Нора Робъртс
Черна роза (3)

Втора глава

В празнично настроение Роз тръгна към магазините. В градинарския център щяха да се справят и без нея половин ден. Всъщност под ръководството на Стела биха се справили дори седмица. Ако имаше желание, би могла да си позволи първата си истинска почивка от… колко време насам? Три години, осъзна тя.

Но нямаше желание.

У дома се чувстваше най-щастлива, така че защо да си прави труда да опакова багаж и да понесе изнервящо пътуване само за да отиде на друго място?

Докато синовете й бяха деца, ги водеше на екскурзии всяка година. В „Дисни Уърлд“, до Гранд каньон, във Вашингтон, в градчето Бар Харбър и къде ли не. Кратък отдих сред природата, понякога на място, избрано спонтанно, а друг път — след дълго планиране.

Една година направиха триседмична обиколка из Европа. Незабравимо пътуване.

Беше трудно, понякога до паника и дори до истерия, да води три палави момчета, но си струваше.

Помнеше колко се бе радвал Остин, когато се качиха на комета в Мейн да погледат китовете в океана, как Мейсън бе настоял да си поръчат охлюви в Париж, а Харпър се бе загубил в „Адвенчърленд“.

Не заменяше тези спомени за нищо. Самата тя бе видяла доста от света.

Вместо да мисли за отпуск, искаше да се съсредоточи върху други идеи. Навярно беше време да открие цветарски магазин в градинарския център. Букети и украси от свежи цветя. Доставки до клиента. Разбира се, това означаваше още една постройка, още материали, още персонал. Но проектът можеше да се осъществи в близките една-две години. Щеше да прегледа някои цифри, да види дали инвестицията ще си струва.

Беше вложила значителна част от личните си авоари, за да създаде градинарския център, но тогава имаше готовност да рискува. Първата й грижа винаги бе децата да са осигурени и в безопасност, следващата — поддръжката на Харпър Хаус и запазването й за семейството.

Бе постигнала това. Въпреки моментите, в които се бе налагало да проявява голяма изобретателност, а понякога и безсънните нощи. Парите не представляваха толкова трудно разрешим проблем, както за повечето самотни родители, но все пак бяха важни.

Откриването на „В градината“ не беше просто прищявка. Бе имала нужда от свежи приходи и се бе пазарила, рискувала и хитрувала, за да ги получи.

За нея нямаше значение дали хората я смятат за богата като Крез или бедна като църковна мишка. В действителност не беше нито една от двете крайности, а успя да изгради добър живот за себе си и децата си със средствата, с които разполагаше.

Сега можеше да си позволи малка лудост и да влезе в ролята на Дядо Коледа, защото го заслужаваше.

Премина като хала през търговския център и два пъти се наложи да отнася торби с покупки до колата си. Но не видя причина да спре дотук и се отправи към „Уол март“, където възнамеряваше да опустоши щанда за играчки.

Както обикновено, в мига, когато мина през вратите, се сети и за десетки други неща, които нямаше да са излишни. Напълни половината количка, четири пъти се спря на пътеката между гондолите да побъбри с познати и най-сетне стигна до играчките.

След пет минути се запита дали няма да й трябва още една количка. Задържайки с мъка две огромни кутии върху купчината други покупки, сви покрай един ъгъл.

И се блъсна в друга количка.

— Извинявайте. Толкова съм… О, здравей!

Не бе виждала доктор Мичъл Карнеги, специалиста по родословия, от няколко седмици. Имаха кратки телефонни разговори и разменяха съобщения по електронната поща, но рядко се срещаха лице в лице след вечерта, когато бе дошъл в дома й. И бе видял призрака на Печалната невеста.

Струваше й се интересен човек и високо бе оценила това, че не дезертира след случилото се през пролетта.

Според нея той притежаваше всички необходими професионални качества, както и смелост, и отворено съзнание. Все още нито за миг не бе почувствала отегчение по време на разговорите им за семейната история и стъпките при разкриване самоличността на една покойница.

Сега той изглеждаше небръснат от няколко дни, което придаваше суровост на лицето му. Зелените му очи имаха уморен и измъчен израз. Косата му отчаяно се нуждаеше от подстригване.

Бе облечен почти като при първата им среща, със стари джинси и избелял памучен пуловер. За разлика от нейната, в кошницата му нямаше нищо.

— Помогни ми — промълви той с умоляващ тон на човек, който се държи за ръба на пропаст само със запотените си, треперещи пръсти.

— За какво?

— Шестгодишно момиченце. Рожден ден. Отчаян съм.

— О! — Роз усети, че мелодичният му глас, който се лееше като топъл бърбън, й харесва дори когато издава паника. Нацупи устни. — Чие дете е?

— Моя племенница. Неочаквано, късно бебе на сестра ми. Добре че имаше благоразумието първо да роди две момчета. Лесно се справям с тях.

— Е, ако момиченцето е истинска малка госпожица… — Той издаде звук, сякаш ръбът на пропастта е започнал да се рони. — Добре, добре. — Роз махна с ръка, остави своята количка и тръгна по пътеката. — Можеше да си спестиш стреса като попиташ майка й.

— Сестра ми все още ми е сърдита, защото миналия месец забравих рождения й ден.

— Разбирам.

— Всъщност миналия месец забравих почти всичко, включително и името си няколко пъти. Казах ти, че правя последна редакция на книгата. Крайният срок наближаваше. Господи, тя е на четиридесет и три. И една. Или може би и две. — Безпомощно потърка слепоочията си. — Нали вашата порода престава да празнува рождените си дни на четиридесет?

— Преставаме да ги броим, доктор Карнеги, но това не означава, че не очакваме подходящ подарък по повода.

— Ясно — отвърна той, докато Роз оглеждаше рафтовете. — Щом отново ме наричаш „доктор Карнеги“, предполагам, че си на нейна страна. Изпратих цветя — добави той малко обидено и от това устните й трепнаха. — Е, със закъснение, но все пак изпратих. Двадесет и четири рози. Но тя отказва да ми прости. — Пъхна ръце в джобовете си и се намръщи при вида на кукла „Барби в Малибу“. — Не можах да им отида на гости за Деня на благодарността. Нима това ме превръща в демон от ада?

— Мисля, че сестра ти много те обича.

— Веднага ще започне да планира кончината ми, ако не купя подаръка днес и не го изпратя утре с „Федерал Експрес“.

Роз взе куклата и отново я остави.

— Това означава, че рожденият ден на племенницата ти е утре, а ти си отлагал до последния момент да изтичаш и да й купиш нещо.

Мич помълча малко, а после сложи ръка на рамото й и я погледна в очите.

— Розалинд, желаеш ли смъртта ми?

— Признавам, че не бих имала угризения. Но ще намерим нещо, ще го опаковаш и след малко ще тръгне на път.

— Да го опаковам? Всемогъщи боже, задължително ли е да се опакова?

— Разбира се. Освен това трябва да купиш хубава картичка, подходяща за годините й. Хм! Това ми харесва. — Роз потупа една голяма кутия.

— Какво е?

— Сглобяема къщичка за кукли. Виж, има елементи, които децата могат да комбинират по различни начини и да я проектират, препроектират и обзавеждат както искат. Продава се заедно с кукли и кученце. Забавно и образователно. Ценно и от двете гледни точки.

— Чудесно. Добре. Страхотно. Дължа ти живота си.

— Защо си дошъл толкова далеч? — попита тя, докато Мич сваляше кутията от рафта. — Живееш в центъра на града, където има предостатъчно магазини.

— Това е проблемът. Твърде много са. А търговските центрове? Приличат на лабиринти или кръгове на ада. Изпитвам ужас от тях. Затова си казах: „Хей, ще отскоча до «Уол март». Там поне всичко е под един покрив. Мога да се погрижа за подаръка на детето и…“. Какво друго се канех да купя? Сапун за пране. Да, трябва да купя сапун за пране и още нещо… записал съм си. — Извади електронен бележник. — Ето.

— Е, тогава побързай. Не забравяй фолиото, панделката и картичката.

— Почакай, почакай. — Той добави и тези неща към списъка. — Панделка. Мога да поискам да го опаковат тук, нали?

— Да, така е най-добре. Късмет.

— Не, не бързай. — Мич пъхна електронния бележник обратно в джоба си и завъртя кутията. Зелените му очи вече изглеждаха по-спокойни и съсредоточено се взираха в нея. — И без това щях да ти се обадя. Приключи ли тук?

— Не съвсем.

— Добре. Ще взема каквото ми трябва и ще се срещнем на касата. Ще ти помогна да натовариш багажа в колата си и ще те заведа на обяд.

— Наближава четири. Малко е късно за обяд.

— О! — Той нехайно погледна часовника си, за да се увери. — На подобни места човек така се увлича, че може да прекара остатъка от живота си в безцелно шляене, без да го осъзнае. Както и да е. Тогава да пийнем по нещо. Искам да поговорим за проекта.

— Добре. В другия край на улицата има заведение, наречено „При Роза“. Ще се видим там след половин час.

 

 

Но Мич я изчака на касата. За това бе нужно забележително търпение. После настоя да й помогне да отнесе чантите до колата. Хвърли поглед към вече натоварените покупки на задната седалка и си каза: „Света дево!“.

— Не пазарувам често, но изляза ли по магазините, нямам спирачка.

— Личи си.

— Остават по-малко от три седмици до Коледа.

— Моля те, не ми го напомняй. — Мич вдигна последната чанта. — Моята кола е насам. — Вяло махна наляво. — Ще се срещнем в заведението.

— Добре. Благодаря за помощта.

Неуверената му походка й подсказа, че не е напълно сигурен къде е паркирал. Би трябвало да запише и местоположението на колата си в машинката, която носеше в джоба си. Роз се усмихна на тази идея, докато шофираше към малкия ресторант.

Можеше да прости известна разсеяност. За нея това означаваше, че умът му е зает с твърде много неща и му трябва малко повече време, за да открие това, което търси. Все пак не го нае случайно. Преди това проучи Мичъл Карнеги и неговите книги. Беше добър в професията си, местен жител и макар да вземаше скъпо, не бе отказал да разкрие самоличността на един призрак.

Роз паркира и влезе в предния салон на ресторанта. Мислеше да си поръча чай с лед или кафе. Но реши, че след толкова сполучлива търговска експедиция заслужава чаша хубаво вино.

Докато чакаше Мич, позвъни в градинарския център от мобилния си телефон и предупреди, че ще закъснее, освен ако нямат нужда от нея.

— Всичко е наред — успокои я Хейли. — Сигурно си решила да изкупиш магазините.

— Вече ги опустоших. Случайно се сблъсках с доктор Карнеги в „Уол март“…

— Доктор Секси? Защо аз никога не се сблъсквам с готини гаджета в „Уол март“?

— И твоят късмет ще излезе, сигурна съм. Впрочем ще пийнем и ще поговорим с него за нашия проект.

— Супер! Трябва да последва и вечеря, Роз.

— Това не е романтична среща. — Но тя все пак извади червилото си и придаде бледокоралов цвят на устните си. — Ще бъде импровизиран делови разговор. Ако изникне нещо, можеш да ми се обадиш. Ще тръгна към дома най-много след час.

— Не се тревожи за нищо. Хей, и двамата трябва да хапнете някъде, така че защо не…

— Вече идва, трябва да затварям. Ще ви разкажа всичко, когато се прибера. Чао засега.

Мич се настани в сепарето срещу нея.

— Тук е удобно, нали? Какво искаш?

Роз поръча вино, а той кафе без захар. Отвори менюто и добави предястие. После се обърна учтиво към нея:

— Сигурно имаш нужда от подкрепление след толкова изтощително сафари по магазините. Как си?

— Много добре, благодаря. А ти?

— Е, най-сетне се отървах от книгата.

— Никога не съм те питала за какво става дума в нея.

— Историческо и биографично проучване за Шарл-Пиер Бодлер. — Замълча за миг и забеляза въпросително повдигнатите й вежди. — Поет от деветнадесети век. Скандална личност в Париж — морфинист, с много противоречива, драматична съдба. Бил е осъден за богохулство и непристойно поведение, пропилял е наследството си, превеждал е По, писал е мрачни, въздействащи стихове и дълго след като е починал от венерическа болест, е смятан от мнозина за поет на съвременната цивилизация… а от други — за извратен тип.

Роз се усмихна.

— Към кой лагер би го причислил ти?

— Бил е и гениален, и луд. Повярвай ми, ако започна да говоря, няма да можеш да ме спреш, затова ще кажа само, че беше интересен и труден проект.

— Доволен ли си от свършената работа?

— Да. Още по-доволен съм — сподели той, когато донесоха питиетата им, — че вече не живея денем и нощем с Бодлер.

— Това е като да живееш с призрак, нали?

— Добро сравнение. — Мич повдигна чашата си с кафе за тост. — Първо, държа да изтъкна, че оценявам търпението ти. Надявах се да приключа с тази книга преди седмици, но все попадах на нови и нови неща.

— Още в самото начало ме предупреди, че известно време няма да бъдеш на разположение.

— Не предполагах, че ще се наложи да чакаш толкова дълго. Доста поразмишлявах върху ситуацията. Беше неизбежно след преживяното през пролетта.

— Срещата с Печалната невеста се оказа по-лична, отколкото предвиждах.

— Казваш, че оттогава е… кротка — отбеляза той.

— Все още пее на момчетата и на Лили. Но от онази вечер никоя от нас не я е виждала. Честно казано, не проявих търпение, пък и също бях затрупана с работа. Работата, къщата, плановете за сватбата, бебето. А и след онази вечер всички чувствахме нужда от почивка.

— Искам вече да се заема сериозно с това, ако нямаш нищо против.

— Предполагам, било е писано да се срещнем днес, защото и аз си мислех същото. Какво ще ти е необходимо?

— Всичко, с което разполагаш. Документирани факти, архиви, дневници, писма, разкази, предавани от поколение на поколение. Благодаря за семейните снимки, които ми изпрати. Образите и собственоръчно написаните писма ми помагат, така да се каже, да навляза в живота на хората, за които правя проучване.

— Няма проблем. С удоволствие ще ти предоставя още.

— Успях да направя някои изводи в промеждутъците, когато си почивах от Бодлер. Започнах да скицирам основното родословно дърво и да добивам представа за хората и връзките помежду им. Това са първите стъпки.

— Ще се радвам в края на всеки ден да научавам какво ново си открил.

— Има ли помещение в къщата ти, където бих могъл да работя? Ще пренасям по-голямата част от документацията в апартамента си, но ще е добре да разполагам и с някакво подобие на офис у вас. Къщата играе съществена роля в проучването и има значение за резултатите.

— И това няма да е проблем.

— Искам списък с имената на всички, които са имали срещи с Амелия. Ще трябва и да поговоря с обитателите на къщата.

— Добре.

— Ще ми е нужно и писменото разрешение за достъп до семейните архиви, за което вече говорихме, актовете за раждане и смърт, брачните свидетелства и други документи.

— Ще ги получиш.

— И разрешение да опиша в книга етапите на проучването и фактите, до които се добера.

Роз кимна и уточни:

— Но настоявам да прегледам ръкописа и да имам право на одобрение.

Мич й се усмихна чаровно.

— Няма да го получиш.

— Е, всъщност…

— С удоволствие ще ти изпратя копие, ако и когато го завърша, но ще предложа ръкописа за публикуване, независимо дали го одобряваш. — Взе пшенична пръчица от широката купа на масата и й я предложи. — Каквото и да открия и опиша, ако книгата се продава, няма да ми дължиш нищо за труда.

Роз се облегна назад и дълбоко си пое дъх. Небрежният му чар и разрошените черни коси, покоряващата усмивка и овехтелите дрехи — зад всичко това се криеше проницателен ум и упоритост.

Винаги бе уважавала упоритите и умни мъже.

— А ако не я издадеш?

— Ще спазим условията, за които се разбрахме при първата среща. Тридесет часа безплатно, а после по петдесет на час, плюс разходите. Можем да оформим писмен договор.

— Мисля, че ще е разумно. — Сервираха им предястието, Роз отказа втора чаша вино и нехайно си взе маслина от чинията. — За да издадеш книга няма ли да ти трябва и разрешение от всеки, с когото разговаряш?

— Ще се погрижа за това. Исках да те попитам, защо не си предприела подобно проучване по-рано? Прекарала си целия си живот в тази къща, а никога не си се ровила в архивите, за да откриеш самоличността на привидението, което живее в нея заедно с теб. Признавам, че дори след като я видях с очите си, ми е трудно да повярвам в съществуването й.

— Не мога да кажа точно. Може би съм била твърде заета или твърде свикнала с нея. Но започнах да се питам дали просто… не е било писано да не се сетя до сега. Никой от семейството ми не си е направил труда. Мога да споделя с теб всички подробности, които зная за предците си, странни семейни анекдоти, откъслечни факти от историята на фамилията, но що се отнася до нея, изглежда никой не е узнал или не е опитал да открие нещо повече. Включително и аз.

— Вече го правиш.

— Колкото повече се замислях за това, което не зная, толкова по-силно ставаше желанието ми да го науча. След като отново я видях онази вечер в началото на юни, реших, че на всяка цена трябва да разбера коя е била.

— Виждала си я като дете — подкани я той.

— Да. Идваше в стаята ми и пееше приспивни песни. Никога не съм се страхувала от нея. После, както става с всяко дете в къщата, когато бях на около дванадесет години, престанах да я виждам.

— Но след време отново си я видяла.

Очите му издадоха съжалението му, че няма в себе си бележник или касетофон. Съсредоточеният му поглед, прикован в нея, й се струваше невероятно секси.

— Да. Явяваше ми се отново, докато бях бременна с всяко от момчетата. Но по-скоро усещах присъствието й. Сякаш стоеше наблизо, защото знаеше, че в къщата ще се появи още едно дете. Имаше и други случаи, разбира се, но предполагам, че би предпочел да поговорим за тях в по-подходяща обстановка.

— Обстановката тук не е неподходяща, но бих искал да записвам разговора ни. Ще започна с нахвърляне на основните факти. Стела твърди, че е видяла написано на стъклото името Амелия. Ще потърся в семейния ви архив сведения за жена на име Амелия.

— Вече го направих. — Роз повдигна рамене. — Помислих си, че ако се окаже толкова просто, ще се справя и сама. Не попаднах на това име нито в актовете за раждане и смърт, нито в брачните свидетелства, поне в тези, с които разполагам.

— Аз ще направя ново проучване, ако не възразяваш.

— Имаш пълна свобода. Очаквам да бъдеш изчерпателен.

— Когато си поставя цел, Розалинд, винаги я преследвам като хрътка. Още преди да свърша проекта, ще ти писне от мен.

— Аз съм опърничава жена с труден характер, Мичъл. Предупреждавам те, че и на теб няма да ти е лесно да ме търпиш.

Той й се усмихна.

— Бях забравил колко си красива.

— Така ли? — Тонът й бе удивително хладен и учтив.

Мич избухна в смях.

— Сега осъзнавам колко съм бил погълнат от Бодлер. Обикновено не бих забравил нещо подобно. А в неговата поезия напълно липсва възхвала на красотата.

— Така ли? Би ли цитирал някой стих?

„С ледено сърце и плът от сняг,

седя като загадъчния сфинкс,

изпълнен с жлъч, която формите изменя;

не зная що е смях и що е плач.“

— Сигурно е бил ужасно тъжен човек.

— Сложен — каза Мич, — и роден егоист. Но в теб няма никаква студенина.

— Очевидно не си разговарял с доставчиците ми. — „Или с бившия ми съпруг“, мислено добави тя. — Ще се погрижа за оформянето на договора и ще ти издействам писмените разрешения, които искаш. Що се отнася до мястото за работа, мисля, че библиотеката е най-подходяща. Когато имаш нужда от нещо, винаги ще можеш да се свържеш с мен на един от телефонните номера, които ти дадох. В наши дни всеки има по няколко номера. Ако не успееш, можеш да кажеш на Харпър, Дейвид, Стела или Хейли какво да ми предадат.

— Искам да започна в близките няколко дни.

— Ще имаме готовност. Време е да тръгвам. Благодаря за питието.

— За мен беше удоволствие. Дължа ти много повече, след като ми помогна за подаръка.

— Мисля, че ще бъдеш герой в очите на племенницата си.

Мич сложи няколко банкноти на масата, стана и хвана ръката й, преди Роз да стане и да излезе сама от сепарето.

— Има ли кой да ти помогне да разтовариш всичкия този багаж у дома?

— Носила съм и повече сама, но да, Дейвид ще е там.

Мич пусна ръката й, но я изпрати до колата.

— Скоро ще ти се обадя — каза той, когато отвори вратата.

— С нетърпение ще очаквам да ми разкажеш какъв коледен подарък си измислил за сестра си.

Лицето му отново доби измъчен израз.

— О, по дяволите, защо трябваше да развалиш настроението ми?

Роз се засмя, затвори вратата и смъкна стъклото на прозореца.

— В „Дилардс“ има страхотни кашмирени пуловери. Всеки брат, избрал някой от тях, напълно би заличил един забравен рожден ден.

— Гарантираш ли? Това женски закон ли е?

— Подарък от съпруг или любовник трябва да блести, но за подарък от брат кашмирът е идеален избор. Уверявам те.

— „Дилардс“.

— „Дилардс“ — повтори тя и запали. — Чао.

— Чао.

Потегли и докато се отдалечаваше, в огледалото за обратно виждане го видя да се люлее на пети, с ръце в джобовете.

Хейли беше права. Наистина изглеждаше секси.

 

 

Щом стигна до дома си, Роз свали част от покупките и ги отнесе направо в своето крило. Подвоуми се за кратко, струпа чантите в хола и се върна за още.

Чу как в кухнята момчетата разказват на Дейвид подробностите от деня си. Най-добре бе да качи всичко сама и да го скрие, преди някой да разбере, че се е прибрала.

Щом свърши, тя се спря в средата на стаята и погледна втренчено.

Очевидно бе загубила ума си. Сега, когато видя покупките накуп, разбра защо Мич се ококори при срещата им. Можеше да отвори магазин с това, което бе купила за един следобед в пристъп на лудост.

Как, за бога, щеше да опакова всички подаръци?

„По-късно“, каза си Роз, след като прокара пръсти през косите си. По-късно щеше да се погрижи за тази важна подробност. Сега щеше да се обади на адвоката си в дома му — като негова съученичка от гимназията имаше тази привилегия — и да поиска оформяне на договора с Мич.

Но именно защото се познаваха от ученическите години, разговорът продължи двойно по-дълго от необходимото. Когато Роз затвори, въведе все пак някакъв ред в хола си и се отправи към стълбите. В къщата бе настъпила тишина.

Знаеше, че Хейли е в стаята си с Лили, а Стела е при момчетата. От бележката върху кухненския плот разбра, че Дейвид е отишъл на фитнес. Хапна вечерята, оставена за нея в захлупен съд, и реши спокойно да се поразходи в градината. Лампите в къщата на сина й светеха. Навярно Дейвид му се бе обадил, за да му каже, че е приготвил от любимия му пай. Ако Харпър искаше да хапне от него, знаеше къде да го намери.

Промъкна се обратно в къщата и си наля чаша вино с намерението да му се наслади в гореща вана.

Но когато се върна на горния етаж, усети движение в хола. Цялото й тяло се напрегна, докато вървеше към вратата, и отново се отпусна, щом видя Стела.

— Здравата ме изплаши — каза Роз.

Но не тя, а Стела подскочи като ужилена, завъртя се и сложи ръка на сърцето си.

— Господи! Крайно време е всички да престанем да се стряскаме. Мислех, че си тук. Отбих се да те попитам дали искаш да чуеш седмичния ми отчет, но видях това. — С широк жест посочи всички торби и кутии покрай едната стена. — Роз, да не би да си изкупила целия търговски център?

— Не успях, но прекарах един приятен следобед и съм доволна. Затова нямам настроение за слушане на отчети. Искам чаша вино и гореща вана.

— Очевидно заслужаваш. Ще го отложим за утре. Ако имаш нужда от помощ за опаковането…

— Не бих отказала.

— Можеш да почукаш на вратата ми всяка вечер, след като момчетата си легнат. А, Хейли спомена, че си се видяла с доктор Карнеги.

— Да. Сблъскахме се в „Уол март“, както се случва на мнозина в Тенеси. Завършил е книгата си и явно няма търпение да се захване с нашия проект. Иска да поговори с теб, Хейли и всички останали. Нали няма да бъде проблем?

— Не. Аз също нямам търпение. Ще те оставя да вземеш вана. Довиждане до утре сутринта.

— Лека нощ.

Роз влезе в спалнята си, после напълни ваната в банята с ароматна пяна и запали свещи. Поне веднъж нямаше да използва личното си време, за да чете градинарска или бизнес литература. Просто щеше да прекара вечерта в приятна почивка.

Реши да направи и маска на лицето си.

На слабата, трептяща светлина на свещите тя се плъзна в ароматната вода. Издаде тиха, протяжна въздишка. Отпи глътка вино, остави чашата на ръба и се потопи почти до брадичката.

„Защо не го правя по-често?“ запита се Роз.

Повдигна едната си ръка от пяната и огледа издължените си тънки пръсти, загрубели от работа. Ноктите й бяха изрязани, без лак. Защо да си прави труда да ги лакира, когато цял ден щяха да ровят в калта?

Имаше силни, закалени и сръчни ръце. Нямаше нищо против, че на тях не блестят пръстени.

Но се усмихна, когато погледна пръстите на краката си. Малката й слабост бе да ги разкрасява. Тази седмица ноктите им бяха лакирани в лилаво с металически блясък. През повечето дни оставаха скрити под работните чорапи и ботуши, но тя знаеше, че има секси пръсти. Едно от дребните, глупави неща, които й напомняха, че е жена.

Гърдите й не изглеждаха стегнати както някога. Беше благодарна, че са малки и увисването не е твърде очевидно. Все още.

Не се тревожеше за състоянието на ръцете си, гледаше на тях като на инструменти, но полагаше големи грижи за кожата си. Не можеше да спре бръчките, но си позволяваше да направи нещо за лицето си винаги, когато намери време.

Не би допуснала косите й да посивеят и се грижеше и за тях. Фактът, че наближава петдесетте, не означаваше, че не може да тропне с крак и да направи каквото е по силите й, за да забави неизбежните поражения, които времето нанася.

Някога бе красавица. Млада булка, свежа, невинна и сияеща от щастие. Господи, сега разглеждаше снимките и сякаш виждаше на тях непозната.

Кое бе това миловидно момиче?

„Близо тридесет години“, помисли си тя. Отминали като един миг.

Откога не беше получавала комплимент от мъж, че е красива? Брайс я бе обсипвал с безброй, но той бе ласкател, от когото бе чувала какви ли не лъжи. А Мич го бе подхвърлил нехайно, почти между другото. Затова можеше по-лесно да повярва, че е искрен.

Всъщност какво значение имаше това за нея?

Мъже. Поклати глава и отпи още глътка вино. Защо мислеше за тях?

Защото, осъзна Роз с усмивка, отдавна не бе имало на кого да покаже своите секси пръсти. Нямаше кой да я докосва така, както й се искаше, да я изпълва с вълнение, да я притиска в прегръдката си нощем.

Досега се бе чувствала щастлива и без тези неща. Но понякога копнееше да има човек до себе си. Вероятно точно сега осъзна колко й липсва това, защото бе прекарала един час в компанията на привлекателен мъж.

Когато водата изстина, Роз излезе от ваната, тананикайки си, подсуши тялото си, втри крем в кожата си и изпълни вечерния ритуал с овлажняващ гел. После тръгна към стаята си, загърната в халата си.

Почувства студа още преди да съзре силуета пред вратите на терасата.

Този път не беше Стела. Срещу нея стоеше Печалната невеста в семплата си сива рокля и с корона от руси къдрици.

Роз преглътна и заговори със спокоен тон:

— Отдавна не си ме навестявала. Зная, че не съм бременна, така че поводът със сигурност е друг. Амелия — нали това е името ти?

Не последва отговор, но не го и очакваше. Привидението се усмихна съвсем леко за миг и постепенно изчезна.

— Е — с въздишка разтри ръцете си, — предполагам, по този начин изразяваш одобрението си, че най-сетне ще се заловим сериозно с проучването.

Върна се в хола си и извади календара, на който през отминалата зима бе започнала да отбелязва появите на призрака. Подчерта днешната дата.

Вярваше, че доктор Карнеги ще оцени съобразителността й.