Катлийн Удиуиз
Неуловимият пламък (18)

18

Трясък на гръмотевица сепна Сарина в дълбокия й сън, а още преди да се е разбудила напълно, в прозореца блесна силна светкавица, която озари цялата стая и я накара да потръпне, обзета от инстинктивен страх. По време на този кратък проблясък тя успя да зърне зловещите облаци, които се трупаха над къщата — бяха черни като навъсеното небе, което скриваше зората. След миг нова мълния освети всичко наоколо и й позволи да види как дебелите клони на дъба до верандата се извиват под напора на мощния вятър, духащ откъм океана. Години бяха минали от смъртта на родителите й, но Сарина още не можеше да преодолее страха си от буря. Тя протегна ръка към възглавницата до себе си, за да потърси успокоение и закрила в прегръдките на своя съпруг. Откри обаче само вдлъбнатината, където бе лежала главата му.

— Бо?

— Тук съм — обади се той откъм съседната стая.

Сарина се обърна и забеляза приглушената светлина, която се процеждаше изпод прага.

— Навън още е тъмно — извика сънено тя. — Защо си станал толкова рано?

— Обещах на мистър Оукс, че ще бъда на кораба веднага щом пукне зората, за да обезопасим „Дързост“. Ако още не си забелязала, задава се буря.

— Забелязах, и още как. — Сарина тревожно погледна към прозореца и трепна, съзряла нова светкавица да прорязва тъмното небе. — Толкова ли ще бъде страшна?

— Още е твърде рано да се каже — отвърна Бо като се върна в спалнята, дойде до леглото и се наведе да целуне нежно своята съпруга. После вдигна леко глава и й се усмихна. Очите му отразяваха светлината от съседната стая и сякаш искряха. — Добро утро, малка моя.

Сарина измърка доволно, обгърна шията му с ръце и го придърпа към себе си. Голият му торс я изкуши да прокара с обич длан по мускулестия му гръб.

— Тъкмо те сънувах — прошепна тя между целувките, които обсипваха устните й. — Бяхме заедно в кабинета и ти правеше с мен най-различни прекрасни неща.

Бо се надигна на лакът и се взря усмихнат в слабо осветеното й лице.

— Мислех, че само аз сънувам такива работи.

— О, не, сър. — Пръстите й се плъзнаха по твърдия му като стомана хълбок. — Всъщност, тъй като Маркъс още не се е събудил, бихме могли да сътворим и наяве нещо прекрасно, което после да си спомняме в сънищата си. Стига да имаш време, разбира се.

Бо въздъхна разочаровано.

— Предложението ви е повече от съблазнително, мадам — толкова, че ми се иска да зарежа и кораба, и всичко останало. Но мистър Оукс ще ме чака. — Той се изправи отново на крака. — Ако се разрази твърде силна буря, по-голямата част от слугите ще заминат за Хартхевън, след като свършат някои неща тук. Бих искал да тръгнеш с тях.

— Без теб?

— Аз може да се върна чак към пет. Бог знае какво ще е сторила бурята дотогава.

— О, Бо, не ще понеса да не знам дали си в безопасност или не — възпротиви се Сарина. — Предпочитам да те изчакам тук.

— Ще бъда много по-спокоен, ако заминеш още с първата група слуги — каза Бо с надеждата да я убеди. — Джаспър и неколцина от мъжете ще тръгнат по-късно, когато къщата е напълно обезопасена, но наистина мисля, че ти и Маркъс трябва да се махнете оттук възможно най-скоро.

— Не, ще изчакам поне докато тръгне Джаспър — упорито заяви тя. — Дотогава не мърдам оттук, освен ако ти не дойдеш да ме отведеш.

Бо въздъхна. Точно от това се бе опасявал.

— Ще се върна колкото се може по-бързо, любов моя — увери я той, докато обличаше долните си дрехи. — Освен Томас, тук ще бъдат още Джаспър, Купър и Муун. Те ще те пазят, въпреки че според шерифа Алистър и Ръд може би вече са на път за Англия. Двама мъже, които вероятно са били те, са били забелязани да се качват на някакъв кораб, така че се надявам да са отплавали. Но докато не се уверя в това със сигурност, искам да си с Муун и останалите слуги. Ако времето се развали твърде много и още не съм се върнал, ще изпратя съобщение на Джаспър да отведе двама ви с Маркъс в плантацията. Сега Томас ще ме откара до кораба и после веднага ще се върне тук, за да е готов да ви заведе в Хартхевън.

— Но как ще се върнеш самият ти?

— Ще взема от „Дързост“ моряшката си мушама, така че ще мога да се прибера пеша. А щом стигна до тук, ще запретна файтона и ще дойда до плантацията с него.

— Но, Бо…

— Настоявам да отпътуваш преди вятърът да е станал прекалено силен — прекъсна я Бо с нетърпящ възражение тон. — Не искам да се тревожа за теб. — Той закопча панталоните и колана си. — Самият аз ще тръгна за Хартхевън преди бурята да се разрази с пълна сила.

— Моля те, не се бави — прошепна умолително Сарина.

Бо й отговори изпод плетения пуловер, който в този момент нахлузваше през главата си.

— Няма. — Той дръпна пуловера надолу и тръгна към вратата като изпрати на съпругата си въздушна целувка. — Ще мина през кухнята да взема нещо за хапване и да дам нареждания на слугите. Опитай се да поспиш още, ако можеш. Няма смисъл да ставаш толкова рано.

— Пази се — извика тя, докато вратата се затваряше зад гърба му.

— Ще се пазя.

Приглушеният му отговор дойде след изщракването на бравата. Сарина застина неподвижно, заслушана в бързото стакато на стъпките му, които се спускаха по извитата стълба. Дори звукът на крачките му издава колко е жизнен и енергичен, помисли си с нежност тя.

В безуспешен опит да заспи, Сарина се повъртя още малко в леглото, после стана, облече се, накърми Маркъс и го изкъпа. През това време слугите вече бяха залостили здраво почти всички дървени кепенци на прозорците. Така вътре в къщата човек имаше чувството, че се е спуснала нощ. Навсякъде бяха запалени лампи. Под тяхната светлина Сарина обиколи къщата с бебето на ръце, за да му покаже докъде са стигнали приготовленията за посрещане на бурята.

— Сега ще видиш първата истинска буря в живота си, млади човече — гальовно му прошепна тя. — И понеже си досущ като своя татко, мисля, че много ще ти хареса.

Маркъс изгука весело, сякаш беше напълно съгласен с нея, вдигна изписаните си вежди и сви устничките си. Майка му се засмя и целуна с обич меката му бузка.

Джаспър вече се беше заел с опаковането на покъщнината срещу евентуално наводнение или други повреди и даваше наставления на мъжката част от прислугата. Тъй като нямаше гаранция, че инак здравите кепенци ще издържат на яростните пориви на вятъра и че някой скършен клон няма да строши прозорец и да се стовари в къщата, скъпите килими бяха навити на рула и наредени във вътрешните стаи на горния етаж. Множеството дребни, но ценни украшения бяха временно прибрани по полиците на шкафовете за бельо. Кристалните полилеи също бяха внимателно увити в ленени парцали, за да не може нито една от малките им триъгълни призми да се разбие на пода в случай, че в къщата нахлуе силен вятър. Пейките от ковано желязо бяха събрани от градината и пренесени под навеса, където държаха колите, и където Томас, веднага щом се върна от пристанището, се залови да оправя каретата, за да не пропуска вода и пътниците — най-вече бебето — да останат сухи дори в проливен дъжд. През всичкото това време Филип приготвяше кошници с храна. Повечето от тях бяха предназначени за хората, които щяха да останат в къщата до късния следобед и само няколко — за онези, които заминаваха рано. Изобщо, работата на всички беше много и изискваше доста време, така че когато първата група слуга напусна къщата, вече преваляше пладне.

 

 

Няколко мига преди уговореното време, в което двамата с помощник-капитана трябваше да започнат заковаването на люковете с летви и останалата работа по кораба, Бо се изкачи тичешком на палубата на „Дързост“ като се предпазваше от дъжда с малко парче насмолен брезент. Стивън Оукс живееше в каютата си и от няколко дни насам чертаеше маршрут до Карибските острови, където се канеше да отиде през зимните месеци, за да продаде на местните търговци малко стока и на свой ред да се снабди от тях с товар за обратния курс. Но сега от помощник-капитана нямаше и следа.

Дъждът се усилваше, обвивайки града в тежка сива пелена. Затова Бо веднага слезе в капитанската каюта, за да вземе моряшката си мушама. Вътре бе толкова тъмно, че трябваше да запали лампа и да я постави на пода току до отвореното чекмедже на скрина, за да може да вижда какво има вътре. Докато търсеше мушамата, погледът му попадна на нещо като голям бял вързоп, натикан чак в дъното на чекмеджето. Той го измъкна и с изненада откри, че вързопът всъщност представлява чаршаф, очевидно взет от собствената му койка, който беше напръскан с тъмни петна, наподобяващи засъхнала кръв. В чаршафа бе увита женска нощница. Бо я разпозна веднага — беше неговата любима нощница на Сарина. По нея също имаше кръв, но и други, жълтеникави петна, които с времето бяха станали корави. Не му отне повече от секунда да проумее какво държи в ръцете си. Беше смаян. Това бе неопровержимото доказателство, че наистина е отнел целомъдрието на съпругата си докато е бил в треска, а ето че Сарина го беше скрила от него, твърдо решена за нищо на света да не го кара да се обвързва с нея против волята си. Ако тогава в главата му не бе изплувал неясният, объркан спомен за онази нощ, тя… заедно с тяхното бебе… щеше да напусне живота му завинаги, ей така, заради едната чест и гордост.

Сълзи замъглиха погледа на Бо при мисълта какво би правил, ако наистина го беше сторила. Като изключим страха му, че някой, бил той Алистър Уинтроп, Хауърд Ръд или друг някой негодник, би могъл да я нарани или дори убие, той се чувстваше напълно щастлив със своята съпруга. Не искаше даже да си представя ужаса и болката, които щяха да го измъчват, ако двамата с нея не бяха изяснили помежду си въпроса за своя брак и за нейната бременност.

Бо погледна койката си — мястото, където я бе лишил от девствеността й. Навярно й бе причинил силна болка, но… но как би могъл да съжалява за стореното, след като сега Маркъс беше гордостта на живота му, а Сарина — неговата голяма, истинска любов? При самата мисъл за съпругата и сина му сърцето му се изпълни с радост и с непреодолим копнеж да се върне при тях час по-скоро.

Той се уви в мушамата, изтича до каютата на помощника си и потропа с юмрук на вратата.

— Ей, помощник, жив ли си?

— Ъ-ъ-ъ… да, капитане — долетя отвътре сънен глас. — Работих почти до сутринта и май съм се успал.

— Е, ставай вече. Бриджит отива в Хартхевън и очаква да се присъединиш към нея веднага щом приключим тук. А като гледам колко работа ни чака, това ще стане чак довечера, ако не побързаш.

— Идвам! Идвам! — извика Стивън вече доста по-оживено.

 

 

Сарина полагаше огромни усилия да мисли за каквото и да е друго, само не за бурята. Беше изпратила Вира в Хартхевън, уверявайки я, че тя и бебето ще дойдат веднага щом капитанът се върне от кораба. Кърмеше Маркъс, говореше му всевъзможни неща, а когато той заспеше, се опитваше да чете, но без особен успех. С напредването на следобеда свирепият вой на вятъра край къщата ставаше все по-силен. Зловещият звук я караше да трепери и да си повтаря отново и отново, че Бо ще се върне съвсем скоро и че въпреки стихията навън няма от какво да се бои, защото е защитена от здравите, дебели стени на къщата. Но колкото и да се мъчеше, Сарина не можеше да намери покой. Щеше да се почувства в безопасност едва когато съпругът й се върне и я вземе отново в прегръдките си.

Но Бо се бавеше и тя обикаляше тревожно из кабинета, като час по час поглеждаше часовника. Макар да знаеше колко силен, способен и опитен е нейният съпруг, не можеше да не се безпокои за него и да не копнее за присъствието му. Нуждаеше се от него. Той и само той бе в състояние да я приласкае и да успокои страховете й.

Джаспър дойде при нея и я подкани да се приготвя за отпътуване. Мисълта да тръгне без Бо ужасяваше Сарина, но нямаше как да откаже и да изложи на опасност мъжете, които несъмнено щяха да се почувстват длъжни да останат с нея. Яркият спомен за бурята, в която бяха загинали родителите й, също я караше да склони. С натежало сърце тя се заизкачва към спалнята, за да вземе сина си и чантата, която бе приготвила за него.

Когато прегърна Маркъс и вдигна чантата със свободната си ръка, бебето изхлипа и Сарина се спря, за да го намести по-удобно в скута си. Но то вдигна ръчички към гърдите й, за да покаже, че е гладно. Нищо няма да стане, ако се забавя с няколко минути, реши тя и понечи да развърже корсажа си. В този момент входната врата се затръшна шумно.

— Бо! — извика радостно Сарина, изтича в коридора и се надвеси през парапета до стъпалата, вперила поглед към главния салон. Страховете и спомените за смъртта на родителите й нямаше повече да я тревожат, защото съпругът й се бе върнал. Но облекчението й светкавично се изпари, когато вместо Бо във фоайето се появиха Алистър Уинтроп и Хауърд Ръд. Нещо по-лошо, Джаспър, който очевидно им беше отворил вратата, лежеше в безсъзнание по средата на фоайето, сякаш със сетни сили бе успял да се довлече от входа до там. Алистър беше насочил пистолет право към главата на иконома и вече натискаше спусъка със зловеща усмивка. Но Ръд пристъпи бързо към него и блъсна ръката му настрана.

— Знам колко копнееш да го убиеш, но нима не съзнаваш, че като застреляш Джаспър, ще привлечеш вниманието на всички останали в къщата? — изсъска адвокатът. — Ще го заключим в кухненския килер. Така и да се свести, няма да може да излезе.

— Според теб с колко още слуги ще се наложи да се справим?

— Хм, след като готвачът вече замина, а старият морж и кочияшът стоят завързани и със запушени уста под навеса за карети, трябва да са останали още един, най-много двама, плюс момичето. Но понеже всички цял ден непрекъснато търчаха напред-назад ми е трудно да кажа точно колко души заминаха за плантацията. От слугите, които работеха при леля ти, със сигурност е останал поне Купър. Видях го, след като другите отпътуваха. А ти какво видя?

— Долу-горе същото — отвърна Алистър и продължи самодоволно: — Колко мило от страна на съседите, че опразниха къщата си, за да можем да наблюдаваме от горния етаж какво става в дома на капитана. И все пак ми се искаше да дойдем тук чак по тъмно. Някой може да ни е видял и да е отишъл да предупреди капитана. — Той притисна длан към хлътналия си корем. — Още ми е зле от удара, който ми нанесе преди седмица. Копелето едва не разкъса вътрешностите ми.

— Слугите вече се приготвят да отпътуват заедно с момичето — каза Ръд нетърпеливо. — Не можехме да чакаме повече. Освен това колкото по-дълго отлагаме, толкова по-голям става шансът капитанът да ни завари. Ако и този път ни намери тук, най-вероятно ще убие и двама ни, така че предпочитам да приключим с това възможно най-бързо. Половината от наследството на леля ти е чудесна примамка, но едва ли ще ми послужи за нещо, ако съм мъртъв.

— Жалко, че няма да мога да изкормя капитана както сторих с оня приятел Уилсън.

Горе Сарина захапа пръста си, за да не извика от ужас. Знаеше колко са зли тези негодници, но не бе вярвала, че са способни на убийство.

— Уилсън трябваше да умре — сухо отвърна адвокатът. — Ако беше успял да убие момичето, цялото ни идване тук щеше да се окаже безполезно. Убийството на капитана обаче, въпреки удоволствието, което би ни доставило, съвсем не е наложително. Но ако не побързаме, то също може да стане. Да се надяваме поне, че ще успеем да го извършим, преди да ни е одрал живи. Не ще и дума, без този проклет янки ще ни е много по-лесно да отвлечем момичето.

— Направо щях да падна от изненада, когато го видях да отива на кораба си. Изглежда, че една нищо и никаква буря е в състояние да уплаши нашия велик капитан не по-малко от останалите местни хора. Не знам защо всички вдигнаха такава олелия. Ако питаш мене, те са просто едни жалки страхливци.

— Може би знаят нещо, което ние не знаем — прошепна припряно Ръд. — Но това е без значение. И ние ще се крием извън града, докато корабът ни вдигне платна. Онази стара съборетина има добър изглед към пътя и досега винаги сме успявали да видим шерифа навреме и да се покрием. А пък откакто дадохме дрехите си на онези двама скитници и им бутнахме няколко гроша, за да се помотаят с тях по пристана, почти никой не ни е безпокоил. Явно номерът е минал и сме успели да заблудим всички. Така че според мен няма голям шанс шерифът да ни открие, след като отвлечем момичето. А упоим ли я, лесно ще можем да я затворим в сандък и да я качим на кораба.

— И всичко това само за да се отървем от нея в Англия — въздъхна тежко Алистър, проклинайки съдбата, която ги подлагаше на такива изпитания. — Какво не бих дал да мога да извия красивото й вратле още тук и сега. Може би идеята на Уилсън съвсем не беше лоша.

— Идеята не беше негова, не помниш ли? — каза раздразнено Ръд. — Или си забравил разговора, който подслушахме от стаята си в онази нощ? Но всичко това са празни приказки. Ако убиеш момичето сега, когато се доберем до Англия никой вече няма да може да идентифицира разложения й труп и ще трябва да подкупваш съседите или приятелите на леля си, за да се закълнат пред съда, че момичето е мъртво. Освен това няма начин миризмата да не се усети на кораба. Капитанът ще заподозре нещо и ще претърси каютата ни.

— Знаеш ли, Ръд, откакто сме заедно, ти се превърна в истински спец по убийствата. Вече изобщо не трепериш, когато заговорим за отнемане на нечий живот.

— Да! — озъби се адвокатът. — Ти ме обучи добре. Надявам се само да не ме обесят по този повод.

— Хайде, по-весело — изкикоти се тихо Алистър. — Само да хванем момичето и ще отплаваме към къщи и към богатството. После ще й светим маслото с най-голямо удоволствие.

Като чу как спокойно обсъждат убийството й, Сарина настръхна от ужас и се отдръпна предпазливо от парапета, молейки се Маркъс да не проплаче точно в този момент. Не знаеше къде точно е Купър, но се надяваше, че ще успее да го предупреди за опасността, преди да го е сполетяла съдбата на останалите трима слуги. Ала колкото повече обмисляше тази идея, толкова по-неразумна й се струваше тя. Двамата негодници искаха нея, не Купър. Видеха ли я с него, навярно щяха направо да го убият — нали знаеха, че той е последният, който би могъл да им попречи. Не, за всички щеше да е най-добре просто да се скрие заедно с бебето.

Сарина изтича в спалнята точно в мига, в който поредната ярка светкавица проряза небето зад спуснатите кепенци и през тесните им процепи в стаята за миг нахлуха странни, дълги снопове светлина. Имаше чувството, че сънува ужасен кошмар: бе съвсем сама, с безпомощно бебе на ръце, захвърлена на произвола на свирепата буря и на двамата демони, копнеещи да унищожат и нея, и всички, които й бяха скъпи.

Ръководена единствено от инстинкта си за самосъхранение, тя намали фитила на лампата, докато стаята потъна в пълна тъмнина. Само кратките проблясъци на светкавиците й позволяваха да се ориентира сред интериора. Без да се бави нито миг, Сарина грабна чантата с нещата на бебето, втурна се в тъмната детска стая и затвори безшумно вратата зад себе си. И тук обаче не спря, а с разтуптяно сърце открехна вратата към главния коридор, минаващ през целия втори етаж, включително покрай стълбата, която се намираше точно по средата.

Във всеки край на дългия коридор имаше по два стенни свещника. Като остави чантата на пода, Сарина се промъкна крадешком до единия, после до другия край на коридора и изгаси всички свещи. Сетне се върна обратно, взе чантата и се шмугна в малката стаичка, която свързваше като коридор две от спалните в южното крило на етажа.

Благославяйки това, че познаваше добре къщата, Сарина внимателно отвори вратата на широкия килер за бельо, вграден в една от стените на малкото коридорче, измъкна ключа и влезе вътре. После затвори безшумно вратата и я заключи. Останала сама със своето бебе в непрогледната тъмнина, тя измъкна пипнешком от една полица няколко чаршафа и направи за сина си импровизирано легло на пода. Едва когато приседна до него, Сарина осъзна, че цялото й тяло трепери и изпадна в паника, която заплашваше да помрачи разсъдъка й. Но тя притисна треперещи пръсти към устните си, решена на всяка цена да се пребори със страха, макар и единствено с помощта на собствената си воля.

Маркъс зашава неспокойно и за да го успокои, Сарина го вдигна в скута си и му даде да суче. Така можеше да подреди мислите си и да потърси начин да осуети намеренията на двамата злодеи. Съпругът й навярно щеше да се прибере всеки момент и стига да им се удадеше възможност, те щяха да го убият. Сега бе неин ред да спаси живота му, след като той неведнъж бе спасявал нейния. Молеше се само да се справи поне наполовина толкова успешно.

Не след дълго тя чу как Алистър и Ръд претърсват стаите на горния етаж. До слуха й достигаха предпазливите им стъпки, а изпод вратата се виждаше светлината от фенерите им. Сарина затаи дъх, щом един от двамата се приближи до килера, в който се бе скрила, но по някаква незнайна причина никой не натисна дръжката на вратата. След като огледаха двете спални, двамата най-после слязоха отново долу, за да претърсят и първия етаж.

Когато Маркъс престана да суче, Сарина го вдигна по коремче на рамото си и го потупа по гърба, за да се оригне. Искаше да е сигурна, че нищо няма да събуди бебето, докато я няма, затова смени пеленката му. Беше само мокра и слава богу, защото иначе щеше да й бъде доста трудно да се оправи в тази тъмница. Когато Маркъс беше вече готов за сън, тя го залюля бавно в скута си и щом го приспа, целуна копринените му къдрици, сложи го в импровизираното легло и го зави с одеялцето. После се изправи, излезе от килера и заключи отвън. За щастие роклята й имаше дълбоки тайни джобове, в които можеше да скрие ключа. Той бе много важен, защото отваряше не само всички килери за бельо в къщата, но и вратата на кухненския килер, където двамата злодеи бяха решили да скрият Джаспър.

Веднага щом влезе отново в господарската спалня, Сарина изтича на пръсти до нощното шкафче на Бо, измъкна от чекмеджето пистолета му и го пъхна в десния си джоб. Знаеше, че е зареден. От инцидента с кучето насам съпругът й бе придобил навика да проверява пистолета всяка вечер.

— Къде е отишла тази кучка? — долетя от долу гласът на Алистър в мига, в който Сарина излизаше от спалнята. — Тук я няма, а по всичко личи, че не е и горе. Бебето й също го няма. Мислиш ли, че може да е заминала?

— В този дъжд? — Ръд изсумтя. — Никога не би изнесла бебето си навън в това време, освен ако не е с карета, а каретата си стои под навеса. Не, тя е някъде тук и навярно се крие от нас.

Въпреки че много от стаите на долния етаж бяха осветени, двамата мъже носеха фенери, за да им помагат допълнително при търсенето. Сарина чу, че се приближават към стълбата и безшумно се спусна по коридора. Шмугна се в стаята, която родителите на Бо използваха при гостуванията си и притвори вратата. Така можеше да вижда през тесния процеп входа към двете спални, между които беше скрила сина си.

Тя надзърна през него като дишаше тежко. Двамата негодници прегледаха отново господарската спалня, а после за неин ужас Алистър се обърна в противоположната посока и се запъти право към стаите с междинното коридорче. Чу се как се опитва да отвори вратата на килера и как изсъсква шепнешком на Ръд:

— Тази врата е заключена.

— Може би тя е вътре — предположи Ръд като побърза да се присъедини към него.

Сарина тутакси отвори вратата, зад която се бе скрила, блъсна я с все сила в стената, за да привлече вниманието им и се втурна презглава надолу по стълбите. Без да обръща внимание на бягащите стъпки на двамата злодеи по горния коридор, тя изтича в кухнята, отключи припряно килера и отвори вратата с надеждата Джаспър да е дошъл на себе си. Лампите в кухнята осветяваха добре целия килер и Сарина едва не изстена от отчаяние, защото в тясното помещение намери не само иконома, но и Купър. И двамата мъже бяха в безсъзнание и не можеха да й помогнат с нищо.

Тя затвори предпазливо килера и като внимаваше да не издава и звук, угаси всички лампи. В кухнята се възцари пълен мрак. Малко преди да стигне до трапезарията, Сарина чу приближаващи стъпки и бързо изтича на пръсти към вратата за коридора. Спусна се по него все така безшумно, като изгасяше всички свещи по пътя си. Беше стигнала вече до далечния му край, когато чу, че двамата мъже влизат в кухнята.

— Тя е била тук — обяви Алистър с гневен глас. — Лампите са угасени, а вратата на килера е отключена. Обзалагам се, че кучката е излязла навън за каретата.

— Не чух външната врата да се отваря или затваря — успокои го Ръд, сетне извика: — Виж! Има още една врата! Бързо!

Сарина се втурна като стрела към стълбите и отново се качи на втория етаж. Вече до вратата на господарската спалня чу как Ръд подканя своя другар:

— Трябва да побързаме. Капитанът може да се върне всеки момент.

— Но къде, по дяволите, се е дянала?

— Горе, предполагам. Решила е да си играем на гоненица и засега печели тя.

— Ние сме двама, а тя е една, при това жена — злобно изсъска Алистър като задмина адвоката и хукна към стълбите. Щом стигна до тях, той добави през рамо: — Как я виждаш да спечели?

В този момент Ръд чу странен звук, който идваше нейде отгоре и вдигна глава точно навреме, за да види как една масивна ваза, пълна с есенни цветя, лети право към главата на Алистър.

— Внимавай! — извика той.

Алистър сам си беше виновен, задето вместо да реагира веднага, реши да види със собствените си очи какво го заплашва. Когато вдигна поглед нагоре, огромната ваза беше вече само на педя от главата му. Той се опита да се дръпне встрани, но не бе достатъчно бърз и тежкият порцелан одра болезнено темето му. От удара долната част на една от изящно украсените дръжки на вазата се строши. В следващия момент Алистър изрева от болка, защото нащърбената горна част от счупената дръжка сряза ухото му на две. Миг след това вазата се стовари на стъпалата и се разтроши на стотици малки парченца, които се забиха като иглички в краката на двамата неканени гости.

— Кучка! Ще я убия! — изкрещя Алистър с пълно гърло, притискайки ръка до окървавената си глава. — Тя ме осакати!

След като измъкна от прасеца си едно порцеланово късче, Ръд вдигна от пода отрязаното парче от ухото на своя съучастник и услужливо му го връчи.

— Може да ти го пришият.

— Като я пипна, ще й отрежа и двете уши! С трион! — закани се Алистър с изтънял от болка глас, докато вадеше острото парченце порцелан, забито в глезена му. От мястото бликна струйка кръв, но той не усети нищо, защото раните по главата му бяха много по-тежки.

— Ако я пипнем — уточни Ръд. Вече започваше да се съмнява кой е по-ловкият в тази игра на котка и мишка. Момичето очевидно беше напълно наясно какво прави. Да, замислеше ли се, Ръд можеше да се закълне, че в мига преди да хвърли вазата, Сарина се бе надвесила над парапета с триумфална усмивка, изписана на красивото й лице.

Бързо увиха главата на Алистър в кърпа, след като наложиха компреси на окървавеното чуканче, останало от ухото му. До преди малко това преследване му бе доставяло истинско удоволствие, но сега цялото му желание и енергия се бяха изпарили. Сега копнееше да хване Сарина час по-скоро и от всяка измърморена от него дума ставаше все по-ясно, че от мига, в който я улови, до мига, в който ще я убие, животът й ще представлява едно жестоко, нечовешко мъчение.

Двамата злодеи се качиха на горния етаж и се заеха да претърсват всяко кътче. Стигнали бяха почти до средата, когато нейде отдолу долетя странен, мелодичен звук, приличен на зов на сирена. Те се спуснаха предпазливо по стълбите като се стараеха да избягват по-големите порцеланови късчета, които заплашваха да прободат подметките им. Едно от тях все пак успя да се забие в крака на Ръд и той се принуди да остави за момент фенера си на мраморния под, за да го извади.

Всички стаи на първия етаж бяха вече тъмни и колкото и да се оглеждаха, двамата не виждаха нищо. Изневиделица от тъмнината изскочи един бял призрак и се понесе към тях с пронизителен писък, който определено бе женски. Алистър и Ръд изкрещяха ужасено и се разбягаха в различни посоки. Сега адвокатът бе този, който си изпати. Докато преследвачите й претърсваха втория етаж, Сарина бе преровила кухнята и беше измъкнала оттам дебел, навит на макара канап, тежък железен котел и голяма торба с брашно, която постави в него за допълнителна тежест. Сетне й хрумна да метне един бял чаршаф върху котела, за да заприлича на привидение. С парче канап, завързано за дръжката му, тя го закачи за едно от перилата на стълбите. Второ, доста по-дълго парче канап уви около котела — по-точно около корема на своя призрак — и се спотаи, стискайки другия му край, в сянката под стъпалата. Там зачака спокойно, както паяк чака жертвата да се оплете в мрежата му. Тежкият котел блъсна адвоката с все сила. Ръд се просна по гръб върху обсипания с остри късчета под и застина неподвижно, втренчил поглед право нагоре, където призракът продължаваше да се люлее напред-назад като махало.

— Жив ли си? — попита боязливо Алистър. Изпитваше сериозни опасения, че адвокатът е мъртъв, защото погледът му беше изцъклен и като че ли бе престанал да диша. В опит да го свести, Алистър стовари доста грубичко юмрук върху гърдите му и Ръд рязко си пое дъх със свистене.

— Какво ме удари? — прошепна дрезгаво той, благодарейки на бога, че може отново да диша.

— Един призрак — саркастично му отговори Алистър. — Измайсторен от Сарина.

Ръд преглътна и предпазливо опипа тила си, където бързо набъбваше голяма подутина. Но това не бе всичко. Нещо остро пронизваше рамото и задните му части. Адвокатът се обърна на една страна, за да удостои Алистър с честта да извади парчетата порцелан от плътта му.

— Беше пълна глупост от твоя страна, че я изхвърли от къщата на леля си — каза той със злокобния тон на човек, завърнал се току-що от оня свят. — Мисля, че още не ни е простила.

— Аз имам да й прощавам за много повече неща — изръмжа Алистър като се взря в сянката под стъпалата. После вдигна високо фенера си и запристъпва предпазливо напред. Сигурен бе, че е съзрял някакво раздвижване в мрака. — Там отзад ли се криеш, Сарина?

Бронзовата поставка за книги полетя към него като прилеп, изникнал от дълбините на ада и попадна право във фенера. Стъклото се строши и газта, която се разля по дясната страна на Алистър, тутакси лумна в пламъци. Огънят бързо прогори дрехите му и стигна до кожата. Алистър изкрещя от ужас и болка. Сетне се завъртя и панически хукна към входната врата като дърпаше яростно пламналата превръзка на главата си. Ръд тъкмо се мъчеше да се надигне, когато съзря живата факла и с ужасено възклицание се просна отново на пода. Алистър го прескочи и се втурна навън под проливния дъжд. Другарят му се изправи залитайки и закуцука след него към предната веранда, притиснал една ръка към главата си, а другата — към окървавения си задник.

— Мисля, че трябва да се омитаме, преди да ни е убила — извика той през рева на бурята. — Вече е достатъчно разярена.

— Ще я разяря аз нея! — изрева Алистър откъм моравата пред къщата. — На кол ще я набуча! Ще я оставя да изгние на слънцето!

— Какво слънце?

Алистър понечи да се озъби на адвоката, но болката при опита му да разтегли устни го накара тутакси да съжали.

— Няма значение, тъпако! Помогни ми да вляза обратно вътре. Целият съм вир-вода.

— Е, поне вече не гориш — измърмори Ръд, спусна се по стълбите и услужливо предложи помощта си на своя обгорен другар. Когато стигнаха до къщата, дрехите им бяха вече подгизнали, а под краката им се образуваха локви. Намокрен, мраморният под стана твърде опасен. Двамата запристъпваха предпазливо като непрекъснато се хлъзгаха и залитаха, размахвайки ръце в опит да запазят равновесие. Въпреки че едва се държеше на крака, Алистър смогна да се добере до най-близкия стол и да се стовари върху него. Ръд от своя страна отиде до масата, където бе оставил фенера си и се върна с него, за да огледа раните на своя приятел. Беше по-лошо, отколкото предполагаше — цялата дясна половина от лицето му бе буквално опечена. Жива плът се показваше изпод коравите, черни люспи, останали от кожата му. Ръд силно се съмняваше, че на Алистър някога отново ще му се наложи да бръсне тази част от лицето си.

С погнусена гримаса той измъкна носната си кърпа от джоба си, изцеди водата от нея и се помъчи да отмахне овъглените люспици. Но единственото, което постигна, бе да изтръгне един болезнен крясък от гърдите на своя партньор.

— Лицето ми изгоря, по дяволите! — изрева Алистър. — Проклетата кучка изгори и него, и половината ми тяло!

— Поне ухото ти вече не кърви — опита се да го утеши адвокатът като огледа с отвращение обгореното чуканче. Ако някой видеше само десния профил на приятеля му, трудно щеше да каже, че това е човешко същество.

Гняв задави гласа на Алистър.

— Проклятие, та аз вече забравих за ухото — толкова ме боли всичко останало!

Ръд отстъпи крачка назад и се взря в него. От дясната половина на дрехите му бяха останали само овъглени ивици, прилепнали към кокалестото му тяло, което бе силно опърлено. По-голямата част от косата му бе изгоряла до корен, а веждите му просто липсваха. Окаяният му вид накара адвоката да потрепери.

— Сигурен ли си, че все още искаш да я гоним?

— Върви да намериш нещо, с което да превържа раните си! — изръмжа Алистър.

— Капитанът може да се върне всеки момент — опита се да го вразуми Ръд.

— По-вероятно е да изчака дъждът да намалее.

— По всичко личи, че това няма да стане скоро. Според мен е най-добре да си тръгваме, докато все още можем.

— Не! Дори това да е последното нещо в живота ми, аз ще убия тая кучка, па макар и с последния си дъх.

— Нищо чудно наистина да й е последния — мрачно отбеляза адвокатът. — Очевидно е, че тя успя да ни надхитри.

— Не е вярно.

Съучастникът му най-накрая отстъпи.

— Ще ида да потърся нещо за раните ти — въздъхна той и се запъти към кухнята като внимаваше да не се подхлъзне и оставяше след себе си мокра диря. Щом влезе в кухнята, Ръд вдигна фенера високо над главата си, за да освети пътя към килера. Обичайно бе мехлеми и всякакви други лекарства да се държат в кухнята, където най-често се случваше някой да се изгори или нарани. Затова се надяваше търсенето му да се увенчае с успех. Но първо щеше да долепи ухо до вратата на килера, за да се увери, че двамата мъже вътре все още са в безсъзнание и няма да го нападнат.

На минаване покрай вратата, водеща към трапезарията, лъчът на фенера му попадна върху нещо вътре, което го накара да настръхне. Той се извърна със стреснато възклицание и се озова лице в лице със Сарина, която стискаше в ръка железен ръжен и вече бе замахнала с все сила. Ръд вдигна ръка да се предпази, но беше късно. Ужасеният му вик секна рязко в мига, в който желязото се стовари върху темето му. Остра болка разцепи главата му. Той политна напред и падна на колене, изтървайки фенера на земята. Ръцете му се протегнаха и сграбчиха полите на Сарина. Но ръженът изсвистя отново и го простря на пода. Всичко пред очите му потъна в черен мрак, в който проблясваше само един тънък лъч светлина. Третият удар обаче угаси и него.

— Ръд! — долетя откъм предната част на къщата паническият рев на Алистър.

С изненадващо за самата нея спокойствие Сарина остави ръжена до неподвижното тяло на адвоката и вдигна фенера от земята. Сетне прекоси без да бърза трапезарията, вперила поглед в снопа светлина, който стигаше чак до централния салон.

— Помислих, че ти се е случило нещо — каза Алистър с въздишка на облекчение, когато видя приближаващия се лъч на фенера. — Чух те да викаш. — Другарят му обаче продължаваше да мълчи и той се надигна с усилие от пейката, обладан от тревога. — Ръд? Ти ли си, Ръд? Защо не ми отговаряш?

— Боя се, че не може, Алистър — отвърна Сарина като пристъпи в салона.

Алистър отскочи назад и възкликна, сякаш бе видял привидение.

— Какво си му сторила?

Тя се усмихна мрачно, отиде под стълбата и остави фенера на една маса.

— Избавих го от мъките му, предполагам.

— Искаш да кажеш, че… си го… убила?

Макар че нямаше как да види изражението на опърленото му лице, Сарина ясно долови неверието в тона му.

— Може би.

— Не мога да повяр… — поде Алистър, но тутакси си припомни всичко, което им бе причинила. Внезапно го обзе страх, който накара кожата на тила му да настръхне. — Стой настрана от мен, кучко!

— Защо, Алистър? Нима бих могла да ти сторя нещо по-лошо от онова, което ти самият заплаши да сториш с мен?

Очите му се ококориха широко на фона на черното лице, а от покритите му с мехури устни се изтръгна гъргорещ вой. Не можеше да позволи на тази жена да приложи спрямо него някоя от собствените му заплахи.

— Ти си самият дявол!

Сарина беше изумена от собственото си хладнокръвие. Винаги бе смятала, че при опасност ще изпадне в паника и ще е напълно безполезна както за себе си, така и за околните. Тя поблагодари мислено на бога за безстрашието, с което я бе дарил и продължи да предизвиква мъжа пред себе си:

— Стига, Алистър, нима димът, който очерня комина, има право да го кори, че е черен? — Още преди да довърши, Сарина осъзна колко е неуместно да се шегува така с човек с толкова силно обгорено лице и се изкикоти развеселено. После пъхна ръце в джобовете си, стисна дръжката на пистолета и сви рамене. — Не би трябвало да се шегувам, когато толкова те боли. — Тя поклати скръбно глава и рязко смени темата. — Така! Няма ли вече да послушаш съвета на Ръд и да се предадеш?

— Мръсница! — изрева Алистър. — Какво по-лошо би могла да ми сториш?

— Да те пратя на оня свят.

Изневиделица той измъкна от левия джоб на сакото си пистолет и се ухили победоносно.

— Аз съм на ход, кучко!

Сарина стрелна оръжието с поглед и светлината на фенера проблесна за миг в лешниковите й очи.

— Преди да ме убиеш, Алистър, би ли ми отговорил на един-единствен въпрос? Защо го правиш? Защо измина целия този път и създаде такъв хаос в живота ми? Толкова ли ме мразиш?

— Защо ли? — Алистър изсумтя презрително, поразен от недосетливостта й. — За пари, естествено. За какво друго?

— Пари? — Тя сбърчи объркано чело. — Но Лидия ти остави всичко. Не ти ли стигна?

Сатанинският му смях смрази кръвта във вените й. Винаги бе смятала този мъж по-скоро за демон, отколкото за човек.

— Глупачка! Лидия не ми остави нищо. Откакто ти отиде да живееш при нея, тя направо се побърка по теб и забрави за своя племенник. Написала е ново завещание, в което оставя всичко на теб. За мен няма и пени.

Отговорът бе толкова изненадващ, че Сарина не успя да го проумее.

— Но аз видях завещанието — възкликна тя. — Ти сам ми го показа. В него като неин единствен наследник беше посочен ти.

— Това беше старото й завещание, което Ръд бе съставил, преди да станеш повереница на Лидия. Тя обаче е решила да действа зад гърба ни и тайно е написала ново. Не знаех това, а бях изпаднал в отчаяна нужда. Нали разбираш, кредиторите бяха започнали да ми опяват денонощно и заплашваха да ме тикнат в затвора. Залъгвах ги, доколкото можех като се надявах, че Лидия ще ми направи услугата да умре, но положението вече ставаше нетърпимо, а аз исках да живея. — Той сви измъчено рамене. — Вечерта, преди да умре, сложих бучиниш в онзи отвратителен тоник, който пиеше винаги преди лягане.

Сарина зяпна.

— Искаш да кажеш, че ти… че тя…

— Да, тя не умря от естествена смърт — довърши вместо нея Алистър с ехидна усмивка, която сгърчи цялата дясна половина на лицето му. — Беше ми писнало да се карам с нея и да я моля като просяк за всеки фартинг, който благоволяваше да ми подхвърли, така че поех нещата в свои ръце и… — От устните му се изтръгна налудничав кикот. — … избавих старата вещица от мъките й. Съмнявам се дали въобще е разбрала какво направих. Поне онзи неин глупав лекар със сигурност не разбра.

— О, Алистър, как си могъл?!

— Всъщност беше съвсем лесно. Трябваше само да си помисля колко богат ще бъда, когато Лидия умре. Вярвах, че всичко ще бъде чудесно, докато не разбрах какво е сторила проклетницата.

Сарина усети, че й се вие свят. Нищо чудно, че толкова беше бързал да я изхвърли от къщата… преди да научи за новото завещание.

— Значи затова дойде да ме търсиш на борда на „Дързост“ — бавно промълви тя. Едва сега започваше да разбира подбудите, стоящи зад опитите му да я отвлече. — Вече си знаел истината и си възнамерявал да ме убиеш при първия удобен случай.

Алистър понечи да кимне, но болката от това движение го накара да потрепери.

— Исках да те убия. Всичко щеше да стане съвсем чисто, ако не се беше омъжила за капитана. Нямаше да имаш законни наследници и цялото богатство на Лидия оставаше за мен — изпъшка той. — Когато съпругът ти размаха онова брачно свидетелство пред лицето ми, помислих, че съм загубен. Но аз не съм човек, който се предава толкова лесно. Последвах те до тук. Възнамерявахме да те отведем обратно в Англия, да те затворим в къщата на Лидия и след като поемем настойничеството над теб, да те тъпчем с разни отвари, докато отслабнеш и загубиш разсъдъка си. Естествено, щяхме да те принудим да подпишеш завещание, в което ми оставяш всичко. Щяхме да ти позволяваме да приемаш посетители — съседи, някои от старите приятели на Лидия, които те познават… Щяхме дори да наемем медицинска сестра да се грижи за теб. Изобщо, никой нямаше да заподозре, че те убиваме с бавнодействаща отрова. И накрая щяхме да те погребем.

— Не мислиш ли, че съпругът ми щеше да ме потърси?

— О, бяхме готови да платим на някой наемен убиец, за да ликвидира проклетото копеле още преди кракът му да е стъпил на английска земя. Щеше да изглежда като нещастен случай. Никой нямаше да скърби за него кой знае колко.

— Планирали сте всичко — замислено каза Сарина. — Само че като изключим смъртта на Лидия, планът ви ще остане неосъществен.

Алистър и сам бе достигнал до същия извод, но не можа да сдържи злорадата си усмивка.

— Поне ти ще умреш.

— Ръд помогна ли ти да убиеш Лидия? — попита Сарина. Навярно все пак бе имала напълно основателна причина да не се доверява на адвоката още от самото начало.

— Ръд не знаеше нищо за това. Той стана мой съучастник чак след убийството на един друг човек. И досега няма представа, че аз съм отровил Лидия. Но когато му предложих половината от наследството, нямаше как да откаже, защото и той изпитва същата отчаяна нужда от средства. Доста си пада по брендито… и по други неща, които струват пари. Или трябва да кажа „си падаше“? Наистина ли смяташ, че си го убила?

— Не знам, но няма да може да ти помогне, ако това имаш предвид. — Сарина наклони замислено глава. — Чух те да казваш, че си убил Уилсън, защото той се е опитвал да убие мен. Тази ли беше причината наистина?

— Както каза Ръд, Уилсън трябваше да умре — призна Алистър. — Бяха му платили да те убие, за да отмъсти на съпруга ти.

— Платили са му, казваш. Но Уилсън, струва ми се, имаше достатъчна причина и сам да подири мъст, без някой да го подтиква.

Алистър се намръщи и се олюля леко, преди да й отговори.

— Хората нерядко убиват за отмъщение. Но в случая с Уилсън имаше не само съучастник, а и трети човек, който разполагаше с достатъчно пари, за да насърчи двамата да свършат тази работа.

— Знаеш ли имената на тези хора?

— Мъжът, когото чух да съветва Уилсън да се покрие за известно време, беше Франк Лестър. Изглежда двамата са идвали тук и са се опитали да те убият. Франк се хвалеше, че те бил блъснал по стълбите върху съпруга ти.

— Но как са могли да говорят за това толкова непредпазливо, когато е имало опасност да бъдат подслушани?

Алистър отново трепна. Как му се искаше да пийне малко бренди! Имаше чувството, че би могъл да изгълта цяло буре, само и само да потисне тази ужасна болка.

— Бяхме наели стая в една странноприемница — доста мизерна, но по-добра не можехме да си позволим. През отвора на комина се чуваха гласове, идващи от съседната стая и ние се заслушахме. Представи си изненадата ми — току-що бях пристигнал в Чарлстън и първото име, което чух да се обсъжда, бе твоето. В първия момент си помислих, че сънувам.

— Говореше се, че Уилсън се държал доста подозрително с непознатите, защото беше издирван от твърде много хора. Как те е допуснал толкова близо до себе си, та чак да успееш да го намушкаш?

Подутите му устни помръднаха лекичко в нещо като ехидна усмивка.

— Срещнахме го още на слизане от кораба и когато го попитахме за странноприемница, Уилсън ни посочи тази, в която сам бе отседнал. Естествено, той си знаеше, че го търсят, затова през повечето време се криеше в стаята си и излизаше само по тъмно. След като подслушахме разговора му с Франк Лестър, една вечер се приближихме до него на пристанището под предлог, че искаме да ни упъти. Той изобщо не се усъмни в нас, защото знаеше, че сме англичани и нямаме нищо общо с местните.

Сарина посочи пистолета в ръката му.

— С това ли възнамеряваш да ме убиеш, или си намислил нещо по-специално?

— Мисля, че няма никакво значение как ще те убия. След като се намирам в това състояние и не мога да разчитам на Ръд, се налага да забравя за отвеждането ти в Англия. Мога само да се надявам, че след като сега те убия, ще успея някак си да събера поне част от наследството, преди съпругът ти да прати хората си в Англия да ми отмъстят. — Алистър потръпна от болка и насочи пистолета право към сърцето й. — Не мога да кажа, че ми беше приятно да те познавам.

Сарина продължаваше да държи заредения пистолет в джоба си, но осъзна, че не ще има достатъчно време да го извади и да стреля първа. Пръстът й беше на спусъка, когато входната врата се разтвори широко и Бо връхлетя вътре, облечен в моряшката си мушама. Появата му стресна Алистър, но той се окопити бързо, извърна се и насочи дулото към гърдите му.

— Не-е-е! — изпищя Сарина и светкавично натисна спусъка.

При силния откат тя политна назад, но макар и замаяна, успя да зърне как от гърдите на Алистър бликва фонтан от кръв. Конвулсия разтърси тялото му, а устните му се изкривиха в горчива усмивка. Без да откъсва поглед от Бо, който стоеше вцепенен от изненада, той натисна спусъка на собствения си пистолет.

Сарина изпищя отново. Сърцето й сякаш бе спряло да бие. Но по някаква незнайна причина вместо оглушителен гръм се чу само глухото изщракване на петлето.

Алистър сведе слисано поглед към оръжието в ръката си.

— Трябваше да се досетя — измърмори той. Пистолетът се изхлузи от омекналите му пръсти. — Намокрил се е. — Свлече се на колене и се взря в бързо разрастващото се червено петно на гърдите си. После погледна Сарина и лицето му се сгърчи в мъчителна гримаса. — Трябваше да послушам Ръд и да изчезна оттук, преди да ме убиеш… Винаги си имала много повече късмет от мен… — С тези думи Алистър се строполи на пода, изпъшка задавено и издъхна.

Сарина се спусна към Бо и без да я е грижа за прогизналата му мушама, го сграбчи и го притисна към себе си, ридаейки от облекчение.

— О, Бо! Помислих, че ще те убие! Не знаех, че пистолетът му ще засече!

— Успокой се, малка моя — нежно я заутешава той. — Той плати със своя живот за опита си да ме застреля.

— Той е убил Уилсън и Лидия… и други хора — проплака тя. — Сам ми го каза.

Бо се отдръпна назад и се взря в лицето й. Когато видя, че цялата е мокра от мушамата му, той бързо се зае да сваля дрехата.

— Убил е Уилсън, защото се е боял морякът да не се разприказва, така ли?

Сарина поклати глава и се опита да избърше с ръка сълзите, които продължаваха да напират в очите й.

— Не, съвсем не. Колкото и странно да звучи, Уилсън е бил убит, защото се е опитвал да убие мен. Имал е и съучастник — онзи мъж, за който спомена на Джърмейн по време на годежа на Сюзън… да, Франк Лестър. Някой, който е искал да отмъсти на теб им е платил да ме убият.

— Джърмейн — промити Бо, комуто не бе никак трудно да стигне до това заключение. — Тя ни заплаши още онази вечер на верандата. Тогава не й обърнах внимание, но сега виждам, че съм я подценил.

— Какво ще правиш сега с нея?

Бо въздъхна тежко.

— Ще я оставя на шерифа. Не искам дори да виждам лицето на тази кучка. — Той се озърна и едва сега забеляза, че като се изключи фенера на масата зад Сарина, къщата е съвсем тъмна. — Но къде са мъжете? И тях ли уби Алистър?

— Не, слава богу — отвърна тя. — Муун и Томас са завързани под навеса за каретите, а Джаспър и Купър са в кухненския килер…

— В килера? — възкликна Бо. — Там ли ги е тикнал Алистър?

— Да, с помощта на Ръд. Но последния път, когато надникнах вътре и двамата бяха в безсъзнание.

Бо отиде да затвори входната врата, после хвана съпругата си за ръка и я поведе към задната част на къщата. Когато видя останките от вазата и цветята, пръснати по стъпалата и мраморния под, той се закова на място и попита:

— Какво се е случило тук?

Сарина огледа бъркотията, която бе създала.

— Ами… трябваше да сторя нещо, за да попреча на пъклените планове на Алистър.

Бо наклони глава на една страна в очакване на по-подробни обяснения.

— Какво точно направи?

Тя сви изящните си рамене. Едва сега си даваше сметка колко скъпа ваза е потрошила.

— Хвърлих вазата върху главата на Алистър. Тя отряза ухото му.

Бо се засмя полуразвеселено, полусъжалително.

— Отрязала е ухото му?

— Това доста го раздразни. Заплаши ме, че ще отреже моите уши с трион.

— Хм, когато влязох и видях как изглежда, реших, че току-що е бил в ада и някак си е успял да се върне обратно.

— Защото целият обгоря, когато хвърлих поставката за книги по фенера му. Той се счупи, газта се разля върху дрехите му и се запали. Алистър веднага изтича навън да угаси пламъците, но когато се върна, не беше вече съвсем същият. Ръд също.

Бо гледаше с изумление своята съпруга. И през ум не бе му минавало, че е способна на подобна изобретателност, но дяволски се радваше, задето бе намерила кураж и сили да осуети плановете на двамата злодеи и да спаси живота си.

— Къде е Ръд?

— В кухнята. — Сарина прехапа разкаяно устни. — Надявам се да не съм го убила, но трябваше да съм сигурна, че няма да се свести и да ми попречи да се справя с Алистър.

Изумлението на Бо нарастваше с всеки изминал миг.

— Какво си сторила с Ръд?

— Ударих го с един ръжен.

— За бога, мадам! Да не искате да ми кажете, че сте се погрижила съвсем сама тези двама мъже да си получат заслуженото?

Сарина сви рамене.

— Трябваше да направя нещо, Бо — заоправдава се тя. — Чух ги да казват, че ще ме отведат в Англия, където щели да ме убият, за да може Алистър да се сдобие с наследството…

— Но аз мислех, че той вече е наследил всичко… Или онова, което ти каза при последното си посещение е било вярно?

— Лъгал ни е през цялото време или поне след деня, в който е узнал, че Лидия е променила завещанието си и е оставила всичко на мен — отвърна Сарина като облегна глава на рамото му. Двамата продължиха по коридора. — Сигурно е било голям шок за него да научи това, след като вече ме беше изхвърлил от дома й.

— Значи затова Алистър толкова искаше да си върне настойничеството над теб.

— Искаше да издъхна в Англия пред свидетели, за да може да претендира за богатството на Лидия като неин единствен жив роднина.

В този момент Бо забеляза под стъпалата нещо прилично на привидение и пристъпи напред, взирайки се напрегнато в мрака.

— Какво, за бога, е това?

Сарина хвърли поглед нататък.

— Моят призрачен приятел. Той ми помогна да изкарам въздуха на Ръд.

— Какво представлява, все пак? — попита съпругът й като се втренчи сащисано в нея.

— Един голям котел с торба брашно в него, покрит с чаршаф. Струва ми се, че в началото Алистър и Ръд го помислиха за истинско привидение. Във всеки случай се разпищяха така, сякаш действително виждаха призрак.

Бо избухна в смях.

— О, скъпа, скъпа моя жено! Като си помисля какво съм изпуснал!

— В къщата ли ще оставиш Алистър, когато заминем за Хартхевън? — попита с тревога тя.

— Всъщност не мисля, че има нужда да заминаваме — отвърна той. — Бурята като че ли променя посоката си и отива към океана.

— О, но това е чудесно! — въздъхна облекчено Сарина. — Не мисля, че щях да понеса дългото пътуване след всичко, което преживях тази вечер. Ако не бях кърмачка, бих пийнала от онова твое бренди за успокоение. — Тя протегна ръце напред, за да му покаже — сама изненадана от този факт — колко силно е започнала да трепери, откакто се бе появил.

— Между впрочем, къде беше Маркъс през всичкото това време?

— Заключих го в килера за бельо горе. — Сарина се надигна на пръсти, за да целуне съпруга си, сетне отстъпи назад. — Отивам да го взема.

— По-добре изчакай да ти запаля една лампа. Цялата къща е потънала в непрогледен мрак. Когато идвах насам реших, че вече си тръгнала, защото всички прозорци бяха тъмни.

— Аз угасих всички лампи, за да мога да следя двамата негодници. Единствената светлина в къщата идваше от техните фенери, така че ми беше лесно да виждам къде са.

Бо й подаде газената лампа, която току-що беше запалил.

— Наистина съм изумен от твоята находчивост, скъпа. Освен това много се гордея с теб. Да защитиш толкова храбро своето семейство!

— Те ме принудиха — въздъхна Сарина като пое лампата от ръката му. — Нямаше какво друго да сторя.

— Мадам, ако съдя по това, което ми разказахте, мисля, че сте се справила превъзходно. Съжалявам само, че не бях тук, за да видя всичко.

— Сигурна съм, че ако беше тук, щеше да се справиш с тези двамата много по-бързо. — Тя кимна и добави решително: — Мисля, че следващия път, когато се наложи да подготвяш кораба си за буря, или ще дойда с теб, или ще отведа сина ти в Хартхевън още при първите признаци за влошаване на времето. Не вярвам, че бих могла да понеса още една вечер като тази.

— Ще се постарая вече да не се отделям от теб по време на буря, малка моя — обеща той. — Надявам се, че това ще те успокои.

— О, да! — усмихна се Сарина и се взря в лицето му. — Така ще съм сигурна, че и ти си в безопасност. Знаеш, че родителите ми загинаха в една буря — затова когато си навън в лошо време, винаги се тревожа за теб.

— Не се безпокой — нежно каза Бо. — Където и да съм, все бързам да се прибера у дома при теб.

Бо се усмихна и разпери ръка към стълбата.

— Вървете да донесете сина ни, мадам. Бих искал да го даря с малко бащино внимание.

— Слушам, сър — кимна покорно Сарина и забърза нагоре по стъпалата.

Когато отключи вратата на килера за бельо, Маркъс тъкмо се беше събудил и тревожно махаше с ръчички. Тя го взе в прегръдките си и прошепна гальовно, опряла устни до бузата му:

— Татко е долу, синчето ми, и много иска да те види.

Маркъс затрепка с клепачи, недоволен от ослепителната светлина на фенера. После протегна ръчички и се прозина, с което накара майка си да го прегърне и да се засмее.

Кухнята беше цялата обляна в светлина, когато Сарина влезе вътре. Джаспър и Купър седяха до масата, а Бо превързваше главите им. Муун и Томас, които двамата злодеи бяха вързали и оставили под навеса за карети не бяха пострадали. Колкото до Ръд, той беше жив, но не се знаеше какво е състоянието му и дали ще оцелее.

И слугите, и Муун слушаха напрегнато разказа на Бо за онова, което бе направила съпругата му. Бяха смаяни от изобретателността на своята господарка и от куража й да се опълчи срещу двамата негодници. Това, че бе застреляла Алистър при опита му да убие Бо, възприеха като нещо съвсем нормално, знаейки колко обожава тя своя съпруг.

— Беше един ужасен ден — заяви Сарина. Не искаше да мисли повече за това. — Гладна съм. Къде са кошниците, които ни приготви Филип, преди да замине за Хартхевън?

Бо посочи към масата в ъгъла, където бяха оставени.

— Мисля, че всички бихме искали да похапнем. — Той погледна въпросително мъжете. — Прав ли съм?

— И още как, капитане — възкликна ухилено Муун. — Коремът ми се е залепил за гърба, пък ако нямате нищо против, ще сръбна и малко от моя ром, та да не ми се тресат така ръцете. — Той протегна възлестите си длани напред и ги разтресе силно. — Още ме хваща страх като се сетя как оня приятел Ръд ми тикна пищова си в лицето. Ама той трепереше повече и от мене.

— И аз го забелязах, когато се беше прицелил в мен. Повече се боях, че пистолетът може да гръмне сам, отколкото, че Ръд ще натисне спусъка — засмя се Бо. — Имаш позволението ми за рома, Муун. Сигурен съм, че имаш нужда да се подкрепиш след всичко, което преживя. Това се отнася и за вас, момчета. Можете спокойно да пийнете нещо по-силно от чай или кафе. Барът с напитките ми е отворен, така че се възползвайте.

— Как ми се иска и аз да можех да взема нещо успокояващо — въздъхна Сарина.

Бо се усмихна над главата на техния син.

— Онова, което ми предложихте рано сутринта, би могло да послужи за тази цел, мадам. Ще трябва да опитате.

Тя отвърна на усмивката му със сияещ, пълен с обещания поглед, но после веднага грабна една чиния и седна до мъжете на масата.

— По-късно със сигурност ще опитам. В момента обаче умирам от глад.

Той пое бебето от ръцете й, за да й позволи да разопакова храната. Скоро на масата бе наредена вкусна вечеря за всички. Бо отиде да седне до съпругата си и чак сега забеляза дупката в джоба й.

— Скъсала си си роклята, когато стреля по Алистър.

Сарина пъхна ръка в джоба си и огледа печално прогорения отвор. Беше широк цели три пръста.

— Наистина не очаквах, че изстрелът ще ми нанесе такива поражения.

Муун се изкикоти развеселено. Не изпитваше и капчица съжаление към мъжете, които се бяха опитали да я похитят.

— Само си помислете какво му е било на горкичкия Алистър.

Думите му напомниха на Сарина, че на слизане не беше видяла тялото на Алистър във фоайето.

— Къде го сложихте? — попита тя.

— Муун и Томас хвърлиха трупа му навън под навеса — отвърна Бо. — Няма смисъл да го държим тук и да се препъваме в него. Веднага щом съмне, ще пратя Муун да доведе шерифа. Той ще иска да узнае за Франк Лестър и за другите ми подозрения.

Сарина нито за миг не се съмняваше, че Джърмейн ще си получи заслуженото, ако наистина е виновна за покушенията срещу нея. Каква ли ще е присъдата, запита се тя и потръпна. Не знаеше дали в Чарлстън някога е имало случай жена да бъде осъдена на смърт чрез обесване. Но така или иначе, това бе една ужасяваща тема, по която не желаеше да мисли.

— Моля ви, нека говорим за нещо друго.

Бо с готовност откликна на желанието й.

— Днес следобед мистър Оукс ми каза, че двамата с Бриджит най-после са определили датата на сватбата си. Ще бъде две седмици след завръщането му от Карибието.

— О, това е чудесно! — възкликна Сарина. Но при мисълта, че ще загуби Бриджит я налегна внезапно униние. — Само че тя ужасно ще ми липсва.

— Няма, скъпа моя — увери я съпругът й. — Бриджит остава у дома като твоя камериерка и като такава ще пътува с нас при следващото ни плаване. Мистър Оукс е много въодушевен от идеята. Естествено, тя ще трябва да дели една каюта с него, защото родителите ми също изявиха желание да дойдат с нас.

— Ей, капитане — засмян се намеси Муун, — защо не вземете всеки път да качвате пътници на борда? Не знам да има по-хубав кораб от „Дързост“.

Бо се усмихна и поклати глава.

— Обичам корабът ми да е натоварен догоре със стока. Ако искам да изкарвам същата печалба с превоз на пасажери, билетите ще са ужасно скъпи. Кой ще си позволи този лукс?

— Хм, щом не щете, предлагам нещо друго. Чувам, че Били Тод се канел да става моряк. Ако е истина, ще ви трябва каютен прислужник като мен, та да има кой да се грижи за вас на оня ваш чуден кораб.

— Възможно е — съгласи се Бо, после се засмя. — Но това означава, че ще трябва да се примириш с ястията на мосю Филип.

Лицето на Муун се сгърчи в недоволна гримаса.

— Ако трябваше да избирате между нас двамата, кого щяхте да вземете?

Бо поклати глава с печално изражение.

— Боя се, че ако трябваше да избирам, Муун, нямаше да се лиша от Филип. Ям гозбите му вече няколко години и просто съм влюбен в тях.

Муун трепна, засегнат от категоричното му решение. Сетне си взе още един от студените крокети, сдъвка го замислено и накрая тежко въздъхна.

— Може и да мога да свикна с тези буламачи, щом трябва.

— Боя се, че ще трябва — ако наистина искаш да плаваш с мен — заяви спокойно Бо.

Муун му намигна дяволито и каза с укор:

— Трудно се прави пазарлък с вас, капитане.

Бо се засмя.

— Така си е.

 

 

Утрото отлетя, а с него и бурята. Към девет часа служителите на шерифа дойдоха и отнесоха тленните останки на Алистър и ранения Ръд. Впоследствие се установи, че адвокатът е със счупен череп, но че най-вероятно ще оздравее. В такъв случай му предстоеше да прекара остатъка от дните си в затвора или да увисне на бесилката, но това, разбира се, щеше да реши съдът. Джаспър и Купър бяха извадили повече късмет. Състоянието им се бе подобрило значително и те вече се бяха заели да възстановяват щетите в къщата.

След обяд на следващия ден дойде шерифът, за да уведоми Бо, че Франк Лестър си е признал всичко — и това, че е помогнал на Уилсън при опита му да убие Сарина, и това как Джърмейн Холингсуърт го е подтикнала да го стори с твърденията, че Бо й бил посегнал. Когато отишли да я арестуват, тя отричала упорито и пищяла до бога. Баща й бил побеснял, задето се осмелявали да клеветят така скъпоценната му дъщеря и заплашвал, че ще изхвърли шерифа от мястото му. Въпреки всичко блюстителят на реда не отстъпил и в крайна сметка Джърмейн била задържана в ареста.

— Какво облекчение — въздъхна Бо, когато шерифът си отиде, и прегърна жена си. — Сега вече мога да спра да се боя за твоята безопасност.

Сарина плъзна ръце около кръста му и облегна буза на широката му гръд.

— Сега вече няма да се чувствам като затворничка в собствения си дом.

Бо наведе глава назад и се взря в лицето й.

— Къде искаш да отидеш, за да отпразнуваш свободата си? На театър? На вечеря? Една визита при модистката също би могла да свърши добра работа. Или ти стига и една разходка с каретата?

Сарина наклони замислено глава.

— Филип е много по-добър от всички готвачи в този град. Не съм особено склонна да ходя при мадам Феру и да слушам неспирното й бърборене. В театъра не играят нищо, което да е в състояние поне малко да ме изкуши. А точно в момента изобщо не ми се вози в карета.

— Тогава какво би ви доставило удоволствие, мадам?

Ъгълчетата на устните й помръднаха нагоре в закачлива усмивка. Тя се наведе към съпруга си и прошепна:

— Една игра за двама в кабинета, сър. Проявявате ли интерес?

Бо се усмихна широко, хвана я под ръка и я отведе в споменатата стая, след което заключи вратата.