Катлийн Удиуиз
Неуловимият пламък (13)

13

Портретът на Бо бе вдигнат на видно място върху статива, там бе прикован и погледът на Сарина, докато тя отпиваше чай в самотата на ателието си. Никой не знаеше колко копнее да види истинския мъж срещу себе си, но това сега нямаше да се случи. Той бе обречен да стане съпруг на Джърмейн и те без съмнение щяха да имат красиви, тъмнокоси деца, които щяха да имат пълното право над името на баща си.

Сарина премигна, за да прогони надигащите се сълзи и като въздъхна дълбоко реши, че няма да плаче повече, поне в следващия миг… или дори в по-следващия. Кора бе навън и внасяше дрехи, а заради излезлия вятър малки клончета и мъртви вейки постоянно удряха прозорците и падаха на покрива. Шумът бе престанал да сепва Сарина, защото тя бе далеч по-уплашена от бурята, която идваше към тях. Отгоре се трупаха тъмни облаци, светкавиците свистяха на назъбени ивици и ужасът й нарастваше заедно с тъгата. Тихият тътен на гръмотевиците ставаше все по-силен като следваше проблясъците светлина и придружен от летящите съчки и прахоляк, които обсипваха къщата, сякаш заобикаляше Сарина с безумна какофония от звуци. Тя не чувстваше нужда дори да провери, когато отново й се счу далечно почукване, защото само преди миг бе отишла до входа да види дали няма посетител, а намери само едно счупено клонче да трака по стръмния покрив. И все пак в мъглата на целия хаос я обхвана някакво ясно предчувствие, което я накара да остави чашата си върху чинийката. Искаше да се обърне и да потърси в коридора зад себе си познатите очертания, но знаеше, че ще бъде глупаво. Там нямаше никой. Бо Бърмингам бе изчезнал от нейния живот, както угасва пламъкът от свещта. А ако отиде в друг град, може би няма да се срещнат и случайно.

Сълзите замъглиха зрението й и въпреки усилията да ги възпре, те бързо се превърнаха в силни ридания и я разтърсиха цялата. С измъчен вой тя отмести чашата настрани, кръстоса ръце на масата, положи глава между тях и заплака горчиво.

Едно меко тупване на масата до нея стресна Сарина и тя се изправи слисана като в миг забрави сълзите. Не беше сигурна какво се е случило, но когато успя да прогледне през сълзи, видя малка купчинка разкъсани хартии, за които можеше да предположи, че са останки от документи. Вдигна единия любопитно и видя там собствения си подпис и този на Бо. После видя думата „анулиране“. Възможно ли бе? Но как?

Сарина се хвана за облегалката на стола, обърна се и видя висока фигура с широки рамене да се приближава към нея. Премигна като бършеше отчаяно сълзите си и успя някак да се изправи на крака, въпреки че треперещите й крайници заплашваха да я изоставят всеки момент. Сетне видя усмихнатото лице на Бо и протегнатите му ръце и пред нея сякаш се разтвори цялото небе. В миг вече летеше към прегръдката му и той я вдигна във въздуха. Обви ръце здраво около врата му. Смееше се и плачеше обезумяла и покри лицето му с целувки на екстаз. Сетне устните му се впиха в нейните и всичко се превърна в диво, ненаситно сливане. Сарина едва не припадна от радост, докато той я държеше в обятията си и бавно се въртеше в кръг по средата на стаята. Най-накрая тя се отдръпна, за да си поеме дъх.

— О, толкова ми липсваше! — прошепна тя като прокара устни по челото му и тънкия нос и ги притисна отново към неговите.

— Защо подписа документите? — попита Бо дрезгаво между солените й, примесени със сълзи целувки.

Сарина се облегна на ръцете му и се взря в него.

— Мислех, че искаш…

— Никога!

— Никога? — смръщи се тя объркана. — Но защо ги подписа?

— Защото изглеждаше, че ти така искаш.

— Но това беше само защото знаех, че няма да получиш анулиране, ако почакаме още. — Тя преглътна като се надяваше да не помрачи щастието им с това, което щеше да каже. — Знам, че не си спомняш да си ме любил по време на болестта си, но ние си направихме бебе, Бо, и състоянието ми става все по-забележимо.

Бо я постави на крака й и я обърна, докато силуетът й се очерта на затъмнената от бурята светлина, която струеше от прозорците. Ръката му последва меката извивка на корема й. Тя чакаше реакцията му с напрегнат трепет, а той започна да се усмихва, а после и да се смее.

— Много пъти исках да те питам дали съм сънувал всичко или наистина съм те любил. Спомнях си отделни моменти, но се страхувах отчасти, че фантазирам, а и се досещах какъв развратник ще ти се сторя с подобни въпроси.

— Изглежда, че бракът ни често е бил спъван от собствената ни неотстъпчивост. — Сарина наклони глава като се взираше в него. — Всъщност, по начина, по който Джърмейн си тръгна, след като ме огледа отблизо, си помислих, че ще те открие тутакси, за да ти каже новината.

Бо обви с ръце слабите рамене на съпругата си и отново я притисна към себе си.

— Да, така направи, но това само ми даде доказателство да те задържа. Да знаех по-рано, че носиш дете от мен, никога нямаше да се съглася на анулиране.

— Макар че така ще загубиш свободата си? — попита тя плахо.

— Свободата да върви по дяволите — отвърна Бо, а сетне подчерта: — Загубих всякакъв интерес към ергенуването скоро след като се оженихме. Започнах да те искам за жена завинаги, така и ще бъде от тук насетне.

— О, колко щастлива ме прави това! — възкликна Сарина радостно като обви с ръце кръста му и се сгуши.

— Тук ли е чичо ти? — попита той, докато притискаше буза към косата й.

— Не, излязъл е от няколко часа и наистина не знам кога ще се върне.

— Тогава ще му оставим бележка, ако не дойде, докато ти опаковаме вещите.

Сарина отново се дръпна, за да огледа загорялото му от слънцето лице.

— Къде ме водиш?

— У дома! В нашия дом, където ти е мястото.

— А картините ми…

— Вземаме всичко. Дошъл съм с каретата си и тя ни чака. Да приключваме, преди да започне да вали. — Не му се щеше да я пусне, но искаше и да я заведе вкъщи. — Къде са ти сандъците?

— Горе в стаята.

Бо я хвана за ръка.

— Покажи ми.

Сарина го придружи до горе — едно кратко изкачване, което все пак позволи малка съпружеска интимност. Тя положи мъничката си ръка върху по-голямата, която очакваше стегнатите й гърди и му се усмихна.

— Все още във форма, както виждам.

— Да — потвърди той дрезгаво като срещна погледа й и повдигна вежди въпросително. — Да нямаш нещо против аз да се възползвам от съпружеските си права?

— Ни най-малко, сър — промълви тя с усмивка, докато прокарваше ръка по тялото му и събуждаше удоволствие, от което той затаи дъх. — При условие, че и аз се ползвам със същите.

Бо отри нос в шията й с огромно облекчение.

— При всички случай, госпожо, но да не изоставаме тук, освен ако не искаме да изкараме учения акъл на чичо ти Стърлинг.

Стигнаха до спалнята й, започнаха да опаковат дрехите и скоро Бо вече мъкнеше сандъците й по стълбите. Върна се в стаята още веднъж и я откри да се опитва да вдига една от по-тежките чанти. Бързо я облекчи.

— Госпожо, колкото и да не ви се вярва, аз съм напълно способен да отнеса всичко, което сте опаковали, само ми дайте възможност — укори я той нежно. — Оттук нататък трябва да мислиш за детето ни и да се въздържаш от пренатоварване. Сега, докато взема останалите ти картини и неща, напиши бележка на чичо си и му кажи, че анулирането е прекратено, а ти идваш да живееш с мен като моя законна съпруга.

Сарина не се опита да потисне усмивката си.

— Слушам, капитане!

Бо й намигна и сам се усмихна широко.

— Добро момиче.

След по-малко от час вече бяха в каретата и пътуваха с пълна скорост. Когато пристигнаха у дома му, Бо помогна на съпругата си да слезе, а сам нарами един от сандъците. Сарина спря, за да погледне към къщата. В този момент вятърът брулеше няколко големи дървета наоколо, но тя не обръщаше никакво внимание на поривите, щом съпругът й бе наблизо. Къщата бе огромна, в стил крал Джордж. Заобиколена бе от прекрасна градина зад ограда от ковано желязо и бе разположена далече от улицата, за да осигури и усамотение, и спокойствие. Обшивките на стените бяха боядисани в бяло, капаците от двете страни на прозорците бяха в тъмнозелено, а предната врата — също в зелено, поръбена с бяло под ветрилообразния прозорец от кварц, който изобразяваше кораб с опънати платна. Като цяло къщата й напомняше за провинциално имение, въпреки че се намираше близо до оживените кейове на Чарлстън.

Сарина се усмихна на мъжа си.

— О, Бо, чувствам се като принцеса, която довеждат у дома й в замъка.

— В такъв случай, госпожо, трябва да бъдете въведена подобаващо — отвърна той като остави сандъка и направи знак на Томас да поеме останалите. Бо се обърна, вдигна жена си на ръце и леко я пренесе до вратата. Дъждът започваше наистина.

На входа я остави на крака.

— Защо не поразгледаш, докато с Томас внесем нещата ти? Ако нямаш нищо против, ще оставя рисунките и платната в кабинета ми. Можеш да работиш там, ако намериш светлината за подходяща.

— Но няма ли да те смущавам?

— Може би, но то ще е затова, защото ще се отдавам на второто си най-любимо занимание… да те гледам.

Сарина се изкиска.

— Няма нужда да питам кое е първото.

— Идва след малко — обеща й той пламенно.

Тя изтича да отвори вратата на Томас, който се бореше с най-големия й сандък. После, когато Бо и кочияшът се върнаха в каретата за останалия багаж, тя огледа разкошната, изискана обстановка. Сарина не можеше да си представи, че няма да хареса интериора, защото и Бо посвоему бе художник с изключителни способности. Имаше набито око за мебелировка и украса и използваше таланта си добре. Преддверието с под от мрамор, изпъстрен в разцветки на бялото, сивото и пурпура, стигаше до просторната, прохладна всекидневна — там стълбище от полиран махагон се виеше над преплетени бели оси, които се събираха изискано на втория етаж. Дървесината вътре бе боядисана в бяло, допълваше я изобилна зеленина. Където и да погледнеше, срещаше килими от Обюсон и мебели от Чипъндейл, кралица Ана и всякакви подобни красоти.

Сарина се върна още веднъж към входа и го задържа отворен за двамата мъже. Те внесоха последните сандъци, чанти и картини точно навреме, защото дъждът, понесен от вятъра, бе започнал да шиба прозорците. Томас изтича да паркира каретата отзад и остави Сарина да затвори вратата зад него. Тя се обърна към мъжа си с жизнерадостна усмивка.

— На една съпруга не й остава нищо друго, освен да гледа смаяна — каза тя с гордост. — Интериорът е даже по-прекрасен от екстериора.

— Искаш ли да видиш спалнята? — подкани я Бо с дяволит поглед.

Очите й блеснаха, докато го изгледа от глава до пети.

— Само ако желаеш да ми я покажеш.

— Аз желая да ти покажа много повече — увери я той през смях. — Но Филип е в кухнята и ще иска да те види, преди да те замъкна горе. А както копнея за теб, може и една седмица да не те пусна да излезеш. И определено няма да позволя никакво прекъсване, преди да съм задоволил всеки свой копнеж. — Бо пристъпи, а съпругата му повдигна лице очаквателно. Той положи нежна, топла целувка на устните й и я подкани дрезгаво: — А сега побързай, любов моя. Отиди да видиш Филип, докато ти занеса багажа горе. Сетне ще бъдем заедно насаме.

Целувката бе толкова сладка, че Сарина пожела още и се вдигна на пръсти, за да си открадне друга. Съпругът й я възнагради с готовност, този път много по-чувствено.

Очите на Бо блеснаха, докато я гледаше как замечтано се отправя към кухнята. Можеше само да се чуди на огромната промяна, която бе настъпила, откак бе пристъпил прага на чичо й.

Бе почукал на вратата, но бе останал без отговор и когато най-накрая се бе престрашил да влезе и да прекоси преддверието, бе намерил съпругата си седнала на една маса в задната стая да се взира обезсърчено в портрета му. Напомни му на малко дете, на което са се скарали жестоко. Приведените рамене на стройната й фигура внушаваха поражение. Очакваше тя да се обърне, след като се бе изправила, защото със сигурност бе усетила присъствието му, но това, което последва, едва не разкъса сърцето му. Не можеше да си спомни някога да е чувал жена да ридае с толкова мъка и тъга.

Развеселеният й глас сега идваше от коридора към кухнята.

— Филип? Къде си?

— Мадам Бърмингам? — извика готвачът удивен. Той изтича в коридора и като я видя, взе двете й ръце в своите и ги обсипа с целувки на щастие. — О, отлично е да ви видя, мадам. — Предпазлив какво ще каже, когато съпругът й е у дома, той мина на родния си френски и започна да й доверява, че капитанът почти е потънал в отчаяние без нейната топлина и светлина, която да озарява живота му. — Той не искаше да яде, мадам, и пиеше много повече от всеки друг път. — Сетне с разбираща усмивка и трепване на вежди Филип въздъхна: — Ах, l’amour.

— Сарина? — извика Бо не след дълго отгоре.

— Идвам — отговори тя радостно и изпрати въздушна целувка на готвача, докато излизаше през въртящата се врата. Бурята вече ги бе връхлетяла, но тя едва я забелязваше, докато бързаше по коридора. Бо я чакаше на площадката на стълбите и когато тя се появи, той протегна ръка, за да ускори полета й. Прозорците зад него гледаха към струпващите се черни облаци. От време на време небето се прорязваше от ивици светкавица, които завършваха в страхотен гръм. Вятърът бе все така страшен, но въпреки че се страхуваше от подобни катаклизми, Сарина не мислеше за нищо, освен за обятията на съпруга си.

Бе останала без дъх, докато стигна, но блясъкът в очите й издаваше истинската причина. Бо я хвана за ръка, отведе я в голямата спалня на дома си и бутна вратата зад тях. Посегна да заключи и като се облегна на яката дъска, я привлече в прегръдките си и започна да я целува с цялата страст, която бе запазил за нея. Пръстите му освободиха косата й, сетне той я вдигна и я занесе до леглото. Остави я на крака и двамата тутакси се разсъблякоха с трескава бързина. Скоро стояха в цялото великолепие на голотата си. Ръцете на Сарина се движеха по силното му тяло с възхищение, докато той галеше меките й гърди и ги обсипваше с жадни целувки. В следващия миг се прегърнаха и паднаха на дюшека. Този път нямаше дълга и мъчителна прелюдия, защото Бо бе преминал през болезнено въздържание и не искаше нищо да възпре тяхното сливане. Жената до него го желаеше с цялото си същество, а той бе твърд и готов. Целуваха се, вкусваха един от друг и се докосваха, а от устните им се изтръгваха задъхани възгласи на удоволствие, докато дръзко претърсваха познати територии. Сетне Бо я облада, както първият мъж — първата жена, и отне дъха й с огнената си страст. Насред акта той си спомни всичко като в някакво ново пробуждане — задъханото й дишане в ухото му, ноктите й, забити в гърба му, копринените й бедра, преплетени с неговите… точно, както си бе мислил, че сънува.

Въпреки че отвън бурята продължаваше да беснее, те лежаха в прегръдките си, целуваха се, докосваха се и шептяха. Бо най-накрая я попита за това, което вече подозираше, че е истина. Сарина потвърди, че не бе сънувал и тя наистина бе стояла край леглото му през онази нощ и се бе опивала от новото си положение на съпруга. Той й спомена и за многото пъти, в които се бе опитвал да я разпита, но тя бе отказвала. Сарина бе искрено ужасена от безбройните си грешки. Ако не бяха те, двамата щяха да се насладят на брачната интимност още преди месеци.

Тя се сгуши до него и започна лениво да гали гърдите му.

— Мразиш ли ме за това, което почти успях да причиня на нас двамата?

— Да те мразя? — Бо не вярваше на ушите си. — О, небеса, жено, не разбра ли досега колко много те обичам?

Сарина полегна на гърдите му и се взря в красивото му лице.

— И това не са само похотливите ти инстинкти?

Ръката му погали голия й гръб.

— Ако бяха те, скъпа моя, щях да мога да се задоволя с всяка жена, но аз исках само теб… Ти държиш ума ми в плен, откак те положих на леглото си и те притиснах близо до сърцето си.

— Имаш предвид деня, в който се оженихме.

— Не, нощта, в която те донесох на борда на кораба ми.

— Толкова отдавна?

— Да.

Сарина прокара пръст по твърдите възвишения на мускулестата му гръд.

— Трябва да знаеш, че бях влюбена в теб още като дете.

Тъмните му вежди се повдигнаха леко.

— Винаги съм си го мислел, но ти ме накара да повярвам в обратното, когато не пожела да имаш нищо общо с мен.

— Страхувах се, че ще ме намразиш, ако забременея. Щеше да се почувстваш задължен да постъпиш като джентълмен…

— Значи предпочиташе да оставиш детето ни без баща, пред това да ми кажеш, че си забременяла? Госпожо, трябва да сте ме мислили за грубиян, за да стигнете до такива крайности, криейки този факт от мен.

— Как бих могла да те помисля за такъв, след като съм сигурна, че слънцето изгрява и залязва само за теб?

Без повече думи Бо я сграбчи, притисна я към леглото, а той самият се изправи на лакът над нея. Погали нежно гърдите й и забеляза още веднъж колко са се втвърдили от бременността. Ръката му се придвижи надолу, за да обследва нежно заобления й малък корем и потвърди още веднъж, че бе истина — тя носеше дете от него. Той нямаше нужда от повече доказателства, но твърдият възел, който се оформи под дланта му накара и двамата да се засмеят. Той се плъзна по леглото и притисна лице до корема й, за да послуша.

— То рита — засмя се Сарина и придвижи ръката на съпруга си до мястото. — Усещаш ли го?

— Да — отвърна той и също се засмя, когато притисна устни до тази точка. — Първа целувка от татко.

Целувката бе последвана от още една и скоро устните и езикът му се придвижиха нагоре по тялото на жена му, за да се слеят с нейните в чувствен съюз, който ги преизпълни с желание. Ласките и трепетните целувки разпалиха пламъци и Бо се търкулна, като я привлече върху себе си. Сарина затаи дъх при усещанията, които се надигнаха у нея, докато той я нагласяше върху твърдия си член и насочваше бедрата й да погалят дълго и продължително слабините му. Устата му жадно намери зърното й, а огньовете на страстта се издигнаха още по-високо и заличиха задръжките й. Тя пъхна ръце под тежките си къдрици, повдигна ги над главата си и прикова погледа му. Устните й се извиха в чувствена усмивка, а бедрата й се движеха бавно и вълнообразно, точно като на танцьорка пред арабски принц. Горещият пулсиращ пламък вътре в нея накара кръвта й да препуска, докато движенията й станаха по-съсредоточени и силни. Ръцете му сграбчиха гърдите й, докато той се издигаше под нея и скоро страстта им ги пришпори към върха, докато стоновете стихнаха и се превърнаха в меки, благодатни въздишки на удовлетворение.

Бо бе сигурен, че никога преди не бе изпитвал подобно блаженство. Знаеше също, че и за цялата свобода на света не би разменил това, което държеше в ръцете си — своята съпруга и другарка за цял живот. Тя бе очарователно изобретателна в невинността си и той можеше да си представи, че с малко повече опит би могла да се превърне в съвършената любовница.

— Как смяташ, би ли могла да ме придружиш на друго пътешествие, след като детето ни се роди?

Сарина не трябваше даже да мисли върху въпроса му.

— О, да. Това ще бъде божествено… тоест, ако пак не ме хване морската болест.

Пръстът му очерта бледорозовото й зърно.

— Мислех, че почти си преодоляла това след последния пристъп.

Сарина му се усмихна.

— Не мисля, че точно това неразположение бе причинено от морското вълнение, любов моя. До този момент вече бях започнала да подозирам, че съм бременна.

— Още едно пътешествие, госпожо, и „Дързост“ вече ще се командва от господин Оукс — обеща той. — Намерих нещо, което обичам много повече от плаването до далечни страни. Искам да бъда, където си и ти.

Тя отново вдигна поглед към него и се взря в лицето му.

— Но какво ще правиш, ако се откажеш от плаването?

Бо се засмя.

— Ще си стоя вкъщи и ще те любя.

Сарина отново погали мускулестите му гърди.

— А когато не правиш това?

— Чичо ми иска да му помогна в параходното му дружество. Двамата му сина не показват до този момент голям интерес. По-големият определено предпочита да управлява плантацията им. Чичо Джеф казва, че ще ме направи пълноправен съдружник, ако искам. Но пък, разбира се, собственият ми баща ще иска да му помагам в плантацията.

— И няма да ти липсва морето?

— Не и ако ти си до мен.

Тя се сгуши до силното му тяло и промърмори сънливо:

— Тогава ще се постарая да направя живота ви на брега възможно най-интересен, сър.

— А аз ще се опитам да сторя същото за вас, госпожо — промълви той и я целуна по челото.

Бо скоро чу мекото, равномерно дишане на младата си съпруга и осъзна, че тя е заспала в обятията му. Много внимателно той придърпа завивката отгоре им, затвори очи и се отпусна в сладка, успокоителна дрямка, най-спокойната от много време насам.

 

 

Лекото почукване на вратата изтръгна Бо от сънища, които много приличаха на онези отпреди няколко часа. Той се отдалечи внимателно от жена си, нахлузи си панталоните, мина бос по килима и открехна вратата. Филип стоеше на прага с вид на съжаление.

— Excusez moi, Capitaine, но баща ви е тук. Помолих го да ви изчака в кабинета.

Бо кимна сънливо.

— Кажи му, че слизам веднага. Ще ни направиш ли малко кафе?

— Oui, Capitaine.

Като затвори вратата, Бо тръгна към банята, плисна студена вода на лицето си и си уми зъбите. Слезе долу, както си бе облечен.

Да не беше посивяването по слепоочията, което контрастираше красиво с черната му коса, Брандън Бърмингам можеше да мине за двадесет години по-млад. Загорялото му от слънцето лице изглеждаше удивително лишено от бръчки, имаше само няколко по ъгълчетата на зелените му очи с черни ресници. Високата му фигура с широки рамене беше все още здрава и мускулеста, свидетелство, че живееше активно и работеше упорито.

Брандън гледаше през прозореца намръщеното небе и размишляваше относно това, което трябваше да каже на сина си. След посещението на професор Кендал той бе премислил нашироко собствения си живот, особено момента, когато бе заплашен от тежки последствия, ако откаже да постъпи правилно по отношение на бременното момиче, чиято девственост бе отнел, вярвайки погрешно, че е проститутка. Заплахата възбуди гнева и яростта му, които после изля върху Хедър скоро след като се ожениха. Той осъзнаваше факта, че синът му бе наследил не само външния му вид, но и темперамента му. Именно затова знаеше, че не силата ще подейства в деликатната ситуация с наследника му.

— Добър ден, татко — промърмори Бо и потисна прозявката си, докато минаваше през отворената врата на кабинета си.

Веждите на Брандън се повдигнаха в остро учудване, когато се обърна към сина си и видя, че той е само наполовина облечен.

— Късничко е да ставаш сега от сън, синко. Болен ли си?

— Не — поклати глава Бо. — Просто исках да се наспя. Снощи будувах до сутринта.

Макар да не беше твърде горд от този факт, Брандън знаеше също, че синът му следваше собствените му стъпки и съвсем не си представяше, че е въздържател относно алкохола и жените. Изглеждаше разумно да се предположи, че първородният му е бил твърде зает да задоволява тези свои нужди през изминалата нощ.

Филип влезе със сребърна табла със сервиза за кафе и след като наля на мъжете по чаша, излезе.

Брандън изпи своята бързо и се изкашля. Не знаеше точно откъде да започне. Спря се на по-директен подход.

— Професор Кендал дойде да ме види днес.

— Ами? — Веждите на Бо се събраха слисано. — Какво искаше от теб?

— Да поговорим, главно за теб. Когато дойде да оставиш картината на Сарина, не спомена, че си се оженил за нея. Защо?

Бо отпи още една глътка от топлата напитка, преди да вдигне голите си рамене.

— Не исках мама да има излишни надежди, след като предстоеше разтрогване.

Брандън бе обяснил на съпругата си положението, поне доколкото му го изясни Стърлинг от своя гледна точка. Що се отнася до Хедър, за нея проблемът около Бо бе само един: прекарваше твърде много време далеч от Чарлстън. Иначе просто не можеше да сгреши, поне не в нейните очи. Тя бе сигурна, че той ще постъпи правилно спрямо Сарина, но Стърлинг бе настоял Брандън да поговори със сина си, защото нито един джентълмен не би се осмелил да иска разтрогване, след като е консумирал брака си.

— Майка ти винаги е имала добро мнение за Сарина. Всъщност, ще й хареса много, ако задържиш това момиче за своя съпруга.

— Искаш да кажеш, че си обсъдил всичко с нея? — попита Бо удивен. Знаеше добре какви изводи би могла да си направи майка му, след като добрият професор бе отишъл и бе изприказвал всичко за очакваното анулиране.

Въпреки напрежението, което чувстваше в този момент, Брандън успя да се засмее.

— Съжалявам, ако това те стряска, Бо, но трябва да си разбрал досега, че има много малко неща, за които с майка ти не говорим.

Бо отдавна знаеше, че родителите му са много близки. Обичаха се толкова силно, че с годините бе започнал да вярва в невъзможността сам да завърже подобна връзка. Ала откак Сарина бе влязла отново в живота му, мнението му се промени. Осъзнаваше също, че родителите му имаха навика да обсъждат въпроси, свързани със семейството. При това положение обаче му се струваше, че баща му трябваше да се посъветва първо с него и тогава да тревожи майка му.

Брандън изгледа сина си, преди да каже внимателно:

— Мисля, че ти и сестрите ти сте наясно, че майка ти и аз сме много привързани един към друг, но това не е било винаги така.

Мина време, преди Бо да осъзнае думите на баща си и да усети леко бодване в сетивата си. Докато живееше у дома си, дочуваше някакви далечни намеци за нещо, което се бе случило в самото начало на брака на родителите му, а може би даже и преди. Чичо Джеф изглежда обичаше да дразни брат си със случилото се тогава, но никой не си бе правил труда да обясни на потомството на този съюз и колчем Бо попиташе за какво става въпрос, му казваха, че някой ден баща му ще му разкаже. Чувстваше, че този ден е дошъл.

— Какво стана всъщност? — попита Бо предпазливо като вече не бе сигурен, че иска да знае. Отмести чашата с кафето настрани и посвети на баща си цялото си внимание.

Брандън отстъпи, застана до прозореца и отново погледна дъжда, който шибаше стъклата. Въздъхна и най-накрая се обърна към сина си.

— В един момент бях принуден да постъпя джентълменски с майка ти и в резултат, моята собствена неукротима гордост причини сериозен конфликт помежду ни. Хедър очевидно се страхуваше от мен, а моето упорство и гняв бяха причина за голяма част от този страх.

Бо се втренчи в баща си като не вярваше на ушите си.

— Искаш да кажеш, че мама е била бременна с мен, преди двамата да се ожените?

Даже след толкова много време Брандън все още се изчервяваше и натъжаваше при мисълта за това, което бе причинил на младото момиче, доведено на кораба му.

— Да.

През целия си живот Бо никога не бе изпитвал по-голям шок. Знаеше, че родителите му са човешки същества. Даже сега можеха да бъдат изненадани по време на интимна прегръдка или страстна целувка, но изглеждаха толкова почтени и представителни, че той бе потресен как преди време двамата са прекрачили приетите граници на морала.

Бо много внимателно попита баща си:

— Да не би да ми казваш, че мама ти е била любовница, преди да ти стане съпруга?

— Съвсем не! — Брандън поклати глава, за да подчертае това. — Това желаех от нея, след като преспахме заедно, но тя не искаше и да чуе. Наместо това избяга от мен. Не, беше съвсем различно… — Той замълча като разбра, че сигурно вече се оплита. Трябваше да започне отначало. Пое дълбоко дъх и се гмурна в най-мръсната част на историята. — Току-що бях акостирал в Лондон и се нуждаех от женска компания. Хедър била доведена в града чрез измама и заплашена с насилие от брата на леля си. Била убедена, че е убила мъжа при самоотбрана и избягала от страх. Двама от хората ми я намерили, докато се е мотаела на пристанището и я сбъркали с това, което тя определено не беше.

— Но когато си разбрал грешката им, ти…

— Не разбрах, че е девица, докато вече беше твърде късно. И даже тогава вярвах, че е накарана да продаде честта си… — Кожата му почервеня чувствително. — Трябва да е очевидно какво съм си помислил. Както и да е, задоволих желанието си и действах непочтено, даже когато я карах да остане с мен. Тя избяга и следващия път, когато се яви пред мен, удовлетворение искаха не само леля й и чичо й, но и един влиятелен големец, които можеше да попречи на отпътуването ми от Англия. Не можех да направя нищо друго, освен да се подчиня на желанията им. Изкарах негодуванието си на Хедър, като я накарах да се ужасява само като ме види. Казах й, че ще зачета факта, че носи дете от мен, но във всички останали аспекти тя няма да ми бъде съпруга. Стоях на разстояние и се кълнях, че никоя жена няма да ме сломи. — Той се засмя остро. — Само дето колкото повече време бях близо до нея, толкова повече я желаех и най-накрая всичко това се превърна в мъчение. Тя бе всичко, за което бях мечтал у една жена и все пак едва когато ти се роди, се предадох на това, което желаеше сърцето ми. През това време аз не докоснах друга жена, нито пък след това…

Бо не можеше да се сдържи. Смехът му бе твърде силен, за да си замълчи и избухна на вълни, а баща му се сви от неудобство. Въпреки че Брандън Бърмингам му беше баща, Бо осъзна, че той е мъж като него — огнена натура и отявлен ценител на удоволствията, която една жена може да дари. Фактът, че бе стоял на разстояние от красивата си съпруга близо година, бе направо потресаващ.

— Причината, поради която ти казвам това — продължи Брандън с тъжна усмивка, — е да те предупредя да не изпаднеш в глупостта да направиш същата грешка със Сарина. Стърлинг Кендал ни увери, че племенницата му е почтена млада жена, влюбена в теб. Но той подозира силно, че тя носи дете от теб и по някаква си своя странна причина няма да ти каже, даже и това да значи детето да се роди незаконно след разтрогването. Ако ти наистина вярваш, че тя е бременна от теб, тогава питай внимателно сърцето си добре, преди да изоставиш потомството си и майката на последствията, които със сигурност ще изтърпят.

— Настъпиха някои промени, за които мисля, че трябва да знаеш, татко…

Думите на Бо бяха грубо прекъснати от високия, настоятелен звук на чукалото на входа, последвано веднага от отчаяните уверения на Филип, че идва. Когато вратата се отвори, един глас изръмжа сърдито от преддверието.

— Къде е той?

— Excusez moi, monsieur. Искате да кажете, le capitaine? — попита Филип малко високомерно като че ли бе силно обиден от безцеремонното отношение.

— Capitaine, така значи! Имам по-добри имена за този презрян негодник!

— Ще видя дали le capitaine си е у дома — отговори готвачът надуто. — Само да се представите…

— Кендал! Професор Кендал!

Като чу това име, Бо изхвърча от кабинета, последван от баща си и направи знак на Филип да пусне посетителя. Сивокосият професор изглеждаше очевидно смутен, докато крачеше през фоайето. Като видя Бо, той се приближи към него със святкащи очи. Гневният сблъсък изглеждаше неизбежен, така че Филип бързо се върна в кухнята, защото не се съмняваше, че неговият капитан ще се справи със ситуацията без никаква помощ.

— Племенницата ми е забягнала в неизвестна посока! Опаковала си е вещите и е изчезнала като опарено кученце! — До този момент Стърлинг Кендал се бе приближил достатъчно, за да мушне с пръст голите гърди на Бо, докато питаше гневно: — Вашето дете носи, нали?

— Да, но…

— Сигурен съм, че Сарина е избягала в друг град — беснееше Стърлинг и не оставяше на по-младия мъж възможност да обясни. — Не ще я виня, задето не иска да понесе унижението да носи ваше дете и да няма име, което да му даде. Самата идея, че при тези обстоятелства в главата ви се върти анулиране на брака ме кара да се срамувам, че някога ви сбърках с почтен джентълмен.

— Бо? — извика разтревожено приглушен женски глас отгоре. — Къде си?

Бо се досети, че жена му се е уплашила от бурята, след като е останала сама и вдигна глава, за да може гласът му да стигне догоре.

— Тук, долу.

Стърлинг обаче си направи собствени заключения и като се обърна към Брандън, каза с подигравателно презрение:

— Нищо чудно, че синът ви не е искал да се обвързва с племенницата ми. Твърде много е зает да се забавлява с други жени.

Брандън бе изненадан точно колкото и професорът и изгледа сина си с подозрително вдигнати вежди.

Бо протегна ръка към вътрешната врата, през която той и баща му бяха минали само преди миг.

— Професор Стърлинг, бихте ли били така любезен да дойдете в кабинета ми, където да обсъдим въпроса разумно…

— Не искаш ли да се върнеш при малката си женичка? — попита Стърлинг саркастично.

— Тя няма да избяга — увери го Бо небрежно. — А сега, моля ви, влезте тук и да поговорим.

Брандън не беше сигурен, че не трябва да се присъедини към Филип като се имаше предвид изпитанието, пред което се бе изправил синът му, но когато Бо му направи знак да го последва, той се подчини неохотно. Мина последен през вратата и не се опита да я затвори, а се разхождаше нервно.

— Не намерихте ли бележка от Сарина? — попита Бо като се обърна към професора.

— Не знам за такава — сопна се Стърлинг.

— В кабинета ви…

— Пълен хаос, след като един клон е счупил прозореца и всичките ми книжа са разпилени из къщата. Толкова бях разтревожен за Сарина, че само заковах прозореца. Ако племенницата ми е оставила някаква бележка, може би ще минат седмици, преди да я намеря.

Бо погледна към баща си, който сякаш не можеше да се успокои. Може би обвиненията на Стърлинг го засягаха твърде пряко, за да се отнесе спокойно към това, което човекът казваше.

— Бо? — долетя отново приглушеният, треперлив женски глас, този път от салона.

— В кабинета — отвърна той като разбра, че Сарина го търси из къщата.

Стърлинг стана, като промърмори кисело:

— По-добре да си вървя, за да се върнете при малката си приятелка.

Бо му махна с ръка да седне отново.

— Мисля, че трябва да се срещнете с тази малка приятелка. — Той излезе и махна на жена си.

— Ела тук, любов моя. Искам да те представя на един човек.

— Но, Бо, не съм облечена — възпротиви се Сарина шепнешком и вдигна яката на халата около врата си. Краката й бяха боси, а разрошената й дълга коса също не бе в най-добрия си вид. — Не мога да се срещам с никого в този вид.

— Настоявам — обяви той и протегна ръка. Когато тя се приближи, той я прегърна през кръста и я въведе в кабинета.

— Сарина! — ахна чичо й като я видя. Стана веднага и я огледа удивен. После погледна и Бо и осъзна колко неподходящо е облечен по-младият мъж. Очевидно бе какво са правили двамата следобеда. Той се обърка, а лицето му пламна. — Изглежда, че сме ви смутили.

— Сарина, да ти представя баща ми — рече Бо и се обърна към баща си. — Татко, това е жена ми Сарина.

Тя срамежливо събра краищата на широкия халат и се поклони нервно.

— Радвам се да ви видя отново, господин Бърмингам.

— Ох, дявол да го…

Бо се изкашля и се усмихна на баща си, който обикновено се опитваше да се въздържа пред млади дами. Брандън очевидно съжаляваше — усмихваше се кисело, а веждите му се надигнаха дяволито.

— Трябва да е семейна черта — забеляза Сарина със закачливо пламъче в очите.

— Пред теб е този, от който съм се учил — увери я Бо.

— Съжалявам, Сарина — извини се Брандън като се наведе и се поклони леко. — На моя син явно му прави удоволствие да ми изкарва акъла.

Тя се засмя съчувствено.

— И аз съм преживяла същото, сър.

— Казваш, жена ти — включи се Стърлинг и привлече вниманието им. — Значи ли това, че разтрогването е отменено?

— Да — потвърди Бо с усмивка. — И много съжаляваме, че не си получил бележката ни. Дойдох да взема Сарина този следобед и й помогнах да си опакова нещата. Тя сметна за необходимо да остави посланието в кабинета ти, но кой знае къде е сега.

Той спря за малко като видя обърканата гримаса на съпругата си и обясни какво се е случило. После насочи вниманието си пак към чичо й.

— Мисля, че трябва да знаете, че нито Сарина, нито аз сме искали да се разделяме, но и двамата се бяхме объркали какво иска другият. Извиняваме се, задето сме те обезпокоили, и ние се тревожихме много.

— Ще трябва да кажеш на майка си всичко сам — намеси се Брандън. — Утре вечер на вечеря няма да е много скоро. Ако имаш други планове, по-добре ги отмени. Майка ни няма да приеме да не се срещне с новата си снаха много, много скоро.

Бо се засмя.

— Ще излизаме, татко.

Брандън пристъпи напред, взе ръката на Сарина и галантно я целуна.

— Гордеем се с теб, скъпа.

— Благодаря, господин Бърмингам.

— По-добре „татко“ — увери я той. — Бо е единственият, който ме нарича така, така че ти разрешавам и ти да се присъединиш. — Красивите му устни трепнаха насмешливо, той й намигна и добави весело: — Това момче обича да ме кара да се чувствам стар от време на време, за да пробва характера ми, но знае, че това е пълна глупост.

Сарина сложи ръка на устата си, за да потисне смеха, но това не помогна, защото Бо отметна глава и се закикоти на свой ред. Скоро всички се прегърнаха и се предадоха на радостта заедно със Стърлинг Кендал.