Катлийн Удиуиз
Неуловимият пламък (9)

9

През следващите седмици Сарина бе изцяло заета с рисуване на портрети. Всички моряци бяха във възторг от таланта й. По всичко личеше, че се наслаждават на присъствието й на палубата не само заради интереса към картините й, но и заради приятелското й отношение и остроумието й. За тяхно облекчение бързо установиха, че тя не е надута аристократка, която ще ги гледа пренебрежително. Напротив, имаше желание да разговаря с тях точно колкото и те с нея. При все това мъжете й отдаваха и дължимото уважение като съпруга на капитана, наричаха я „мисис Бърмингам“, „госпожо“ или „мадам“ и много внимаваха да не пристъпят границата на приличието. Именно Сарина ги накара да се поотпуснат. Научи жаргона им много бързо и го използваше умело, за да имитира коментарите и разговорите им. Често ги караше да избухват в смях, като удебеляваше глас, слагаше пръст в колана си, накуцваше или крачеше наперено. Запомни имената на повечето от моряците и ги разпитваше с искрен интерес — къде са родени, имат ли семейства, откога плават и какви са надеждите им за бъдещето. Оказа се, че доста от тях нямат друг дом, освен морето и че не са свъртели ни дете, ни коте. Това обаче съвсем не ги правеше щастливи. Те просто не познаваха друг живот — работеха от малки или бяха увлечени от романтиката на морето. Някои бяха израснали по ферми и бяха принудени от съвсем млади да постъпят във флота. Други имаха семейства в Каролина или по крайбрежието и копнееха да ги видят след продължаващото вече месеци плаване.

През цялото време Бо тактично запазваше дистанция и позволяваше на хората си да се радват на компанията на съпругата му в свободното си време. Бе помолил Били да намери начин да закрепи статива й на палубата и да я снабди с временни рамки. Искаше да й осигури условия да рисува, защото бе впечатлен от дарбата й. Сарина бе успяла да запечата на платното морския живот, да покаже как мъжете в грубо облекло се катерят по мачтите, как вятърът роши косите им, а морето бушува безкрай. Нарисувала бе даже младшия кормчия край руля, застанал лице в лице с вятъра. Бо така и не видя свои собствени портрети, но от време на време, когато вдигаше глава, забелязваше как съпругата му го изучава и скицира съсредоточено. Ала щом се приближаваше, тя бързо разместваше листите и най-отгоре неизменно се оказваше нечие друго лице.

В един студен, но много ясен ден „Дързост“ попадна на стадо делфини, които го съпровождаха близо час. Сарина толкова искаше да ги скицира, че в желанието си да се приближи до тях неусетно бе пристъпила до самия ръб на палубата и се бе надвесила над парапета. Когато я забеляза, Бо се озова до нея с няколко скока и я дръпна назад с гневен упрек.

— Занапред се въздържайте от подобни волности, мадам — изръмжа той намръщено. Мисълта, че някой порив на вятъра или полюшване на кораба може да я изненада, бе сковала сърцето му от страх. — Ако паднете, тежките ви поли ще ви завлекат към дъното по-бързо, отколкото мога да плувам.

Сарина се изчерви като осъзна колко глупаво е постъпила.

— Прости ми, Бо — промълви тя разкаяно. — Не ми и хрумна, че може да падна.

Умилостивен от извиненията й, Бо снижи глас в ласкава молба.

— Моля те, не се катери повече на парапета, докато сме в открито море, Сарина. Опасно е.

— Слушам, сър — отговори Сарина като засрамено дете.

Той се усмихна и я погали като истински любящ съпруг.

— Добро момиче.

Сърцето на Сарина трепна. Тя се наведе към него и с усмивка се отпусна в ръцете му. В този миг изобщо не я беше грижа, че Оукс и неколцина друга ги гледаха. В крайна сметка Бо й беше съпруг.

— Не исках да те разсърдя.

— „Разтревожа“ би било по-точно, скъпа моя — поправи я той, изумен, че бе приела прегръдката му толкова открито. — Не искам да те загубя след всичките ми усилия да се сближим. А да паднеш от кораба ми, едва ли би било признак на благодарност.

Сарина подозираше накъде бие, но попита с престорена невинност:

— А как предпочиташ да ти благодаря, Бо?

Бо се втренчи в лицето й.

— Оставям го на вашето въображение, мадам — промълви той. — Преди всичко като останете жива, все пак.

— Ще се постарая да изпълня желанието ви, сър.

— Добре. — След този простичък отговор той плъзна бавно ръка по талията й, сетне се отдалечи, оставяйки я като зашеметена. Едва по-късно в каютата си Сарина се запита дали и Бо не я наблюдава неотлъчно, както го наблюдаваше тя. Как иначе щеше да се появи и да я дръпне от парапета само броени мигове след като бе пристъпила до ръба му?

В един от следващите дни Сарина нахлу в кухнята и придума мосю Филип да й позволи да го скицира, докато работи. Готвачът вече се бе превърнал в митична фигура за нея, затова искаше частица от него да й остане за спомен. Филип се попритесни, но изглеждаше истински поласкан от молбата й. Младата художничка нарисува няколко скици, докато той правеше магиите си в камбуза. Пространството й се стори прекалено тясно, но готвачът я информира, че тази корабна кухня е двойно по-голяма от нормалното.

Сарина не усети у екипажа никакво недоволство заради наказанието на Уилсън. Явно всички го бяха приели като нещо нормално и го бяха изключили от съзнанието си. Колкото до самия Уилсън, той престоя заключен при телеграфа цяла седмица, а след това за наказание го товареха с най-тежката работа, включително и със задачата да поправи щетите, нанесени на палубата от самия него. Заради нараняването на Томас Гроувър му бяха прехвърлени задачите и на този моряк, както и задължението да му прислужва, докато се изправи на крака. Винаги когато Уилсън трябваше да работи на палубата, Били предупреждаваше Сарина да си стои в каютата и този път даваше да се разбере, че това са нареждания на капитана. Тя се подчиняваше безпрекословно.

Три седмици по-късно Сарина се събуди от необичайно червенеещата зора. Багрите бяха толкова ярки, че тя помоли Бо да я пусне на палубата въпреки ранния час и да й нагласи статива, за да може да запечата невероятната картина. Когато Стивън Оукс се спря до нея, за да види работата й, Сарина едва сдържаше въодушевлението си.

— Не е ли чудесно това небе? — изчурулика тя. — Не помня някога да съм виждала такъв изгрев.

Оукс изръмжа.

— Точно зората, която моряците не биха искали да виждат.

Сарина го погледна изненадана.

— Какво имате предвид?

Оукс се огледа.

— Има едно древно правило, в което моряците много вярват, мисис. Червено небе през нощта — на моряците спокоен е сънят. Червена зора — моряците на крак от сутринта. Смея да предполагам, че не след дълго ще се сблъскаме с лошо време.

Въпреки че по небето нямаше облаци, Сарина предположи, че помощникът знае много повече за тези неща. Като че ли обаче никой не изглеждаше особено впечатлен от това предзнаменование. С обичайната си енергичност мъжете се изкачиха по мачтите да разпънат повече платна. Изкачи се даже Бо — гледка, без която Сарина спокойно можеше да мине. Той си проправяше ловко път сред въжетата, по едно време даже се покачи най-отгоре на рейките и се залюля, докато наблюдаваше хоризонта, а после и платната отдолу. Съпругата му го гледаше трепереща и безмълвна и почувства как сърцето й подскочи, когато един внезапен порив на вятъра го накара да разпери ръце, за да запази равновесие. Напразно бе да се опитва да се преструва на спокойна, затова тя закри очите си с ръка, избяга от палубата и потърси успокоение в каютата си, където се защура неспокойно, очаквайки всеки миг да й докладват, че съпругът й е паднал.

Когато Били Тод й донесе закуската, Сарина попита престорено небрежно:

— Капитанът също ли закусва?

— Да, мадам. Току-що слезе.

Тя почувства как я задушават сълзи на облекчение, благодари мислено на бога и се отпусна на стола. Без да забележи нищо, Били й наля чай и излезе.

Все още не напълно успокоена, Сарина се върна на палубата. Времето беше необичайно топло, затова бе наметнала на раменете си само един тънък шал. Щом се качи по стълбичката, тя веднага започна да търси с поглед Бо. Откри го да говори със старшия кормчия — прошарен мъж със здрави мускули и железен поглед. И двамата стояха до младшия кормчия, който дежуреше сутринта. През повечето време младежът слушаше съсредоточено началниците си и се намесваше само когато го попитаха нещо. Сарина не знаеше точно за какво си приказват, но се досещаше, че има нещо общо с мрачните прогнози на Оукс. Предполагаше, че винаги има възможност да променят малко курса на „Дързост“ и да избягнат бурята. И все пак, как можеха да разберат откъде иде лошото време?

Мистър Оукс бе ангажиран с дейност, която още от пръв поглед възбуди любопитството й. В желанието си да узнае нещо повече за инструмента, който го бе погълнал, Сарина отиде до него и търпеливо го изчака да го свали от очите си.

— Това секстант ли е? — попита тя с усмивка, като посочи триъгълното метално пособие с извита основа и няколко интересни приспособления.

— Да, точно така — отвърна той, изненадан от знанията й. Сетне го протегна, за да й позволи да го разгледа по-добре. — С това и с един хронометър един моряк може да определи курса и при облачно време.

— И как става това, ако смея да попитам?

Мистър Оукс се зарадва на интереса й и предложи галантно:

— Позволете ми да ви покажа, мисис. Разбирате ли, човек просто поглежда през телескопа… — Той посочи с пръст тази част на инструмента. — После го фокусира към някакъв обект по небето, в този случай луната, която, слава богу, все още се вижда, макар да е сутрин. — Пристъпи към нея, протегна ръце зад нейните, за да нагласи инструмента и се наведе над рамото й да коригира малко градусите. — Нагласяте ъгъла между обекта и хоризонта. С този ъгъл морякът проверява в книгите и след миг вече знае на каква ширина се намира.

Сарина бе изцяло ангажирана да изучава луната и въпреки че сега тя бе бледа, по нея се виждаха и някакви сенки.

— Но това е удивително, мистър Оукс. Никога не съм мислила, че ще видя толкова много.

— Така е — съгласи се помощник-капитанът. — Преди да се изобрети секстантът, моряците трябвало да разчитат на астролаба, което си е било жива мъка, защото той се настройва по слънцето. Навигаторите с повечко стаж постепенно ослепявали.

Сарина свали секстанта и се взря слисано в него.

— Истински късмет е, че имате такъв инструмент.

— Наистина, мадам. Нека ви покажа как да изчислявате ъгъла. — И вече се бе заел с това, когато Сарина внезапно се стресна.

Допреди миг бе изцяло погълната от секстанта. В следващия момент обаче забрави всичко, а сърцето й заби учестено. Това й подсказа, че Бо е нейде край нея.

Капитанът бързо потвърди предчувствието й като попита сърдито:

— Какво правите, мистър Оукс?

Помощникът замръзна, отпусна ръце и се отдръпна от Сарина. Не беше виновен, защото действаше напълно по правилата, но все пак заекна:

— Из-з-винете, капитане, но съпругата ви… исках да кажа, мисис Бърмингам прояви интерес как работи секстантът.

— Разбирам — отговори Бо. Святкащият му поглед измерваше и двама им от глава до пети. Вятърът рошеше гарвановочерните му кичури. Яростният му вид смути още повече помощника.

Сарина съжали, че е ангажирала нещастния човек с нещо, което, макар и невинно, бе разгневило съпруга й.

— Може би не трябваше да прекъсвам мистър Оукс докато работи, капитане. Няма да се повтори.

Бо се обърна към първия си помощник.

— И свършихте ли с инструкциите, мистър Оукс?

Стивън Оукс пристъпи смутено от крак на крак, пое секстанта и го притисна към себе си.

— Тъкмо показвах на мисис Бърмингам как да изчислява ъгъла, сър, но не можах да свърша.

— Тогава продължете, мистър Оукс — настоя Бо и отвърна с усмивка на втренчените им погледи. — Не познавам човек, който би могъл да го направи по-добре от вас.

— Б-благодаря, сър — заекна помощникът с облекчение.

Сарина потисна смеха си, докато гледаше как мъжът й бавно се отдалечава. Дълбоко в себе си подозираше, че Бо Бърмингам изпитва удоволствие да ги плаши до смърт. Може би дяволитият палавник, който толкова обичаше да я дразни преди много години, все още не беше изчезнал напълно.

— Извинете ме, мистър Оукс, но трябва да поговоря със съпруга си — каза тя, като го остави и забърза да настигне Бо.

Когато се изравни с него, той я изгледа подозрително. Беше изненадан от присъствието й, ала свенливата й усмивка го очарова.

— Предполагам, че сте много доволен от себе си, капитане.

Той изглеждаше объркан.

— Не ви разбрах, мадам. Какво искате да кажете?

— Много добре знаеш какво — троснато каза Сарина. — Познавам те от прекалено дълго време и надушвам малкото дяволче в теб. Нарочно притесни горкия човек и го накара да си мисли, че ревнуваш…

Бо премигна и вдигна поглед към палубната тента.

— Аз наистина ревнувам.

Простичкото му признание стресна Сарина толкова много, че тя не намери думи за повече обвинения.

— Ревнувам от всеки мъж, който заема и миг от времето ти, ако не присъствам и аз. Можех да ти покажа секстанта и да ти обясня как работи, но откакто сме тръгнали от Лондон, ти ме избягваш като чумав. Единственият начин да се съгласиш да дойдеш в каютата ми е да поканя и други хора. Да, мадам, вие пазите честта си по-добре и от девствен пояс.

Думите му бавно достигнаха до съзнанието на Сарина. Беше прав. Тя действително го избягваше. Но какво друго можеше да стори, след като всеки съкровен момент, прекаран насаме с него, я водеше все по-близо до леглото му?

— Знаеш защо стоя настрана от теб.

Уморен да спори, Бо въздъхна тежко и погледна към морето.

— Надига се буря.

Внезапната смяна на темата учуди Сарина, но тя все пак му бе благодарна. Това улесняваше нещата.

— Как разбра?

Той пристъпи към перилата, махна й да се приближи и посочи към сивата водна маса, която се люшкаше край корпуса на кораба.

— Толкова ли се пенеше водата вчера?

Сарина се взря в огромните вълни и поклати глава.

— А вятърът? Да се е променил, откак дойде на палубата?

Тя помисли за момент и осъзна, че въздухът е застудял.

— Променил е посоката си.

Бо кимна, доволен от наблюдателността й.

— И пак ще я промени. — Като забеляза внезапното й притеснение, той добави с крива усмивка: — Няма нищо страшно, сладка моя. „Дързост“ е преживявал много бури и пак е излизал читав.

— Никога не бих могла да намеря хоризонта при лошо време — отбеляза скръбно Сарина като хвърли кос поглед към далечината.

Бо отметна глава и се засмя искрено развеселен. После обви раменете й с ръце, придърпа я към себе си и подпря брадичка на главата й.

— Значи ще е най-добре да се приберете в каютата ми, мадам. Аз мога да ви предоставя нещо, което да гледате и да държите. Обещавам ви, че така няма да усетите и най-страшната буря.

— Бо! — сгълча го тя, останала без дъх. Вече беше свикнала да долавя двусмисления му хумор. — Засрами се!

Той се изкиска и я придърпа още.

— Защо? Някой да ни чува в този вятър?

— Може би не, но не е добре да ми говориш така, след като след няколко седмици може и въобще да не сме женени.

— Ще се тревожим за това, когато му дойде времето, мадам. Дотогава вие сте моя съпруга и ако не ми позволите да ви се насладя като нормален мъж, ще трябва да понасяте нелепите ми шеги, защото те са единственият начин да ви отмъстя.

Сарина се намръщи престорено и понечи да се дръпне. Но Бо я стисна още по-здраво и прошепна, опрял устни до слепоочието й:

— Стой мирна или ще направя нещо, което ще изложи и двама ни.

Сарина притисна лице до шията му и се отпусна, като го обви с полите си. Радваше се, че той не вижда лицето й, защото горещината я задушаваше. И все пак усещаше странно, сладостно задоволство, че близостта й може да му се отразява така дори пред толкова много хора.

Мина много време, преди съпругът й да я пусне. Пръстите му последваха линията на ръката й и дланите им се докоснаха. Сарина го погледна с усмивка и се отдалечи бързо към стълбичката. Бо я съпроводи с пламнал поглед. Едва ли щеше да го признае пред друг, но усещаше, че изпитва все по-дълбоки чувства към момичето, което някога бе смятал просто за своя сестра.

 

 

Морето започна да се бунтува и скоро се превърна в разпенена тъмносива маса. На Сарина й се плачеше само като го гледаше. Облаците се насъбраха ниско, светлината се скри, а малкото топлина бе отнесена от усилващия се вятър. Дъждът шибаше ръцете и лицата, а над света като дълбока и страшна сянка легна мрак.

Сарина се върна в каютата си, нахрани се сама и се пъхна в тясното легло. Всичко в помещението на помощника изведнъж й се струваше скучно и банално и тя се бореше с нарастващото желание да избяга в уютното мъжко кътче отсреща. Съмняваше се, че Бо ще е там — бе прекарал много часове на палубата през деня, а тя все още не бе чула познатото скръцване на дъските пред вратата й, което да й покаже, че се е върнал. Готова бе да си измисли всякакви оправдания на нетърпението, с което го чакаше да се прибере, и на копнежа си да се отдаде всецяло на омагьосващия му син поглед и на всичко, което щеше да последва.

Макар и неохотно, Сарина остана в девичето си убежище през цялата нощ, но на сутринта всичко й изглеждаше коренно променено, защото корабът бе вече навлязъл в бурни води. Над него се стелеше странна, непрогледна сиво-жълтеникава маса. Непоносима, зловеща пелена бе покрила всичко наоколо и вещаеше лоши поличби за бъдещето.

— Здравата ще ни удари, мадам, казвам ви — обяви възбудено Били, когато й донесе закуската. — Тъй рече капитанът.

От гърдите й се изтръгна трепереща въздишка.

— Не се ли е случвало някога да сгреши, Били? — попита тя със слаба надежда.

Момчето изглеждаше слисано.

— Капитанът? — Трябваше му време, за да продължи. — Не, мадам, откакто го познавам, не помня да е грешил. Познава морето като пръстите на…

— Ръката си — довърши Сарина мрачно, изохка и отмести подноса. Нямаше съмнение, че страхът й от буря се дължи на спомена за онази, която бе отнела живота на родителите й. Можеше само да се надява, че тази ще ги пощади.

— Чувствам, че отново ще ми стане лошо.

— Не, мадам, недейте — замоли я Били притеснен. — Ще трябва да кажа на капитана, а сега той е ужасно зает. Освен това ме помоли да ви заведа на палубата, ако искате, защото като почне същинската буря, вече няма да може да излезете.

Сарина се съгласи безмълвно, уви се с една наметка и последва момъка. В мига, когато стъпи на палубата, вятърът прониза тялото й през дрехите и я шибна в лицето. Вълните се разбиваха една след друга в стените на кораба, а през перилата плискаха пенливи струи. „Дързост“ си пробиваше път през сивите водни маси и се издигаше на гребена на нови грамади. Сарина протегна ръка, за да се задържи, защото й се струваше, че подът под нея пропада. Очите й се разшириха от удивление и ужас. По палубата бяха опънати въжета, за които човек да се държи, и макар мъжете да не ги използваха, тя не бе сигурна, че ще може да остане права без тяхната помощ. Затова се вкопчи на живот и смърт за едното, докато премисляше какво се случва около нея. Сега светът изглеждаше твърде малък — като петънце в сравнение с огромното море.

Потърси инстинктивно Бо и го намери да говори отново със старшия кормчия. И двамата гледаха морето, бяха спокойни и много съсредоточени. Капитанът бе облечен в дебел моряшки пуловер, а кепето му бе небрежно килнато върху тъмните коси, за да пази да не му влизат в очите. В един момент той дори срещна с цялото си тяло един порив на вятъра и се засмя, сякаш това му доставяше наслада.

Като видя необяснимия начин, по който моряците посрещаха опасността, Сарина хвърли един последен поглед на палубата и реши, че й стига толкова. Сега вече с удоволствие щеше да се приюти в относителното спокойствие на каютата, която съвсем доскоро й се бе струвала тягостна и скучна.

Бурята продължи чак до следващата сутрин. Светлината на зазоряване едва се забелязваше — имаше само гъста, водниста сивота, която скриваше всичко, даже горните рейки на мачтите. Нищо не се виждаше извън техния малък периметър и все още не се знаеше какво ще остави след себе си стихията — тя се бе превърнала в демон, дирещ отмъщение от малката черупка, дръзнала да навлезе в самата му сърцевина.

Два дни по-късно в ранните сутрешни часове Сарина се събуди от внезапен глух удар в коридора. Последва приглушено проклятие, от което сърцето й подскочи. Тя скочи от койката, отвори вратата и видя как Бо се препъва по извития коридор към каютата си. Тъкмо си махаше мушамите, но това очевидно не му помагаше много, защото дрехите отдолу бяха съвсем мокри и оставяха следи по пътя му. Даже така Сарина виждаше, че той трепери ужасно от студ.

Бо отвори с трясък вратата на каютата си и влетя вътре, без даже да затвори. Веднага хвърли настрани мушамата и кепето, а после започна да съблича пуловера и ризата от тънка прежда, която носеше отдолу. Сарина го последва, затвори след него, после припна към едно чекмедже зад огледалото му за бръснене. Капитанът се огледа и веднага видя, че не е сам. Очите му пробягаха по нощницата й — същата, която носеше, когато беше болна, и въпреки че меките гънки обгръщаха изкусително формите на младото й тяло, точно в този момент Бо нямаше нито сили, нито желание да се възбуди.

— Н-най-добре се върнете в л-леглото, мадам, преди да ви се случи с-случка — заекна той треперещ, като се мъчеше да разкопчее панталоните си с вкочанелите си пръсти, които отказваха да му се подчинят. Наистина не си спомняше да е изстивал някъде толкова, даже в Русия. — Ако ос-станете, ще в-видите твърде много за д-девствените ви сет-тива.

— Ти се погрижи за мен, когато имах нужда — отбеляза Сарина сухо, докато измъкваше куп кърпи и одеяло от чекмеджето. — Толкова ли ще е трудно да ми позволиш да сторя същото за теб? — А за намека, че ще бъде шокирана, просто вдигна рамене: — Освен това вече съм те виждала като съпруга — съпруг.

— В-вярно — съгласи се той и смъкна мокрите си панталони заедно с дългите гащи, които носеше отдолу. Строполи се на ръба на койката и посегна да си свали ботушите, но с въздишка на изтощение се разубеди и легна, разперил широко ръце. Сарина тутакси коленичи и издърпа ботушите му, панталоните и бельото.

Бо бе затворил очи, но веднага ги отвори като усети, че ръцете й обтриват цялото му тяло с ленени кърпи. Удиви се на дързостта на младата си жена да достигне до всяка част на тялото му, даже интимните. При други обстоятелства би се възползвал от грижите й на драго сърце, но сега успя само да помоли за топла супа.

— Ще пратя Били в кухнята веднага щом те пъхна под завивките — каза Сарина, докато измъкваше пухената възглавница и юргана изпод него. После го обърна и го зави до брадичката. Самата тя измъкна от познатото долапче същия елегантен мъжки халат, който бе носила, навлече го и отиде да намери Били.

Върна се след минута и бързо изгаси лампите, запалени още преди капитанът да се върне в каютата си. Замъгленият поглед на Бо я следваше из стаята, но самият той бе мъртвешки неподвижен. Когато дойде супата, тя повдигна възглавниците, за да подпре главата му и да започне да го храни. Изненадана бе, че й позволява това, но явно беше твърде изтощен, за да се съпротивлява.

Сарина реши да остане в каютата му, затова разпъна едно одеяло до койката. В този момент Бо изръмжа глухо. Тя го погледна и го видя, че отгръща завивките.

— Ела при мен — помоли той тихо, въздъхна тежко и отново затвори бавно очи.

Твърдият под така и така не е много удобен, разсъди Сарина, прескочи съпруга си и се сгуши в топлото, тясно кътче между него и стената. С лице към гърба му, тя пъхна колене под неговите и го прегърна с една ръка. Пръстите й достигнаха гръдта му и погалиха малките косъмчета и твърдото зърно. Скоро неговата ръка прихлупи нежно нейната.

Равномерното му, тежко дишане подсказа на Сарина, че е заспал. Тя се усмихна и отърка нос в здравия му гръб, а после се притисна към него и положи глава на рамото му.

Много скоро обаче Бо напусна уютното убежище на койката и мекото тяло до себе си и се върна към битката горе. Екипажът работеше на шестчасови смени, но той се трудеше постоянно, отвъд границите на човешката издръжливост. Прекарваше в каютата си малко време, но и тогава Сарина бе там, помагаше му да съблече мокрите дрехи и се грижеше за него с неподозирана нежност и внимание. А той бе разочарован, че не може да се наслади на мекото й тяло до себе си дори в кратките мигове на сън.

Най-накрая бурята поутихна и „Дързост“ заплава в по-спокойни води. Опънат бе пълен комплект платна, за да уловят вече благоприятния вятър, и корабът отново пое напред. Мъжете започнаха да се усмихват по-често с облекчение и с енергична решимост да подновят обичайното си плаване.

Удовлетворението на Сарина обаче беше помрачено от факта, че Бо все още не бе възстановил здравето си отпреди бурята. Понякога бе сигурна, че лицето му е пламнало, друг път пък беше бледо и изпито. Движеше се с напрежение и някак апатично, като че ли трябваше да направи усилие, за да отиде от койката до стола или да се качи на палубата. Веднъж го видя от разстояние да разменя няколко думи с мистър Оукс, който се намръщи внезапно разтревожен. След миг Бо слезе долу.

Следобед той обикновено отиваше на квартердека^[1], но в този ден не стана така; не се вести и когато на смяна застана вечерната вахта. Сарина се притесни и макар че не искаше да го смущава след ужаса на бурята, най-малкото, което можеше да направи, бе да провери дали е добре. За собствено успокоение.

Капитанската каюта бе затворена и колкото и да се вслушваше, Сарина не можа да чуе нищо отвътре. Макар и притеснена и разколебана, тя не устоя и почука леко на вратата. След миг отвори и видя, че съпругът й се е проснал гол на койката с ръка на челото.

— Бо? — промълви Сарина и пристъпи към него.

Той не отговори, затова тя посегна към челото му. Не се бе бръснал от предната сутрин — нещо твърде странно за Бо, който винаги държеше на това, освен в разгара на бурята. Ала имаше и нещо още по-тревожно — целият гореше в треска.

Сарина се зае за работа веднага. Изпрати Били да вземе кофа вода и чисти кърпи и успокои момчето, че ще направи всичко възможно да помогне на капитана. Помоли го да поиска от Филип топъл бульон, както и малко от лековития чай, с който се бе хвалил, докато го рисуваше.

Когато се върна при койката, Бо мърмореше нещо неразбираемо. Погледна я странно, щом седна до него и се опита да притисне чаша вода до устните му. Изведнъж ръката му посегна и отблъсна грубо чашата, сякаш бе обладан от зли демони. Сарина се дръпна навреме, за да не я удари, но веднага се върна и сложи мокра кърпа на челото му. Навлажни друго парче плат и започна да обтрива шията и тялото му, за да намали треската, като междувременно го успокояваше с нежни думи. Той продължаваше да ръмжи несвързано и Сарина имаше чувството, че всеки момент ще се надигне и ще забие юмрук в челюстта й.

Обтриването на тялото му нямаше ефекта, на който се надяваше, затова тя ядосана смени тактиката — поля гърдите му със студена вода, сложи мокър плат отгоре и го остави. Направи същото и с долната част на тялото му, като го позакри, въпреки че в момента изобщо не я бе грижа за голотата му. Беше твърде разтревожена за здравето му, за да й обръща внимание.

Топлината на тялото му скоро сгорещи студените компреси. Сарина отново го поръси с вода и го наложи със студени кърпи. Стоеше до него и слагаше мокър плат на челото му, когато той изведнъж си пое рязко дъх, отвори очи и се взря в нея с трескав поглед. Не знаеше дали я е разпознал, но в миг и двете й ръце бяха сграбчени в желязната му хватка. Пребледнялото му лице се разтегли в усмивка, когато я привлече към гърдите си.

— Искам те…

— Да, знам — отвърна тя бързо, докато се опитваше да разхлаби железните му пръсти около лакътя си. Успя да постави кърпата на челото му, но след миг огромната му ръка сграбчи гръдта й.

— Спокойно, любов моя. Не си добре — гальовно каза Сарина и приглади косата по слепоочията му. — Ще поговорим за това после, когато болестта отмине.

Усилията й да отблъсне ръката му го развеселиха.

— Не се страхувай, сладка моя — промълви той дрезгаво. — Няма да ти причиня болка.

— Ти си болен — прекъсна го тя като се мъчеше да спре бълнуването му. — Трябва да почиваш. Сега лягай и бъди добро момче.

Схватката между двамата завърши с раздирането на корсажа й, който се разтвори почти до кръста. Заоблените й гърди изскочиха напред, покрити само с тънката долна риза.

— Виж какво направи — укори го нежно Сарина.

— Колко си хубава! — прошепна Бо и посегна към белите полукълба.

Сарина веднага реши, че трябва да се отдалечи от трескаво възбудения си съпруг за момент, поне докато той потъне отново в забрава. Затова прибра корсажа си, изтича в каютата на помощника, преоблече се в нощница и халат и се върна при съпруга си.

Бо бе обърнал лице към стената, а потрепването на крайниците му подсказваше, че вероятно сънува сън, в който се бори с далеч по-агресивен противник от нея. Започна да мълви нещо за Майорка… някаква заплаха за кораба… битка… хора, които трябва да освободи от затвора…

Следващите два дни бяха истинско мъчение за Сарина. Понякога Бо я разпознаваше и разбираше, че са в каютата му. Тогава ядеше и се оставяше на женските й грижи, без да се оплаква, но сетне треската му се възобновяваше и той отново попадаше в изкривения свят на своя делириум. Макар че мистър Оукс и Били всячески я убеждаваха да си почине и предложиха да се редуват в грижите за Бо, тя твърдо отказа. Мисълта да се отдалечи даже и за кратко време от него бе непоносима. В крайна сметка се премести обратно в каютата, ядеше храната, която й носеха, без дори да усеща вкуса й, и продължаваше да бди над съпруга си като майка. Нощем спеше до него, за да почувства веднага, ако състоянието му се влоши.

Командването на кораба бе паднало изцяло върху Стивън Оукс, който наминаваше често да види има ли промяна. Били Тод също бе наблизо, а на младото му лице се четеше истинска мъка. И въпреки че корабът бе в сигурни ръце и неподчинението бе немислимо, атмосферата сякаш се промени коренно. Филип се опасяваше, че не върши достатъчно, а старшият кормчия често се спираше да говори с мистър Оукс в коридора пред каютата му. Когато веднъж Сарина мина покрай тях, търсейки Били, възрастният мъж се поинтересува за своя началник по начин, който показваше вярност и искрена грижа. Предложи също да направи всичко по силите си, ако има нужда от него, но тя любезно отказа като го увери, че служи по-добре на своя капитан, като ги води към дома.

В усилията да вдигне съпруга си на крака, Сарина все се мъчеше да налива течности в устата му — притискаше чашата до устните му и го караше да отпива от водата или от топлия бульон. Когато той се извръщаше, тя нежно го укоряваше за ината му и му връщаше думите: „Изсушил си се като скелет, капитан Бърмингам. Сега пий!“.

Каквото и колебание да бе изпитвала някога да докосва интимните му части, сега то бе напълно изчезнало заради постоянното обтриване и грижата за личните му нужди. Въпреки че на практика оставаше девствена, с невинността й бе свършено. Дори ако Бо бе в съзнание, тя вече не се изчервяваше и не се свенеше да го докосва на места, които реагираха даже и при болестта. Всъщност, когато се изпълняваха по-неприятните задължения, почервеняваше неговото лице. Когато той бе твърде слаб, за да става, на помощ идваха други съдове — тя ги подлагаше умело като медицинска сестра, а после ги слагаше с тихо достойнство пред вратата, откъдето с тях се заемаше Били.

— Защо не позволиш на момчето да се грижи за мен? — попита Бо със слаб глас, притеснен след поредната такава случка.

Сарина му се усмихна с блеснали очи и промълви далеч по-мило, отколкото той някога:

— В здраве или болест, мили мой.

— Да ме измъчиш ли искаш, жено? — продължи той мрачно.

— В никакъв случай, скъпи. Просто се опитвам да те вдигна на крака, за да не нося после траур месеци наред — подразни го Сарина, докато си миеше ръцете.

— Не искам да ме гледаш така — оплака се той като прокара пръсти по наболата си брада. Не беше чак толкова лошо, защото тя се бе научила и да го бръсне заедно с къпането. Просто му беше писнало да бъде болен и се притесняваше от женските й грижи.

Сарина се върна при койката и я застла с чисти чаршафи.

— Танто за танто, нали, капитане?

Бо се намръщи.

— Нарочно ме дразниш, защото съм твърде слаб да се противопоставя.

Тя го погледна с усмивка. В очите й просветнаха дяволити пламъчета.

— А какво бихте искал да направите, ако бяхте по-силен, сър?

Челюстта му бе притисната към врата от възглавниците, но иначе Бо знаеше, че със сигурност щеше да увисне. Даже през замъглените си сетива усещаше подканата.

— Внимателно, мадам. Слабостта ми няма да трае вечно.

— Странно, тази слабост въобще не я усетих — погледна го Сарина право в очите, за да му припомни как само преди миг, когато го миеше, мъжествеността му се бе втвърдила под ръката й.

— За друго говоря… за липсата на сила у мен — промълви той. — Иначе и да съм мъртъв, онази част от мен пак ще се събуди като те види. Но ти сигурно мислиш, че си в безопасност, след като ме предизвикваш така дръзко.

— Нищо подобно, сър — увери го Сарина и мигом го възнагради с усмивка. — Но това няма значение. — Тя вдигна пръст и му направи знак да се обърне. — Трябва да се преоблека за лягане, а откак върнах каютата на мистър Оукс, не мога да го помоля да се изнесе, за да се скрия, нали?

— Ти ме видя целия — протестира Бо. — Защо и аз да не мога?

— Защото, скъпи съпруже, когато аз те гледам, не те поставям в опасност от изнасилване.

— Изнасилване ли е един мъж да люби жена си?

— Времето ще ти отговори, мили мой — отговори Сарина с лукава усмивка. — Засега бих искала да се обърнеш… моля те.

Бо понечи да се завърти, но не успя — беше станал слаб като бебе. Затова просто извърна лице настрани.

На следващата вечер Сарина усети, че състоянието на Бо става критично. Треската му се влоши остро и го обхвана делириум. В един момент той се разбесня, изпрати цял съд с вода на земята и измокри Сарина. Тя се замисли дали да не облече нощница, но в крайна сметка реши да го стори чак на лягане.

Бо най-сетне се укроти, но Сарина все още се разкъсваше между облекчението и лошите предчувствия. Пипна челото му с надеждата, че ще е по-хладно, но то сякаш не беше. Не искаше да рискува, затова се зае да го изстудява с мокри кърпи, докато не се увери, че състоянието му е като предния ден. Сетне изгаси всички лампи, освен една над койката и се сви на обичайното си място при него. Душевно и физически изтощена от непрестанната, денонощна тревога, тя се сгуши зад гърба му и намери любимото място за ръката си, странно успокоена от силните удари на сърцето под дланта й. Затвори очи и се отпусна в дълбок, благодатен сън.

Странни удоволствия може да намери човек в обятията на Морфей. Зърното й стана топло и влажно, докато една трескава ръка се пъхна под нощницата й, за да напипа меката й женственост. Тя се поддаде на напрегнатия натиск на любовника си от съня, отпусна се на възглавниците и го прие с разтворени бедра. Голото му тяло покри нейното и запали у нея страстен пламък. Тъпото проникване на една горяща мъжественост вътре в нея бе просто поредната ласка, която тя пое с готовност. После я прониза остра болка и Сарина се надигна сепнато, останала без дъх.

Прокара ръка през очите си, за да отмахне съня, но това, което тласкаше в слабините й, не бе сън. Беше Бо — трескав, в забрава и безумна страст. Тесните му бедра галеха нейните бавно и продължително като успокояваха шока от проникването, а вътре в нея, където бе членът му, трепнаха искри, които грейнаха в девствен копнеж. Подробните му обяснения отпреди седмици станаха съвсем ясни и тя реагира точно по начина, който й бе описал — издигна се към него, пое го целия и посрещна страстните му тласъци с готовност и желание да го задоволи напълно. Толкова дълго бе искал това от нея и ето че сега тя му се отдаваше цялата.

Тежкото му дишане отекваше в ухото й, а собствените й задъхани стонове сякаш се изтръгваха от самата й същност. Двамата се сливаха все по-пълно, докато накрая Сарина застена в очакване на някакво освобождение, което не можеше да си представи. Нарастващата й възбуда стана почти неутолима и тя заби нокти в гърба му. Сетне затаи дъх от удивление, когато започнаха да я обливат първите вълни екстаз. Искаше да почувства всичко и започна да се извива под него. Двамата изопнаха снаги в усилие да уловят всяко благодатно усещане в този поток от искрящ възторг. Беше невероятно, неповторимо — да се издигнеш над себе си в плетеница от тела. Сарина почувства как я обхваща трескава топлина и я посрещна дълбоко вътре в себе си като сграбчи потръпващите хълбоци на съпруга си и се издигна към него, за да не загуби и частица от усещането. Постепенно тласъците отслабнаха и Бо се отпусна до нея.

— Сарина, не ме изоставяй — промълви той.

Тя го прегърна и се усмихна през сълзи на радост.

— Няма, Бо.

Чувстваше забързания ритъм на сърцето му и тежкото му дишане върху лицето си. Не знаеше колко дълго останаха така. Клепачите й вече се затваряха, когато усети, че Бо се отдръпва от нея — обърна се, сви се под завивките и започна да трепери.

— Студено — прошепна той. — Много студено.

Страх обхвана Сарина, но когато се надигна и пипна челото му, й се стори, че е много по-хладно. Въздъхна с облекчение и едва тогава се погледна удивена. Вървите на нощницата й бяха развързани, дрехата висеше и разкриваше напълно гърдите и горната част на ръцете й. Малки капчици кръв бяха избили по бялата й кожа, издрана от брадата на Бо. Зърната бяха зачервени там, където ги бе смукал.

Странно, но всичко това се стори на Сарина прекрасно — като че ли тези малки наранявания бяха свидетелство за новото й положение на съпруга. В деня на сватбата им Бо бе невероятно нежен с чувствителните връхчета и не остави и следа, че ги е поемал в устата си. Ала под въздействието на треската бе забравил за всичко, освен това, към което се стремеше и което, макар и несъзнателно, бе й дал.

Тя го прескочи внимателно, за да не го събуди. Бо протегна ръка да я задържи, но тя се освободи и застана до койката. Гледаше красивия си съпруг и се чувстваше по-близка до него от когато и да било. Заслепена от нежност, коленичи до него и леко целуна ухото му, бузата, устните. И чак сега осъзна, че докато се бяха любили, той не я бе целунал нито веднъж. Като че ли бе избягвал това нарочно, което беше странно, защото винаги беше търсил целувките й със страст, поне от деня на женитбата им насам.

Бо я погледна замаяно изпод натежалите си клепачи, а Сарина седна назад с усмивка, без да прикрива гърдите си, докато погледът му ги обхождаше бавно. Той повдигна ръка към нея, но после затвори с въздишка очи и отново потъна в тежък сън.

По-късно Сарина се изправи и учудена почувства нещо лепкаво между бедрата си. Прегледа ги и откри, че това е собствената й кръв. Очите й се върнаха към далечния край на койката, където върху белия чаршаф имаше червени петънца. По Бо също личаха белези от ритуала, в който бе загубила девствеността си. Очевидно въпреки късния час и двамата се нуждаеха от къпане и чисти чаршафи.

Сарина облече чиста нощница и се зае да измие Бо и да смени чаршафите. Пръстите й погалиха нежно челото му и от гърдите й се изтръгна стон на истинско облекчение, когато откри, че кожата му е много по-хладна, отколкото през последните дни. Треската я нямаше. Дишането му като че ли беше по-леко и по-дълбоко. Тялото и устните му помръдваха лекичко. Тя се наведе и затаи дъх. Бо мълвеше тихо, повтаряйки като заклинание: „Сарина, не стой далеч от мен…“.

Остра болка прободе сърцето на Сарина. Той изобщо не си спомняше какво е направил. Нямаше да си спомня и когато се възстанови. А дали ще й повярва, ако се опита да обясни? Може би ще си помисли, че се е възползвала от него, докато е бил в делириум. Или, още по-вероятно, ще настоява да получава своето, докато бракът им не бъде анулиран.

Колкото и да я болеше от мисълта, че щом стигнат до Чарлстън, Бо веднага ще поиска анулиране, Сарина бе твърдо решена да не му пречи да възвърне свободата си. По-добре беше да го накара да смята, че нищо не се е случило, отколкото да го обвързва в един съюз, който й бе предложил само временно. Щеше да се чувства ужасно, но вярваше, че ще се разделят много по-лесно, ако той остане в неведение относно случилото се тази нощ. Решеше ли, че е задължен да направи нужното, без всъщност да я иска за съпруга… Сарина преглътна внезапния прилив на сълзи и прогони тази мисъл, защото сърцето й изстиваше още преди да я е изрекла дори наум.

Не! По-добре да се преструва, че нищо не се е случило. И макар това решение да я изпълваше с трепетно безпокойство, тя го затвърждаваше с всеки момент. С едничката мисъл да остави Бо да избере сам дали да продължи брака им, Сарина изми с любов вече отпуснатия му член и целуна ръцете, лицето и гърдите му през поток от сълзи. Сетне успя да го обърне, за да смени окървавения чаршаф с друг.

Тъкмо бе свършила с оправянето на леглото, когато чу в коридора стъпките на Били. Огледа се в ужас за място, където да скрие мръсните дрехи и забеляза долното чекмедже на скрина — там обикновено седеше моряшката мушама на Бо, вече суха и прибрана. С надеждата отсега нататък съдбата да ги възнагради с по-добро време и чекмеджето да остане неизползвано, тя сгъна чаршафа и нощницата, скри ги добре и вече затваряше, когато Били почука леко и попита трябва ли й за нещо или да си ляга.

— Треската на капитана премина, Били — извика Сарина през вратата. — Ще се оправи, така че спи спокойно.

Радостното му възклицание я увери, че новината го е направила истински щастлив.