остава в сила. Следващото е за концерта на „Чикаго“ в „Орфеум“ другата седмица. Да отидем заедно, а после да вечеряме в ресторант.

— Може би ще го приема. Ухажваш ли ме, Мичъл?

Палецът му се плъзна по ръката й.

— Предпочитам да кажа, че ти предлагам романтика, Розалинд.

— Красива дума — романтика. Тактичен си и не настояваш тази романтика да прерасне в интимност.

— Ако настоявам, няма да бъде нито романтика, нито интимност. Освен това навярно вратата ще сплеска задника ми, когато я затръшнеш след мен.

На лицето й се появи насмешка.

— Интересен отговор. Мисля, че си доста умен.

— Но адски забавен.

— Още една хубава дума.

— Трябва да внимавам с думите. Те са едно от нещата, които събуждат недоверие у теб.

— Да, наистина си умен. Е… — Роз имаше избор и го направи. — … ела с мен горе.

За втори път тази вечер на лицето му се изписа изненада. Повдигна ръката й към устните си.

— Бизнес преговори ли ще водим?

— Да. Много сериозни.

— Тогава с удоволствие ще дойда.

Тя го поведе към вратата, после по коридора.

— Къщата е изцяло на мое разположение тази вечер. Само двамата сме. Е, тримата. — Извърна глава към него, докато се изкачваха по стълбите. — Ще те смущава ли това?

— Фактът, че Амелия ни наблюдава? — Мич въздъхна. — Ще разберем. Била ли си… — Замълча и поклати глава.

— Какво?

— Да оставим този въпрос за друг път.

— Добре. Дано нямаш нищо против да отложим вечерята за малко по-късно.

В отговор той се обърна към нея, притисна я с гръб към стената и сля устните си с нейните.

Целувката започна с топлота и нежност и прерасна в горещо желание. Тя потръпна за миг, вълната на очакване се разля из тялото й и й напомни какво е да започне да се издига към гребена.

Мич вдигна глава.

— Какво се канеше да кажеш?

Въпросът му я накара да се засмее и да почувства приятна лекота. Хвана ръката му и го притегли в спалнята си. Затвори вратата.

Той се спря за миг, впечатлен от великолепното голямо легло и високите прозорци, през които се виждаше нощното небе.

— Подхожда ти. Стаята — обясни той, докато оглеждаше бледозелените стени, антиките, изчистените линии, фините детайли. — Красива и изискана, със семпла елегантност, която показва вроден усет за изящество и стил.

— Караш ме да съжалявам, че не отделих малко време да се издокарам.

Мич погледна домашното й облекло — пуловер и удобен панталон.

— Изглеждаш чудесно.

— И да е вярно, и да не е, вече е твърде късно. Мисля, че няма да е зле да гори огън.

Роз пристъпи към камината, но той сложи ръка на рамото й.

— Аз ще го запаля. Имаш страхотен изглед към градините — отбеляза Мич, когато приклекна.

Вратите на терасата се отвориха с трясък от вледеняващ порив на вятъра.

— Да, така е. — Тя спокойно прекоси стаята и напрегна мускули, за да ги затвори отново. — Понякога, ако имам време сутрин, сядам да пийна кафе на терасата.

Мич сложи подпалките и отговори също със спокоен тон:

— Не ми хрумва по-приятен начин да започнеш деня си.

Роз пристъпи към леглото и повдигна юргана.

— Или да го завършиш. Друг път пийвам по чаша вино или кафе навън, преди да си легна. Помага ми да се освободя от напрежението от деня.

Протегна ръка и угаси лампата.

— Защо не я оставим запалена? — попита той.

Роз поклати глава.

— Първия път предпочитам светлината на огъня. Не прави някои недостатъци твърде очевидни, а аз съм суетна жена.

Тя остана на мястото си и изчака Мич да дойде при нея. Когато сложи ръце на раменете й, вратата на спалнята рязко се отвори и затвори.

— Предполагам, че това няма да бъде последната проява на неодобрение.

— Няма да ме уплаши. — Той вдигна ръце към лицето й. После решително добави: — Няма да ме спре. — И впи устни в нейните.

Пулсът й запрепуска. Усещането бе несравнимо, всички клетки на тялото й се пробудиха за вълнуващо изживяване. Отвърна на прегръдката му, раздвижи глава и целувката стана по-дълбока.

Часовниците започнаха да бият като полудели. В израз на копнеж и дързост, притисна тялото си към неговото.

— Искам да ме докосваш — прошепна Роз до устните му. — Да усещам допира на ръцете ти.

Мич бавно я положи на леглото и тя издаде въздишка на наслада под тежестта на мъжественото му тяло. Когато желанието й бе изпълнено, простена.

От нея струеше топлина. Бе доловил огъня, който гореше зад маската на ледена красота и самоувереност. Кожата й беше като кадифе, което обвиваше изваяните й форми, обвиваше неустоимата извивка на гърдите й.

Тялото й бе стройно, но не крехко, а атлетично и закалено. „Като характера й — помисли си Мич. — И също толкова впечатляващо.“

Усети вкуса на забранения зрял плод и уханието на среднощната градина.

Ръцете й се плъзгаха по гърба му под ризата, силни, тренирани ръце, във възбуждащ контраст с женствената фигура и нежната кожа.

Тя издърпа ризата над главата му, надигна се и засмука кожата на голото му рамо. Въздействието на тази изненадваща ласка премина през тялото му като електрически ток, насочен право към слабините му.

Вратата на терасата отново се отвори и затръшна и брулещият вятър го връхлетя. Мич протегна ръка, придърпа юргана над главите им и се сгуши до нея. Роз се засмя и намери устните му в непроницаемия мрак. Опиянен от вкуса й, той свали пуловера й.

— Кажи ми, ако ти е студено.

— Не, не усещам студ.

Цялата гореше от желание. Копнееше за ръцете му, за устните му. Надигна се под него, обзета от жажда, когато тези ръце и устни достигнаха гърдите й. Тръпката на споделено блаженство прониза тялото й.

Претърколиха се заедно и по голата им плът избиха капки пот от напиращата страст.

Завивките паднаха и светлината от пламъците заигра по телата им. В далечно кътче на съзнанието й звучаха нечии ридания, но в момента за нея съществуваше единствено нарастващата възбуда. Виждаше само него, озарен от огъня и надвесен над нея.

Надигна се, задъхана и готова да го приеме в себе си.

Останаха загледани един в друг, със слети тела. Бавните, мощни движения я увлякоха във вълна от наслада и заслепена от нея, затаи дъх.

Погледът му се плъзна по шията й, по лицето, към премрежените й очи. Ръцете и краката й се увиха около него и почувства мига, в който тя полетя. Искаше му се по-дълго да се наслади на усещането, което го завладя, когато тя затаи дъх и с дълъг, тих стон се отпусна изтощена под него.

Отново се наведе към нея за една страстна целувка преди последния тласък.

 

 

Вратите бяха затворени, както преди. Огънят тлееше. В къщата цареше тишина, спокойствие и топлина.

Роз лежеше сгушена до него в средата на леглото и се наслаждаваше на блажената умора и играта на пламъците. Ако затвореше очи, само след миг би потънала в дрямка.

— Изглежда, тя се предаде — отбеляза Мич.

— Да. Поне засега.

— Права беше за огъня. Чудесно е. Фантастично. — Надигна се и погледна лицето й. — Да съм с теб. Това е фантастично — добави и докосна челото й с устни.

— Да. — Роз се усмихна и бавно прокара пръсти през косите му. — И за мен беше фантастично. Отдавна не бях изпитвала толкова силно желание да съм с някого. Знаеш ли, имаш доста силни ръце за учен. — Леко притисна бицепсите му. — Харесвам мъже с развити мускули. Не искам да ме сметнеш за повърхностна, но няма да крия колко е приятно да лежа гола до мъж, който поддържа тялото си в добра форма.

— И аз бих споделил същото за жена с атлетично тяло. След първата ни среща те проследих с поглед, когато си тръгна. Имате страхотен задник, госпожо Харпър.

— Зная. — Роз се засмя и закачливо го шляпна отзад. — Да се облечем и да слезем долу, преди всички да се приберат.

— След минута. Още в първия миг бях покорен от очите ти… никога не бих могъл да ги забравя.

— Очите ми?

— О, да. Хрумна ми, че е заради интересния им цвят на отлежало малцово уиски… някога обичах доброто уиски. Но не беше това, а съсредоточеният поглед, дързък и съвсем леко надменен.

— Моля те!

— О, да, сякаш казват: „Аз съм господарката на замъка“, и не мога да си обясня защо ги намирам за толкова секси. Би трябвало да ме вбесяват или поне да ме изпълват със страхопочитание. А не е така, всъщност ме… възбуждат.

— В такъв случай ще нося тъмни очила, за да не се възбудиш в неподходящ момент.

— Няма да има голяма полза. — Мич леко я целуна, а после се отдръпна и хвана ръката й. — Това, което изживяхме заедно, е важно за мен. Неповторимо.

Сърцето й трепна и тя отново се почувства млада и малко лекомислена.

— Да, и за мен е важно. Неповторимо.

— Положението е сериозно — каза той и доближи ръката й до устните си. — Отново ще разпалиш желание у мен и то много скоро.

Роз притисна ръката му.

— Ще видим какво можем да направим по въпроса.