Дженифър Блейк
Нежният измамник (8)

8

— Маските разкриват повече, отколкото скриват — отбеляза Рейнолд. — Защото хората избират костюмите си според това как самите те се виждат във всекидневието или в мечтите си. Затова има все повече крале и кралици, епископи и куртизанки в сравнение с просяците и джебчиите. Затова и никой не си слага маска на обикновен човек. Никой не желае да признае, че е обикновен.

— Всичко това е много добре, но аз въпреки това предпочитам да ходя без маска. — Анжелика се опита да придаде на гласа си поне малко твърдост. Не й беше лесно да остане глуха за аргументите му, а още по-трудно й беше да устои на омайващата му усмивка и на пъстрите костюми от кадифе и коприна, разстлани върху леглото.

Веднага си каза, че щеше да е по-добре да премълчи, защото Рейнолд, който се беше отпуснал удобно в един стол, избухна в смях.

— Не те виждам като кралица, а още по-малко като куртизанка. Тук си права. Представям си те по-скоро като циганка с черна перука, страстна и дива, която без задръжки се отдава на мъжа, спечелил благосклонността й. Да, точно така си те представям.

— Никога — отсече сърдито Анжелика.

— Нима не усещаш, че това е част от теб? Циганката живее в теб, макар че е заключена на място, където никой не може да я види. Защо не се опиташ да я извадиш на бял свят? Единственото, от което имаш нужда, е малко воля.

Погледът й замръзна.

— Вие май говорите за друга жена.

— Е, добре, тогава се преоблечи като марионетка. Дървена, без всякакво чувство, теглена от конци, които друг държи в ръце — предложи хапливо той.

— А защо не като Лучия ди Ламермур? — попита с усмивка тя. Това беше още една героиня на Доницети, но тя пробождаше с нож натрапения й съпруг. Анжелика беше чела романа на Скот „Мостът на Ламермур“, според който беше изградена операта.

— Звучи многообещаващо.

— Не мога да си представя, че гледате на мен по този начин — отвърна остро тя.

— Няма разлика между страстта и гнева. Възприемам го най-малко като знак, че от време на време си способна на някакво чувство.

Анжелика го удостои със злобен поглед.

— Може би някой ден ще преживеете изблика на чувствата ми и ще се смаете от силата им. Какво ще правите тогава?

— Тогава ще крещя „осанна“ и ще се надявам, че съм достатъчно силен за теб — отговори Рейнолд и облегна глава на меката тапицерия, обшита с дантели.

— Не исках да кажа, че… — изсъска сърдито тя.

— Това ми е ясно, но те моля поне да не разваляш красивата ми мечта. Много ми е приятно да си го представям.

— Така си и мислех — отбеляза ехидно тя.

— Да, нали? А защо тогава не се изчерви? Или все пак съществува надежда, че един ден циганката ще се събуди?

— Казвам го за последен път. — Гърдите й се надуха от възмущение. — Нямам намерение да облека някакъв смешен костюм и да тръгна с него по улиците, като се преструвам на такава, каквато не съм.

— Не е и нужно — промърмори утешително той. — За мен ще бъде удоволствие да те съблека, а после да те облека по мой избор. Може би дори ще започна да гледам на твърдоглавието ти като на предимство, ако си склонна да ми създаваш подобни затруднения.

Анжелика не се усъмни нито за миг, че заплахата му е сериозна. Трябваше да избере друг път.

— Искам да ви напомня, че все още съм в траур.

— Ти не си мъртва. Не ти предлагам светски развлечения, а безобидна разходка, за да видиш как изглежда градът в последните дни на карнавала. Ще се чувстваш по-добре, ако си маскирана, това е всичко.

— Освен това няма да се наложи да ме представяте на приятелите си — изсъска гневно тя.

Рейнолд не се помръдна. Когато заговори, в гласа му се усещаше трудно сдържан гняв:

— Това ли е важно за теб? Ти мислиш — ти смееш да мислиш, че се чувствам неловко, когато ни виждат заедно?

— Мисля, че вие предпочитате да ме държите далеч от хорските очи. Все още не мога да си обясня защо.

— Много си великодушна. А не ти ли е хрумвало, че просто се съобразявам със сдържаността ти? Или може би съм сгрешил, като съм се постарал да избягвам онова, което ти е неприятно? Може би трябваше да те гримирам като лейди Годива и да те преведа през целия град на гърба на коня, покрита само с разкошните ти коси? Изглежда, това щеше да отговори по-добре на представите ти за характера ми.

— Не ставайте смешен! — изфуча разярено Анжелика.

— Напротив, говорех съвсем сериозно. Само си помисли колко по-лесно щеше да ми бъде да те напъхам в този костюм, вместо да седя тук и да те убеждавам да ме придружиш.

Обля я гореща вълна. Стори й се, че усеща ръцете му върху тялото си, ръце, които сваляха роклята й, развързваха връзките на фустите, захвърляха ги в ъгъла, докато не останеше съвсем гола пред него. Ръцете му в косата й… Гъстите къдрици падаха на меки вълни по раменете й и тя изпита изведнъж чувство на свобода от въображаемата си голота. Около нея нямаше нищо, освен меката ласка на въздуха и на ръцете му…

Когато срещна погледа му, й се стори, че е видяла в очите му същата представа, но предпочете да замълчи.

— Сега вероятно ще ми кажете, че да отидеш на бал не е развлечение, а средство за малко руменина по бузите ми.

— Това не би ми хрумнало дори и насън. Намирам, че сегашният цвят на лицето ти е прекрасен.

Това неочаквано признание заслужаваше малка отстъпка. Анжелика въздъхна и отговори:

— Е, добре, ще дойда. Но ще се маскирам като монахиня.

— Възхитително. Значи изпитваш потребност да играеш ролята на чиста девица.

Тази подигравателна забележка задуши в зародиш крехкото разбирателство помежду им.

— Само си помислих, че вие се виждате в ролята на Христос, моя спасител — отвърна хапливо тя.

— Каква дързост! — Очите му заблестяха иронично.

— Такава съм — отговори твърдо тя.

Усмивката й веднага се изпари, защото Рейнолд избута настрана пъстрите кралски костюми и измъкна от купчината комплект монашески одежди. Анжелика разбра, че той е избрал този костюм преди нея, и тази мисъл никак не й хареса.

Беше доста късно, когато двамата най-после излязоха от къщи и се смесиха с пъстрата тълпа по улиците. Анжелика изглеждаше замайващо красива в скромните одежди на монахиня, Рейнолд беше величествен в пиратския си костюм. С тривърхата си шапка, високите ботуши с кончови и кривия нож, затъкнат в колана му, той изглеждаше тайнствен, страшен, опасен и едновременно с това по-впечатляващ от всеки друг път.

Нощта беше хладна, вятърът люлееше уличните фенери в поставките им и по стените танцуваха призрачни сенки. Препълнени карети се носеха с тракане по калдъръмените улици и отвеждаха пътниците си към някой от многобройните балове, които се даваха в града. Някои вървяха пеша, водени от момчета с факли и следвани от слуги, понесли задължителните за балната зала танцувални пантофки.

Музиката, която се носеше от отворените прозорци, се смесваше с песните, които изпълняваха уличните музиканти, надявайки се да спечелят някоя и друга монета, хвърлена от милостив минувач. Валсовете на Щраус се редуваха с най-новите балади на Стивън Фостър и с арии от любимите оперети. Един мъж в навалицата свиреше мелодично и с възбуждащи тремоли трогателната ария от „Любовен еликсир“ и меланхоличните й звуци последваха Анжелика и Рейнолд чак до реката.

Когато завиха зад един ъгъл, изведнъж се озоваха в същински ад. Дузина момчета с почернени със сажди лица и бели безформени одежди, ушити от чували за брашно, хвърчаха нагоре-надолу по улицата. При това непрекъснато се удряха по раменете и всеки, който имаше лошия късмет да попадне близо до тях, биваше обсипан с бял прах. Мъже, преоблечени като араби и индийци, препускаха в галоп, с подивели от алкохола погледи. Две жени в моряшки костюми бяха увиснали на ръцете на двама бармани с огромни мустаци. Група лодкари напредваха с ругатни и ритници, за да стигнат до следващата кръчма. Изтрополя една карета и седналата в нея жена, облечена в яркорозова рокля, толкова тясна, че гърдите й бяха изскочили извън дълбокото деколте, протегна обутия си в копринен чорап крак от прозореца и го размаха под носа на един мъж, излязъл на балкона на къщата си. Когато едно от оцапаните със сажди момчета я посипа с бял прах, тя го изруга с провлечен, предрезгавял глас. Очевидно и тя беше прекалила с алкохола.

Атмосферата беше евтина и вулгарна. Едновременно с това беше свободна и весела, без задръжки и по скандален начин прекрасна.

Докато наблюдаваше бъркотията, Анжелика се опитваше да преодолее вътрешните си противоречия. Беше отвратена и в същото време омагьосана. Искаше й се да обърне гръб на тълпата и в същото време не можеше да отвърне поглед. Имаше чувството, че трябва да се махне оттук, и в същото време изведнъж закопня да бъде дива и необуздана като циганка. Толкова й се искаше да тича по улицата, да се смее като луда, да се забавлява.

— Виж — рече Рейнолд. — Идва празничното шествие. Това е, което непременно исках да ти покажа.

Още преди няколко минути Анжелика беше чула странен шум, който постоянно се засилваше.

От долната страна на улицата се появи ездач, понесъл копринено знаме с дълги ресни. Зад него вървяха още мъже, дузина, двадесет, най-малко сто. Следваха ги още толкова, преоблечени като бедуини, английски войници и камилари, маскирани като камили, лъвове, вълци, петли, патици и гъски. Някои вървяха пеша, други пътуваха в карета или се возеха на каруци. Някои носеха факли, други люлееха весело фенерите си. Махаха с ръце и викаха, пияни до козирката и великолепни в гротескността си. Избягваха умело дъжда от бонбони и брашно, който се сипеше върху им, улавяха бонбоните и чувалчетата с брашно и ги запращаха обратно в тълпата, без да спират марша си.

Мина и последният ездач, но това все още не беше краят на шествието. Дойде редът на група маскирани, които танцуваха, покланяха се сред буря от ръкопляскания, раздаваха въздушни целувки и хвърляха към тълпата пълни шепи бонбони със звучното име драже. Следваха ги карети, претоварени с жени, които напълно отговаряха на името си дами на нощта. Те крещяха неприлични предложения към мъжете, плезеха се на жените, люлееха гърди и други части на тялото по-начин, който беше меко казано изненадващ.

Маскираните танцьори се разляха по улицата като огромна вълна и изблъскаха тълпата зяпачи към къщите. Каретите увеличиха още повече бъркотията, защото постоянно принуждаваха вълнуващото се човешко море да настъпва и отстъпва. Зрителите се наредиха плътно един до друг и Анжелика имаше чувството, че се задушава. Някой я притисна отзад, но Рейнолд веднага обви с ръка кръста й и я привлече към себе си.

Тя усети твърдите му пръсти на талията си и натиска на дългото му бедро върху хълбока си, когато множеството ги повлече в неравния си ритъм. Но не се отдръпна, а с доверие се опря на гърдите му. Близостта му й даваше утеха и сигурност и тя имаше добро извинение, че ги приема. Рейнолд я погледна с усмивка, но тя отговори на погледа му само за миг и отново заследи изпълнението на танцьорите.

Най-после представлението свърши и зрителите започнаха да се разотиват. Внезапно на улицата изскочиха група маскирани, решили в последния миг да вземат участие в шествието.

Най-отпред стоеше един мъж, чийто безформен, мръсен костюм изглеждаше така, сякаш от известно време го е носил ден и нощ. Той се огледа с присвити очи и изведнъж погледът му се спря точно върху Анжелика. Очите му я пронизаха, после мъжът й обърна гръб и продължи пътя си. Макар че срещата беше напълно случайна, по гърба на Анжелика пробягаха студени тръпки и тя изпита чувството, сякаш я беше докоснало нещо хлъзгаво и гадно.

В този момент тя чу нечие свистящо дишане съвсем наблизо. Обърна глава и откри вдясно от себе си втори мъж, полуприкрит зад един римски император. Когато мъжът й се ухили, в белязаната му уста се показаха две редици почернели, изгнили зъби. Белезите от шарка по лицето му бяха мазни и мръсни, очите изпъкваха от черепа като жабешки. Той погледна някъде над главата й и намигна.

Още един мъж се намери в близост до нея. Дребен и мършав, но с кръгло, брутално лице. Ухилената му физиономия и пожълтелите, никога немити зъби я изпълниха с отвращение. Дрехите му изглеждаха нови, но бяха толкова тесни, сякаш ги беше откраднал от някое момче. Той облиза устни и напъха юмрук в джоба на жакета си, сякаш криеше нещо и не искаше никой да го види.

Освен отвратителната миризма, която се носеше от телата им, от тях се излъчваше нескрита заплаха. Анжелика се огледа с разширени от ужас очи и прошепна задавено:

— Рейнолд?

— Виждам ги — отговори шепнешком той. — Стой до мен, все едно какво ще се случи. Скрий се зад гърба ми и внимавай някой от тримата да не се промуши помежду ни.

— Какво искат?

— Вероятно пари. Или да се бият. Или теб.

— Мен? — попита със съмнение тя.

— Да, за да се позабавляват. Или да те продадат на човек, който ще плати добре за правото да се забавлява с теб.

Анжелика не разбра какво точно имаше предвид той, но сега нямаше време за дълги разговори. Рейнолд застана пред нея и светкавично изтегли кривия си пиратски нож.

Четвъртия мъж дойде изотзад. Преоблечен като просещ монах, скрил лице под качулка и домино. Хвърли се към Анжелика и коравата му ръка обгърна тялото й с такава сила, че едва не я задуши. Тя изпищя задавено и слепешком протегна ръка към Рейнолд. Пръстите й улучиха гърба му и се вкопчиха отчаяно в ризата му.

Монахът изруга, вдигна свободната си ръка и я удари през лицето. Ударът беше толкова силен, че главата й забуча и ушите й писнаха.

Вместо да се предаде, Анжелика бе обзета от луд гняв. Изви се като змия в желязната хватка, вдигна ръката си, заби нокти в кожата му и едва не се изсмя злобно, когато чу болезнения му вик. Нападателят разхлаби хватката си.

Рейнолд се обърна светкавично, изтръгна я от ръцете на натрапника и я притисна силно до коравите си гърди. Трепкащата светлина на уличния фенер се плъзна по стоманеното острие и му придаде неземен блясък от червено и златно, синьо и оранжево. Извитото острие беше готово да пролее кръвта на негодника.

— Я да видим — проговори ледено Рейнолд и удостои с равнодушен поглед мъжете, които се приближаваха предпазливо. — Елате насам. Стара карнавална традиция е да се пролее кръв, нали? Понякога принасят в жертва бик, а понякога са достатъчни две-три свини като вас.

В първия момент нападателите изглеждаха готови да се нахвърлят върху него, но в следващия вече бяха изчезнали, потънаха в множеството, сляха се с безликата тълпа. Сега около Анжелика и Рейнолд танцуваха пъстро облечени жени и мъже с открити, весело усмихнати лица.

Последният беше уличен цигулар в костюм на Арлекин и шутовска шапка със звънчета. Той не поглеждаше нито наляво, нито надясно и сякаш свиреше само за себе си. Дори когато изчезна, мелодията на цигулката му, придружена от звънчетата, остана да се носи в нощта.

Рейнолд се обърна да си върви. Взря се внимателно в обкръжаващия ги мрак, после предпазливо закрачи към къщи, без да изпуска ръката на Анжелика. Безмълвните му проклятия намалиха напрежението, но загрижеността остана.

Трябваше да знае, че това ще се случи. Първото нападение беше достатъчно ясно предупреждение, а той не му обърна внимание. Инстинктът го съветваше да бъде предпазлив. Досега нещата вървяха твърде гладко и това беше лош знак.

Улична паплач, измет от „Галатин Стрийт“. Или по-скоро от блатото на Жирод, което се намираше на няколко пресечки от реката. Квартал, в който постоянно ставаха престъпления и който беше обвян с такава скандална слава, че дори полицията не смееше да влезе в тъмните улички. Мисълта, че Анжелика би могла да падне в ръцете им, му причиняваше гадене. Животни, недостойни да се докоснат дори до крайчеца на роклята й! Но и той не беше по-добър от тях.

Не се изненада, когато видя мъжа пред вратата към двора. Дребен, неподвижен, скрит в сянката, мушнал ръце в джобовете на жакета си. Като ги видя, мъжът излезе в светлинния кръг на фенера и очите му се откроиха в мрака. Трескавият им блясък издаваше вълнението му.

— Момент — проговори студено Рейнолд, за да му попречи да заговори. После се обърна към Анжелика: — Няма да трае дълго. Помоли Тит Жан да отнесе в салона табла с вино и бренди, докато аз ще се погрижа за тази дреболия.

Анжелика огледа мълчаливо късния посетител, после се обърна и влезе в къщата. Рейнолд я изчака да се скрие в коридора и отново посвети вниманието си на дребосъка.

— Дали кучетата ви най-после са уловили вярната следа или пак са тръгнали в погрешна посока? Кажете ми бързо какво става, защото търпението ми е на изчерпване. Вече ми омръзна да седя тук и да не върша нищо, освен от време на време да вадя шпагата си за малко разнообразие.

— Вече не е нужно да чакате. Намерихме ги. — Писукащият глас на мъжа беше толкова тих, че се чуваше най-много на половин метър разстояние.

— И двамата? — Рейнолд смръщи недоверчиво чело.

— Да, двама мъже, които напълно съвпадат с описанието. Успели са да напуснат потъващия кораб точно навреме, ако мога да кажа така. По-младият е заплувал право към брега, но е минало доста време, преди да намери подслон. Другият се е заловил за парче дърво и след като се е носил дълго по течението на реката, е успял да се добере до брега.

— Сигурно е бил доста далеч от цивилизацията.

Агентът кимна с глава.

— Надолу по течението, на много мили от най-близкия град, на място, където няма нищо освен блата и гори. Старият бил болен и едва не умрял, но го намерил някакъв ловец с капани от блатата. Минало доста време, преди да стане известно, че е спасен. Тогава обаче дошъл младият мъж и го прибрал.

Рейнолд размишляваше трескаво.

— Кога е било това?

— Не знам точно. Не сте казали да разпитам.

— Знаете ли къде са двамата сега?

Дребният мъж пое шумно въздух.

— Знаех, но вече ги няма там.

Рейнолд едва успя да задържи раздразнението си.

— Вероятно за последен път са ги видели в Начез?

— Нямам представа защо мислите така. — Мъжът поклати глава. — Били са горе в Батън Руж, в корабостроителницата. Почивали са там ден или два. Очевидно не са много взискателни по отношение на подслона си.

— Да приема ли, че тази забележка има някакво особено значение? — попита остро Рейнолд.

— Казаха ми, че непрекъснато се хвалели, поне по-младият. През цялото време дърдорел за някаква си плантация и как много скоро щял да стане богат като Крез. Той е истински глупак, защото ако хората повярват, че има пари, лошо му се пише. И наистина, повечето са му повярвали, с изключение на хазайката им, мисис Боус. Тя е знаела, че няма какво да измъкне от тях, защото тайно е претърсила стаите им.

— И сега ще ми твърдите, че една толкова изискана, справедлива дама, която проявява искрен интерес към ближните си, е забравила да попита къде отиват наемателите й? — Рейнолд извади тежка кесия от джоба си и я претегли на ръката си.

Другият мъж облиза устни и проследи движенията на Рейнолд.

— Като размисля, струва ми се, че започвам да си спомням. Попитала ги е, но младият не е казал нищо, а старият само е плакал за дъщеря си. Опитвал се да открие какво е станало с нея след експлозията, но узнал само, че е изчезнала. Направо не бил на себе си. А на следващата сутрин вече били заминали.

— Кой ден точно е станало това?

— Доколкото знам, преди повече от седмица.

Изражението на Рейнолд не издаваше с нищо колко го заинтересуваха тези вести. Гласът му прозвуча замислено:

— Вероятно са заминали на север.

— Не сте прав. Потеглили са на юг, в посока Ню Орлиънс, и през цялото време са разпитвали за русата лейди. Доколкото видях, тази, която живее при вас, много прилича на нея. — Дребният мъж го изгледа дръзко с блестящите си очички.

— Сигурно говорите за жена ми? — Думите дойдоха ясни и отчетливи и носеха смъртоносна заплаха. — На ваше място не бих я споменавал.

— Господи, разбира се, че не! Не може да бъде тя. Съжалявам. — Мъжът направи крачка назад и натъпка кесията със златото в джоба си, сякаш се страхуваше, че Рейнолд може да му я вземе, а после да го прати на оня свят.

— Е, добре. — Рейнолд вече не се доверяваше на гласа си, затова се задоволи да кимне кратко с глава в знак на сбогуване. Напълно неподвижен в мрака, той проследи с мрачен поглед агента, който се измъкваше крадешком.

Значи Едмънд Крю беше оцелял.

Той беше оцелял и може би вече знаеше, че дъщеря му е отведена в Ню Орлиънс от мъж, който при определени обстоятелства можеше да се смята за враг. Крю нямаше да посмее да се изправи открито срещу него, но непременно щеше да се опита да си възвърне дъщерята. Вероятно нападенията бяха негова работа, но след като мъжете, наети да го убият, се оказаха негодни, той очевидно беше решил да вземе работата в свои ръце.

Крю беше жив. Крю търсеше отчаяно дъщеря си и следователно отново се намесваше в играта.

Всъщност, той би трябвало да се радва. Сега отново имаше възможност да си отмъсти за смъртта на Жерар Дюло, все още можеше да използва Анжелика за унищожаването на мъжа, отговорен за смъртта на несъщия му баща.

Междувременно обаче беше настъпила промяна.

Милата, красива, добра Анжелика. Тя никога нямаше да му прости, ако си позволеше да я използва, никога нямаше да му прости, ако причинеше болка на баща й. Какво да направи, за да не я загуби?

Отначало тези доводи не играеха никаква роля в пресмятанията на Рейнолд. Ако изобщо се беше замислял за чувствата на Анжелика, той беше приемал, че лесно ще сломи съпротивата й, по възможност чрез измама, а при нужда и с насилие.

Не, не беше толкова лесно. Тя имаше високи изисквания и никога не би се задоволила с нещо дребно. Никога нямаше да дари любовта и доверието си на мъж, който съзнателно не беше обърнал внимание на тези изисквания.

Но кой можеше да му каже дали тя изобщо ще го обикне? С какво право той очакваше, че тя ще се привърже към него? Ако не получеше тази награда, какво можеше да загуби?

Оставаше му още един шанс.

Ако действаше бързо и предпазливо, можеше да я привърже към себе си с крехките връзки на страстта. Веднъж събудила се, страстта създаваше силна връзка между мъжа и жената. Ако успееше да я убеди, че никой друг мъж не е в състояние да й достави същото удоволствие, да й даде такава силна любов, може би тя щеше да остане при него. А ако от страстта и желанието им се явеше дете, щеше да има заложник, който да я остави при него за вечни времена.

Да. Това беше единственият шанс. Тя беше мила и почтена, но в същото време беше жена, способна на голяма страст. Страстта се криеше дълбоко в нея и само от време на време избликваше на повърхността, както кратка светкавица пронизва бурното небе. Той трябваше да освободи тази дремеща страст. Откога копнееше да бъде първият, който ще се справи с тази трудна задача.

Желанието му не произлизаше от самовлюбеност и деспотизъм, о, не. Тя трябваше да проумее, че се нуждае от него, че има нужда от помощта му, за да се освободи от закостенелите правила и строги принципи, на които се подчиняваше досегашният й живот. Тя беше очарователна, но можеше да бъде още по-топла и свободна, по-чувствена и изкусителна. Той искаше да види всички тези неща и не можеше да понесе мисълта, че друг мъж би могъл да го изпревари.

Съществуваше голям риск. Анжелика имаше непогрешим инстинкт и силна интелигентност. Може би щеше да открие измамата. Ако го направеше, всичко щеше да свърши, той беше сигурен в това.

Дете. Нейното дете. Неговото дете. Дали беше достатъчно смел, за да го направи? Нали знаеше колко пронизваща е болката от загубата. Бъдещият малък, крехък заложник на кръвта му щеше да държи в малките си ръце не само майката, но и него.

Какво щеше да прави, ако тя се опита да му отнеме детето? Какво?

— Господи! — прошепна умолително той и вдигна поглед към небето. Стоя дълго така, загледан с тъмен поглед в сивите облаци.

Никой не му отговори.

 

Анжелика беше почти заспала, когато чу, че вратата на спалнята се отваря и затваря. Беше прекарала цяла вечност в салона, но Рейнолд така и не се появи. Тревогата й постоянно нарастваше. Сигурно я беше изпратил в къщата, за да се справи с друга група нападатели; сигурно беше решил да отиде при друга жена; сигурно изобщо беше забравил, че тя го чака. Страхът се превърна в съмнение, съмнението в гняв, а накрая гневът отстъпи място на презрението и наранената гордост. Толкова й се искаше да застане пред него и направо да го попита къде е бил. Единственото, което я възпря да го направи, беше съзнанието, че поведението й ще издаде колко важен е отговорът му.

Тя остана в леглото си, само се обърна на една страна и го изгледа с присвити очи. Огънят в камината беше угаснал, само бледата луна зад завесите осветяваше стаята. Рейнолд беше само синкава сянка. Без да каже дума, той свали жакета си, откопча маншетите и с гъвкави движения свали ризата и панталона си. Подреди дрехите си на един стол и пристъпи към леглото.

Дали някога щеше да свикне да го гледа гол? Е, сега поне не трябваше да обръща глава. Беше й достатъчно да задържи погледа си върху мощния му гръден кош, за да се възхити от великолепието на тялото му.

Той беше толкова различен. Силен и мъжествен. Красив в естетическия, независим от пола смисъл. Странно заплашителен. Тя усещаше това, макар че не го разбираше.

Рейнолд спря пред леглото и я погледна изпитателно. Дали знаеше, че тя не спи? По какво го разбираше?

Анжелика затвори очи и остана напълно неподвижна. Не можеше да повярва, че само до преди няколко дни мисълта да лежи до него й се струваше абсурдна.

Матракът поддаде под тежестта му, а когато се зави, тя усети хладен повей. Той се обърна към нея, подпря се на лакът и тя се разтрепери. Не знаеше обаче от страх или от възбуда.

— Анжелика?

Гласът му беше само нежен шепот в косата й, дъхът му я обви в облак бренди. Силен, но не насилник, каза си тя и се опита да разбере защо е пил.

— Ти си моят ангел.

Имаше нещо много мило в този комплимент, но тя не можеше да му отвърне със същото.

— Не исках да те оставям толкова дълго сама. Беше само… — Гласът му заглъхна.

Анжелика се вслуша напрегнато в ехото и изведнъж усети как топлата му ръка се спусна върху раменете й.

Дъхът й се ускори. Какво да прави сега? Да го удари? Да изпищи? Докато размишляваше трескаво, тя лежеше неподвижно като стреснато зайче. Обезпокоена и възбудена, чакаше какво ще се случи по-нататък.

Рейнолд се наведе над нея и притисна горещите си устни до челото й, после с леки, пърхащи целувки се насочи към ухото й. Едновременно с това милваше рамото й с гъвкавите си пръсти. После ръката му се плъзна надолу към хълбоците й в дълга, успокояваща линия и спря да си почине върху закръгления хълбок. Горещото връхче на езика му се мушна в ухото й.

Анжелика нададе недоволен вик, претърколи се настрана и се обърна сърдито към него:

— Престани!

— Знаех си, че не спиш — установи той с тих, доволен глас. — Всеки би се събудил от това!

Тихият му смях издаде, че е преценил правилно възбудата й.

— Интересното е, че ти трябваше доста време, преди да стигнеш до извода, че е време да се възмутиш. Питам се какво ли още би ми позволила, ако бях малко по-търпелив и коварен.

— Ако има нещо, на което си майстор, това е коварството — установи ледено тя.

— Смятам, че това е по-скоро дързост. Значи, нямаш нищо против целувките и докосванията ми, а само срещу някои по-интимни неща. Въпросът е само защо?

Това стремително нападение я накара да загуби ума и дума. Тя прокара език по пресъхналите си устни и се вгледа невярващо в тъмната фигура над себе си.

— Искаш ли аз да ти кажа защо? — продължи неумолимо той. — Тъй като си жена и при това на възраст за женене, ти имаш естествен интерес към всичко, което става между мъжа и жената. Успяваш да криеш този интерес, но понякога той е по-силен от теб. Може би не съм мъжът от мечтите ти, но съм тук, при теб, и не съм ти отвратителен. Макар да не го искаш и да не го признаваш, ти реагираш на близостта ми. А понякога, макар и само за частица от секундата, се питаш какво ли би било, ако осъществя съпружеските си права.

— Не.

— Напротив. Гледаш устата и ръцете ми и си ги представяш върху кожата си, представяш си чувствата, които събуждат в тялото ти, копнееш да ги усетиш отново. Питаш се какви ли тайни ще ти разкрия и какво ли ще бъде, ако се откажеш от сдържаността си и ми позволиш да те въведа в изкуството на любовта.

— Любов ли? — попита тя с напрегнат и в същото време несигурен глас. — Ти не говориш за любов. Ако сме честни един към друг, трябва да признаеш, че желанията ти не се различават особено от тези на типовете, които ни нападнаха тази вечер. Само че желанието за малко забавление при теб е още по-страшно, защото е съзнателно, то идва от главата, а не от тялото или от сърцето. Добре, ще ти кажа. Наистина съм се питала как ще се чувствам като твоя истинска жена, но ако си въобразяваш, че можеш да се възползваш от мислите ми за своя собствена изгода, значи си се излъгал. Ако един ден се влюбя, ще обичам този мъж не само с тялото, но и със сърцето и разума си.

Когато Анжелика свърши с малката си реч, в стаята надвисна мъчителна тишина. След минута Рейнолд се изсмя кратко и безрадостно.

— Смайващо!

— Не те разбирам. — Анжелика не знаеше защо му бе наговорила всичко това, но знаеше, че е казала истината.

— Знаеш ли — заговори тихо той, — аз мислех, че ще ти е полезно, ако събудя плътските ти инстинкти.

— Моите инстинкти са наред — отговори студено тя. Вярно е, имаше време, когато се съмняваше в това. Но сега виждаше нещата съвсем ясно. Проблемът беше там, че годеникът й не беше мъж за нея.

— Ами ако кажа, че те…

— Не!

Паниката, която се криеше зад тази единствена дума, беше толкова силна, че дори Анжелика я долови ясно.

— Добре — съгласи се той. — Защото ти няма да ми повярваш, нали? Любовта не е практична. Или поне не винаги. За съжаление.

С едно-единствено гъвкаво движение, той се претърколи настрана и скочи от леглото. Взе дрехите си, излезе от стаята и тихо затвори вратата зад гърба си.

Анжелика поклати глава и с тежка въздишка се отпусна на възглавниците.

Толкова искаше да му повярва. Това беше най-страшното.