Катлийн Удиуиз
Неуловимият пламък (15)

15

През май тук-там все още можеше да се видят разцъфнали храсти азалия, но повечето яркочервени, снежнобели и тъмнопурпурни цветове вече бяха повехнали, в резултат на което градът и околностите му загубиха пъстрия си, весел облик. Същото се случи и с пространството край къщата на Бо. Една сутрин към средата на месеца Стърлинг Кендал пристигна в дома му, понесъл купища кутии с разсади, както и множество храсти и няколко цъфнали дръвчета с внимателно овързани в пръст корени. С пълното одобрение на Бо през следващите дни професорът се зае да преобразява онова, което доскоро бе просто едно приятно кътче в градина, която обещаваше да бъде разкошна. След като засади и натори крехките растения, чичо Стърлинг обясни на Сарина как да се грижи за тях. Обясни още, че по негово скромно мнение градинарската работа дава не само храна за духа, но и полезни уроци по отглеждане на деца.

Въпреки че в началото гледаше на това занимание с нормалния за един новак страх, не след дълго Сарина откри прелестта на градинарството. Оказа се неочаквано приятно и вълнуващо да видиш как след седмици внимателни грижи разцъфват хиляди пъстри цветя. Скоро градината се превърна в едно от любимите й места за работа и отдих. Когато не рисуваше в кабинета, тя най-често бе навън — обработваше лехите, късаше повехналите клонки и цветчета или се опитваше да улови и пренесе върху платното красотата на цветята, преди багрите им да са избледнели. Не по-малко удоволствие й доставяше да прави причудливи букети за къщата. Ароматът им непрестанно изпълваше стаите, използвани най-често от младото семейство. Дори Бо започна да се интересува от градината и да помага на своята съпруга в свободното си време. Купиха нови пейки от ковано желязо и ги поставиха покрай чакълените алеи и в беседката, където често закусваха и даже обядваха. Понякога играеха на гоненица като деца, като се замеряха с пръст или се поливаха с вода от лейките, докато единият се предаде. Но понеже Сарина натежаваше все повече, обикновено Бо бе този, който я хващаше, вдигаше я на ръце и я въртеше във въздуха, карайки я да се залива от радостен смях.

Тъй като след тези лудории двамата твърде често бяха мръсни и кални до уши, скоро в градината бе построена малка бяла барака с тухлена основа. В нея имаше отделение за къпане и стая за преобличане. Над плоския покрив се издигаше решетка, която скриваше от погледа големия, пълен с вода цилиндричен меден варел с капак. Варелът бе изложен пряко на слънчевите лъчи, за да може водата в него да се нагрява. На дъното му бяха пробити множество дупчици, но от долната му страна имаше лист ламарина, който с помощта на една закачена за него верига можеше да се вдига и спуска. Така когато беше вдигнат, той пречеше на водата да изтича, а бъдеше ли спуснат, от варела се изливаше същински топъл дъжд, който позволяваше на Бо и Сарина да се измият и освежат, след като захвърлеха мръсните си работни дрехи. В съседната стая пък винаги имаше чисти дрехи, сапун и кърпи. Макар че двамата обичаха да използват тази своеобразна къпалия заедно, Бо скоро свикна да идва тук всяка сутрин, преди да се облече за работа и да се къпе сам. Водата невинаги беше топла в толкова ранен час, но му действаше много освежаващо.

Бо помагаше при управлението на корабната компания и на складовете, които притежаваше чичо му. Отговаряше и за товаренето и разтоварването на корабите. Справяше се с работата си чудесно, но отказваше да стане съдружник в компанията, защото това би го приковало към сушата, а той възнамеряваше да плава още.

Стивън Оукс се бе върнал от северното крайбрежие, след като бе успял да продаде много изгодно стоката, натоварена на кораба. Освен това бе набавил много машини, каквито в Чарлстън нямаше, доказвайки за пореден път, че е не само добър морски капитан, но и ловък и умен търговец. Напоследък беше започнал да посещава редовно дома на Бо, не толкова, за да говорят по работа, колкото, за да ухажва Бриджит, която според Сарина бе влюбена до уши в него. В свободното си време камериерката често можеше да бъде видяна да се разхожда по улицата под ръка с бъдещия капитан на „Дързост“.

Кливлънд Макджордж си бе поставил за цел да докаже, че картините на Сарина могат да се продават дори ако са подписани с истинското й име. Задачата не беше съвсем лесна, но не след дълго той успя да продаде цели три. По една купиха двама джентълмени от Ню Йорк, а третата, която беше и най-хубава, отиде в дома на Марта Девъншър. След този успех почти всички заможни семейства от областта започнаха да питат за платна на Сарина, но за да създаде търсене и да предизвика конкуренция между купувачите, Кливлънд им обясняваше, че трябва да изчакат реда си. И без това Сарина не можеше да рисува толкова бързо, че да задоволи всички кандидат-купувачи.

Портретът на Хедър и нейните дъщери се получаваше много добре. Скоро лицата щяха да бъдат готови, а това винаги бе най-трудната част. Роклите и косите Сарина щеше да добави доста по-лесно, затова се надяваше, че ще успее да завърши картината навреме за рождения ден на Хедър през юли.

Тя стигна до извода, че никога през живота си не е била по-щастлива. Беше съпруга на мъжа, когото обожаваше от край време, и с всеки изминал ден любовта им сякаш ставаше все по-силна. Очакваше с огромно нетърпение раждането на тяхното дете. Двамата с Бо вече дори бяха съставили списък с подходящи имена — както за момче, така и за момиче. Помещението, свързано с тоалетната им стая, бе превърнато в детска стая и макар да купиха за нея чисто нови мебели, смъкнаха специално от тавана старата люлка на Бо, която бе престояла горе поне двадесет години.

Времето, прекарано у дома, бе изпълнено с любов и нежност, каквито навярно не бяха свързвали дори легендарните влюбени от творбите на Шекспир и Чосър. Сарина и Бо с удоволствие се потапяха в това уединение, въпреки че бяха буквално засипани с покани за гостуване в почти всички изтъкнати домове в Чарлстън. Сарина оставяше Бо да реши кои от тях да приемат и на кои да откажат любезно. Написаната с изящен почерк покана от Марта Девъншър бе сред тези, на които предпочетоха да откликнат. Бо съвсем не беше сигурен как ще протече визитата, защото познаваше твърде слабо достолепната матрона. Но само за няколко минути Сарина успя да спечели нейното благоразположение, тъй както на времето бе пленила Лидия Уинтроп. За изненада и удоволствие на младото семейство се оказа, че тази инак сдържана дама притежава великолепно, пиперливо чувство за хумор, което съумя да накара дори Бо да се превива от смях.

През седмицата Бо обикновено се прибираше да обядва у дома със Сарина малко преди дванадесет, а дори да имаше уговорен ангажимент по това време на деня, идваше по-рано, за да прекара поне половин час с нея, преди да отиде на срещата си. Все едно дали се хранеха в градината или на дългата, масивна маса в трапезарията, двамата неизменно сядаха един до друг, смееха се и разговаряха за хиляди неща. Сарина винаги се интересуваше от това с какво се занимава съпругът й в компанията и какви интересни хора е срещнал през деня. Бо с готовност задоволяваше любопитството й, като й спестяваше по-скучните детайли. Понякога споделяше с нея някои досадни или неприятни проблеми, с които му се е наложило да се справи, защото съпругата му притежаваше способността по-добре от всеки друг да смирява раздразнението му с меките си и разумни слова. След ядене двамата или се разхождаха заедно из градината, или се уединяваха в кабинета, докато не дойдеше време Бо да се връща на работа.

Една сутрин към края на юни, малко преди обяд, Сарина береше цветя за къщата, когато градинската порта откъм улицата изскърца тихичко. Любопитна да узнае кой е дошъл, тя се обърна натам точно в момента, в който нечий дрезгав мъжки глас извика: „Дръж!“. В следващия миг в градината връхлетя грамадно черно куче. Градинската порта се затвори с трясък зад гърба му.

Такъв звяр Сарина виждаше за пръв път в живота си. Не само че на бой бе почти до кръста й, но беше и мускулест, с яки крака и широки, здрави гърди. Очите му святкаха като жълти огньове върху огромната му квадратна муцуна и докато Сарина стоеше вкаменена от ужас, вторачила поглед в тези свирепи зеници, кучето бавно оголи зъби с ниско, дрезгаво ръмжене. Козината му се наежи, а от устата му потекоха белезникави лиги.

Сърцето на Сарина се качи в гърлото, когато видя как звярът тръгва бавно и заплашително напред, без да откъсва поглед от нея. Тя заотстъпва внимателно назад. След това „Дръж!“ беше напълно убедена, че кучето е насъскано да я разкъса на парченца, и ако целият този кошмар не бе просто нечия лоша, но безвредна шега, развръзката изглеждаше неизбежна. Имаше чувството, че е изправена лице в лице със смъртта — смърт с рунтава черна козина на кафеникави петна. Треперейки неудържимо, Сарина погледна през рамо, за да подири някакво спасение, видя къпалнята и тутакси се отправи натам. Сърцето й се бе свило от страх, защото й се струваше, че кучето се приближава към нея по-бързо, отколкото тя — към къщичката, а и защото изобщо не бе сигурна дали леката постройка ще издържи на яростното му нападение.

Умът й трескаво затърси по-бърз и по-сигурен изход. Слугите чистеха спалните на втория етаж, така че Сарина много се съмняваше дали ще я чуят, ако извика. Филип беше отишъл до пазара да купи плодове за обяд и макар да обеща, че ще се върне бързо, все още не бе минало достатъчно време от излизането му. Сарина не знаеше колко точно е часът, но предполагаше, че още е твърде рано Бо да се появи, въпреки че отчаяно се молеше днес да е един от онези дни, в които съпругът й подранява.

Едва ли щеше да успее и да стигне до къщата, където щеше да бъде в безопасност. Дори ако се затичаше, нямаше надежда да се добере до там, защото с дългите си крака кучето със сигурност щеше да я настигне за отрицателно време и да я повали на земята. Не, шансовете й да се спаси без чужда помощ изглеждаха нулеви.

— Добро куче — плахо промълви тя, решена да опита всичко.

За неин ужас обаче, звукът на гласа й като че ли раздразни кучето още повече, защото от гърдите му се изтръгна яростен лай. Сарина отчаяно занаднича през пролуките в дъсчената градинска ограда с надеждата да съзре собственика му и да поиска от него помощ или поне обяснение за това нападение, ако по някаква щастлива случайност се окажеше, че заповедта „Дръж!“ се е отнасяла за някой друг. Ако ли пък това бе някаква шега, то Сарина изобщо не беше развеселена, напротив, загубила бе ума и дума от страх. Но колкото и да се взираше през оградата, виновникът не се виждаше никъде.

Внезапно лаят престана, за да се смени с гърлено ръмжене, което звучеше стократно по-заплашително. С уста, изкривена в зла, озъбена усмивка и с очи, следящи жадно и неотлъчно всяко движение на Сарина, звярът се сниши към земята, сякаш се канеше всеки миг да се нахвърли върху жертвата си. Обезумяла от ужас, тя се завъртя и хукна към къпалнята. Тежкият корем обаче й пречеше да бяга бързо. Скриптящите стъпки на огромните кучешки лапи по чакълената алея се чуваха все по-отблизо. Всеки миг звярът щеше да впие зъбите си в плътта й. Сарина нададе неистов писък, свърна рязко зад едно дърво и веднага хвърли бърз поглед през рамо, за да види как животното се забива с главата напред в здравия дънер, който току-що бе заобиколила.

Зашеметено от силния удар то отхвръкна назад, което й позволи да увеличи дистанцията помежду им. Но кучето бързо се окопити и отново се втурна по петите й. Сарина тичаше с всичка сила, пришпорвана от страха си, но въпреки това чуваше, че звярът бързо я настига. Тя отново изпищя ужасено, очаквайки всеки момент да бъде повалена и най-вероятно разкъсана. Тогава от къщата изневиделица изскочи Бо с ръжен в ръка, спусна се покрай нея и само след миг яростното ръмжене зад гърба й се замени с изненадано скимтене, придружено с множество тъпи, силни удари. Ужасяващите звуци накараха Сарина да потрепери. Струваше й се, че чува как желязото троши костите на животното. Жалостивото скимтене скоро стихна и сега вече Сарина чуваше само съпруга си, който явно бързаше да махне пребитото куче колкото се може по-надалеч. Миг след това чу стъпките му по чакълената алея, които бързо се приближаваха към нея и едва сега се обърна, треперейки неудържимо. Бо все още стискаше в ръка окървавения ръжен. Ризата и ръцете му също бяха опръскани с кръв, но в очите на Сарина той изглеждаше прекрасен като рицар в сияйни доспехи.

— Добре ли си? — пропита разтревожено Бо, без да я докосва. Не искаше да я изцапа с мръсните си ръце.

— Д-доб… — Гласът й се прекърши и вместо да продължи тя кимна отпаднало и се отпусна в ръцете му с облекчение, без да я е грижа колко е окървавен.

Бо захвърли ръжена настрана и я притисна към себе си като внимаваше да не я докосва с длани. Сарина се вкопчи в него и дълго остана сгушена в прегръдките му, неспособна да стори или каже каквото и да било. Постепенно ужасът, сковал сърцето й, започна да стихва. Тя извади от джоба си носна кърпичка, изтри очите си и вдиша дълбоко, ала дъхът й сякаш бе заседнал в гърлото.

— Как се появи този звяр в градината? — попита Бо, когато усети, че тя вече е в състояние да говори.

— Някой… му отвори… портата. Не можах да видя кой беше… но чух мъжки глас, който насъска кучето да ме убие.

Бо трепна и се взря в лицето й.

— Да те убие? Сигурна ли си?

— Напълно. Чух го съвсем ясно. Мъжът открехна портата само колкото да влезе кучето. Явно не искаше да рискува някой да го види. Ако не се бе появил ти, кучето щеше да ме разкъса.

Бо я настани на една пейка.

— Стой тук, малка моя. Аз отивам да хвърля един поглед на портата. Няма да се бавя.

С тези думи той прекоси ливадата, излезе през портата и огледа улицата наляво и надясно, но както и подозираше, от негодника нямаше и следа. Тогава Бо се зае да оглежда входа към градината. И тук обаче не откри нищо особено, освен един голям отпечатък от обувка в размекнатата от дъжда пръст пред портата, където тревата бе стъпкана от често преминаващите оттам хора. Сутринта бе капнал малко дъжд, затова Бо нямаше как да не заключи, че следата е прясна. Беше виждал много такива отпечатъци. Оставяха ги обикновено брезентовите обувки, носени от простите моряци. Мисълта, че виновен за нападението над Сарина може да е някой моряк, накара Бо да се запита дали целта му не е била да отмъсти на него самия, защото не бе в състояние да си представи какво би могло да го съкруши повече от убийството на жена му.

Той затвори дървената порта и забеляза, че резето може да се свали съвсем лесно отвън. Портата се използваше предимно от слугите, които в свободните си дни предпочитаха да влизат и излизат през нея, вместо да се разкарват чак до къщата. Висока бе до брадичката му, така че ако някой висок колкото него мъж искаше да стигне до резето откъм улицата и главата му да остане скрита, трябваше да стъпи точно върху късчето разкаляна земя, докато по-нисък човек щеше просто да използва дървеното стъпало пред портата.

Висок моряк, реши Бо, при това моряк, който е имал куче. Муун беше в Чарлстън, а той познаваше почти всички моряци. Навярно старият морски вълк можеше да му посочи имената на хората, отговарящи на това описание. В такъв случай за Бо нямаше да е никак трудно да отсее сред тях онези, които биха могли да му имат зъб за нещо.

Той се върна при Сарина, вдигна я на ръце и я отнесе до къщата, където се съблече и изми, докато тя сваляше изцапаната си с кръв рокля. После облече чисти дрехи и сложи съпругата си да легне като й заръча да си почине добре. Самият Бо отиде да поговори със слугите, като първо изпрати младия Купър да зарови трупа на кучето далеч зад клозета на прислугата и да сложи катинар на портата. Сетне потърси Джаспър и го откри да чисти усърдно тавана на една от спалните на горния етаж.

— Изглежда, че някой се опитва да убие мисис Бърмингам — каза без заобикалки Бо.

От гърдите на иконома се изтръгна слисано възклицание.

— Какво говорите, сър? — ужасено извика той. — Не, не мога да повярвам. Кой може да иска да й стори зло?

— Знам, че звучи абсурдно, но някой току-що е пуснал едно огромно куче в градината като го е насъскал да я разкъса. Мисис Бърмингам е напълно сигурна в това. Била е съвсем сама, когато звярът се е нахвърлил върху нея. Не искам да си помислям какво щях да заваря, ако се бях прибрал по обичайното време. От сега нататък в мое отсъствие основното ти задължение ще бъде да бдиш над своята господарка. Ако забележиш непознати хора да се навъртат край къщата, по улицата или изобщо някъде наоколо, искам незабавно да изпратиш Купър или някой друг да ме уведоми. Подозирам, че негодникът е висок колкото мен. Моряк е, или поне е предрешен като такъв. От следата, която е оставил в калта съдя, че има по-голям крак от моя, така че може и да е по-висок, но не е задължително. Искам да се оглеждаш за всеки, който отговоря поне отчасти на това описание. Нямаме право да рискуваме повече.

— Можете да разчитате на мен, сър.

— Ако искаш предупреди и останалите да се оглеждат, но трябва да бъдат дискретни. Никой извън къщата не бива да знае какво става, защото иначе негодникът ще стане по-предпазлив.

— Ще се погрижа да запазят дискретност сър.

— Благодаря ти, Джаспър — отвърна Бо и въздъхна тежко. — Не мисля, че съм способен да ти опиша какво би станало с мен, ако със съпругата ми се случи нещо…

Лека усмивка смекчи обикновено каменното лице на иконома.

— Може и да не сте, сър, но вие доказвате любовта си към господарката с непрестанните си нежни грижи за нея, а това по моему е доказателство с много по-висока стойност от простите думи. Няма да ви разочаровам, сър. Веднъж вече се посрамих като позволих на мистър Уинтроп да я изхвърли на улицата и то на онзи проливен, студен дъжд. Бих предпочел да умра, отколкото да позволя с мисис Бърмингам да се случи нещо още по-сериозно.

Бо кимна, неспособен да каже нищо повече и побърза да се върне в спалнята. Когато видя празното легло, той отиде в съседната стая, където завари съпругата си да седи пред тоалетната си масичка и да оправя косата си. Беше облякла нова рокля и изглеждаше напълно незасегната от преживяното току-що.

— Не си почиваш — изтъкна Бо.

— Ще обядвам с теб — уведоми го тя с тон, нетърпящ възражения. — После, когато тръгнеш, ще се върна в спалнята и ще си почина.

Бо тутакси одобри плана и я хвана под ръка.

— Филип би трябвало вече да се е върнал. Срещнах го, когато идвах към къщи — отиваше да ти купи плодове. — Той се усмихна. — Май напоследък хапваш повечко.

— Филип ме глези прекалено много! Както и вие, сър.

Бо погали нежно издутия й корем.

— И двамата обичаме да те глезим, малка моя, така че ни остави да се радваме на това удоволствие.

— Слушам, сър — измърмори Сарина с усмивка като вдигна глава, за да приеме любящата му целувка.

 

 

Няколко дни по-късно Бо се прибра в къщи след работа, придружен от дребен, плешив мъж. Въведе го в кабинета, където Сарина работеше над портрета на майка му и сестрите му. В момента рисуваше светлосенките на фона, представляващ копринена драперия, чийто мек блясък порази Бо. Когато се обърна усмихната, за да поздрави съпруга си, Сарина видя набития моряк и плесна радостно с ръце.

— Муун! За бога, какво правиш тук?

Мъжът учтиво свали шапка и посочи Бо.

— Ами, миси… Вашия съпруг… тъй де, капитан Бърмингам, иска да държа под око таз къща, та да видим дали ще съзра тоя кучи син, дето се е опитал да ви стори зло. От сума време съм по тези места и зная доста моряци, ама не ми идва на ум никой, дето да има толкоз свирепо куче. Чини ми се обаче, че тоя звяр ще да е същия, дето го откраднаха преди няколко дена от едни англичани. Разправят, че било нарочно обучено да се бие с други кучета и че всякога ги убивало. А пък когато не се биело, стопаните му слагали на муцуната намордник, та да не вземе да захапе някого от тях. Зная от сигурно място, че го държали гладно по ден-два, та да го настървят. Човек би рекъл, че от туй кучето ще залинее. Да, ама не и Ханибал. Щом хвърлели на другото куче месо и развържели Ханибал, тозчас наставал лют бой.

— Каква жестокост! — Сарина потръпна. Ако това наистина беше същото куче, то горкото животно заслужаваше съжаление.

— Муун ще се настани в помещенията на прислугата за известно време — уведоми я Бо. — Казах му да бди над теб, когато си в градината, за да може Джаспър да държи под око къщата и улицата.

Идеята някой да я следи постоянно никак не й хареса.

— Не вярвам този мъж да опита да стори същото още веднъж — каза тя. — Би било истинска глупост от негова страна, защото втория път със сигурност ще бъде хванат.

— Негодникът може да опита нещо много по-лошо и аз искам да съм подготвен — настоя Бо. — Така че те моля да се подчиниш и да позволиш на Муун да се грижи за теб.

— Надявам се този злодей да бъде хванат преди бебето да тръгне да излиза — изпъшка нацупено Сарина. — Иначе току-виж Муун решил да се погрижи за мен и при раждането.

 

 

Хедър остави чашата чай, стана от стола си и се втурна да отвори по-широко вратата на кабинета заради Сарина, която се мъчеше да внесе вътре голяма картина в рамка. Картината изглеждаше прекалено тежка, за да бъде носена от жена, особено от жена, която трябваше да роди след месец.

— За бога, скъпа, ще ти стане нещо. Дай да я взема.

— Не, само ми помогни да я вкарам през вратата — настоя Сарина. — И не гледай! Искам да бъде изненада.

С общи усилия двете успяха да внесат масивната картина в стаята. Сарина въздъхна облекчено и я подпря на ориенталския килим, който застилаше пода на кабинета.

— А сега, мамо Хедър, ще те помоля да седнеш зад бюрото на Бо. Оттам ще можеш да видиш картината най-добре, защото ъгълът на светлината е най-подходящ. — Докато чакаше свекърва й да се премести, тя обясни: — Бо избра рамките и за портрета, и за тази картина, и вярвам ще се съгласиш, че изборът му е превъзходен.

Хедър вдигна изненадано вежди.

— Но аз мислех, че това е портретът…

— Него ще донеса след малко. Реших междувременно да те оставя да се полюбуваш на нашия подарък за рождения ти ден.

Хедър зачака нетърпеливо. Когато Сарина обърна картината към нея, дъхът й секна. Щедростта и талантът на това момиче не преставаха да я смайват. Платното представляваше портрет на Бо, нарисуван с много любов и отговарящ съвсем точно на оригинала.

— О, Сарина! Великолепен е! И как реши да се разделиш с него?

Сарина се усмихна. Радваше се, че е доставила такова удоволствие на жената, която за нея бе не просто свекърва, а преди всичко чудесна приятелка.

— Имам си истинския Бо до мен всеки ден, така че мога да си нарисувам друг, когато пожелая.

— Бог да те благослови, дете — каза с обич Хедър, опитвайки се да сдържи сълзите си и пристъпи към снаха си, за да я прегърне. — Не помня друг подарък, който да ме е правил толкова щастлива. Двамата с Бо трябва да дойдете у нас и да ни помогнете да решим къде да закачим портретите. Освен това ще трябва да ти поръчам портрет и на съпруга си… ако, разбира се, той е способен да седи на едно място достатъчно дълго, за да ти позира.

Сарина сведе замислено поглед към наедрелия си корем.

— Боя се, че този проект ще трябва да почака докато се роди бебето, мамо Хедър. И сега ми е трудно да стигам статива, а през следващия месец това, струва ми се, ще стане почти невъзможно.

Радостен блясък замени сълзите в очите на Хедър.

— О, толкова е хубаво, че ще си имаме внуче. Уверявам те, че всички в Хартхевън са ужасно щастливи от мисълта за ново бебе в семейството. Хети е извън себе си от радост.

— Бо се чуди дали Хети ще иска да ми акушира. Безпокои се, че възрастта й е твърде напреднала. Аз ходя на прегледи при един лекар, който живее малко по-нататък по улицата и бих искала, ако това няма да засегне Хети прекалено много, да го помоля да ми помогне при раждането. Струва ми се доста надежден, а и както чувам от жените, които се отбиват на чай, той се грижи за по-голямата част от чарлстънския елит… — Сарина сви рамене и добави: — Макар че това само по себе си не означава, че е добър лекар.

— Във всички случаи трябва да направиш това, което ще е най-добро за теб, Сарина — отвърна Хедър. — Става въпрос за теб и твоето дете. Освен това Хети съзнава, че вече не е млада и че не може да се грижи за всичко като преди, но съм сигурна, че много би искала да бъде под ръка при появата на новото поколение, макар и само като свидетел. Като стана дума за това, мисля, че Брандън и аз също бихме искали да дойдем… ако нямаш нищо против.

— Разбира се! Трябва да дойдете! Бо ще ви очаква! — засмя се весело Сарина. — Ще подготвим къщата за гости след три-четири седмици…

— И да се надяваме, че няма да им се наложи да се застояват — добави Хедър през смях.

— А сега — каза Сарина като притисна длани една към друга, — настъпва дългоочакваният момент. Портретът, на който си заедно със своите дъщери, е готов, но този път мисля да помоля Джаспър да го донесе вместо мен. Искаш ли междувременно още малко чай?

Хедър поклати глава.

— Може и да изпия още една чаша, след като донесат картината, но сега определено не искам. През цялото това време ти нито веднъж не ни позволи да я видим. Вече изгарям от любопитство.

След още няколко мига на напрегнато очакване Хедър получи и другия портрет и просто онемя от възхищение. Жената от портрета, седнала между двете си дъщери, бе много красива и това я поласка.

— Наистина ли изглеждам така? — предпазливо попита тя. — Или е просто проява на любезност от твоя страна, мило дете?

Сарина се усмихна, очарована от тази липса на суета. Свекърва й всъщност имаше пълното право да се гордее с красотата си.

— Такава те виждам аз… а също и Бо. Такава си и в очите на татко Брандън. Самият той ми го каза, когато видя и одобри завършения портрет. Дъщерите ти много приличат на теб. Те са не по-малко красиви.

При всичките си посещения в домовете на своите познати в Чарлстън и околностите му, Хедър никога не беше виждала по-красив и точен портрет.

— Убедена съм, че когато хората, гостуващи в дома ни, видят двата портрета, ще те засипят с поръчки. Честна дума, Сарина, няма съмнение, че твоят талант далеч превъзхожда уменията на местните художници.

— Радвам се да го чуя, но честно казано не знам дали ще имам много време… а и желание да рисувам толкова, след като се роди бебето — отвърна Сарина с усмивка, взе чайника и се наведе да налее на гостенката си още една чаша. — Сигурна съм, че ще ми бъде много по-интересно и забавно да се грижа за него.

Хедър закри чашата си с длан и не позволи на снаха си да я напълни.

— Промених намерението си относно втората чаша чай, скъпа. Какво ще кажеш да ме придружиш до мадам Феру? В момента си шия няколко нови рокли за есента и много бих се радвала, ако ми правиш компания, докато съм там. Понякога бърборенето на тази жена ужасно ме дразни, така че ще имам нужда от твоето успокояващо присъствие.

Усмивката на Сарина внезапно се стопи.

— Боя се, че и Муун ще трябва да ни придружи — каза тя, сетне постави ръце на корема си. — А и какво ще си помисли мадам Феру, когато ме види в дюкяна си, при положение, че съм в толкова напреднала бременност…

Хедър я прекъсна разпалено.

— Изглеждаш прекрасно, скъпа. Освен това, тъй като си съпруга на Бо, мадам Феру ще иска да узнае в най-големи подробности как върви семейният ви живот, пък и самата тя ще има повод за още повече приказки. Но кажи ми защо да трябва Муун да ни придружава?

В отговор Сарина сви лекичко рамене.

— Бо се страхува да не ми се случи нещо, затова е възложил на Джаспър и Муун да ме пазят.

Хедър вдигна учудено вежди. Изобщо не се съмняваше, че Бо и Сарина са безумно щастливи заедно, но не бе предполагала, че синът й може да е чак толкова ревнив, та да кара хората си да я пазят и следят. Не искаше да любопитства… е, поне не много.

— От колко време е така?

— От инцидента в градината миналия месец.

— Какъв инцидент?

Сарина не искаше да безпокои свекърва си, но имаше нужда да поговори с някого и реши, че Хедър ще я разбере.

— Берях цветя в градината, когато някакъв мъж отвори задната порта. После пусна вътре едно чудовищно куче и го насъска да ме разкъса. Следващото нещо, което помня, е, как кучето започна да ръмжи и се втурна след мен. Бо се появи в къщи точно навреме, за да ме спаси. Той уби кучето и оттогава не ми разрешава да се отдалечавам от погледа му, освен ако Джаспър или Муун не са с мен, за да ме пазят. Знам, че Бо е искрено загрижен. Вярно е също, че цяла седмица след тази случка продължавах да треперя от ужас. Но можеш ли да си представиш какво ми е да не мога да направя и крачка без Муун или Джаспър?

— Не знаех нищо за това куче — каза Хедър с очевидна тревога. — Мъжът успя ли да избяга?

— Да, тъкмо затова Бо е толкова загрижен за моята безопасност. — Сарина въздъхна мрачно. — Честно казано, започвам да се чувствам като затворничка в собствения си дом, и колкото и да си повтарям, че всъщност не е така, постоянно съм под нечий надзор, особено когато излизам в градината. Не мога да отида дори до тоалетната без Муун или Джаспър. Ужасно е конфузно като се има предвид колко често ми се налага напоследък.

— Искаш ли да дойдеш в Хартхевън и да останеш при нас докато заловят този човек?

Сарина поклати глава и се усмихна.

— Благодаря за поканата, мамо Хедър, но мисля, че Бо ще ми липсва твърде много.

Беше необичайно хубав ден за юли — слънчев, но не прекалено топъл. Лекият бриз, който полъхваше през кепенците, бе пълен с аромата на цветовете, обкичили маслиненото дърво под прозореца. Чуваше се жуженето на пчелите, прелитащи от цвят на цвят, примесено с тихото, нежно гукане на гълъби. Беше ден само за разходка ръка за ръка с любим или съпруг из някое уединено местенце. Определено не беше ден за униние.

— Ако искаш да дойдеш с мен, скъпа, Муун ще може да седне до кочияша и да ни придружи до входа на дюкяна. Това устройва ли те?

— Напълно. — Сарина се усмихна с повече ентусиазъм. — Мисля, че ще ми достави огромно удоволствие да поизляза малко навън.

— Ще ти се отрази добре — увери я Хедър като стана от стола. — Изглеждаш чудесно, така че стига да си съгласна, можем да тръгнем веднага.

— Изчакай само да повикам Муун. За Филип несъмнено ще е голямо облекчение да изкарам този човек вън от кухнята му. Търпението му е подложено на силно изпитание от стария моряк, който непрекъснато се кълне, че френската кухня ще го съсипе. Горкичкият, струва ми се, че след всичките тези години на плавания стомахът му е повреден от толкова сухари и риба.

Хедър се засмя.

— Може и Муун да има нужда от разходка. За доброто на Филип.

 

 

Бо приключи с работата в склада за деня и тъкмо се канеше да си тръгва, когато през един от прозорците на горния етаж съзря позната карета. Видя седналия на капрата Муун и веднага разбра, че Сарина е излязла заедно с майка му. Затова побърза да заключи сейфа, грабна сакото си и се спусна по задната стълба. Когато стигна долу, съпругата му вече беше слязла от каретата и вървеше към него. Спря се обаче, за да изчака две големи каруци, връщащи се — малко късно, прецени Бо — от друг док, където бяха разтоварвали стока. Сега каруците бяха празни и водачите им, свършили вече своята работа, несъмнено бързаха да се погрижат за конете и да си тръгнат. Бо махна на двамата мъже, сетне погледна към улицата, търсейки третата кола, която бе напуснала склада заедно с първите две.

— Къде е Чарли? — извика той на втория работник.

— Всеки момент ще се покаже, капитане — отговори мъжът, опитвайки се да надвика шумното трополене на тежката каруца. — Едно от колелетата му се откачи на дока и трябваше да спрем, за да му помогнем. Затуй закъсняхме толкова.

Сарина заобиколи втората кола и с радостна усмивка се спусна към съпруга си.

— Мислехме да те откараме до къщи, ако си съгласен.

— Как бих могъл да откажа такава покана? — отвърна усмихнат Бо. После галантно й подаде ръка и тъкмо се канеше да я поведе обратно към каретата, когато се сети, че е забравил на бюрото си важни документи и рязко спря.

Сарина вдигна поглед към него.

— Какво има?

— Трябва да се върна за момент до кабинета, за да взема нещо, малка моя.

— Ще те почакам — каза тя.

Той й се усмихна нежно.

— Няма да се бавя.

Когато Бо я остави, Сарина извърна глава от късното следобедно слънце, което се бе спряло току над покривите на високите складове от другата страна на улицата и свенливо се загърна в дантеления си шал, опитвайки се да прикрие колкото може повече наедрялата си фигура. Иззад гърба й долетя трополене на колелата и чаткане на подкови по калдъръма, което я накара да хвърли поглед през рамо и да се отмести встрани, за да даде път на приближаващата каруца. Миг по-късно шум от бързи, енергични стъпки по задната стълба привлече вниманието й — Бо се връщаше. С щастлива усмивка на уста той разтвори сакото си и пъхна книжата, които носеше, във вътрешния си джоб, за да освободи ръцете си и да е готов да съпроводи своята съпруга до каретата.

В момента, в който слезе от последното стъпало, нечия издължена мъжка сянка разсече пространството, разделящо го от Сарина. Бо погледна към непознатия, но лицето му беше засенчено от широката периферия на шапката, която носеше. Внезапно мъжът се затича право към Сарина. Бо изтръпна и тутакси се втурна напред с предупредителен вик. Но беше твърде късно. Непознатият блъсна Сарина с все сила и тя политна с писък встрани, право към връхлитащата кола, теглена от шест коня.

От гърдите на Муун се изтръгна яростен рев, придружен от ужасения писък на Хедър. Но Бо вече се бе хвърлил към съпругата си. Сграбчи я миг преди да падне, обгърна я напълно с тялото си и заедно с нея се претърколи няколко пъти, опитвайки се да предпази и нея, и бебето. Въпреки че коларят натисна с все сила дървената спирачка и дръпна рязко поводите, тежките копита на конете профучаха на косъм от Бо. После настана ужасна врява. Муун скочи от капрата, увери се, че Бо и Сарина са в безопасност, изруга яростно и се спусна с невероятна бързина след непознатия, който бе хукнал да бяга. В същото време първите двама колари изскочиха от конюшнята, а третият, успял най-после да спре конете, бързо слезе от каруцата — точно в мига, в който Хедър се измъкна от каретата и се затича залитайки към сина и снаха си.

— Ранени ли сте? — извика тя с глас, в който се прокрадваше паника. Тялото й се тресеше неудържимо. Сълзи замъгляваха очите й. — О, моля ви, кажете ми, че и двамата сте добре!

— Мисля, че сме — каза колебливо Бо като диреше тревожно по лицето на съпругата си следа от болка. Сарина обаче бе твърде уплашена за него, за да я е грижа за нея самата. Дори когато той я пусна и се изправи на колене, тя продължи да оглежда ръцете и краката му с безпокойство. За щастие сериозно пострадали изглеждаха само дрехите. Панталоните му бяха разкъсани на коленете, които кървяха, а сакото му бе силно протрито на гърба и лактите.

— Прощавай, капитане — промълви водачът на третата каруца с умолителен, треперещ глас. — Не можах да накарам тия пущини да спрат овреме. — Той подаде на Бо дантеления шал, паднал от раменете на Сарина, който бе целият разкъсан и белязан от черните следи на подковите и колелетата. — Мислех, че ще убия и двама ви.

— Вината не беше твоя, Чарли.

— Видях как онзи мъж я блъсна! — възкликна Хедър.

— Да, всички го видяхме — потвърди първият колар. — Щеше да я убие, ако не беше капитанът.

Сарина видя сбърченото лице на съпруга си и се побоя, че може да е ранен по-сериозно, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Притисна трепереща ръка към гърдите му и се взря тревожно в него. Едва когато забеляза как играят мускулчетата на изопнатите му бузи, Сарина осъзна, че в кръвта му кипи необуздан гняв.

— Да си вървим у дома — тихичко каза тя, потопила поглед в тъмносините глъбини на очите му.

Яростта, изписана на лицето на Бо се изпари, за да се замени с напрегната усмивка.

— Да, любов моя. Да си вървим у дома… където ще си в безопасност.

 

 

Няколко часа по-късно Бо седеше в своя кабинет и размишляваше върху събитията от деня, вперил съсредоточено поглед в плота на бюрото си. Майка му, видимо разстроена от покушението, беше откарана в Хартхевън от своя кочияш. Сарина спеше горе в спалнята. Бриджит също бе там и бдеше над съня на господарката си. Външно изглеждаше, че съпругата му е успяла да се отърве от инцидента невредима, но внезапното й униние му подсказваше, че вътре в себе си тя се страхува. Веднага след завръщането им у дома Бо обясни на слугите какво е станало и ги уведоми, че от този момент нататък къщата ще бъде охранявана денонощно. Муун пръв предложи да застане на пост, заявявайки, че бездруго е твърде ядосан, за да заспи.

Първоначално Бо обмисляше да отведе Сарина в Хартхевън, но бързо стигна до извода, че плантацията съвсем не е най-безопасното място за нея. Тя бе заобиколена от десетки мили земя, която заедно с многобройните постройки край имението предлагаше на злодея безброй възможности да се укрие. Самото имение имаше не по-малко от дузина входове и твърде много подходящи за скривалище кътчета. Не, къщата в Чарлстън можеше да се охранява доста по-лесно, докато не открие онази отрепка и не сложи край на жалкото й съществуване. Само така щеше да е сигурен, че негодникът никога повече няма да заплашва Сарина.

Жалко, че не бе сторил това още на „Дързост“.

Когато се върна в къщата окървавен и насинен след безуспешния си опит да попречи на злодея да избяга, Муун заяви, че по време на кратката им схватка е видял много добре лицето му. И че това е не друг, а Редмънд Уилсън, същият, който бе извадил секира на „Дързост“, преди Бо да го обезоръжи. Наред с всички предохранителни мерки вътре в самата къща, Бо изпрати и Стивън Оукс с неколцина мъже от екипажа да претърсят улиците на града за Уилсън. Много скоро щеше да знае къде е отишъл негодникът — дали в кръчма, дали в някой вертеп или някъде другаде.

Той разсеяно разтърка рамото си, което пулсираше болезнено. Едва сега започваше да усеща колко е изранил тялото си, когато се хвърли върху калдъръма, за да попречи жена му да бъде стъпкана от конете. Но и най-силната болка бе нищо в сравнение с онова, което би изпитал, ако тя или детето им бяха ранени или убити. Да загуби Сарина бе все едно някой да изтръгне сърцето от гърдите му.

Мисълта за това, което за малко не му бяха отнели го изпълни с внезапна остра нужда да прегърне своята съпруга и да почувства спокойния ритъм на сърцето й до своето. Бо се изправи рязко, излезе от кабинета и се качи на горния етаж. Когато влезе в тъмната спалня, Бриджит тутакси се надигна от мястото си. Сарина имаше навика в лунни нощи като тази да оставя завесите отворени. Макар и бледо, сиянието на луната, което проникваше през прозорците, бе достатъчно на Бо да види дълбоката загриженост, изписана на лицето на камериерката. Напрегнатото й изражение показваше, че момичето е много уплашено за своята господарка. Не си казаха нищо. Нямаше и нужда, защото и двамата изпитваха едни и същи страхове.

Бриджит промълви едва чуто „лека нощ“ и излезе. Бо затвори тихичко вратата след нея, отиде до леглото и сведе поглед към изящните черти на своята съпруга. Лъч сребърна светлина озаряваше лицето й. Изглеждаше спокойна и невинна като ангел. „Как е възможно нормален човек да иска да й стори зло“, мрачно се запита Бо. Самата мисъл за това му се струваше абсурдна и все пак бе истина.

Той свали дрехите си и ги провеси на закачалката в съседната стая. Сетне легна при Сарина, прегърна я и постави нежно длан върху заобления й корем. Само след миг бебето помръдна лекичко и сърцето на Бо затуптя с радостно облекчение. Той притисна устни към уханните коси на съпругата си. Тиха, блажена въздишка се отрони от устните й. Главата й се сгуши под брадичката му, а ръката й погали здравата му гръд.

— Обичам те — промълви сънено тя.

Гласът, с който Бо й отговори, бе дрезгав от вълнение.

— И аз те обичам. Истински, дълбоко и завинаги.