Катлийн Удиуиз
Неуловимият пламък (11)

11

„Дързост“ наближи Чарлстън една сутрин към края на януари. Сарина се осмели да излезе на палубата на зазоряване и се протегна да види, макар и мъничка част от града през мъглата, която се спускаше потискащо над брега. Морските птици летяха като гостоприемни приятели, възкачваха се на белите качулати вълни, които се разбиваха в носа, но докато ги гледаше как лудуват, тя можа само да отбележи контраста между тяхното безгрижие и собственото си нарастващо отчаяние.

Ветровете донесоха свежест, слънчевият диск започна да се издига и мъглата се разпръсна. Сарина се сгуши още по-плътно в кадифената си наметка — не искаше да позволи хладните пориви да я накарат да избяга през глава в топлата си каюта. Вместо еуфория от завръщането у дома тя чувстваше само нарастващо облекчение, че пътуването е към края си. И все пак прие гледката, а погледът й се плъзна по блестящите бели плажове, опасващи главния проток към чарлстънското пристанище. Пое дълбоко дъх и вдъхна аромата на огромните, величествени кипарисови и мангрови гори, растящи по брега, който се носеше към тях с брулещия вятър.

Не осъзнаваше до каква степен й бяха липсвали родните краища до момента, в който очите й се спряха на познатите кътчета. Шокът от загубата на родителите й и благодарността към Лидия бяха засенчили спомените от родината през изтеклите години и тя ги бе заключила дълбоко в сърцето си. Сега восъкът бе счупен, спомените прииждаха и я изпълваха с укрепително спокойствие. Пътуването бе наистина дълго — то мина не само през океана, но и през годините на собствения й живот. Ала най-накрая всичко свърши и щом стъпеше на брега, за нея щеше да започне ново пътешествие — тя щеше да се опита да намери своето място в земята, където бе израснала.

Едно познато предчувствие обхвана Сарина. То бе безпогрешно както винаги, тя се обърна със стаен дъх и видя как Бо я гледа отблизо. Носеше шапката, с която тя бе свикнала през последните няколко седмици. Тя бе килната небрежно на красивата му глава, а под нея вятърът брулеше късите черни кичури по слепоочията му. Беше благоволил да облече палто, може би заради Сарина, и изглеждаше все така възхитителен и царствен, колкото винаги бе бил и без съмнение, щеше да бъде. Само като го гледаше, тя чувстваше как сърцето й почти ще изскочи от гърдите — то реагираше на присъствието му, както винаги бе правило и, без съмнение, винаги щеше да прави.

— Изглеждаш замислена — предположи Бо на глас като се приближи и облегна лакти на перилото. — Не се ли радваш, че си у дома?

— О, разбира се — отвърна Сарина и успя да се усмихне по начин, който той не бе виждал през последните седмици. — Но не мога да не се почувствам чужда тук, след като съм отсъствала толкова време. — Пулсът й продължи да бие учестено, тя откъсна поглед от красивия си съпруг и се втренчи решително в разкриващата се брегова линия. — Чудя се колко ли се е променило всичко, откакто заминах. Дали въобще ще мога да позная града, който някога посещавах?

— Не мисля, че ще имате трудности, мадам. Не се е променил кой знае колко.

— Надявам се. — Повече се опасяваше, че ще се почувства чужда на хората, които обитаваха този район, но тя избягваше да споменава това. Чичо й щеше да я посрещне с отворени обятия, сигурна беше, но той бе затворен и необвързан човек, който преживяваше прекрасно в компанията на книгите си, когато не преподаваше. Що се отнася до едновремешните й познати, тя знаеше, че всичките й приятелки от детинство ще бъдат пораснали и без съмнение заангажирани с най-различни дела и обичайните за младите жени стремежи. Някои ще бъдат женени, вероятно и с дете на път…

Сарина трепна при мисълта за собственото си семейно положение и отнесено приглади с ръка роклята си отпред там, където меко се събираха полите. Разсеяният оглед спря внезапно, когато тя осъзна, че Бо я наблюдава с любопитна физиономия.

— Семейството ти няма ли да те посрещне в Чарлстън? — попита тя нервно и се обърна по посока на вятъра, за да охлади руменината по бузите си.

Бо бе сигурен, че в момента жена му изглежда по-уплашена и от малко котенце пред куп страшни кучета. Повдигна широките си рамене равнодушно и отвърна:

— По-голямата част сигурно е в Хартхевън, така че едва ли са известени, че корабът ми акостира. Ще отида да ги видя по-късно, когато се настаня. Имам подаръци за тях, а и майка ми, разбира се, няма да е във възторг, ако остана в града и не им се обадя, че съм пристигнал.

— Мистър Оукс каза, че тук очакват пристигането ти и обикновено те връхлитат тълпи, които искат да узнаят какво си донесъл. Сигурна съм, че ако е така, ще ти трябва малко време да се измъкнеш. — Сарина направи съзнателно усилие да изглежда безгрижна и добави: — И ако е така, Бо, мисля, че трябва да обсъдим как ще действаш относно анулирането.

На Бо му се щеше да предложи да си дадат известно време, да премислят взаимоотношенията си и тогава да се разделят. През този период той възнамеряваше да попита чичото на съпругата си дали не може да я поухажва като всеки нормален момък с мисъл за брак. С този план удиви сам себе си в светлината на предишните си клетви, но просто не можеше да си представи да загуби момичето. И наистина, самата идея, че ще я заплени някой друг просто го гризеше отвътре.

— Ще имаме достатъчно време да обсъдим всичко това по-късно, Сарина. Аз не бързам.

Сарина пое дълбоко дъх и си наложи да бъде спокойна. Краткият съпружески живот с Бо Бърмингам със сигурност си имаше недостатъци, но само защото бракът им бе обречен да свърши. Знаеше, че колкото повече отлага, толкова по-тежко ще й се отрази, когато дойде време да подпише документите. Действително, измъчена както в момента, тя ясно си представяше емоционалното сътресение, което щеше да преживее, ако започне да се надява, че бракът им ще продължи, а го види напълно разрушен по-късно. Не можеше да продължи вечно със студената, надута маска, която бе надянала, откак го помоли да не ги смята повече за женени. Най-сетне, разбира се, непрекъснато си припомняше и една друга причина, за която се стараеше дори да не мисли, когато се разискваше въпросът за анулирането. Иначе заплашваше сериозно спокойствието си. Ето защо промълви тихо:

— Може би колкото по-бързо, толкова по-добре, Бо.

Замръзна ли той на място или тя само си въобрази?

— Мислех, че трябва да си оставим няколко месеца…

— Не, по-добре да приключваме — настоя тя, обзета от паника.

— Толкова ли бързате да го развалите, мадам?

Объркана от киселия му тон, Сарина повдигна поглед към внимателно присвитите очи. Те също я изучаваха. Как да му обясни, че само след два месеца никой нормален адвокат не ще оформи документите за подобна раздяла? А Бо ще я намрази, защото ще се почувства хванат в капан. С премерено внимание Сарина издекламира добре подготвените си извинения:

— Настаня ли се в ателие, няма да имам време за губене. Ще трябва да продам достатъчно картини, за да ти платя, а да останат пари и за мен. По-добре ще бъде да продължим максимално бързо, докато още имам кога.

— Разбира се, картините ти имат предимство — отвърна Бо подигравателно.

Сарина бе смазана от сарказма му. Не знаеше ли, че означава повече за нея от способността й да рисува? Не разбираше ли, че тя е отчаяно и безнадеждно влюбена в него? Или поддържаше някаква глупава представа, че тя не го иска, само защото се е отдръпнала от него? Значи беше и сляп, и глупав!

Дразнеше се от подобна идея и затова продължи делово:

— Сър, ако искам да заема свое собствено място в живота, рисуването е много важно за мен. То е целият ми живот.

Раздразнението на Бо нарастваше и той изгуби търпение:

— А какво ще кажеш на чичо си?

— Истината — отговори простичко тя. — Сигурна съм, че ще разбере и ще ти бъде благодарен за всичко, което си сторил… както и аз.

Внезапният твърд блясък в очите му я предупреди, че стъпва непредпазливо в опасна територия.

— Само това? Благодарност?

Сарина ставаше все по-объркана.

— Защо не?

Бо я погледна в очите, но не видя това, което търсеше.

— За анулирането…

Тя се обърна към брега и отговори с цялото спокойствие, на което бе способна:

— Не искам да ти причинявам неудобство по никакъв начин, Бо. Поне не повече, отколкото вече успях. Моля те, продължи, както намериш за добре.

— Разбирам.

Тя се обърна назад и го погледна, неудържимо привлечена от мъжествената му сила и красота. Той се отнасяше с нея с грижата, която би отправил към неспокойното море, и то до такава степен, че ако бе по-неразумна, Сарина щеше да помисли, че й се сърди, задето настоява да продължат с анулирането възможно най-бързо. Той със сигурност искаше и очакваше раздялата им. И с точно толкова сигурност тя постъпваше глупаво, като се поддаваше на безумната надежда, че той също не иска бракът им да бъде разтрогнат.

Бо бе разочарован, защото видът на жена му не позволяваше да надникне в мислите й. Струваше му се, че чувствата й са не по-различни от онези през по-голямата част на пътуването. Тя не искаше да има нищо общо с него.

Обхвана го толкова силно съжаление, че той се слиса. Когато сътвори плана да измъкне Сарина от лапите на Уинтроп, не си бе и представял, че ще я обикне толкова силно само за три месеца. Ала нежеланието му да разтрогне брака им сякаш бе напразно. Осъзна каква лудост е било да храни надежда, че тя може да пожелае да продължат и да го хареса поне малко. Не замлъкваше и несломимата му гордост, която го накара да потръпне.

— В такъв случай, мадам, адвокатът ми, Хирам Фарадей, ще се свърже с вас.

Сарина кимна сковано, но не можа да изрече нищо през задушаващата мъка, която се събираше в гърлото й. Дълго време мина, преди да осъзнае, че стиска перилото, кокалчетата й са побелели, а пръстите я болят. Тя задържа погледа си върху приближаващия се бряг, отслаби хватката си бавно и успя да имитира равнодушие даже когато Бо си тръгна без повече шум.

Вятърът и приливът се съюзиха, за да помогнат на „Дързост“ и го вкараха бързо в тъмносиния залив към малката ивица земя, която разделяше две големи реки. Варосаните къщи на града блестяха на сутрешното слънце и привличаха окото с кокетния си вид. Църковните куполи се издигаха зад високите платна на плавателните съдове, струпани в залива, а на хоризонта се редяха елегантни здания на по два-три етажа. Спомените се оказаха само бледо отражение на действителността и Сарина се почувства толкова удивена, колкото и всеки пътник, който идва в Чарлстън за пръв път.

Бо наруши унеса й като издаде заповеди и хората му се изкачиха на високо, за да ги изпълнят. Платната скоро бяха свити, започнаха приготовления за акостиране на кея. Докато минаваха последните метри, Сарина усети, че очите й се плъзгат по тълпите, които се събираха на пристанището. От предишните си посещения в града тя си спомняше мълвата, която се разнасяше като живак по малките и големите улици, колчем някой кораб се приближеше към носа. Новините за завръщането на „Дързост“ сигурно вече се разпространяваха, но разбира се, нито дума за нейното собствено. Чичо й няма да очаква пристигането й, но с малко повече късмет тя се надяваше да се измъкне незабелязано сред вълненията около завръщането на моряците и да отиде сама до къщата.

Сарина отиде долу и бързо събра вещите, които щеше да вземе със себе си. Куфарите и чантите й бяха опаковани предварително, но с изключение на една чантичка, побрала всичко най-необходимо, трябваше да останат, докато чичо й дойде да ги вземе.

Когато се приготви, тя застана в средата на каютата и се огледа за последно. Малката стаичка, неин дом през последната част от пътуването, вече губеше познатите си черти. Сигурна бе, че няма да може да си я спомни след няколко седмици. Но не и каютата отсреща. Нея щеше да си спомня ясно, сигурно до смъртта си.

Кратка серия удари известиха края на пътуването. След хиляди мили, през сърцето на природните стихии и собствения й душевен смут, Сарина намери този край за смайващ, макар и твърде логичен. Тя въздъхна, но не можа да облекчи стегнатото си гърло, така че прекоси още веднъж коридора и бавно се изкачи по стълбичката към палубата.

Коловете на „Дързост“ бяха вече закрепени и подвижното мостче стоеше на мястото си. Кеят гъмжеше от семейства, поздравяващи с викове членовете на екипажа. Те очакваха със същото нетърпение да зърнат любимите си същества. Хората продължаваха да се стичат от близките улички и алеи и да се трупат, докато накрая сякаш не остана място за други. Спряха и няколко елегантни карети, чиито пътници се втурнаха самоотвержено към кораба. Един чернокож кочияш помогна на две млади дами да слязат от своето ландо. Те едва не прелетяха по мостчето от вълнение. Забелязаха Бо, засмяха се, извикаха му и продължиха да махат въодушевено, докато привлякоха вниманието му.

— Сюзън! Брена! — извика той радостно. — Какво правите вие двете тук? — Бързо прекоси разстоянието помежду им прегърна ги и ги целуна по бузите.

Сарина можеше само да предположи от тъмните коси и блестящите очи на двете дами, че те са част от клана Бърмингам, която той не е очаквал. За да не изглежда твърде любопитна, тя се извърна леко настрани и така спечели предимството да ги наблюдава ненатрапчиво. Дори сред всичките шумове наоколо, гласовете им се извисяваха до парапета, където тя стоеше.

По-високата весело обясни защо са в града.

— Дойдохме на покупки, но като чухме, че корабът ти се приближава, трябваше да побързаме, за да зърнем нашия брат, преди да отплава отново.

— Е, Сюзън, не е чак така — възпротиви се Бо през смях. После отстъпи с ръце на кръста. Лицето му се разтегна в широка усмивка, когато се обърна и огледа по-малката си сестра. — Брена, изглеждаш толкова пораснала. Какво? Нямаш вече плитчици?

— Хм! — Младата красавица с черна коса и сини очи отметна глава, престорено раздразнена от задявката му. — Никога не съм носила плитчици и ти го знаеш, Борегар Бърмингам! А ако благоволиш да си спомниш, мили братко, в момента съм на шестнадесет, достатъчно голяма, за да изглеждам зряла.

— Последният път, когато те видях, изглеждаше, сякаш се спъваш в собствените си крака, но оттогава явно си придобила доста грация — отвърна той шеговито. — Сега кажи, местните благородници още ли те преследват?

— О, млъквай, негоднико! — укори го тя, очарователно нацупена и продължи да описва преувеличено проблемите си. — Нали знаеш, татко вади пистолета всеки път, когато види да се приближава някой младеж. Кълна се, че никога няма да успея да се сближа с някого дори колкото да определя красив ли е, без татко да стои постоянно на пост.

— Повярвай ми, скъпа сестричке, има основания да те пази толкова внимателно — отговори Бо весело. — Гарантирам го като мъж.

— О, всичките сте еднакви — оплака се Брена ласкаво. — Татко се кълне, че съм живо копие на мама, а тя не е била много по-голяма от мен сега, когато са се оженили. Ако зависи от него обаче, ще си остана стара мома и на двадесет, преди да допусне наблизо някой джентълмен.

— Мислех, че мама е карала осемнадесет, когато се е омъжила — подразни я Бо с усмивка.

— Добре де, аз съм почти на толкова — възпротиви се Брена и тутакси му се оплези.

— Какво каза мама за това? — скара се Сюзън на по-малката си сестра и въздъхна отчаяно. — Никой никога няма да те вземе за друго, освен за непослушно малко момиче, ако не спреш да ни излагаш така.

Докато сестрите му се мръщеха една на друга, Бо вдигна поглед, за да потърси стройната фигура на съпругата си. Може би, ако възстановеше връзки със семейството му, Сарина нямаше да го мисли повече за звяр и да иска да отлети като ранена птичка.

— Момичета, момичета — укори ги той нежно като прекъсна караницата им. — Стига приказки. Не ви отива. Освен това, искам да ви представя отново на един човек. — Той ги хвана под ръка и ги поведе към Сарина. Тя гледаше към града, но още преди да посегне към ръката й се завъртя към него. — Сарина, това са сестрите ми, Сюзън и Брена. — Той се обърна към младите момичета. — Сигурен съм, че и двете си спомняте семейство Кендал. Това е дъщерята на Маркъс Кендал, Сарина…

— Сарина Кендал, разбира се! — извика Сюзън и бързо взе ръката на по-младата жена между дланите си. — Ти идваше в Хартхевън с баща си, но си се променила толкова много оттогава! Никога нямаше да те позная, ако Бо не ни беше казал. Какво правиш тук? Последното, което чухме, е, че отплаваш за Англия, за да живееш с прекрасната мисис Уинтроп. — Сюзън отправи зелените си очи с черни ресници към палубата, за да потърси високата, изискана стара жена, която винаги бе намирала тъй красива и величествена. — Тя с теб ли е?

— Не, съжалявам, дойдох сама — отвърна Сарина тихо. — Мисис Уинтроп почина малко преди да напусна Англия.

— О, Сарина, колко ужасно! Много съжаляваме — каза Брена със съчувствие и пое ръцете на Сарина в своите. — Но пък се радваме да те видим отново. Трябва да дойдеш и да ни видиш, след като се настаниш.

Сарина усети как Бо пристъпва зад нея. Може би някакво разбиране наистина свързваше ума и сърцето й с този човек — всичките й инстинкти я предупреждаваха, че той само чака възможност да я представи като своя съпруга. Можеше само да предполага какво объркване ще причини това.

Брена не даде на брат си никакъв шанс, защото продължи да си припомня.

— Спомням си, Сарина, колко ти се отдаваше рисуването, когато ходехме заедно в онази академия за момичета. Най-хубавото в картините ти беше, че винаги успяваше да докараш портрета точно като оригинала. Даже тогава исках да ме нарисуваш, но бях с година-две по-малка от приятелите ти и не посмях да помоля. Надявам се, че все още рисуваш?

— Като Рембранд — обади се Бо с усмивка, без да го питат.

— О, колко вълнуващо! — извика Брена, а сапфиреносините й очи светнаха от въодушевление. — Трябва да кажа на татко! Наскоро разбрах, че иска някой да нарисува мама и нас със Сюзън, така че сега мога да го уведомя, че сме намерили художник.

Сарина се усмихна на възторга на момичето, но реши, че ще е най-добре да се отнесе деликатно, за да не изпаднат всички в неудобна ситуация.

— Може би не трябва да увещаваш баща си, преди да е видял на какво съм способна. Може да не хареса работата ми и да предпочете да наеме друг. — Колкото по-голямо бе разстоянието между нея и семейство Бърмингам, толкова по-добре за нея, защото те само щяха да й припомнят какво изпускаше при анулирането на брака й с Бо. Като момиче гостоприемството на фамилията я караше да се чувства като у дома си, а понякога дори си се бе представяла като тяхна снаха. Ала тъй като това нямаше да се случи, тя предпочиташе да не изпитва тази мъка… Само да можеше…

— Ако Бо казва, че рисуваш като Рембранд, то ние не се съмняваме, че си от най-добрите — увери я Сюзън с приятелски смях. — Ако случайно не знаеш, брат ни има нюх за произведенията на изкуството. Но ще ти позволим да се настаниш, преди да започнем да те караме да ни рисуваш. При чичо си ли ще отидеш?

— Да, но се опасявам, че той е още в неведение.

— Което ми напомня — изчурулика Брена въодушевено, — че Бо още не знае какво се готви в нашето семейство.

— Не зная какво? — попита Бо леко подозрително. От ранна възраст бе научил, че в семейство Бърмингам винаги има изненади.

— Сюзън е сгодена и ще се жени — обяви Брена щастливо. — Майкъл Йорк най-накрая купи онази плантация на няколко километра от нас и след като всичко свърши дойде, поиска от татко ръката на Сюзън и дори коленичи. О, толкова бе вълнуващо да ги наблюдавам на вратата…

Сюзън бе смаяна.

— Брена, кажи, че не си го направила!

— О, и още как! — призна Брена с гордост, преди да се обърне отново към усмихнатия си брат. — В средата на април ще устроим бал по случай събитието. Дойде си точно на време, за да вдъхнеш на всички млади дами мечти за подобни празненства и…

— Всъщност аз… — започна Бо, но не можа да довърши, защото мистър Оукс се приближи и го докосна по ръката, за да привлече вниманието му.

— Капитане, тук има един човек, който е решен да изкупи цялата мебелировка, която сте донесли.

— Но как е възможно? — попита Бо удивен. — Нищо не е видял още.

— Да, но знае какво сте донесли последния път, а тогава е закъснял. Много иска да говори с вас, капитане.

Брена положи ръка върху ръкава на брат си.

— Няма да те задържаме повече, Бо, но очакваме да те видим по-късно довечера. Мама ще бъде очарована като разбере, че си се върнал, и със сигурност ще иска да те види преди залез-слънце. — Устните й потрепнаха в дяволита усмивка и тя се увлече в още възторжени размисли. — Нали знаеш, винаги си й бил любимец. Малкото й момченце. Както се гордее с първородния си, човек ще си помисли, че раждането ти е било нещо специално.

— Е, не бъди ревнива — укори я Бо през смях и я целуна лудешки по челото. Целуна и Сюзън и се обърна към Сарина. — Няма да се бавя — измърмори той и се отдалечи с мистър Оукс.

Сарина се сбогува с двете сестри, които отново й напомниха да ги посети скоро. Тя кимна, но знаеше, че няма да е лесно. Болката щеше да бъде по-силна, отколкото можеше да понесе.

Палубата вече гъмжеше от хора, Бо бе зает другаде, така че Сарина реши, че моментът за бягство е настъпил. Много по-добре бе да се измъкне, преди мъката от раздялата да я изтормози съвсем. Знаеше, че да се сбогува с моряците би я сринало емоционално — искаше да благодари на мистър Оукс, Били и останалите за вниманието, но се налагаше да им напише писма и да им ги изпрати, защото не желаеше да се посрамва с плач.

Сарина нямаше пари да си наеме хубава кола. Затова си проби път през блъсканицата, докато се отдалечи достатъчно от кея, за да спре и да успокои внезапното гадене. Погледна красивия кораб и почувства изгарящо съжаление. Искаше й се да е още там и да чака търпеливо съпруга си да приключи работа, за да си тръгнат заедно. От тези своенравни мисли очите й започнаха да парят, но тя примигна и прогони сълзите. И все пак, въпреки усилията, не можеше да притъпи усещането, че е изоставена, така че отвърна поглед с обезсърчена въздишка, вдигна чантата си и тръгна по познатата уличка от пристанището.

Къщата на чичо Стърлинг беше точно в границите, определени някога от стените на града. Тези укрепления бяха изчезнали отдавна, но влиянието им все още се чувстваше сред калдъръмените улички, построени при първите временни поселения на града. Къщата на чичо й се намираше на една такава уличка. Бе отдалечена от шумните места и усамотена, защото към уличката гледаше най-невзрачната й страна. Останалите три бяха опасани от оградена със стени градина — най-голямата му гордост, освен любимите книги. Сарина си спомни с умиление как бе посещавала безброй пъти скромната къща заедно с родителите си.

Спря се от другата страна на улицата, за да изчака да мине една кола и после бавно пресече. Предстоеше й дългоочакваното завръщане, ала я обхвана несигурност. Как ще реагира чичо й на неочакваното й пристигане? А когато обясни обстоятелствата около завръщането си, дали Стърлинг Кендал ще прояви търпението и разбирането, което тя очакваше?

Нарастващото й вцепенение от посрещането я накара да забави крачка и Сарина с натежало сърце отвори портата от ковано желязо. Чакълената пътека водеше към дома сред висящите клони каролински жасмин. Асмите не изглеждаха твърде добре през зимата, но тя си спомни възхитителния аромат, който се носеше от тях през по-топлите месеци. Отчупи едно изсъхнало клонче, докато минаваше, и после прикова очи в портала. Ръката й посегна към медното чукче, но тя се спря. Събираше сили да се изправи пред чичо си без срам.

Тропотът на копита по пътеката я накара да се обърне. Очите й се разшириха, когато видя как Бо дърпа юздите на един пръхтящ жребец, за да спре до портата. Той скочи, уви каишите около стълба и тръгна към нея. Един бърз поглед към лицето му убеди Сарина, че й е бесен. Очите му горяха с леден пламък, а мускулите на бузите му се стягаха и трептяха до степен, която не бе виждала преди.

— Кажи ми едно нещо, по дяволите! — изръмжа той, докато стигна до стъпалото, където стоеше тя. — Какво щеше да ти стане, ако бе изчакала и ми бе позволила да те придружа? Така възнамерявах да направя. Или чакаш с такова нетърпение анулирането, че искаш да се измъкнеш веднага? — Раздразнението му бе ужасно и все пак тя не можеше да усети накъде всъщност е насочено. Договорът, който бяха сключили преди три месеца, изискваше анулиране на брака им скоро след пристигането в Чарлстън. Според тази сделка тя можеше да си хваща пътя. Ала фактът, че го бе сторила, бе пробол сърцето му като с нож и му вдъхна мрачното усещане, че е бил предаден. Беше като всеки мъж, чиято съпруга избягва с таен любовник. Знаеше, че постъпва неразумно, но не можеше да се сдържи. Твърде много му хареса идеята тя да бъде негова жена, даже ако бракът им бъде една пародия. И въпреки предишните си опасения да се обвърже със съпруга и семейство, той не искаше да й позволи да си тръгне и всичко да приключи, без да направи усилие да я задържи.

— Наистина ли имаш намерение да провокираш съпротива у мен? Това ли правиш?

Обхваната от непреодолим възторг пред гнева на красивия си съпруг, Сарина сътвори отговор, напълно несвързан с въпроса:

— Тъкмо чуках на вратата.

Наистина не искаше да звучи дръзко. Всъщност, най-малко това желаеше. Ала пред пламтящите емоции на мъжа до нея, тя чувстваше, че я е напуснал всякакъв разум.

Бо й отправи недоверчива гримаса и така й подсказа, че сериозно се съмнява да не си е изгубила ума.

— Напусна кораба, без да кажеш думичка на никого — обвини я той. — Даже не се сбогува. И дори не намекна за намеренията си да си тръгнеш без мен.

— Ти беше зает, а аз не исках да те притеснявам — отговори Сарина тихо с треперещ глас. — Моментът ми се стори подходящ.

— Глупости, подходящ — изръмжа той. — По-скоро обратното. Оставих всичко, за да те последвам.

— Съжалявам, ако съм те разгневила, Бо — промълви тя гузно. — Наистина не мислех, че има значение.

— Е, имаше! И то голямо! В един момент беше там и аз те виждах, а в следващия беше избягала. Претърсих целия кораб. Не можех да повярвам, че си си тръгнала ей така. После един от моите хора ми каза, че те е видял да се измъкваш през тълпата. Трудно ми бе да го повярвам, но трябваше да се сетя. Оказа се склонна да се измъкваш по най-неподходящото време. Всъщност, ако не ви познавах по-добре, мадам, щях да си помисля, че сте ужасно малодушна.

Сарина се обиди на намека му и вирна брадичка.

— Аз не съм страхливка, сър.

Бо изсумтя в знак на несъгласие.

— Точно сега, мадам, бих казал, че това не отговаря на истината. Но тъй като съм единственият, от когото бягаш при всяка възможност и когото вбесяваш, неведнъж съм обмислял какво удоволствие би ми доставило да напляскам очарователното ти задниче.

Сарина отстъпи и несъзнателно сложи ръка под гърдите си.

— Не би посмял…

Бо не можеше да повярва, че тя го е взела на сериозно.

— Вярваш ли наистина, че…

Тънките й рамене се повдигнаха леко.

— Никога не съм те виждала толкова сърдит.

— Разбираемо е — отвърна той саркастично. — Никога не съм ти бил толкова сърдит.

— Не смятах за нужно да отлагаме раздялата си — рече тя глухо.

— Това бе очевидно — отговори той остро. Простичкото й твърдение го вбеси още повече. — Можеше да ми зашлевиш плесница или да ме заплюеш в лицето със същия ефект, както се измъкна, без да ми кажеш дума.

— Не исках да те обидя, Бо — прошепна Сарина като го изгледа с молба в очите. — Съжалявам, ако е станало така.

Той не можеше да й устои, когато бе разтревожена. Пристъпи напред и каза разсеяно:

— Дори коня взех назаем, за да те намеря.

— Но ти трябва да знаеш къде ще отида — рече тя, някак окуражена от факта, че скулите му вече не трепкаха под бронзовата кожа.

— Да! Зная и именно затова съм тук.

Бо се приближи още и Сарина вече не виждаше нищо отвъд широките му рамене. Не би и видяла, защото очите й бяха приковани към лицето му. Той напредваше премерено, а тя отстъпи инстинктивно и се удари във вратата. Когато се олюля отново напред, снажното му тяло я посрещна и като по някаква магия, ръката му я обви, закрепи я и я привлече. Тя дишаше на пресекулки и поемаше ароматите, които събуждаха сетивата й и притегляха женското й същество към мъжествеността му. Главата й се завъртя, почувства се слаба и замаяна. Вдигна ръка да се задържи, но срещна само коравата, непоклатима стена на гръдния му кош — мускулестата повърхност, която обичаше да гали. Изглеждаше естествено предразположена да го прави, защото ръката й се задвижи свободно в бавно, кръгово движение около гръдта му.

Трепереща, тя вдигна очи към неговите и видя в миг, че гневът му е изчезнал и се е превърнал в силно желание. Беше удивена как след всичките им борби и караници този горд, неукротим мъж все още я желаеше така диво. Анулирането да върви по дяволите, почти го чуваше да казва. Той наведе глава, разтворените му устни се приближиха и тя зачака, преизпълнена с екстаз.

Прекъсна ги трополенето на една минаваща кола и това й припомни, че стоят на улицата насред Чарлстън. Всеки можеше да ги види, ако погледне през градинската беседка, ала всичко у нея крещеше от копнеж по този мъж въпреки конфликтите, които можеха да последват. Меките й устни се разтвориха във въздишка на премала…

— Бо…

В миг шепотът й премина в слисване, защото входната врата се отвори изведнъж и я отхвърли напред. И двамата се препънаха на широкото стъпало и се взряха в сивокосия мъж с очила с телени рамки, който ги гледаше с вид на стреснат бухал.

— О, простете — извини се той. — Помислих си, че чух нещо и излязох да видя… — Той се спря, а тържественото му изражение се освети от неуверена усмивка. — Сарина… ти ли си това? О, не може да бъде. Тя е…

— Точно така — увери го Сарина пламенно. Не си бе представяла такава повторна среща. Осъзнаваше, че бузите й горят и можеше само да си представи как се чуди той на яркия им цвят. Твърде нереално бе да се надява, че ще отдаде това на завръщането у дома. — Върнах се, за да остана.

Той внезапно се изуми.

— Но какво стана с мисис Уинтроп…

— Почина преди около три месеца.

— О, съжалявам да го чуя — рече чичо Стърлинг, позагубил част от въодушевлението си. — Беше добра жена. — Той погледна Сарина отново и се усмихна, този път нежно. — Но не можеш да повярваш какво облекчение чувствам, че те виждам отново. Толкова ми липсваше. Ти си единственото семейство, което имам в момента.

След тези простички думи Сарина почувства, че издигнатата от страха стена се срутва. Той разтвори ръце, затаи дъх, а тя се втурна в обятията му. Стърлинг я прегърна, притисна я с любов и едва сдържа рукналите сълзи.

— Мило дете, ти винаги си била в мислите ми. Писмата ти бяха истинско удоволствие, но не мога да ти опиша как ме въодушевява пристигането ти. Бях започнал да се отчайвам, че никога няма да те видя отново.

— Аз се върнах — промълви тя, като се чудеше как бе могла да го помисли за студен и отдалечен. Може би въобще не го познаваше. И все пак това скоро ще се промени.

Бо бе отстъпил на почетно разстояние, за да ги остави насаме, но след миг Стърлинг Кендал се обърна към него с усмивка.

— Предполагам, че трябва да ви благодаря за безопасното завръщане на племенницата ми, капитан Бърмингам.

— Има някои неща, които трябва да знаете, сър — отвърна Бо и слиса Сарина напълно. — И мисля, че ще трябва да ги обсъдим подробно.

Чичо Стърлинг погледна любопитно двамата, забеляза внезапното удивление на лицето на племенницата си и реши, че въпросът е спешен.

— Разбира се, капитане. Да влезем в салона, да пийнем чай и да поговорим.

Те го последваха през коридора, лъхтящ на лимон, до едно помещение, което гледаше към градината. През зимата тя бе почти заспала, само някои от камелиите все още цъфтяха. През летните месеци, припомни си Сарина, пъстрите цветя и спретнато подрязаните храсти създаваха невероятно красива гледка. Тя обичаше да се разхожда по наторените лехички, да гледа чудните багри на цветята и прекрасния белведер^[1], по чиито бели мозаични стени се катереха рози и бръшлян. Някога се бе надявала да успее да пресъздаде тази сцена на платното, но все още не го бе сторила.

— Сядайте и се разполагайте, докато отида да видя къде се е дянала икономката — подкани ги чичо Стърлинг. — Слухът на Кора отслабва, напоследък и не вижда добре, но твърди, че е във форма да продължи, както винаги.

Сарина си спомняше Кора от детството си и предположи, че жената е поне на шестдесет и осем. От реда в къщата се увери, че Кора, въпреки че не я биваше вече, все още чистеше и готвеше на чичо й, както бе правила през последните тридесет години.

Сарина пресече стаята и се настани на кушетката пред широките прозорци, които гледаха към градината. След по-малко от миг Бо я последва като отмина по-удобните столове, за да седне до нея. Навсякъде, където погледът им се спираше, имаше книги в малки ниши, на лавици, както и по-големи томове, внимателно наредени на купчини. Бо вдигна един от тях и започна да го прелиства, докато интересът му се възбуди истински. Освен историческия текст вътре имаше рисунки на древни гръцки и римски статуи, много от които пресъздадени с графическа точност. Бърз поглед нагоре потвърди, че Сарина също е заинтересувана, така че той започна да прелиства по-бавно заради нея.

— Хубави рисунки — отбеляза той с усмивка, когато най-накрая я погледна.

Сарина бе леко наведена над него, но при тези думи се изправи и лицето й пламна. Не можеше да прикрие срама си, а само вдигна равнодушно рамене.

— Предполагам.

— И все пак не толкова хубави, колкото е всичко в действителност.

— Остави книгата — предупреди тя шепнешком. — Чичо ми идва.

— Това ли правеше, когато беше малко момиченце? — попита Бо, докато оставяше книгата на масата пред тях.

— Какво имаш предвид? — попита тя с разширени от учудване очи.

— Попивала си всички картинки на голи мъже и жени, а сетне си припвала да скриеш книгата, когато са се приближавали възрастните — обясни той през смях.

На Сарина й се искаше да охлади бузите си с мокра кърпа, но сериозно се съмняваше, че и това ще помогне, защото червенината й затопляше цялото тяло.

— Въобще не си спомням да съм виждала тази книга преди. Може би чичо ми не я оставял на открито, за да не я намерят деца.

— Един историк никога няма да сметне подобна книга за похотлива — възпротиви се Бо, — така че се съмнявам добрият професор да я е криел.

— Добре де, никога не съм я виждала преди — изсъска тя разгорещено.

— Хубаво! — Устните му се разтегнаха в заплашителна усмивка, а после, понеже обичаше да я дразни, той се наведе към нея и прошепна: — Рисувала ли си гол мъж?

— Разбира се, че не!

— Не знаеше как изглежда преди мен, нали?

— Тихо! Чичо ми ще те чуе!

Широките му рамене се вдигнаха равнодушно.

— Не ме интересува.

— Мен ме интересува! — възпротиви се тя едва чуто. — Предполага се, че ни предстои анулиране на брака. Да не си забравил?

— Ти не би ми позволила — тросна се той.

Удивена от този отговор, Сарина се взря в очите му, но нямаше време да го пита, защото чичо й отвори вратата и я задържа, докато Кора буташе вътре количката с чая.

Сервираха им чай и кифлички. Сарина опита нервно и от двете. Нямаше представа какво възнамерява да каже Бо на чичо й, но знаеше, че каквото и да е, то би шокирало по-възрастния мъж.

Стърлинг затвори вратата след икономката и се обърна към Бо.

— Какво искате да ми кажете, капитане?

— Просто, че Сарина и аз се оженихме…

Сарина се сви, докато очакваше реакцията на чичо си. Той без съмнение щеше да се обиди, че не са го уведомили предварително. Стърлинг се облегна на стола си, удивен и невярващ.

— Как стана това?

В стремежа си да остави бързо всичко назад, Сарина не даде на Бо възможност да каже, каквото бе намислил.

— Стана изведнъж, чичо Стърлинг, моментът го налагаше. Разбираш ли, племенникът на мисис Уинтроп се опита да се изкара мой настойник след смъртта й и когато заплаши, че властите ще спрат отпътуването на „Дързост“, Бо… искам да кажа, капитан Бърмингам предложи брака като начин да измъкне и мен, и кораба си от Англия. Планираме да го разтрогнем в най-скоро време, но сметнахме, че трябва да научиш веднага…

Тракването на порцелановата чаша върху чинийката привлече вниманието на Сарина към съпруга й. Той изглеждаше искрено раздразнен.

— Да не би да не съм описала ситуацията точно? — попита тя притеснена.

— Напротив, много добре я описахте, мадам.

Стърлинг гледаше двамата млади пред себе си и се чудеше какво се чете в момента по лицето на Бо. Определено не беше удоволствие. Той понечи да успокои евентуалното му раздразнение.

— Излиза, че вие двамата сте намерили умно решение за излизане от трудна ситуация.

— Може би — промълви Бо. — Поне племенницата ви явно смята така. — После внезапно остави чашката и чинийката си на количката и стана. — Трябва да се връщам на кораба си. Оставих мистър Оукс да се оправя, без да му обясня точно как искам да реши някои въпроси. Сигурен съм, че ще се е объркал, докато се върна.

— Разбира се, капитане — рече чичо Стърлинг и отвори вратата. — Ще ви изпратя.

Докато възрастният мъж излизаше в коридора, Бо спря за малко и погледна към Сарина. Тя каза само:

— Предполагам, че скоро ще ми изпратиш документите да ги подпиша.

Усмивката му бе скована и насилена, а настроението му — мрачно.

— Ако настоявате, мадам.

Сетне се завъртя на пета и последва чичо й през преддверието. Твърдата буца в гърлото на Сарина заплашваше да се превърне в порой от сълзи, докато слушаше тежките стъпки на съпруга си, който днес не бе в настроение да върви меко. Мъжете си размениха няколко приглушени слова на вратата, после тя се отвори. Сарина остана вцепенена, докато вратата се затвори отново с твърдост, която предизвестяваше края.