Нора Робъртс
Черна роза (17)

Шестнадесета глава

Зад шума и суматохата през пролетния сезон се криеше стрес за експертка по отглеждане на растения, която освен това бе и собственичка на градинарския център. Дали е подготвила достатъчно касетки, дали подбраните многогодишни растения са подходящи?

Дали цветовете са достатъчно едри и примамливи за клиентите? Дали растенията са достатъчно здрави и силни, за да поддържат репутацията за качество, която си е създала?

Дали е заредила достатъчно кошници, саксии и сандъчета… или са твърде много?

А храстите и дръвчетата? Дали допълнителната дейност ще увеличи продажбите на растения? Дали оцветителите за пръст, които бе започнала да предлага, ще се окажат грешка, или клиентите ще са доволни от разнообразието?

Беше поверила голяма част от отговорностите на Стела, затова бе назначила управител. Искаше да прехвърли доста подробности в някой друг отдел, но „В градината“ беше нейна рожба, носеща й всички радости и тревоги, които изживява една майка, докато детето й расте.

Изпитваше удоволствие да гледа тълпите и суматохата, клиентите, които се придвижваха с колички или касетки около масите, по чакъла и бетона, за да изберат най-подходящите цветя за градината или сандъчета за терасите си. Доставяше й удоволствие да дава съвети и препоръки и това компенсираше кратката болка, която изживяваше в началото на сезона, когато виждаше отгледаните с любов растения да поемат към новите си домове.

По това време на годината често се упрекваше за сантименталната си привързаност към всичко, което е създала. Но никога не можеше да гледа на растенията само като на продукт. Чувстваше дълбока лична връзка с всяко от тях, беше им посветила седмици, месеци, а често и години.

През първите пролетни дни тъгуваше заради раздялата. После работата я поглъщаше.

Тъкмо беше влязла в оранжерията за разсаждане, за да си почине от множеството клиенти и да реши какво да прехвърли в търговската част, когато при нея нахълта Сиси.

— Роз, отчаяна съм.

Роз сви устни. Изрусените коси на обикновено безупречно издокараната Сиси бяха разрошени, а в очите й се четеше паника.

— Очевидно е. Какво се е случило? Фризьорката ти се е пенсионирала? Или масажистката ти е избягала с някой музикант?

— О, не се шегувай. Говоря сериозно. — Тя забърза между масите към Роз. — Ще ни гостуват родителите на съпруга ми.

— Аха.

— Съобщиха ми го тази сутрин и сякаш хвърлиха бомба. Пристигат само след два дни. Мразя, когато някой си въобразява, че винаги е добре дошъл.

— Те са ваши близки.

— Още по-лошо, ако питаш мен. Знаеш, че свекърва ми се заяжда с мен. От двайсет и шест години не е престанала. Ако не се бяха преместили в Тампа, сега щях да съм или в лудница, или в затвор за убийство. Нуждая се от помощта ти, Роз.

— Няма да я убия вместо теб, Сиси. И приятелството си има граници.

— Можеш да ми помогнеш. — С присвити очи Сиси се огледа наоколо. — Обзалагам се, че тук има разни интересни отрови, от които да сипя в мартинито й и да сложа край на този ад. Ще ги държа в резерв, за всеки случай. Знаеш ли какво ми каза тя?

— Предполагам, че ще го чуя.

— Че се надява все още да не съм купила нов килим за трапезарията и докато е тук, с удоволствие щяла да излезе по магазините и да намери най-подходящия. Да не съм се тревожела за времето, което ще й отнеме това, защото, откакто двамата с Дон се пенсионирали, имала предостатъчно. Скоро съм щяла да разбера какво е, защото съм наближавала тази възраст. Представяш ли си?

— Аз съм почти на твоите години, така че, като се замисля, може би ще намеря някоя отрова тук.

— О, не съм ти разказала и половината. Ако започна, цял ден няма да си тръгна, но ще ти спестя останалото, защото животът ми виси на косъм. Започна да ме мъмри, че си губя времето да чета за растенията, вместо да го посветя на градината на дома, който нейният син ми е осигурил.

— Имате красив двор.

Според Роз можеше да бъде и по-красив, но бе добре поддържан.

— Тормозеше ме, както винаги, и изтърсих, че напоследък полагам къртовски труд да направя нови лехи и какво ли още не. Просто си измислях, Роз, и сега, ако не ми помогнеш, ще разбере за опашатата ми лъжа.

— Ако искаш, ще изпратя Лоугън. Мога да попитам Стела за графика му, но…

— Разминах се с нея, докато вървях насам. Каза, че ще бъде зает, без никакъв прозорец, през следващите две седмици. — Сиси събра ръце пред гърдите си като за молитва. — Умолявам те, Роз. Отложи някой от ангажиментите му и го изпрати при мен. Само за два дни.

— Не мога да прекъсна работата му на друг обект… но почакай — каза Роз, когато видя сълзи в очите й. — Ще измислим нещо. Два дни — въздъхна тя. — Ще ти струва скъпо.

— Няма значение. Парите са най-малкият проблем. От това зависи животът ми. Иначе ще се наложи да хвана самолет до Тампа още тази нощ и да я убия, докато спи.

— Тогава да се залавяме да спасим твоя и нейния живот.

Роз си представи новия облик на градината й и започна да снове из оранжериите, за да набави всичко необходимо. Сиси не смееше дори да мигне, докато гледаше как подбира цветя, храсти и декоративни дръвчета, саксии и сандъчета.

— Харпър, трябва да отскочиш до къщата и да докараш пикапа ми. Ще натоварим тези неща и ще те открадна за няколко часа… Стела, кажи на Лоугън да дойде тук, когато приключи за днес. Ще се наложи да поработи извънредно. Може да вземе набелязаните дръвчета и да ги докара на този адрес. — Написа го на парче хартия. — И ти ела с него. Можеш да ми бъдеш полезна с усета и ръцете си.

— Нима мислиш, че е възможно да свършим работата за два дни? — попита Стела.

— Ще се справя за по-малко време, защото с толкова разполагам.

 

 

Обичаше предизвикателствата. Нищо друго не можеше да отклони мислите й от проблемите така, както ровенето в пръстта.

Измерваше, отбелязваше, пресмяташе, поставяше торфен мъх, заравняваше.

— Обикновено отделям повече време за подготовка на почвата. Преобразяването на една градина е важно събитие.

Сиси прехапа устни и нервно усука гердана си от перли около пръстите си.

— Но можеш да го направиш.

— Малко са нещата, които не мога да направя с растения и пръст. Това е дарбата ми. — Кимна към Харпър, който вече инсталираше декоративна метална решетка. — И неговата. Днес ще научиш нещо. Сложи чифт ръкавици, Сиси. Ще се потрудиш и това, което си казала, няма да е лъжа.

— Нямам никакви угризения, че я излъгах.

Все пак сложи ръкавиците.

Роз й обясни с простички термини, че ще създадат градина, която ще изглежда добре през всички сезони и ще впечатлява свекърва й — по което и време на годината да реши да й гостува. Ириси, карамфили и камбанки. Бързо разцъфтяващи дамски сърца и кандилки. С пролетни луковици, интересно подредени едногодишни растения и зеленината на по-късно цъфтящи цветя пространството щеше да е запълнено.

Когато масивните сандъчета се изпълнеха с цветове, щеше да се получи красива гледка, която дори една заядлива свекърва би харесала.

Остави Сиси да засади петльовия гребен и игликата и се отдалечи да изравни и разрохка старите лехи.

След още един час осъзна, че към всичко, което бе донесла, могат да добавят и още.

— Харпър? — Попи потта от челото си с ръка. — Взе ли мобилния си телефон?

Синът й отмести ръце от увивните растения, които прикрепяше към решетката, и потупа джобовете си.

— Тук някъде е. Може би в пикапа.

„Каквато майката, такъв и синът“, помисли си Роз, махна с ръка и отиде да потърси телефона. Обади се на Стела и изреди още цял списък от необходими неща. Не се съмняваше, че управителката ще ги въведе в компютъра, ще издаде фактура и ще се погрижи да бъдат доставени.

Засади кани, а до задната ограда синя салвия и африкански маргаритки. После седна на пети, когато Сиси дойде при нея и й донесе висока чаша.

— Лимонада. С мама я направих. За изкупление на греховете. Маникюрът ми е съсипан — каза тя, подавайки чашата на Роз. — Вече усещам болка в части на тялото, които бях забравила, че имам. Не зная как можеш да вършиш това.

— А аз не разбирам как ти можеш да играеш бридж всяка седмица.

— Е, всеки има различни интереси, предполагам. Дължа ти много повече от чека, който подписах.

— О, ще подпишеш още няколко, преди да свършим.

Сиси притвори очи.

— Ханк ще ме убие. Ще извади железен лост и ще ме налага до посиняване и смърт.

— Не мисля, че ще го направи. — Роз се изправи, подаде й празната чаша и се почеса по гърба. — Ще бъде доволен и горд… и трогнат, че си положила толкова усилия и дори си пожертвала маникюра си, за да направиш къщата ви по-красива за гостуването на родителите му. За да покажеш и на него, и на тях колко много цениш дома, който ти е осигурил.

— О! — На лицето й бавно се появи усмивка. — Много умно казано, Розалинд.

— Това, че нямам съпруг, не означава, че не разбирам от тези неща. Предупреждавам те, че ако не се грижиш за всичко това както трябва, не Ханк, а аз ще те пребия до безсъзнание.

Сиси погледна разрохканата пръст, наполовина засадените лехи, лопатите, търнокопите и чувалите с пръст и тор.

— Ще изглежда красиво в завършен вид, нали?

— Имай ми доверие.

— Имам. Пълно. Може би сега не е най-подходящият момент да ти кажа, че синът ти е дяволски красив млад мъж. Сърцето ми едва не спря, когато му подадох чашата с лимонада и ми се усмихна. Мили боже, сигурно момичетата падат в краката му като покосени.

— Никога не е имал проблем с намирането на приятелка. Но връзките му не траят дълго.

— Все още е млад.

 

 

Когато се прибра, навън вече бе тъмно. Изпоцапана и малко скована от болки, подаде глава през вратата на библиотеката, преди да се качи по стълбите. Бе видяла колата на Мич отпред.

— Работиш до късно, а? — попита тя.

— Да. Ти също.

— Имах невероятен ден. Стори ми се безкраен. Ще отида да сваля от себе си няколко пласта мръсотия, а после ще ям до пръсване.

— Искаш ли компания? Трябва да ти съобщя няколко неща.

— Добре, заповядай.

— Цял ден ли си игра в калта?

— По-голямата част. Спешна градинарска помощ. — Погледна към него през рамо и широко му се усмихна, когато той тръгна нагоре по стълбите. — Приятелка, неочаквано гостуване на свекъра и свекървата, която има пасивно агресивни наклонности, и желание от страна на снахата да натрие носа й. Резултатът е значителна печалба за фирмата ми и страхотен ден за мен.

Влезе направо в банята и свали блузата си.

— Отдавна не се бях занимавала сериозно с проектиране и оформяне. Почти бях забравила какво е да заровя ръце в пръстта на нечия градина и да създам нещо.

Съблече се, докато говореше, без да се бави, пъхна дрехите си в коша за пране и се отправи към душа, за да пусне водата и провери температурата.

Мич стоеше на прага и я слушаше.

— Голяма неразработена площ с нереализиран потенциал. Би трябвало да се чувствам виновна, че й взехме пари за толкова приятно прекарани часове. Но ги заслужихме.

— Ти и кой друг?

— Трябваше да свикам цялото си воинство. — Роз влезе под душа. — Харпър дойде с мен, а по-късно пристигнаха Лоугън и Стела като подкрепление. Създадох най-хубавата целогодишна градина. Още сега изглежда великолепно, а след няколко седмици ще разцъфнат лилии и баптиста, после спарея, сини камбанки, градински чай и напръстник. Харпър сложи чудесна медна решетка с клематис и три хортензии. А когато се появи и Лоугън… — Роз замълча и подаде глава с мокри коси. — Отегчавам те.

— Не. Не разбирам всичко, което казваш, но не съм отегчен. Изглеждаш въодушевена.

— Така е. Утре сутринта ще намина за няколко довършителни стъпки и за да уредим окончателната сметка. Навярно ще припадне, когато чуе цифрата, но наистина ще шашне свекърва си.

— Все още не си ми отговорила за онова растение от моя апартамент. Казах ти за какво ми е нужно, за фън шуй.

— Не.

Мич изчака пет секунди, през които звучеше единствено шуртенето на водата. И се засмя.

— Мисля, че това е достатъчно ясен отговор. Знаеш, че съм интелигентен и отговорен и мога да се науча как да полагам елементарни грижи за едно растение.

— Вероятно, но вече имаш черна точка, Мич. Можем да поговорим за изпитателен срок. Заплаших, че ще накажа Сиси, ако не поддържа това, което създадох за нея. Чух я да моли Лоугън да наминава два пъти в месеца, за да прави каквото е необходимо, и нямам нищо против. Всеки трябва да знае границата на възможностите си.

— Поливаш го, слагаш го на слънце. Ще се справя.

— Това далеч не е всичко. Би ли ми подал кърпа? — Роз спря водата, взе кърпата и започна да подсушава тялото си. — Имаме толкова работа, че почти не ми остава време да мисля за друго. Освен това наближава сватбата на Стела. Има и неща, свързани с този проект, за които трябва да се погрижа.

Мич продължи да я гледа, докато тя нанасяше крем по тялото си и ароматът му се смесваше с този на сапуна й.

— Ще се справим.

— Откакто открих фирмата, зимите отлитат неусетно. През зимата има много повече неща за вършене, отколкото хората предполагат. Ето че отново е пролет. Не мога да повярвам, че…

Роз смръщи вежди и между тях се образува лека вертикална бръчка. Внимателно завъртя капачката на крема.

— Току-що го осъзна, нали? — попита той.

— Кое?

— Ние двамата, сега. — Мич остана на мястото си и тя мина покрай него, за да извади чисти дрехи от скрина си. — В края на работен ден разговаряме, докато си под душа. Като женени.

Роз облече сив клин и тениска.

— Какви чувства събужда това у теб? — попита тя.

— Не съм напълно сигурен. Мисля, че леко ме изнервя. Но дълбоко в себе си съм спокоен. А ти?

Докато подсушаваше косите си, Роз го изгледа изпитателно.

— Нов брак не просто не влизаше в плановете ми, а беше сред първите десет неща, които се бях зарекла да избягвам. Наред с отровните змии, киселинните дъждове, вируса Ебола и прочее.

Мич се усмихна и отново се облегна на касата.

— Говориш в минало време.

— Добър слушател си. Първия път се влюбих съвсем млада и се омъжих. Бях щастлива и ще обичам Джон Ашби до края на живота си. Ще го виждам в синовете, които създадохме заедно, и ще зная, че нямаше да ги имам, ако любовта ни не беше толкова голяма.

— Хората способни да обичат така, са благословени.

— Да, разбира се. Вторият път се чувствах самотна. Момчетата бяха поели по свой път и къщата ми се струваше пуста и тиха. Бях тъжна. Гордеех се, че съм отгледала такива мъже, но бях дяволски тъжна. — Роз се върна в банята, за да окачи влажната кърпа, и намаза лицето си с дневен хидратиращ крем. — Имах нужда от нещо, което да прогони тази тъга, или поне мислех, че имам. Исках да споделя останалата част от живота си с някого. Избрах човек, който, преди да опозная вътрешната му същност, ми изглеждате подходящ. Тази грешка ми струваше скъпо. В емоционално и финансово отношение.

— И затова би подходила много предпазливо към идеята за трети брак.

— Да. Но съм влюбена в теб, Мичъл.

Долови вълнението в очите му и през тялото й премина тръпка при мисълта, че причината е тя.

Мич понечи да се приближи, но спря, явно разбрал, че Роз иска той да изчака. „Още една приятна тръпка — помисли си тя, — да бъда толкова добре разбирана.“

— Не очаквах отново да обикна някого с цялото си сърце. Затова допуснах грешката с Брайс. Омъжих се за човек, към когото не изпитвах дълбоки чувства. Все пак бракът е огромна крачка. Надявам се, нямаш нищо против да ти кажа кога съм готова да я направя.

— Съгласен съм да почакам, защото те обичам, Розалинд. Грешките, които допуснах по-рано, нараниха хората, които обичах. Няма да ги повторя.

Тя пристъпи към него.

— Неизбежно е да допуснем нови.

Мич се наведе и докосна устните й със своите.

— Но няма да са непоправими.

— Мисля, че можем да бъдем щастливи. Какво ще кажеш да слезем да видим какво е приготвил Дейвид. След това ти ще ми разкажеш как е минал денят ти, след като толкова дълго ти говорих за своя.

 

 

Беше късно, децата вече се бяха нахранили и майките им се занимаваха с вечерния ритуал преди лягане.

— Понякога човек може да забрави, че къщата е пълна с хора. — Роз заби вилицата си в спагетите с кюфтенца. — Друг път се чувства, сякаш е попаднал в клетката на маймуните в зоопарка.

— И двете крайности ти харесват.

— Да. Аз съм противоречива личност. Нуждая се от уединение, иначе ставам злобна. Но ако стоя сама твърде дълго, съм мрачна. Трудно се живее с мен, имай го предвид.

— Вече съм наясно с това.

Роз замълча, задържа вилицата във въздуха за миг, остави я и избухна в сърцераздирателен смях.

— Добре.

— А ти имай предвид, че съм разпилян, често не обръщам внимание на подробности, които в момента не ме интересуват, и нямам никакво намерение да се променям.

— Зная. Е, какво искаше да обсъдиш с мен?

— Винаги има нещо, за което бих искал да поговорим.

— През първите няколко седмици на любовта мъжете говорят повече, отколкото през следващите двайсет години.

— Виждаш ли? — Мич направи жест с вилицата си, преди да увие спагети около нея. — Още една добра страна на това, че се срещнахме на късен етап от живота си. И двамата знаем доста по въпроса. Но исках да ти кажа нещо, свързано с Кларис Харпър.

— Ще развалиш апетита ми като споменаваш името й, а обичам спагети с кюфтенца.

— Отново я посетих тази сутрин, докато ти си копала в нечия градина.

— Искаш да кажеш, че си посетил трети или четвърти кръг на ада?

— Не беше чак толкова зле. Тя ме харесва донякъде. Поне ме намира за интересен и бих казал, се забавлява, като ми подхвърля троха и премълчава това, което не желае да узная.

Мич си взе от спагетите и разчупи чесново хлебче наполовина, за да го подели с Роз.

— Имам запис на касета, ако проявяваш интерес. Разказа ми интересна история — твърдеше, че я е чула от майка си — за дядо ти, когато е бил момче. Веднъж заспал в гардероба, където се затворил с кученце, родено в конюшнята. Отдавна искал домашен любимец, но майка му поставила забрана — никакви кучета в къщата. Затова го крил в стаята си около седмица, държал го в гардероба и отмъквал храна за него от кухнята.

— На колко години е бил?

— На около десет, предполага тя. Поне според това, което й е разказвала майка й. Пропълзял в гардероба с кученцето и заспал. Търсили го навсякъде, преобърнали цялата къща. Изведнъж една от прислужниците чула скимтене и открила и двамата вътре в гардероба.

— Позволили ли са му да задържи кученцето?

— Да. Думата на баща му натежала и той продължил да се грижи за него, въпреки че било помияр и не се поддавало на дресировка. Живяло близо осемнайсет години и дори тя смътно си го спомня. Погребал го зад конюшните и посадил дръвче върху гроба.

— Почакай. Баба ми ми е показвала този гроб. И дървото, под което лежи любимото му куче. Но навярно не е чувала как се е сдобил с него. Щеше да ми разкаже.

— Останах с впечатлението, че Кларис сподели това, за да ме убеди, че малкото братче на майка й е било разглезено от баща си.

— Не се и съмнявам — отвърна Роз.

— Научих и още нещо. Джейн почива всяка сряда. Или поне в сряда следобед. Обича да ходи в „Дейвис Кид“, да обядва в кафенето и да разглежда книгите.

— Така ли?

— Всеки, който иска да поговори насаме с нея, може да я открие там. — Утре е сряда, така че следобед ще бъде свободна.

— Напоследък все не намирам време да отскоча до тази кафе книжарница.

— Е, този път ще намериш.

 

 

Роз се съмняваше, че без описанието на Мич би познала Джейн Поулсън. Видя младата жена с кестеняви коси, старомодно облекло и тъжно лице да влиза в кафенето и веднага да се отправя към бара.

Поръча бързо — като човек, който рядко променя навиците си, седна на маса в ъгъла и извади от чантата си евтин роман.

Роз изчака една минута и тръгна към нея.

— Джейн? Джейн Поулсън? — приветливо каза тя, преструвайки се на леко озадачена, и видя момичето да потръпва, преди да вдигне поглед. — Много се радвам да те видя. — Без да чака покана, се настани на другия стол. — Минаха… не мога дори да си спомня колко години. Аз съм братовчедката Розалинд. Розалинд Харпър.

— Да… зная. Здравей.

— Здравей. — Роз докосна ръката й, седна и отпи от кафето си. — Как си, откога си в града? Разкажи ми всичко.

— Добре съм. Сега… живея тук.

— Така ли? Тук, в Мемфис? Това е страхотно. Надявам се, че и вашите са добре.

— Да. Всичко е наред. Всички са добре.

— Радвам се да го чуя. Предай много поздрави на майка си и баща си, когато им се обадиш. Какво правиш в Мемфис?

— Ами… — Джейн замълча, докато сервираха купичката супа и малкия сандвич, който бе поръчала. — Благодаря. А… братовчедке Розалинд, искаш ли нещо?

— Не, само кафе.

Не можеше да го направи. Не можеше да гледа това тъжно, уплашено лице и да лъже.

— Джейн, ще бъда честна с теб. Днес дойдох специално, за да се видим.

— Не разбирам.

— Зная, че живееш при леля си и работиш за нея.

— Да. Да… И току-що си спомних, че тя ме изпрати да свърша нещо. Как можах да забравя? Трябва да тръгвам…

— Скъпа… — Роз сложи ръка върху нейната и я задържа с надеждата да й вдъхне кураж. — Знам какво е мнението й за мен, така че няма за какво да се безпокоиш. Няма да й кажа, че сме разговаряли. Не искам да имаш проблеми с нея. Уверявам те.

— Какво искаш?

— Първо, ще ти обещая, че нито една твоя дума няма да стигне до нея. Знаеш колко ме ненавижда и чувствата ни са взаимни. С Кларис не си говорим, така че няма откъде да го узнае. Второ, ще те попитам, харесва ли ти да живееш при нея?

— Търсех работа. Тя ми даде работа. Наистина трябва…

— Хм… А ако получиш друго предложение?

— Не… точно сега не мога да си позволя самостоятелно жилище. — Джейн сведе поглед към супата си, сякаш там се намираше целият свят, който не е никак приятелски настроен. — Не умея да върша нищо. Не ме бива за никаква работа.

— Трудно ми е да го повярвам, но това може да почака. Ако ти помогна да си намериш работа, която ти харесва, и апартамент, който можеш да си позволиш, би ли предпочела да останеш при Кларис?

Когато Джейн вдигна глава, лицето й бе пребледняло.

— Защо да го правиш?

— Отчасти — за да я ядосам, отчасти — защото не обичам да виждам някой роднина да страда, когато има просто решение на проблема. И пак отчасти — защото се надявам да ми помогнеш.

— Какво бих могла да направя за теб? — попита Джейн.

— При нея има неща от дома ми, от Харпър Хаус. — Роз кимна, когато видя на лицето й да се изписва едновременно уплаха и разбиране. — И двете знаем за тях. Статуетките не ме интересуват, но искам книжата. Тетрадките, писмата, дневниците. Честно казано, Джейн, дойдох с намерението да те подкупя да ги отмъкнеш заради мен. Бях готова да ти помогна да си намериш работа и жилище и да ти дам малка сума за услугата. Всъщност ще направя това за теб, без да искам нищо в замяна.

— Защо?

Роз се наведе напред.

— Тя искаше да ме съсипе. Опита се да ме манипулира, да провали живота ми, да сломи духа ми. Не й позволих. Няма да й позволя да стори същото и с теб.

— Не е виновна. Причината е в самата мен. Не мога да говоря за това.

— Тогава няма да те поучавам. — Роз се изкуши да го направи, но се възпря. — Ще ти дам номерата си. Този е на домашния ми телефон, този — на мобилния, а този — на служебния. Сложи ги някъде, където тя няма да ги намери. Сигурно знаеш, че тършува из вещите ти, когато излезеш.

Джейн кимна:

— Все едно. Нямам нищо ценно.

— Продължавай да живееш с тази нагласа и никога няма да имаш. Помисли си какво искаш и ако решиш да приемеш помощта ми, ми се обади.

— Дори ако не успея да ти помогна?

— Да. И сама ще се добера до това, което ми е нужно, тя взе неща, които ми принадлежат, и аз ще си ги върна, а ако искаш да се избавиш от нея, ще ти помогна. Без да те карам да се чувстваш задължена.

Джейн отвори уста, затвори я и бързо стана.

— Братовчедке Розалинд, може ли… да отидем някъде другаде? Тя знае, че идвам тук, и може…

— Някой да й докладва? Да, възможно е. Е, добре, ще отидем другаде. Колата ми е отпред.

 

 

Роз я заведе в малка гостилница, където никой не ги познаваше и бе малко вероятно Кларис да влезе някога. Вътре се носеше мирис на скара и силно кафе.

Поръча и за двете, за да даде време на Джейн да се успокои.

— Имаше ли работа, докато живееше при родителите си?

— Ммм… понякога помагах в офиса на баща си. Нали знаеш, че има фирма за подови настилки?

— Харесва ли ти работата в офис?

— Не, не ми харесва, а и не мисля, че бях добра в нея.

— А какво обичаш да правиш?

— Бих искала да работя в книжарница или галерия. Обичам книгите и изкуството. Дори имам известни познания.

— Това е добро начало. — За да я подкани да се храни, вместо само да чопли рулото с трепереща ръка, Роз взе половината от огромния сандвич, който вече бе разрязала надве, и я захапа. — Имаш ли пари?

— Спестих около две хиляди.

— Още едно добро начало.

— Забременях — промълви Джейн.

— О, скъпа! — Роз остави сандвича и докосна ръката й. — Значи си бременна.

— Вече не. — По бузите й потекоха сълзи. — Миналата година. Случи се миналата година. Аз… той беше женен. Казваше, че ме обича и че ще напусне съпругата си. Такава идиотка съм. Такава глупачка.

— Стига — смъмри я нежно Роз и й подаде хартиена кърпичка. — Не си глупачка.

— Беше женен и знаех това. Просто се увлякох. Чувствах се поласкана, че някой ме желае, и ми се струваше толкова вълнуващо да го пазим в тайна. Вярвах на всяка негова дума, братовчедке Розалинд.

— Просто Роз. Разбира се, че си му вярвала. Била си влюбена в него.

— Но той не ме е обичал. — Поклащайки глава, Джейн нервно накъса салфетката на парчета. — Разбрах, че съм бременна, и му казах. Реагира ужасно студено. Не изглеждаше ядосан, а по-скоро раздразнен. Сякаш ставаше дума за някаква… дребна неприятност. Настоя за аборт. Бях шокирана. Бе казвал, че един ден ще се оженим, а сега искаше да направя аборт.

— Било ти е много тежко, Джейн. Съжалявам.

— Казах, че ще го направя. Чувствах се ужасно тъжна, но наистина щях да го направя. Не знаех как иначе да постъпя. Но дълго отлагах, защото се страхувах. Една вечер, когато вечеряхме с майка ми в ресторант, започнах да кървя и да се превивам от болки.

Сълзите й отново бликнаха.

Роз й подаде друга салфетка.

— Пометнах. Не й бях казала, че съм бременна, а пометнах буквално пред очите й. Двамата с татко толкова се разстроиха. Бях замаяна, чувствах се странно. Казах им кой е бащата — един от партньорите на татко за голф.

Този път зарови лице в салфетката и зарида. Когато се приближи сервитьорката, Роз поклати глава отрицателно, стана, заобиколи масата, седна до Джейн и обви ръка около раменете й.

— Съжалявам — промълви Джейн.

— Не се безпокой. Поплачи си.

— Беше ужасна гледка, ужасен момент. Изложих ги, разочаровах ги.

— При тези обстоятелства би трябвало сърцата и душите им да бъдат с теб.

— Аз ги посрамих. — Тя захлипа и попи сълзите си. — И то заради мъж, който не ме обича. Загубих бебето, може би защото не го исках. Исках просто да изчезне… и това стана.

— Не бива да се упрекваш, скъпа. Носиш отговорност за зачеването му, защото за това са нужни двама души. Но не си виновна, че си го загубила.

— През целия си живот бях правила само каквото ми кажат. Веднъж постъпих, както желаех — и ето какво се случи.

— Съжалявам за това, което си преживяла. Всички допускаме грешки, Джейн, и понякога плащаме тежка цена за тях. Но няма смисъл да продължаваш да я плащаш. — Роз леко докосна рамото й и отново седна на мястото си срещу нея, за да бъдат лице в лице. — Погледни ме сега. Слушай. Нали мъжът, който те е използвал, е изчезнал от живота ти?

Джейн кимна и попи сълзите си.

— Добре. Вече можеш да помислиш с какво искаш да се занимаваш. Да изградиш нов живот, вместо да продължаваш да се самосъжаляваш заради миналото.

— Наистина ли ще ми помогнеш да си намеря работа?

— Да, докато започнеш. От теб ще зависи да я запазиш.

— Тя… има много стари дневници. Държи ги в стаята си, заключени в едно чекмедже. Но аз знам къде е ключът.

Роз се усмихна и се облегна назад.

— Ти си истинско съкровище.