Катлийн Удиуиз
Неуловимият пламък (4)

4

Били Тод се намръщи, като погледна подноса със закуската, която бе донесъл в каютата на капитана преди час.

— Зле ли ви е, мис? — попита той.

— О, не! Чувствам се отлично — увери го Сарина. Не искаше да признае, че не е мигнала цяла нощ, за да не я разпитват много. — Чувствам се много по-добре, отколкото през последните дни.

— Тогава може би желаете нещо друго за ядене?

Сарина се усмихна и поклати отрицателно глава. Били беше наистина много любезен и всячески се стараеше да й угоди, без съмнение по поръка на капитана.

— Просто тази сутрин не съм гладна.

— Мосю Моне се е постарал много, но ако желаете, той с радост ще ви приготви нещо друго и аз ще ви го донеса.

Сарина се опита да си представи какъв деликатес би я изкушил повече от този, който стоеше пред нея. Та той изглеждаше много по-апетитно дори от яденето, което Филип им предложи първия ден. Мисълта, че Бо беше напуснал кораба по някаква неясна причина, не й бе дала покой през цялата нощ. Апетитът й изчезна само като си помисли, че може би нейното присъствие на борда на „Дързост“ е накарало капитана да търси подслон другаде. Сарина в никакъв случай не искаше да му бъде в тежест или да му се натрапва. Споменът за съблазнителната проститутка, която бе видяла да се предлага на капитана предния ден, не й излизаше от ума. Подозрението, че двамата с Бо са се отдали на забавления през нощта, я извади от равновесие. Усещането, което изпита при тази ужасна мисъл, можеше да се сравни само с това на каторжник, окован в тежки вериги, когото се готвят да захвърлят в мрачна килия. Колкото и да се опитваше да прогони тежките мисли от съзнанието си, те непрекъснато я преследваха и бяха причина за лошото й настроение.

— Бих искала само малко плодове и чай — настоя Сарина.

— Всичко друго ви кара да се чувствате като коледна пуйка, а, мис? — подхвърли със срамежлива усмивка Били.

Сарина се изненада от сравнението му и откровено призна:

— Мраза да ям сама, Били, но най-много се притеснявам, че прогоних капитана от покоите му.

Лицето на момчето светна.

— Тогава, може би, ще ви е приятно да научите, мис, че капитанът се върна преди час.

Новината щеше да й е много по-приятна, ако Бо все пак си беше направил труда да дойде до каютата, за да й пожелае добро утро и да я попита как е прекарала нощта. Ала той не го направи. Един малък жест на галантност щеше да разсее мрачното й настроение. Всичко това я убеди, че Бо не се интересува ни най-малко от нея и желае час по-скоро да се отърве от тягостното й присъствие.

Дълбоко наранена от пренебрежението на капитана, Сарина реши, че ще е най-добре да се махне от кораба му, преди съвсем да му е дотегнала.

— Тогава ще приготвя багажа си, за да се преместя на кораба на капитан Съливан. Вярвам, че капитан Бърмингам ще иска да остане сам, след като го нямаше цяла нощ.

Лицето на Били придоби загрижен вид. Капитанът не беше в добро настроение и момчето можеше да предположи, че каквото и да е търсил през нощта, явно не е открил нищо по вкуса си.

— Няма нужда да бързате, мис! Когато за последно видях капитана, той говореше с помощника си за мебелите, които трябва да се натоварят на кораба.

— Мебели?

— Да, мис. Капитанът ще ги кара у дома. В Каролина има много богати хора, които искат да купят стилни мебели от Стария континент. Впрочем те ще бъдат и първите ни клиенти, когато се завърнем в родината.

— Изглежда капитан Бърмингам е доста предприемчив човек — подметна Сарина.

Очевидно Бо бе толкова погълнат от работата си, че нямаше почти никакво време да завързва приятелства или сърдечни връзки.

Били не знаеше какво означава „предприемчив“, но можеше да предположи, че е нещо като „находчив“. Дори и така, „предприемчив“ най-точно описваше капитана му.

— По-добре да се захващам за работа, мис. Капитанът очаква закуската си в каютата на мистър Оукс. Трябва да побързам, иначе ще си имам големи проблеми.

— В каютата на мистър Оукс? — нацупи се Сарина.

Щом Бо се бе върнал преди час, то спокойно можеше да закуси с нея, вместо да яде сам в каютата на помощника си. Всичко беше ясно. Той просто я избягваше.

— Точно така, мис! Капитанът не иска да ви притеснява. — Момчето замълча смутено за миг, после предположи: — Може би го прави, защото не сте женени.

— Нима! — бе единственото, което успя да каже тя. Предположението на момчето само затвърди убеждението й, че Бо я отбягва.

След час Сарина се премени в светлорозова рокля, в която се почувства като истинска изискана дама. В долната част на корсажа с висока талия бяха нашити множество изящни бастички. Тънък сатенен ширит обточваше колосаната материя около шията и й придаваше пленителната форма на разцъфнал цвят. Разкошно бухналите на раменете ръкави се спускаха плътно по ръцете й чак до китките. Полите на роклята бяха украсени с богато надиплени волани.

Сарина разреса дългата си коса, след което грижливо я вдигна нагоре и оформи малък, но красив кок. Зад всяко ухо постави по няколко капки парфюм с дъх на жасмин. На краката си, обути в светли чорапи, нахлузи изящни пантофки. Накрая седна на леглото в очакване на Бо Бърмингам или някой от екипажа му, който да я придружи до кораба „Мираж“.

От устните й се отрони тъжна въздишка. Идеята да пътува до дома с кораба на капитан Съливан не я въодушевяваше. Но Бо бе непреклонен в решението си да не я взема със себе си. А тя в никакъв случай нямаше да му се моли. Това само щеше да я унижи, още повече сега, когато капитанът демонстративно я избягваше.

Рязко почукване на вратата я сепна. Тя отиде да отвори, като нервно приглаждаше косата и роклята си. Тайно се надяваше, че Бо най-сетне идва да я види. На вратата обаче стоеше едър мъж на около двадесет и пет години със светла коса и деликатни черти. Щом сивите му очи я съзряха, той се вкамени, сякаш бе загубил ума и дума. След това се изчерви, свали бързо шапката си и каза:

— С ваше позволение, мис, капитанът ми нареди да ви придружа до палубата.

Сарина не се съмняваше, че мъжът е от екипажа, но тъй като не го бе виждала досега, не знаеше името му.

— А вие сте?

Морякът осъзна, че е забравил да се представи и се изчерви още по-силно.

— Простете, мис. Аз съм помощник-капитанът Стивън Оукс.

— А капитанът каза ли ви защо ме вика на палубата? — попита тя. — Може би ще ме придружи до „Мираж“?

Оукс се затрудни.

— Не каза, мис. Просто ви иска на палубата.

Сарина се намръщи. Щом Бо изпращаше помощника си, несъмнено искаше да се отърве от нея възможно най-бързо, и то без самият той да си помръдне и пръста. Никакви въпроси, никакви дискусии. Ще изхвръкне от кораба, преди да може да си каже даже името. Дори капитанът да притежаваше някакви добри обноски, определено не си правеше труда да ги покаже.

— Капитанът е доста зает с товарене и други задачи, мис — обясни Оукс, — но се притеснява за вас. Сигурно иска да подишате малко свеж въздух.

Сарина не искаше да я държат в неведение относно заминаването й, затова отново попита:

— И все пак не знаете ли кога капитанът възнамерява да ме изпрати до „Мираж“? А може би някой друг ще ме придружи дотам?

Стивън Оукс бе не по-малко объркан.

— Доколкото знам, мис, капитанът не е споменавал нищо за това. Несъмнено щеше да ме уведоми, ако възнамеряваше да излиза отново… Има толкова работа за свършване, преди да отплаваме утре или може би вдругиден. Защо не се качите на палубата и не поговорите сама с него? Той най-добре ще ви каже какво възнамерява да прави.

Сарина нямаше друг избор, освен да го последва. Не искаше да протака излишно нещата. А и след като бе прекарала часове наред в каютата, копнееше да подиша малко чист въздух. Наметна на раменете си дълъг маслиненозелен кашмирен шал и последва помощник-капитана към горната палуба.

Приятен бриз, примесил соления дъх на морето и мириса на суша, идващ откъм града и каменния кей, погали лицето й. По синьото небе нямаше нито едно облаче. Утринните слънчеви лъчи се надбягваха игриво по огледалната морска повърхност, сякаш се отразяваха в гладко шлифован кристал. По палубата проблясваха малки слънчеви зайчета, които заслепяваха очите й. За момент Сарина притаи дъх и с окото на опитен художник се загледа в прекрасната картина. Искаше й се да разопакова боите си и да увековечи тази прелест, преди да я е загубила завинаги.

— Виждали ли сте някога нещо по-прекрасно!? — обърна се възторжено тя към помощник-капитана.

Оукс се огледа, недоумяващ за какво точно говори дамата. В крайна сметка реши, че тя има предвид кораба и отвърна:

— Права сте, мис! „Дързост“ е истинска прелест!

Сарина се разсмя на бедното му въображение. Корабът наистина беше хубав и достоен за възхищение. Убедена бе, че той ще остане такъв още дълго, като се има предвид как се поддържа.

Палубата гъмжеше от моряци, които товареха огромни сандъци. Няколко от тях в момента изправяха грамаден сандък и внимателно го спускаха в трюма през един отвор на палубата. В същото време други моряци вдигаха с въжета подобен сандък от кея, за да го качат на палубата.

— Това ли са мебелите, за които говореше Били? — попита Сарина помощник-капитана, който също наблюдаваше работата на моряците.

— Да, мис — отвърна той — Масивни маси, гардероби, легла и всякакви други мебели. И всичко това е предназначено за Каролина. С парите, които ще изкараме от мебелите, можем да финансираме следващото си плаване. Капитанът избира само най-добрата стока от всяко пристанище, на което спираме.

— Били ми каза, че в Каролина с нетърпение очакват всяко ваше пристигане — промълви разсеяно Сарина като заслони очи и се огледа за Бо, точно както бе правила като дете.

— Да, мис. Капитан Бърмингам си е спечелил име на познавач и добър търговец. Търговците от Каролина ще глътнат като топъл хляб всичко, което носим, после ще го препродадат и също ще спечелят добри пари. Мебелите обаче в по-голямата си част се изкупуват от частни колекционери, които очакват акостирането ни с нетърпение. Още с пристигането ни те се нахвърлят върху донесеното, започват да наддават и на капитана не му остава нищо друго, освен да приеме най-високата предложена цена.

— Напълно ги разбирам, ако мебелите, които карате, са толкова хубави, колкото тези в каютата му.

— Права сте — съгласи се Стивън Оукс, след което вежливо свали шапка. — А сега, мис, ако позволите, трябва да се захващам отново за работа.

— Разбира се.

Блуждаещият поглед на Сарина се прикова в горната палуба, където стоеше Бо. Капитанът беше облечен небрежно в бяла риза с дълъг ръкав и тесен панталон, който подчертаваше мощните му бедра.

Разкопчаната наполовина риза откриваше мускулестите му гърди с бронзов загар, покрити с черни косъмчета. Без съмнение сутринта бе сресал гъстата си коса, но непокорните къдрави кичури отново бяха нападали по челото му. Пръстите му несъзнателно се ровеха в блестящите му черни коси, докато разпалено спореше с някакъв нисък, по-възрастен и спретнато облечен господин. Сарина предположи, че непознатият е търговец, но дори и да грешеше, дрехите му подсказваха, че е преуспяващ в занаята си. Беше очевидно, че Бо отстоява твърдо своите интереси. По време на целия разговор той клатеше неотстъпчиво глава, докато накрая другият вдигна ръце отчаяно. Накрая капитанът се усмихна и подаде някаква квитанция, която онзи трябваше да подпише. След това той извади кесията си, отброи значителна сума и му я подаде. Сделката се потвърди с ръкостискане. Непознатият се поклони леко, докато нахлупваше шапката на главата си. След това си тръгна, доволен от сделката, която очевидно бе добра и справедлива и за двамата.

Бо погледна към палубата, като се опитваше да разбере какво е забавило толкова Оукс. Не че в момента се нуждаеше от помощта му. Просто искаше да разбере дали вече е довел Сарина на палубата. Накрая го съзря, който си пробиваше път към него между усърдно работещите моряци. В същия миг той забеляза ярката рокля на момичето зад гърба на Оукс. Тя стоеше в цялата си прелест и блясък на палубата на кораба му. Леко развяващото се от вятъра шалче, което се подаваше зад гърба на помощника, събуди въображението на капитана.

Бо мръдна леко настрана, така че да вижда Сарина в цял ръст. Гледката го накара да притаи дъх от възхищение. Облечена в прекрасната си рокля, тя изглеждаше не по-малко прелестна и желана, отколкото в прилепналите мъжки дрехи на Били. Откакто девойката бе на борда на „Дързост“, капитанът не можеше да прогони образа й от съзнанието си. Тъй като опитите му да открие по-привлекателно момиче от нея завършиха с неуспех през нощта, той бе решил да стои колкото може по-далеч от нея. Когато сутринта се върна отново на кораба, не се чувстваше по-добре от момента, в който го бе напуснал предишната вечер. И ето, сега тя стоеше в цялата си прелест и красота пред него и го караше да се раздира от сладки желания. Той, който винаги бе възприемал малкото момиченце като своя сестра, сега бе запленен от жената, която се беше появила отново в живота му.

— Доведох мис Кендал на палубата, капитане — уведоми го Оукс.

— Забелязах — отвърна Бо, като хвърли бърз поглед наоколо. Повечето от моряците се бяха вторачили скришом в момичето, докато работеха. — И момчетата я забелязаха вече — допълни той.

Стивън Оукс се изкашля, като се опитваше да откъсне поглед от Сарина.

— Госпожицата се интересува дали ще я придружите скоро до „Мираж“. Но ако питате мен, направо е грехота да позволите такова нежно създание като нея да пътува с пробито корито като кораба на капитан Съливан. Спокойно може да освободим някоя каюта и да я вземем с нас. Освен това съм виждал какво правят онези нищожества моряците му в крайбрежните бардаци. Не мисля, че може да им се вярва, когато става въпрос за жени, още повече с външността на мис Кендал.

Бо хвърли кисел поглед на помощника си. Самият той бе чувал достатъчно за низките подвизи на моряците от „Мираж“. В същото време добре съзнаваше и невъзможността да вземе Сарина със себе си. Възпитан в семейство с две изтънчени сестри, от майка — истинска дама, той добре правеше разлика между уличниците, от който можеше да получи всичко, и изисканото момиче пред него. Очакваше го продължително тримесечно плаване, а през изминалата нощ не бе успял да задоволи мъжките си страсти в обятията на някоя пачавра. Така че да позволи на най-прекрасното и очарователно създание на света да пътува на кораба му, като знае, че ще трябва да се отнася към нея като към сестра, му се струваше непосилно мъчение.

— Нима смятате, Оукс, че ще позволя присъствието й да разсейва целия ми екипаж? Истинско щастие ще е, ако се доберем живи до дома с такова изкушение на борда. Имам пред вид и себе си!

Помощникът погледна подозрително капитана си.

— Подозирам, че не сте намерили това, което търсихте нощес?

— По дяволите! — изръмжа Бо. — По-добре да бях евнух! След като видях мис Кендал, да легна с някоя курва би било все едно да ям сухар, след като веднъж съм опитал лакомствата на Филип. Както и да е… с една дума… просто беше една тъпа вечер.

— Така си и помислих, когато ви видях да се връщате сутринта, намръщен като буреносен облак — засмя се Оукс.

— Значи смяташ, че за нея ще е по-безопасно на нашия кораб, отколкото на „Мираж“? — попита троснато Бо, като хвърли подозрителен поглед на помощника си. — Погледни само как изглежда! По дяволите, дори аз бих забравил, че съм капитан на тоя проклет кораб, като гледам!

— Може би ще се почувствате по-добре, ако изпратя мис Кендал обратно в каютата й?

— Не — сопна се Бо.

— Мислех си само, че така ще… — започна Оукс като се стараеше да изглежда сериозен.

— Недей да мислиш! — посъветва го грубо Бо като му се закани с пръст. — Въобще не ми е до тъпите ти идеи. И, ако искаш да знаеш, на мене ми е приятно да наблюдавам госпожицата. Освен това, когато всички моряци ме гледат, ми е по-лесно да потискам желанията си. Ясен ли съм?

— Ако решите в крайна сметка да вземете мис Кендал с нас, тя може би ще се съгласи да стои в каютата си по време на пътуването.

— Не мисля, че на една дама ще се хареса да я държат като някаква затворничка — изръмжа троснато Бо.

— Значи все пак ще я изложите на всичко, което може да се очаква от екипажа на капитан Съливан?

— Това са само предположения. На борда на „Дързост“ обаче, ще бъдат реалност. — Бо махна с ръка, сякаш искаше да прогони мислите, които го измъчваха. — Имаме много работа. По-добре веднага да се залавяме за нея!

— Тъй вярно, капитане!

С ръце на кръста капитанът се отправи към долната палуба, като се оглеждаше наоколо, за да види как се справят момчетата му с товаренето. В този момент разкъсаните върви на едно от дебелите въжета, с които няколко здрави моряци се опитваха да качат на борда огромен сандък, привлякоха вниманието му. Той посочи с ръка и извика към боцмана:

— Внимавайте с въжето, мистър Макдърмът! Започва да се прокъсва!

Висок беловлас мъж с гъста брада погледна изпитателно и като забеляза опасността, отвърна:

— Да, капитане! Веднага ще се погрижим!

Едва-що се отдръпна от перилата на палубата, главното стабилизиращо въже с пукот се скъса. Моряците с викове политнаха назад и паднаха един връз друг на пристана. Чуха се уплашени крясъци, докато огромният, с размери на гардероб сандък свободно летеше към долната палуба. Бо се извърна и в миг съзря черната сянка на сандъка, който приближаваше застрашително. В следващия момент той прелетя покрай него. Младият мъж не се поколеба нито за миг. Като скочи напред, той сграбчи с две ръце скъсаното въже. Веднага разбра, че силата на един не е достатъчна, за да задържи огромния товар. Сандъкът продължи пътя си надолу, като повлече и човека към парапета на горната палуба.

Уплашените викове привлякоха вниманието на Сарина и когато тя съзря огромния товар и Бо, увиснал на въжето зад него, сърцето й заби лудо. Мисълта, че тежкият сандък може да го премаже, ако падне с него на палубата, я накара да изтръпне. С ръка на уста, едва сдържаща се да не закрещи от ужас, тя парализирана наблюдаваше как Бо се бори с огромния предмет.

Жилите и мускулите на капитана се бяха издули до пръсване. Той отскочи настрана и успя със сетни усилия да промени посоката на плъзгащия се по палубата сандък. След това се обърна и опъна крака срещу идващия към него товар. С мощен тласък на здравите си прасци спря устрема му за момент, като това позволи на Оукс и още няколко здрави моряци да сграбчат въжето. Сетне отскочи встрани, а мъжете постепенно успяха да укротят сандъка и да го стабилизират. Бо спокойно изтупа ръце, сякаш току-що бе приключил с нещо обичайно за всекидневната си работа.

Сарина все още усещаше сърцето си да бие лудо в гърлото. Когато сандъкът бе окончателно закрепен, екипажът на долната палуба въздъхна с облекчение. Постепенно всички избухнаха в смях и започнат да се потупват по гърбовете, доволни, че са избегнали нещастието. Бо не се разсърди на този изблик на чувства от страна на екипажа, но скоро ги подкани да се залавят отново за работа.

Стивън Оукс свали шапката си, избърса с въздишка потното си чело и се доближи до Сарина.

— Отървахме се на косъм! — промълви той с облекчение.

Тя все още не можеше да се успокои. Побиваха я тръпки само при мисълта какво можеше да се случи, ако огромният сандък бе затиснал Бо. Беше толкова разстроена, че успя само да промълви:

— Капитан Бърмингам извади истински късмет. Добре че успя така бързо да съобрази как да постъпи!

— Права сте — съгласи се Оукс, — знае си работата. Винаги е с едни гърди пред нас, а умът му сече като бръснач.

Сарина бе така изплашена от станалото, че не можа да изрече нито дума повече. Жертвоготовната постъпка на Бо бе наистина достойна за възхищение и уважение. Ала тя се съмняваше, че би преживяла още едно негово героично изпълнение, без да припадне.

Трябваше да мине известно време, докато страхът й малко по малко изчезна. Погледът й отново потърси Бо. С нескрито възхищение тя го наблюдаваше как спокойно си пробива път между моряците и следи със задоволство работата им, като от време на време издава къси заповеди. Ако някъде имаше нужда от него, той беше там. Наблюдаваше, слушаше, съветваше, ръководеше всичко. Сарина разбра защо целият екипаж безпрекословно се подчинява на заповедите му. Само мисълта за проницателните му очи, които сякаш я изгаряха със синия си пламък, я караше да потреперва. Въпреки строгостта му към моряците, в държанието му нямаше нищо диктаторско или арогантно. Той просто демонстрираше увереност и твърдост, на която другите не можеха да не се подчинят.

Изведнъж в нея се събуди неудържимо желание да нарисува Бо в тълпата от увлечени в работата си моряци. Ако имаше време просто дори да скицира картината си, тя би помолила мистър Оукс да й посочи местенце на кораба, където, без да пречи на работата, можеше да увековечи всичко това. Ала единствено Бо можеше да й каже точно с колко време разполага, преди да напусне кораба. А тя не намираше смелост да се доближи до него и да го попита.

В този момент на кея някаква товарна кола профуча покрай една карета, теглена от шест коня. Първата двойка от впряга се изправи на задните си крака. Останалите четири коня, които го следваха, се подплашиха и се задърпаха на различни посоки. Кочияшът огласи въздуха с гръмки ругатни и дръпна здраво юздите, като се опитваше да успокои конете. След това размаха гневно юмруци срещу водача на товарната кола, ала онзи се направи, че не забелязва безредицата, която току-що бе причинил и спокойно продължи пътя си. Конете не успяха да се успокоят напълно и каретата продължи с пълна скорост напред между панически разбягалите се търговци на зеленчуци и плодове. Наоколо се разхвърчаха продукти. Едно момче, чиято кошница с домати току-що се бе разсипала се наведе, вдигна един и го запрати с все сила по каретата. Доматът се размаза върху черната врата на файтона, като остави червено петно.

Накрая каретата спря близо до една камара щайги, струпани пред „Дързост“. Вратата се отвори и от каретата едновременно се опитаха да слязат двама мъже. За момент те се спречкаха и това предизвика весело шушукане сред събралата се наоколо тълпа. Накрая по-закръгленият от двамата се отдръпна и седна отново в каретата, за да позволи на спътника си да слезе пръв. В момента, в който последният стъпи на земята, размазаният на вратата домат се плъзна и пльосна върху обувката му. Господинът погледна надолу и изкриви лице в погнуса. Замахна с крак и отпрати домата настрани, след което погледна презрително към смеещите се търговци и подхвърли някаква монета на кочияша. Последният възрази гневно за дребната сума, която му предлагаха като възнаграждение. След като протестите му останаха без отзвук, кочияшът изпсува високо и размаха камшик. Другият пътник трябваше да напусне каретата възможно най-бързо, преди конете да препуснат в галоп. В бързината мъжът не успя да запази равновесие и се подпря с две ръце на земята. Мършавият му придружител изруга и подхвърли още една монета на кочияша. Този път изглежда сумата му се стори задоволителна, тъй като смръщеното му лице се озари от доволна усмивка. Той дръпна юздите, скръсти ръце на гърдите си и спокойно, сякаш разполагаше с цялото свободно време на света, седна на капрата, за да изчака двамата мъже.

Шумното пристигане на господата привлече вниманието на екипажа на „Дързост“. Стивън Оукс също ги наблюдаваше с любопитство, докато се отправяха с бързи крачки към подвижния мостик на кораба. Ако бяха търговци, то очевидно не бяха нещо особено. И все пак помощник-капитанът отиде да ги посрещне.

Сарина също се приближи, за да види странната двойка. В следващия момент тя нададе стреснат вик, тъй като разпозна Алистър Уинтроп и Хауърд Ръд.

— Господи…

Стивън Оукс, който не можа да разбере причината за изплашеното й възклицание, погледна пребледнялото като платно момиче.

— Нещо не е наред ли, мис? — попита смутено той като се доближи до Сарина. — Елате, май че е по-добре да седнете за малко.

Без да чака отговор, помощник-капитанът я придружи до няколко малки сандъка и й помогна да седне на един от тях.

— Ще извикам капитана…

Ала беше късно. Алистър Уинтроп и Хауърд Ръд вече се качваха по дървеното мостче на палубата. Двамата веднага пожелаха да се видят с капитана. С притаен дъх Сарина очакваше да види какво ще последва. Бо погледна към новодошлите и като недоумяваше причината за неочакваната им визита, намръщено се отправи към тях.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита направо той.

— Разбира се, че можете! — отвърна надменно Алистър. — Търсим едно избягало момиче. И доколкото можа да ни осведоми капитан Съливан, тя трябва да е на вашия кораб.

— Избягало момиче ли? — погледна ги смаяно Бо. Това, което виждаше и чуваше, никак не му се нравеше. И двамата, които стояха пред него, отдалеч миришеха на уиски и други концентрати. — Не смятам, че на борда има избягало момиче. Изглежда сте се объркали — уведоми ги той.

— О, криете я значи — настоя Алистър като стисна злобно устни, а в очите му проблеснаха гневни пламъчета. — И аз смятам да я намеря, дори ако трябва да претърся това вонящо корито.

Сарина усети как ноктите на страха се впиват безмилостно в крехкото й тяло. Нямаше ни най-малка представа какво искат от нея двамата. Можеше само да предположи, че след като я бяха изхвърлили безцеремонно от къщата на мисис Уинтроп, сега отново се нуждаеха от нея. Може би вече бяха открили липсата на дрехите и другите неща, които й донесоха Джаспър и Бриджит, и сега възнамеряваха да повдигнат срещу нея обвинение в кражба. А нещата вървяха толкова добре. Само още няколко дни и тя вече щеше да пътува към дома.

— Имате ли си имена, господа? — попита с рязък тон Бо като в същото време даде тайно знак на Оукс и няколко моряка направиха жива стена пред Сарина.

— Алистър Уинтроп — уведоми го единият.

— Хауърд Ръд, адвокат — представи се и другият като в същия момент забеляза половин дузина здравеняци да се приближават към тях.

— Така, мистър Алистър Уинтроп и Хауърд Ръд, адвокат — повтори студено Бо, — това е моят кораб и всеки, който си въобразява, че ще може да го претърси без моето изрично позволение, ще бъде веднага изхвърлен в реката. Сега по-добре ми обяснете всичко и може би ще поотложим къпането ви.

— Ще ви обясним — кимна в знак на съгласие Ръд.

Алистър хвърли бесен поглед към придружителя си, който го побутваше леко с лакът и му сочеше нещо с очи. Това го накара да погледне в указаната посока. Но не възприе сериозно заплахата. Бе твърдо решен да получи от проклетия янки това, за което е дошъл.

— Търсим мис Сарина Кендал и имаме основание да вярваме, че тя е намерила убежище на този кораб, тъй като капитан Съливан твърдо отрече да е на неговия.

Бо не обърна никакво внимание на думите му.

— Защо искате да видите мис Кендал? — попита той.

— Тя беше под опеката на мисис Уинтроп и следователно след смъртта на старата дама аз съм отговорен за нея.

— Нима? — Очите на Бо останаха леденостудени. — Мога да ви уверя, че мис Кендал е от Каролина и не е английска поданица. Така че не виждам как може да предявявате някакви законни претенции към нея.

Алистър хвърли гневен поглед към треперещия като лист адвокат. Като издърпа нервно ръкава си от ръката на Ръд, който го дърпаше предупредително, той се втренчи отново в капитана.

— Изглежда въобще не ме слушате. Мис Кендал е все още непълнолетна и следователно не може да взема сама решения. Затова беше под настойничеството на покойната ми леля. Сега е моя и законът ме задължава да се погрижа за нея.

— От това, което знам, вие сте я изхвърлили на улицата — възпротиви се Бо. — Едва ли това подхожда на един загрижен настойник.

Алистър изсумтя пренебрежително.

— Изглежда, капитане, малката лъжкиня ви е наговорила куп глупости, за да спечели състраданието ви. Но това едва ли ще ми попречи да изпълня последната воля на леля си. А сега, къде е момичето?

Сарина се изправи, като едва успяваше да се задържи на крака. Изведнъж се почувства толкова слаба. С пръст на уста тя прекрати протестите на мистър Оукс, след което си проби бавно път през стената от широкоплещести моряци към мъжете, които стояха до перилата на палубата.

— Тук съм, Алистър — промълви тя с дълбока въздишка. — Какво искаш?

Мъжът бързо се извърна в посоката, от която дойде гласът й. Долната му челюст увисна смаяно, когато погледът му падна върху нея. Очакваше да види едно окъсано и мръсно момиче, но Сарина бе чисто и спретнато облечена — красива както винаги. Очевидно капитанът бе хвърлил доста пари, за да я облече така. А може би тя вече го бе възнаградила за щедростта му. Да накараш девица да легне по гръб под теб и да разкриеш пред нея най-сладкото удоволствие в живота бе само прекрасна фантазия за много мъже. В тяхното число Алистър включваше и себе си.

Той се опита да се усмихва въпреки надигащата се у него завист.

— Да те отведа вкъщи, разбира се!

— Аз повече нямам дом в Англия — отвърна троснато Сарина. — Ти ми даде да разбера ясно това, когато ме изхвърли на улицата.

— Ц-цъ! Какви ги приказваш, детето ми! — махна той с ръка, сякаш да покаже несъстоятелността на думите й. — Ако не внимаваш какво говориш, капитанът ще помисли, че съм истинско чудовище.

— Странно — подметна Бо, — точно това си мисля.

Алистър се стресна от сините пламъчета в очите му, които проблясваха застрашително.

— Момичето няма работа тук, капитане — опита се да убеди той домакина си. — Веднага я взимам със себе си!

Алистър протегна ръка, за да хване Сарина за китката и тя извика уплашено. В следващия момент капитанът сграбчи здраво неговата китка.

— Какво означава това? — извика Алистър, а гласът му премина в по-висока октава.

— Ще ви обясня много просто — отвърна Бо почти любезно. — Няма да ви позволя да отведете Сарина, докато тя сама не ме увери, че го желае. А аз смятам, че няма да го направи. Ясен ли съм?

— Това е незаконно! Не можете да го сторите! — изкрещя Алистър като се изскубна от здравата хватка на капитана.

— Не мога ли? — Мекият смях на Бо не вещаеше нищо добро. Той погледна към момичето. — Сарина, искаш ли да си тръгнеш с „господина“? — Ударението, което постави на последната дума, прозвуча почти като обида.

Сарина поклати отрицателно глава, като не можеше да свали поглед от гневното лице на Алистър.

— Нищо от това, което казва, не е истина. Той не ми е никакъв настойник. Лично видях завещанието на мисис Уинтроп. В него не се споменава нищо за поверяване на настойничеството.

— Да, но има допълнение, което открихме по-късно — обясни Алистър като извади лист хартия от джоба си и го размаха пред лицето на Бо. — Прочетете сам, капитане! Аз съм законен настойник на това момиче. Тя трябва да ми се подчини!

Мускулите по тялото на Бо се издуха застрашително и той каза с гневен тон:

— Настойничеството, мистър Уинтроп, е нещо твърде различно от собствеността над човешката личност. Може би някой трябва да ви разясни този прост факт. А колкото до това… — посочи Бо листа — след всичко, което съм чул за вас, може и да е просто фалшификат.

Алистър се опита да изглежда засегнат.

— Аз съм уважаван човек, господине! Законът ще потвърди, че имам пълното право да отведа това момиче от кораба ви. За вас наистина ще е по-добре да не се замесвате в тази работа, защото ви уверявам, че мога да накарам властите да посетят жалкия ви кораб и дори да ви забранят да напуснете пристанището. А сега ако не искате да си навлечете излишни проблеми, по-добре се съобразете с искането ми и ми предайте момичето!

Ръд поклати многозначително глава в уверение, че капитанът може да си има сериозни неприятности. Но за всеки случай отново се опита да обърне вниманието на Алистър към огромните моряци, които ги бяха наобиколили застрашително.

Лицето на Бо придоби застрашителен вид, а в очите му проблеснаха гневни пламъчета.

— Сериозни неприятности? Значи изхвърляте без причина едно младо момиче на улицата и сега имате наглостта да твърдите, че сте неин настойник и да ме заплашвате със закона!

— Всичко това са лъжи! — изкрещя Алистър. — Долни лъжи! Сарина си измисля, само за да остане тук с вас! А може би сте й обърнали повече внимание от приетото за благоприлично? Нашепнали сте й куп сладки приказки за това колко я обичате и сте завъртели главата й с празни обещания. И сега глупачката е готова да плува с „благородния“ си капитан до края на света. — Погледът му се плъзна завистливо по мъжественото тяло на капитана и изсъска през зъби: — Сигурно вече ви е позволила да я яхнете като някой жребец!

Сарина почти заплака при тази обида, но Бо предприе по-радикални действия — сви ръка в юмрук и с все сила я стовари върху лицето на Алистър. Той се опита да приклекне, но не успя да избегне удара. Тежкият юмрук се заби в челюстта му. Алистър политна назад към Ръд, който не успя да го задържи. Треперещ от страх, той успя само да му помогне да се изправи на крака.

— Вие ме нападнахте! — изкрещя Алистър с ръка на челюстта. — Ще заповядам да ви арестуват!

Отново се опита да хване Сарина за ръка, но Бо се изпречи на пътя му, решен на всичко, за да я защити.

— Махай се от кораба ми, жалко нищожество, преди да съм те хванал за гушата! — изкрещя той.

— Ще направя така, че никога повече да не видиш Сарина Кендал — заплаши го Алистър като вдигна юмрук, готов да го стовари върху капитана.

Като хвърли уплашен поглед на застрашително приближаващите моряци, Ръд хвана умолително ръката на приятеля си.

— По-добре да си вървим! Стига вече! — замоли го адвокатът.

— Ще съжаляваш за това! — изсъска Алистър, докато се отправяше към подвижния мостик. — Ще доведа властите и ще наредя да те арестуват, че задяваш момичето. Още днес ще уредя да не можеш да напускаш проклетото пристанище, докато Сарина е на борда на тая гемия. Ако се опиташ да избягаш с нея, ще те окова във верига и ще те обвиня в отвличане. Ще прекараш остатъка от жалкия си живот в тъмница.

Бо пристъпи заплашително напред и Ръд задърпа приятеля си за ръката като го предупреди:

— Не го вбесявай повече! Човек не знае какво може да ни направи. По-добре да оставим нещата на властите.

Алистър не можеше да се успокои. Докато Ръд го дърпаше към кея, той продължаваше да сипе ругатни по адрес на капитана. Адвокатът едва успя да го натика в каретата, тъй като още не бе привършил с гневната си тирада. Ругатните му се чуваха, дори когато конете зачаткаха с копита по каменната улица.

За момент на кея настана пълна тишина. Излая куче, отнякъде изцвили кон, а един продавач започна да крещи цените на стоките си. На борда на „Дързост“ моряците постепенно се захванаха отново с работата си. Ала сега те тихо шушукаха помежду си, разменяха предположения и правеха облози за развоя на събитията.

— Ужасно съжалявам, Бо! — извини се Сарина, когато той пристъпи към нея и разпери ръце в недоумение защо Алистър желаеше толкова много да я отведе със себе си. — Въобще не съм очаквала, че някой ще се заинтересува от мен. Още повече, когато ме изхвърлиха на улицата, без дори да им мигне окото. Най-добре е при сегашните обстоятелства веднага да се преместя на кораба на капитан Съливан, за да не ти създавам повече проблеми. Може би Муун ще се съгласи да дойде и да ми помогне с багажа.

— Няма да го позволя — отхвърли решително предложението й Бо.

— Н-няма да позволите какво, капитане? — заекна в недоумение Сарина. — Не разбирам! Ако не можете да отделите един човек от екипажа си, който да ме придружи, защо не позволите на Муун да ми помогне при пренасянето?

Капитанът скръсти замислено ръце, докато гледаше надолу.

— Защото, мис Кендал, ако се опитате да напуснете страната с „Мираж“, нямате никакви шансове. Алистър ще разбере къде сте и доколкото познавам капитан Съливан, той не би направил никакъв опит да се противопостави на властите.

— Тогава какво да правя? — Гъстите й вежди се сбърчиха притеснено.

— Колко силно искаш да се прибереш в Каролина? — попита капитанът.

— Готова съм на всичко! — отсече твърдо Сарина.

Бо поклати замислено глава.

— Алистър притежава документ, който, ако е истински и го посочва за твой законен настойник, ще се окаже почти непреодолим проблем. А даже и да е фалшив, властите ще му дадат правата върху теб… поне докато докажат измамата.

— Казахте „почти“, капитане? — Сарина го погледна въпросително. — Готова съм да чуя всякакви предложения, стига да помогнат да се прибера у дома.

— Това, което ще ти кажа, може да не ти се хареса. Но не мога да измисля нищо по-добро, което да осуети незабавно всички планове на Алистър.

— Изплюйте камъчето, капитане — подкани го тя. — Слушам!

Бо продължи да я гледа безмълвно. В никакъв случай нямаше да позволи да се върне в къщата при Алистър Уинтроп.

Той продължаваше да я гледа втренчено и Сарина се почувства неловко. Можеше само да предположи, че каквото и да бе намислил, то е толкова странно, че дори е трудно да се обясни.

— Моля те, престани! — каза тя.

— Какво? — премигна сконфузено Бо.

Нежността в гласа му я накара да се изчерви от удоволствие. Тя извърна леко глава, за да прикрие чувството, което я беше обзело, и отвърна:

— Да ме гледаш така втренчено. Погледът ти ме пронизва, сякаш си някой хирург, който прави първата си дисекция върху някое опитно зайче.

Бо се сепна и се опита да вземе контрол над чувствата си.

— Ще направя всичко възможно да подобря обноските си, скъпа.

Омайни думи, проронени от най-прекрасните устни на света!

Сарина започна да диша учестено, докато се опитваше да изглежда спокойна. Дори само езерносините му очи бяха достатъчни, за да я омаят, но думите му подействаха като сладък балсам и направо я опияниха.

Тя се изкашля леко и си наложи да бъде естествена и спокойна. Но дори тогава клепачите й потрепваха несигурно, когато вдигна очи, за да погледне тези прекрасни сапфири, които я изпепеляваха с погледа си.

— Не ме измъчвайте напразно, господине — промълви тя задъхано. — Кажете ми какво сте намислил?

— Извини ме, Сарина! — Силните му рамене леко се повдигнаха. — Но идеята, която ми хрумна, наистина изисква малко време, за да обмисля последиците, до които може да доведе.

Като хапеше нервно долната си устна, Бо се обърна и се подпря на парапета, който опасваше палубата. В продължение на няколко минути той гледаше разсеяно към града, като мислеше как да постъпи, за да защити приятелството си с това прекрасно момиче.

Собственият му баща — Брандън Бърмингам — преди много години бе стоял на същото това пристанище и от палубата на своя кораб бе наблюдавал същия този град. Старият Бърмингам се бе сблъскал с всички изкушения, които може да срещне един капитан и които сега не подминаваха и сина му. С бащина загриженост Брандън нерядко споделяше собствения си опит, за да го предпази от всичко онова, с което щеше да се сблъска по широкия свят. Той поучаваше сина си не просто с думи, а с живи примери. Най-важното, старият Бърмингам му разкри истинското съдържание на понятията „дълг“ и „чест“.

Да бъдеш джентълмен не можеше просто да се наследи като някоя благородническа титла, беше му казал веднъж Брандън. Това е дълбоко нравствено и лично изживяване, което се възпитава още от ранно детство в мъжа. Така го учеше някога баща му и той смяташе да възпита и собствения си син така. Състрадание, честност, достойнство, храброст бяха част от многото качества, които човек трябва да притежава, за да се нарече „джентълмен“. В това число влизаше и задължението на джентълмена да защитава семейството си от жестокостта на околните. Това се отнасяше и до приятелите, изпаднали в беда, както и до тези, които си нямаха никой на този свят. Наистина благородно задължение! И въпреки че семейството му не бе благородническо, Бо беше благородник по душа. И колкото и голяма да бе тежестта, която трябваше да поеме на плещите си, той щеше да го направи. Потисничеството над личността има много превъплъщения. Но безспорно най-страшното е физическият тормоз. Лицето на Бо потъмня, като си спомни състоянието, в което бе Сарина, когато я вдигна на ръце и я качи на кораба си. Капитанът не можеше да си представи да я остави отново в ръцете на Алистър Уинтроп, който нямаше да се спре пред нищо, за да я подчини на волята си. Но имаше и други форми на потисничество — клюки, сплетни и всякакви злостни клевети, които можеха да опетнят и най-чистото име за цял живот.

Алистър Уинтроп бе решен на всичко в отчаянието си. Бо не се съмняваше ни най-малко в това. Положително, докато имаше възможност да предявява претенции към Сарина, било то и измислени, той нямаше да позволи момичето да напусне Англия. Капитанът се сещаше само за един начин, чрез който може да обори пред всеки съд претенциите на Уинтроп за попечителство над момичето.

Сарина не можеше да понесе повече продължителното мълчание. Ако той си доставяше удоволствие да я измъчва садистично по този начин, то несъмнено го правеше отлично.

Накрая Бо скръсти ръце зад гърба си и се обърна към нея. Усмихна се леко.

— Изглежда нямаш избор, скъпа моя. Приятелчето ни Алистър не ни оставя много възможности, ако наистина искаш да се прибереш у дома.

— Искам!

— Тогава, мила, трябва да се оженим незабавно.

Сарина го погледна смаяно като не вярваше на ушите си.

— Моля!?

— Чу ме правилно. Това е единственото решение и за двама ни. При сегашния развой на нещата за Уинтроп няма да е никак трудно да убеди властите да те върнат при него. Аз съм чужденец и освен това доста от местните морски чиновници с удоволствие биха ми попречили да напусна пристанището. Да създадат проблеми на един янки ще им достави истинска наслада. А ако се опитам да изляза от пристанището с теб на борда, рискувам да арестуват кораба ми и да ме хвърлят в тъмница. Но като моя съпруга ти ще си изцяло под моя защита. И мога да те уверя, че едва ли ще се намери съдия, който да застане между мъж и жена, сключили законен брак.

Сякаш целият свят се преобърна. Мъжът пред нея бе толкова висок, че главата й едва стигаше до рамото му, а брадичката му се украсяваше от най-чаровната трапчинка…

Тъй като не получи никакъв отговор, Бо я попита:

— Сарина, разбра ли какво ти казах?

— Разбира се — възкликна тя. — Каза, че искаш да се ожениш за мен.

Възможността да стане негова жена я изпълни с противоречиви емоции — изненада, страх и някакво приятно въодушевление.

— Е, всъщност това не значи точно което казах — поправи се внимателно Бо.

Въпреки огромното си желание да се люби с нея, той не искаше все още нищо, което щеше да го обвърже. Обичаше твърде много мореплаването. Но да продължи да кръстосва океаните, след като е поел отговорност към жена и дете, би означавало да ги оставя за дълго време сами и да бъде далеч, когато имат нужда от него. В никакъв случай нямаше да е честно спрямо тях. Всъщност краткото време между две плавания щеше да му е достатъчно единствено да зърне детето, с което е била бременна жена му последния път, когато е отплавал, и може би да успее да сътвори още някой наследник. Всичко това бе нещо обичайно за другите капитани и моряци, за да се съмнява, че с него ще е по-различно.

Така че Бо се опита да изясни нещата, за да не остане неразбран впоследствие:

— Веднага щом пристигнем в Чарлстън, ще анулираме сватбата и ще сме отново свободни да поемем собствения си път в живота. Така ти ще се прибереш в дома си, а аз няма да загубя кораба и може би да попадна в затвора.

— Бо, няма нужда да правиш нещо толкова драстично — отвърна с достойнство Сарина.

Та той ясно й бе казал, че не я желае наистина за своя жена. Просто кавалерски се опитваше да я избави от проблемите й. Нищо повече! И тя наистина не бе взела думите му сериозно. Е, може би само за миг!

— Защо просто не отплаваш?

— Без теб? — Бо се учуди искрено на предложението й. — Няма да го направя, Сарина! Това би означавало никога да не мога да си простя. Още повече, след като видях как се отнесе Алистър Уинтроп с теб. Приеми го, ако искаш, като услуга, която дължа на баща ти за това, че не ми позволи да тръгна по пътя на много от приятелите си, които се подиграваха на усилията му да направи от нас хора. Постоянните му посещения в дома ми помогнаха да залегна сериозно над книгите, вместо да се отдам на безсмислени и своенравни забавления. Никога няма да мога да се отплатя за всичко, което е направил той за мен.

Сарина го погледна, като си мислеше за онова високо и мъжествено момче с къдрави черни коси и езерносини очи, в което винаги е била влюбена. Спомни си времето, когато той внимателно я слагаше пред себе си на коня и я учеше да язди въпреки първоначалния й страх, който постепенно изчезна. Спомни си и онзи следобед, когато си играеше в задния двор на бащиното училище и онези момчета, които след края на занятията дойдоха при нея и започнаха да я тормозят като я дърпат за плитките, замерят с камъчета и въобще правят всичко, за да я накарат да се чувства унизена. Бо беше чул виковете й и дотърча бързо, за да разгони с юмруци нахалниците. Това му костваше строго мъмрене и допълнително домашно от баща й, който, след като чу от нея какво се е случило, отиде лично в къщата на Бо в Хартхевън, за да му се извини и благодари за това, че е защитил дъщеря му.

Сега някогашното момче чакаше отговора й и недоумяваше за причината на унеса, в който бе изпаднала. Нямаше представа за каква част от жените припадат, след като получат предложение за брак, но такива и без това никога не го бяха привличали.

— Хайде, Сарина, не те карам да ми се кълнеш във вярност или… — подкани я той.

— Напротив, точно това правиш — отбеляза не без основание тя.

Бо изглеждаше напълно объркан.

— И така да е, но това е само временно положение. Веднага щом се върнем у дома, ще анулираме брака и всичко ще свърши.

Всичко звучеше толкова просто и някак си противно. Брак на книга, последван от бърз развод. Чиста формалност! Начин да се измъкнат от сегашното положение! Нищо повече! Съвсем нищо!

Но тя знаеше, че нещата не са така прости, поне що се отнася до нея. Да има Бо Бърмингам за съпруг беше нейна детска мечта. Странно колко дълготрайно се оказа това желание. Продължаваше да го изпитва и сега.

Сарина погледна очите му, които изглеждаха по-сини от небето над нея. Това беше момчето, което помнеше отпреди толкова години, и все пак изглеждаше някак по-различно. Пред нея стоеше истински мъж, който предлагаше да й даде името си, за да я защити, когато имаше най-голяма нужда от това. Дори само присъствието му до нея я караше да се чувства в безопасност. Но в същото време в нея се надигна някакво неприятно подозрение, което почти я уплаши. Ами ако се влюби още по-силно в своя принц, какво ще стане с разбитото й сърце, след като бракът им бъде разтрогнат? Ще може ли да понесе голямата мъка и самотата след раздялата? Дали той въобще ще се интересува от нея, след като всеки от тях поеме по своя път?

Бо не успя да открие никакъв знак по лицето й, който да му покаже, че е съгласна с плана му. Всъщност тя изглеждаше много по-притеснена от всичко онова, до което може да доведе евентуалният им брак. Помисли си, че момичето се страхува от възможността да спи с него в една каюта поради липсата на други свободни на кораба. Да не се люби с нея бе нещо, за което трудно можеше да обещае, че няма да се случи никога. Твърде смело дори и за него. Три месеца въздържание с нея на борда можеше да се окаже цяла вечност. Не беше ни най-малко монах, нито пък чак толкова голям джентълмен, за да се нагърби с нещо толкова неизпълнимо. Мъжките му желания бяха твърде големи дори и сега. Каква полза имаше да обещава щедро нещо, което по-късно няма да може да изпълни? Начинът, по който се чувстваше сега, правеше това „по-късно“ да изглежда толкова скоро. И все пак успя да промълви:

— Засега приеми всичко като най-обикновено… нека кажем… неангажиращо споразумение. И аз ти обещавам да не те насилвам да правиш каквото и да е, ако сама не го желаеш.

Сарина затвори очи като се опитваше да осмисли какво точно й казваше Бо. Не обещаваше непременно да не я докосва… или обещаваше? Какво имаше предвид, когато казваше „неангажиращо споразумение“?

— И така, приемаш ли предложението ми? — настоя той.

Сарина въздъхна и промълви едва чуто:

— Изглежда, че това е единствената възможност да се измъкна от Алистър.

Той не се съмняваше, че всеки евентуален кандидат, който би поискал ръката й за в бъдеще, нямаше никак лесно да приеме сегашното й решение и едва ли щеше да го разбере. Тъй като двамата щяха да прекарат заедно най-малко три месеца по време на дългия път към дома, то всеки ерген щеше да си зададе логичния въпрос какво са правили по време на фиктивния си брак. И наистина, никой не можеше да каже колко щяха да се задълбочат взаимоотношенията им. Но когато си припомни, че след завръщането им в Каролина ще трябва да разтрогне брака, започна да го измъчва някакво неприятно раздразнение. Не можеше да си представи, че ще трябва да се откаже от жената, която караше дъха му да спира всеки път, когато я зърне. Той я желаеше както никоя друга преди, но в същото време не искаше да се прикове чрез веригите на брака завинаги към сушата.

— Виждам, че се колебаеш… — започна той.

Сарина го прекъсна като леко махна с ръка.

— Ако нямаш нищо против, Бо, предпочитам да не обсъждаме повече този въпрос. Аз направих избора си и сега единственото, за което те моля, е да ускориш нещата.

— Ще подготвя всичко — увери я Бо като я хвана под ръка и се обърна към палубата. — Вярвам, че най-късно следобед сватбата ни ще е вече факт.

Бо я съпроводи до каютата си, след което изпрати при нея Били, като му заръча да й помогне с каквото може. Уведоми момчето за плановете им и то бе наистина шокирано. Не можеше да погледне Сарина, без да се изчерви. Моряците на борда знаеха за нежеланието на капитана си да се обвързва с брак. Решението му да се откаже от ергенската свобода бе изненада за всички. И въпреки че Били не беше виждал по-красиво създание от Сарина, наистина се смая от бързината, с която се развиваха събитията.

— Капитанът каза, че… вие двамата… — втренчи се в нея той, а езикът му като че ли се върза на фльонга при неуспешния опит да завърже разговор.

— Какво каза капитанът?

Момчето махна ръка в знак на извинение, но като видя, че Сарина все още очаква отговора му, допълни:

— Забравих, мис.

— Всичко е наред, Били — успокои го тя. — Точно сега и аз не мога да си събера мислите.

Фактът, че трябва да успокоява някой друг й подейства добре. Все пак, помисли си, това, което й предстоеше не беше толкова лошо. Брак с човека, когото винаги е боготворяла? Наистина какво лошо имаше в това?

Годините, прекарани в Англия, наистина бяха направили от детските й мечти да стане съпруга на Бо просто момичешки фантазии, които изглеждаха неосъществими. Оттогава тя започна да си мисли за брака просто като за едно приятно и интересно изживяване. Знаеше, че все някой ден ще се омъжи и очакваше този момент с трепетно нетърпение. Ала не предполагаше, че този ден ще дойде толкова скоро. В последно време заниманията й, свързани с рисуването, запълваха голяма част от времето и изместваха фантазиите й за незнайния красив принц, който ще спечели нейното сърце.

Сега вече „принцът“ не беше „незнаен“, но и бракът им нямаше да е такъв, какъвто й го описваше Лидия, след като Сарина стана млада дама. По-скоро това бе една услуга от страна на Бо. Услуга, каквато би направил всеки нежен и благороден рицар — герой на новелите на Чосър — за да помогне на дама, изпаднала в беда.

Представата за Бо, който, облечен в сребристи доспехи, яхнал бял жребец, се опитва да я спаси беше прекрасна, но нелепа. Той никога нямаше да замени удобната риза и елегантно скроените панталони с някаква рицарска броня. Яздеше великолепно, но никога нямаше да се качи на кон с гръб, покрит с лъскаво наметало, от което висят шарени ресни. Но, ако поне се наведеше и целунеше галантно ръката й, то сигурно щеше да й хареса…

„О, да“, помисли си с въздишка тя. Това би било едно прекрасно начало. Изсмя се несъзнателно при тази мисъл, но осъзна, че не е сама в стаята и се опита да се успокои. Били Тод беше още в каютата и подреждаше дрехите на капитана.

— Мис? — обърна се към нея Били. — Добре ли сте?

Сарина му се усмихна дружелюбно като се опитваше да изглежда естествено.

— Извини ме, Били. Понякога въображението ми се развихря прекалено.

Момчето се изчерви още повече, тъй като заключи, че Сарина си мисли за предстоящата нощ, когато тя и капитанът ще останат насаме в каютата.

— В ден като днешния, мис, това е напълно разбираемо — увери я той.

Само час след като Били взе дрехите на капитана и я остави сама, девойката отново бе обезпокоена. Този път на вратата на каютата стоеше Стивън Оукс. Когато тя го покани вътре, той изглеждаше не по-малко смутен от Били. За момент се сконфузи, но постепенно успя да се овладее.

— Предполагам, че е вярно това, което се говори — предположи тихо той. — Понякога нещата стават толкова бързо. Но когато си кръстосвал моретата надлъж и нашир, виждаш какво ли не.

— Толкова невероятна ли ви се струва сватбата ни, мистър Оукс? — попита Сарина като се опитваше да прикрие раздразнението си. Нямаше нужда да й се напомня колко странно и прибързано изглежда на екипажа неочакваното им решение да се оженят. Все пак какво толкова имаше, ако един мъж и една жена решат да се съберат? — Хора се женят всеки ден — допълни тя.

— Права сте, мис, но не и нашият капитан. Наистина никога не съм предполагал, че той ще се обвърже за която и да е жена чрез брак… — помощник-капитанът се сепна, осъзнал, че е казал твърде много. — Извинете, мис! Не исках да кажа… няма нищо лошо в това да се омъжите за капитана. Всъщност това е прекрасна идея! Идеалното разрешение!

— Разрешение? — повдигна изпитателно вежди Сарина. — Да не би да искате да кажете, че знаете…

Оукс повдигна рамене.

— Искам да кажа само — екипажът бе сигурен, че капитанът няма да позволи на онова нищожество Уинтроп да ви вземе. Не се съмнявахме нито за миг, че мистър Бърмингам ще успее да ви защити. Просто не знаехме как точно ще го направи. Дори започнахме да правим облози — ухили се Оукс. — Разбира се, повечето от момчетата залагаха, че нещата ще вземат по-драматичен обрат. Може би няколко изстрела и бягство в открито море!

Сарина го погледна смаяно.

— Нима смятахте, че капитанът ще се опита да бяга и да води престрелки, сякаш… сякаш сте банда пирати… само заради мен?

Оукс повдигна рамене.

— Е, винаги има различни мнения и предложения. Ето например миналата година в Барселона… — Оукс разбра, че се отплесва и бързо смени темата. — Разбирате ли, мис, просто аз познавам капитана си така, както никой друг от екипажа. Той не би сторил нищо, което може да ви изложи на опасност. Така че наистина нямаше голям избор. Освен това обича да прави неочаквани неща. — Оукс потупа несъзнателно кесията, която висеше на колана му. — Поне това беше неочаквано за голяма част от екипажа.

Сарина погледна помощник-капитана намръщено.

— Нима искате да кажете, мистър Оукс, че сте очаквали този развой на събитията между мен и мистър Бърмингам?

— Да, мис — погледна я някак глупаво Оукс.

— Е, тогава изглежда сте спечелили облога — подметна Сарина възможно най-любезно. Дори сама се учуди колко спокоен е гласът й. — А сега, ако не възразявате, бих желала да остана сама, за да се приготвя за сватбата си.

Оукс забеляза раздразнението й.

— Простете ми, мис. Понякога говоря повече, отколкото трябва.

— Странно е, че доста хора имат същия проблем — отвърна със съжаление тя. — Както и да е, ще ме извините ли…

Помощник-капитанът започна нервно да мачка шапката си.

— Всъщност затова и дойдох, мис. Време е!

— Вече? — възкликна объркано тя.

Оукс кимна утвърдително.

— Да, мис. Мистър Бърмингам познава някакъв пастор тук, който му дължи услуга. Така че ще дойде на кораба, веднага щом го повика. Чакат ви на палубата.

Сарина се обърка. Нещата станаха толкова бързо, че се съмняваше дали психически е подготвена за сватбата.

— Сигурно има формалности и други подробности, които трябва да се уредят най-напред…

— Ще трябва да попитате капитана за това. Сега, ако не възразявате, трябва да ви придружа до палубата.

Сарина неохотно го последва. Повтаряше си, че трябва да приеме нещата спокойно, защото всичко беше просто един фарс. Фарс и нищо повече! Истинската трудност щеше да дойде по-късно — когато ще трябва да се подпише под документите за разтрогване на брака. Как щеше да преживее раздялата тогава?

Товаренето беше спряло и целият екипаж стоеше на палубата. Повечето от моряците се тълпяха долу. Други се бяха покачили на мачтите, за да виждат по-добре. Всички притаиха дъх, когато тя се появи. Погледите им не можеха да се откъснат от нея, докато се качваше на горната палуба. Тя се взря в мъжествената осанка на човека, който щеше да стане неин съпруг. Бе тъй захласната, че не обърна почти никакво внимание на дребния пастор, който стоеше до него.

Бо беше официално облечен в тъмносив фрак, високо закопчана жилетка, бяла риза и вратовръзка, която подхождаше на още по-тъмносивия му панталон. Щом го съзря, сърцето й заби лудо. В това облекло капитанът бе просто неотразим. Като го гледаше, й се искаше да я бяха предупредили по-отрано за ритуала, за да успее също да се облече подобаващо за случая. Единственото, което сега можеше да направи, бе да приглади с ръка косата си.

Бо се усмихна, хвана я за ръка и я притегли към себе си. Неудобството, което първоначално почувства Сарина, постепенно се изпари. Струваше й се, че пролетта отново е разцъфнала. Бъдещият й съпруг я обхвана с ръка през кръста и я целуна нежно по косата.

— Никога не съм виждал по-красива булка от теб, скъпа!

Сарина се подпря с ръка на гърдите му, тъй като той я бе притиснал твърде плътно до себе си, като се има предвид, че ритуалът трябваше да е само формален. И ако Бо не предполагаше как й действат ласкателните му думи и одобрителни погледи, то тя несъмнено знаеше. Знаеше защо сърцето й бие лудо в гърдите под стегнатия й корсет.

— Ще позволите ли да върна комплимента на младоженеца? — прошепна Сарина като се надяваше, че Бо няма да долови трепета в гласа й. — Изглеждате великолепно. Само се притеснявам, че нямах достатъчно време, за да се приготвя подобаващо за случая.

— Притесненията ти са неоснователни, скъпа — докосна отново с устни косата й той. Приятният аромат, който погали обонянието му, го накара да осъзнае, че тя е не само красива, но и неустоимо женствена в излъчването си. Капитанът не правеше подобни комплименти на жени, но в случая не успя да се сдържи. — Ухаеш прекрасно!

В момента за Сарина нямаше никакво значение, че се чувства на седмото небе от близкото присъствие на Бо. Бузите й пламтяха. Можеше само да предположи, че изисканата му външност бе само за пред пастора или може би просто желаеше да достави удоволствие на екипажа си. Тя чуваше окуражителните им възгласи, закачките им и безспирните им шушукания. Това обаче не я засягаше много. Единственото, което имаше значение, бе приятното усещане на прегръдката му. Прегръдка желана и очаквана толкова отдавна!

Слаб мъж на средна възраст с посивяла коса и топли кафяви очи пристъпи напред. Захабените му и изцапани ръце подсказаха на Сарина, че човекът е обработвал земята си, когато са го повикали. И въпреки че бе положил усилия да се измие, по напуканите му ръце и под ноктите му все още имаше следи от кал. Оръфаното му сако — наполовина разкопчано, вратовръзката — изкривена на една страна и зачервените му от погълнатото уиски бузи говореха, че едва свързва двата края. Ала въпреки бедното му и прокъсано облекло Сарина разбра, че това е един тих и добродушен човечец, готов да се притече винаги на помощ.

— Вие сте мис Кендал? — попита той с топла усмивка.

— Да, господине.

— И желаете да встъпите в брак с този мъж по собствена воля и без каквото и да е принуждение?

Въпросът беше неочакван и тя погледна към Бо изненадано. Той стисна ръката й, сякаш искаше да й вдъхне кураж.

— Мистър Кармайкъл няма да изисква много формалности, скъпа, но задава този въпрос за свое собствено успокоение, тъй като иска да е сигурен, че встъпваме в брак по собствено желание. И така по собствено желание ли встъпваш в брак с мен, Сарина?

— Напълно, господине — обърна се тя към пастора с тих глас.

Топлата ръка на Бо й вдъхваше кураж и я караше да се чувства сигурна и уверена в себе си. Тя мушна пръсти между неговите и стисна ръката му.

— Скъпи влюбени, събрали сме се тук с подкрепата на Всевишния да свържем този мъж и тази жена в свещен съюз…