Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Плантация в Луизиана (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Silver Tongued Devil, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 59 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Дженифър Блейк. Нежния измамник

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне

10

Когато Анжелика и Дебора излязоха от къщата, утринният въздух беше мек и миришеше на пролет. Двете смятаха да пазаруват, по-точно, Тит Жан щеше да пазарува, а те да го придружат. Тримата тръгнаха към речния бряг, като жените вървяха напред, а камериерът ги следваше с по една огромна кошница във всяка ръка.

Беше още рано, но трябваше да бързат, защото след девет часа най-доброто месо и пресните зеленчуци бяха вече продадени. Днес Анжелика излизаше за първи път без Рейнолд. Освен това този ден беше първият, в който не изпитваше ни най-малка болка в главата.

Ходенето пеша я стопли и очите й заблестяха весело. Чувстваше се свободна, на сърцето й беше леко и много й се искаше да се усмихва на всеки срещнат. След известно време развърза лекия шал от черен индийски кашмир и го остави да се плъзне по раменете й. Сутринта беше изразила съмнение, че леката муселинена рокля, приготвена от Естел, е достатъчно топла, но сега се оказа, че изборът на икономката е бил правилен.

Утрото беше спокойно. Маскираните танцьори и музиканти бяха изчезнали, нямаше ги шумните смехове и пияната веселост. Вместо това по балконите играеха деца, прислужнички лъскаха стълбищата пред входните врати, а насред улицата лежеше куче и пощеше бълхите от козината си. От време на време покрай тях минаваше някой джентълмен и поздравяваше учтиво, срещнаха и няколко монахини с бели колосани бонета, развени от мекия бриз. Кръстовете на гърдите им потракваха, докато притежателките им бързаха нанякъде по своите си дела. Точно пред тях вървеше невероятно дебел мъж, също понесъл огромна кошница към пазара.

Дебора бъбреше през цялото време и с лекота и много хумор описваше на снаха си хората, които живееха на тази улица. Разказа й и за някои скорошни политически скандали, станали в града. Когато се спъна на неравния калдъръм, тя се оплака, че голямата част от парите за градоустройство отиват горе в американския квартал, докато населените с французи квартали все повече западат.

Анжелика слушаше с удоволствие бъбренето на младата си зълва и поемаше жадно информацията, която съдържаха думите й. Смееше се весело на киселите и в същото време забележително остроумни забележки, които от време на време вмъкваше в разговора Тит Жан.

Френският пазар беше разположен по продължение на дигата в близост до „Плас Д’Арм“. От дигата се слизаше по стълбички към реката, където рано сутрин лодките разтоварваха донесената стока. Пазарът беше покрит с плосък покрив от червени керемиди, носен от кръгли колони и се проветряваше отлично. Дължината му беше около сто метра, а сергиите бяха подредени в няколко редици.

Според Тит Жан в града имало още няколко пазара, а американците предпочитали търговците на „Пойдрас Стрийт“, макар че френският пазар, „La Halle des Boucheries“, естествено бил най-добрият.

Тъй като Анжелика никога не беше виждала пазар, тримата решиха първо да обходят сергиите. Тит Жан се осведоми учтиво за желанията на двете млади жени и си записа стоките, които искаха, защото не беше обичайно дамите да се пазарят и да носят пари със себе си. След това обаче той се разбърза към търговците на месо, за да не пропусне добрата стока. Поздрави зарадвано приятелите и познатите си и незабавно започна да се пазари за цената на една тлъста гъска и на един огромен свински бут. Двете жени бяха забравени.

Анжелика и Дебора продължиха разходката си, разгледаха щандовете със сирене и колбаси, с лук и зеле, салати и плодове, млян пипер и канела, плитки чесън и снопчета пресен грах. Разнообразието от стоки беше зашеметяващо. В единия край на пазара стояха на групи свободни цветнокожи жени, които се предлагаха като перачки и прислужнички. До тях седеше индианка, която плетеше кошници, мелеше в примитивната си мелничка листа от американски лавър, за да направи известния прах „file“, и едновременно с това безсрамно кърмеше дебело бебе с огромни черни очи.

Глъчката наоколо беше невъобразима. Хората говореха на френски с парижки диалект, на африканско-индианското наречие патоа, в основата на което беше френският, на испански, английски, немски, галски и половин дузина други езици. Тук си даваха среща хора и стоки, пристигнали от всички световни пристанища. Шумът се надигаше заплашително към покрива и се удряше в сивите паяжини и лястовичи гнезда. Двете жени трябваше да се навеждат една към друга, за да се чуят.

Всичко беше така ново, така омагьосващо, че Анжелика с удоволствие би останала цял ден на пазара. За съжаление Тит Жан бързаше да се върне в къщи, защото месото бързо се разваляше. Знаейки това, двете жени потеглиха обратно към щандовете с месо, като непрекъснато се оглеждаха за високия черен мъж с огромните кошници.

Анжелика тъкмо разглеждаше табла със сушена риба, когато усети как някой я стисна за лакътя.

— Не се обръщай — прошепна й Дебора. — Мисля, че ни следят.

— Кой? — Анжелика успя да запази спокойствие и се направи, че оглежда кошница с едри смокини.

Зълва й кимна едва забележимо наляво.

— Мъжът, който е застанал от другата страна.

— Не виждам… — започна Анжелика, но изведнъж спря. Та това беше дребният тип, който ги бе пресрещнал пред дома им! — О!

Дебора вдигна въпросително едната си вежда.

— Не ми казвай, че го познаваш.

— Мисля — отговори бавно Анжелика, — че този човек е един от шпионите на Рейнолд.

Лицето на Дебора изрази объркване, после болка.

— Мили боже! Не казвай на брат ми, че сме го забелязали. Причината можеше да бъде само една.

— Нима мислиш, че той го е изпратил подире ни?

Зълва й се изчерви.

— Вероятно.

Очевидно Дебора смяташе, че Рейнолд е изпратил агента си да шпионира жена му. Невъзможно!

— Не ме гледай така — помоли тихо Дебора. — Сигурна съм, че го е направил само защото се тревожи за теб. Ти си много важна за него.

Анжелика я погледна изпитателно и продължи пътя си.

— Той ли ти го каза?

— Ако смяташ, че сме разговаряли за теб зад гърба ти, трябва да знаеш, че не си права. Има неща, които са очевидни. Човек трябва само да има очи, за да ги види.

— И ти правиш точно това?

— Създадох си навика да обръщам внимание на всичко, което става наоколо ми. Както вероятно си забелязала, Рейнолд казва много неща, без да издава онова, което в действителност го вълнува.

Това беше вярно, но Анжелика разбираше, че сестрата на мъжа й се измъчва и от други грижи. Тя се провря покрай една възрастна жена с табла бонбони и се обърна към зълва си със смръщено чело. Но нищо не беше в състояние да я накара да млъкне.

— Рейнолд е живял толкова дълго сам и аз бях почти сигурна, че никога няма да се ожени. Той е свикнал да пази тайните си — също като мама — и според мен това го лишава до голяма степен от способността да обича. Затова се изненадах ужасно, като го видях как се отнася към теб. Имам чувството, че е изтрил последните години от съзнанието си, че никога не си е отишъл от дома ни, за да търси мощта, която дава богатството.

— Искаш да кажеш, че вторият му баща не му е дал всичко това? — попита Анжелика.

— Ти да не мислиш, че той щеше да го приеме! — поклати глава Дебора. — Разбира се, че не. Всичко, което притежава, си е извоювал сам, по обикновен и по необикновен начин. Купуваше и продаваше какво ли не и непрекъснато рискуваше.

— Търговия с памук и кораби, със захар, земя и добитък — припомни си Анжелика.

— Даваше под наем складове, вложи капитал в железницата, да не говорим, че имаше участие в не знам колко игрални салона.

— Игрални салони значи — промърмори със смръщено чело Анжелика.

— Това не ти харесва, нали? Но в него няма нищо нелегално, а мъжете постоянно рискуват. Непрекъснато залагат живота или парите си, все едно в игралния салон или някъде другаде.

— Баща ми беше професионален играч — обясни просто Анжелика. — Това го отдалечи от мен.

— И моят си отиде заради играта — отвърна задавено Дебора.

Бяха стигнали до щандовете със зеленчуци. Пътеката между тях беше по-широка, хората бяха намалели и двете можеха отново да вървят редом. Когато минаха покрай сергията с пресен грах, Анжелика попита с искрено недоумение:

— Защо рискуват толкова много? Нима играта им дава нещо, което не могат да намерят никъде другаде?

— Мисля, че повечето картоиграчи живеят истински едва на игралната маса. Сигурно е прекрасно да печелиш, макар че шансът не е на твоя страна. А хората, които не могат да си позволят да загубят, непрестанно се надяват на нещо по-добро.

— Ти май си размишлявала надълго и нашироко по тази тема.

— Никога не съм казвала, че одобрявам всички методи, с които Рейнолд печели парите си. Освен това той вече продаде игралния си салон.

— Осведомена съм за това.

— Мисля, че до преди няколко месеца изобщо не беше помислял колко разрушителна може да бъде страстта към хазарта, защото той самият не е заразен от тази страст. Но щом осъзна опасността, веднага започна да действа. Такъв е той, постоянно се старае да поправи грешките си, все едно колко ще му струва изкупването им.

Анжелика измери зълва си с внимателен поглед. Тонът й я изненада. Не успя да я попита какво точно има предвид, защото изведнъж Дебора се отвърна рязко от нея и махна с ръка на Тит Жан, който бързаше към тях.

— Ето къде сте били, мамзели! — извика укорно камериерът и намести пълните си кошници. — Вече си мислех, че сте се изгубили.

Дебора и Анжелика размениха развеселени погледи. Когато се обърнаха към изхода, Анжелика неволно си помисли колко е добре, че ги придружава великан като Тит Жан. Като знаеше, че жена му е в сигурни ръце, Рейнолд просто нямаше нужда да изпраща и друг човек, за да я държи под око. Защо тогава сивият дребосък ги следеше?

Този въпрос не й даваше мира през целия път на връщане.

Когато бяха изминали почти половината път, насреща им изскочи карета, управлявана със замах и въодушевление, но с лекомислена липса на контрол. Пред блестящото купе от абаносово дърво с високи, тесни колела бяха впрегнати двойка великолепни черни жребци. Костюмът на жената, която седеше на капрата, явно беше шит специално за тази карета. Същото се отнасяше и за елегантното костюмче на момчето, което седеше до нея, и за ливреята на смъртно уплашения слуга, застанал отзад.

Каретата спря изведнъж, като опръска цялата улица с мръсна сива вода от една дълбока локва. Мадам Петен изчака Анжелика и Дебора да почистят капките от полите си и се усмихна хладно.

— Простете, дами! — извика надменно тя и в гласа й нямаше и следа от разкаяние. — Радвам се да те видя, Дебора. Вече чух, че отново си в града. Реших да те посетя, но ми казаха, че те няма. Чудесно е, че все пак те срещам.

Сестрата на Рейнолд измери със студен поглед другата жена и промърмори някакъв учтив отговор.

— Не мислиш ли, че е твърде рисковано да караш сама, Клотилд? — попита след малко тя. — Пак ли си решила да наложиш нова мода в града?

— Знаеш ли, точно това смятам да направя. В Париж всички дами, които искат да са в крак с времето си, карат сами каретите си. Надявам се и тукашните дами да последват примера им. Всъщност, бабите ни са правили това още преди тридесет години. Чувството е великолепно, а и така ставаме по-самостоятелни, не мислите ли? — Тя се обърна към Анжелика: — Може би ще успеете да убедите Рейнолд да ви научи, мадам Хардън.

Преди да чуе това предложение, Анжелика наистина се бе почувствала привлечена от тази възможност. Сега обаче си каза, че предпочита да седне удобно в каретата и да се осланя на изкуството на спокоен, умел кочияш.

— О, не, не бих направила подобно нещо. Не желая Рейнолд да се тревожи за мен.

— Колко мило от ваша страна — отговори с медено гласче другата жена. — След като сте толкова загрижена за него, бихте ли му предали нещо от мое име?

— Разбира се. — Учтивостта я задължаваше да го стори.

— Моля, кажете му, че Бернар е здрав и расте много бързо и че от ден на ден заприличва на баща си.

— Бернар? — Анжелика хвърли бърз поглед към момчето, което седеше до Клотилд. Прекрасно хлапе, около десетгодишно, стройно и широкоплещесто, с тъмни къдрици и големи, бездънно зелени очи.

Клотилд протегна ръка и зарови пръсти в къдриците на момчето. Когато то се уплаши от допира й и се отдръпна намръщено, тя стисна ядосано устни. Ала когато се обърна отново към Анжелика, в погледа й светеше злобна радост.

— Да, Бернар — натърти тя. — Синът ми.

Макар да беше очаквала това обяснение, Анжелика потръпна като от удар. Сърцето заби болезнено в гърдите й, отново я прониза познатото главоболие. Тя пое дълбоко въздух и едва успя да овладее гласа си:

— Ще се опитам да го запомня.

— Направете го — изсмя се Клотилд, после се сбогува с небрежно махване, шибна немилостиво конете с камшика си и леката карета се понесе надолу по улицата.

Дебора кипеше от възмущение.

— Тази жена се е родила само за да създава ядове. Надявам се, че не те е засегнала с дърдоренето си.

— Нима искаш да забравя какво ме помоли? Ами ако попита Рейнолд дали съм му предала посланието й? Тогава той ще си каже, че или съм ревнива, или съм прекалено страхлива, за да му разкажа случилото се.

— Няма да го направи. Няма да посмее! — гласеше унищожителният коментар на Дебора.

Анжелика смръщи чело.

— Наистина ли съм разбрала правилно? Наистина ли Рейнолд е баща на момчето, което седеше до нея? Ако е така, мисля, че тази жена би извършила още много неща.

Дебора спря и се огледа. Наблизо нямаше никой, а Тит Жан внезапно се беше заинтересувал от витрините на една аптека малко по-надолу по улицата. Въпреки това момичето понижи глас и зашепна съзаклятнически:

— Всъщност, не би трябвало да го зная, но Естел ми разказа историята. Самата тя го научила от едно момче, прислужник на семейство Петен, което пък го научило от камериерката на Клотилд. Когато се омъжила за мосю Петен, Клотилд била в напреднала бременност. След раждането на бебето Рейнолд я посетил и поискал обяснение защо е позволила друг мъж да заеме мястото му и да стане баща на неговото дете. Отговорът бил, че всичко е въпрос на пари, престиж и положение в обществото. Рейнолд се обърнал и си отишъл. Едно обаче знам със сигурност, защото го видях със собствените си очи, когато се прибра в къщи. Клотилд му причини такава болка, каквато не му беше причинявал никой дотогава. Той не й прости и никога няма да го направи.

Дали Дебора беше права в твърденията си? Анжелика се обърна и тръгна бавно към къщата на Рейнолд. Много й се искаше да бъде сигурна в думите й.

През целия ден срещата с Клотилд не престана да я измъчва. Тя занимаваше мислите й, докато двете с Дебора разглеждаха моделите в разни женски списания, докато си почиваше след обяда, докато се преобличаше за вечеря. Не можеше да мисли за нищо друго, докато се хранеше, а после изпи чаша шери в салона заедно с Рейнолд и Дебора. Разговаряше механично и непрекъснато се вслушваше в ударите на позлатения френски часовник, поставен на перваза на камината.

Когато Рейнолд дойде при нея в спалнята, тя не издържа и реши да му разкаже всичко. Щом мъжът й затвори вратата, тя седна в леглото си и заговори сковано:

— Тази сутрин с Дебора срещнахме мадам Петен. Помоли ме да ти предам нещо.

В очите му проблесна кратка светлинка, но лицето му остана спокойно, изразяващо само учтив интерес.

— Да отгатна ли какво е било? Или изчакваш да видиш дали ще понеса удара, преди да го нанесеш?

— Мисля, че вестта беше адресирана по-скоро до мен, защото за теб тя представлява само напомняне. — И Анжелика повтори дума по дума какво й беше поръчала Клотилд.

Рейнолд я погледна право в очите и отговори бавно:

— Приемаш новината, че имам син, с учудващо спокойствие.

Не беше така, но мисълта, че той не е проникнал в душата й, представляваше известна утеха.

— Не мога да променя онова, което е било, а момчето ми изглежда здраво, силно и много мило.

— Разбирам. Разгледа ли го подробно, за да установиш дали съм подходящ за разплод?

— Почти не. — Анжелика не обърна внимание на червенината, заляла бузите й. — Но мога да разбера, че проявяваш известен интерес към живота му.

— Така ли? Колко си великодушна. За нещастие майка му не споделя твоите възгледи. Не ми позволява да го виждам и всичко, което чуя за него, насипва още сол в раната. В този случай ти си била предвидена да изпълниш ролята на солничката. Вярно е, по ръбовете си малко разядена от киселина, но все пак ефектът е налице.

Макар че през целия ден не беше мислила за нищо друго, Анжелика дори за миг не се сети, че Клотилд я е използвала, за да причини болка на Рейнолд. Това беше признак на егоизъм и на несигурност в общуването с него.

— Съжалявам.

— Няма за какво. Тит Жан вече ми съобщи за „приятната“ среща, но не знаеше за какво сте разговаряли. Вече бях нетърпелив да узная дали държиш отровата в себе си от страх, от гняв или просто от свенливост. Това доказателство за доверие ме ласкае.

Значи всички колебания и страхове бяха напразни! Анжелика стисна устни и проговори тихо:

— Трябваше да се сетя.

— Следващия път няма да се тревожиш толкова — отвърна той и направи опит да се усмихне. — Но къде ли ще бъда тогава аз?

После й обърна гръб и се запъти към вратата. Ръката му беше вече на дръжката, когато Анжелика успя да овладее гласа си:

— Къде отиваш?

Погледът, който й хвърли през рамо, беше лишен от всякакво чувство. В очите му нямаше светлина. Гласът му прозвуча безизразно:

— Защо питаш?

Дали да се осмели да му признае? Защо не, след като досега искреността й беше донесла само добро?

— Няма да ми е приятно, ако заради мен отидеш при мадам Петен и поискаш обяснение за поведението й.

— Какво те смущава повече, любов моя, това, че ще й поискам обяснение, или самото посещение?

Анжелика примигна, вбесена от развеселения му глас.

— Нямам основателна причина нито за едното, нито за другото.

— Така ли? Дамата е разтревожила жена ми, намесила се е в брака ми, злоупотребила е със сина ми за собствените си користни цели. Толерантността е чудесна добродетел, но не е безгранична. А Клотилд прекрачи границата.

— Но ти няма да… Искам да кажа…

— Може би те е страх да не приложа методи, които включват физическо насилие? Не се безпокой. Те са запазени единствено за теб, за което ми дължиш благодарност.

— О, не!

Анжелика не разбра дали Рейнолд я чу, защото само след миг вратата на спалнята се затвори безшумно зад гърба му.

 

Анжелика лежеше будна, гледаше сенките, които пламъчето на свещта хвърляше върху нощната масичка и се отдаваше на безрадостни мисли. Най-после се сети, че като я види така, Рейнолд ще помисли, че го чака, за да чуе как е минало посещението при мадам Петен. Угаси бързо свещта и се отпусна в леглото. Зае любимата си поза за заспиване, затвори очи и се постара да диша равномерно.

Не знаеше дали Рейнолд ще дойде при нея в леглото, както бе сторил миналата нощ. Не бе усетила кога е легнал до нея, но се събуди на разсъмване, когато той отметна рязко завивките и бързо излезе от стаята. Мястото до нея беше топло, а някъде дълбоко в съзнанието й мъждукаше спомен за една силна ръка, която беше обхванала талията й.

Не искаше да заспива, но разделителната линия между будуване и сън беше крехка и когато изведнъж чу шум, тя се стресна и отвори широко очи. Остана неподвижна и се вслуша напрегнато, опитвайки се да различи откъде е дошло лекото потропване.

През завесите на балконската врата в спалнята проникваше мътната светлина на уличния фенер. Анжелика успя да види как тежката материя се раздвижи, сякаш под напора на лек вятър. Изведнъж разбра откъде идва шумът. Някой беше спуснал резето на вратата.

Дали Рейнолд беше влязъл при нея и беше решил да постои малко на балкона? Сигурно беше помислил, че тя е заспала, и не искаше да вдига шум.

Може би Естел или Тит Жан бяха влезли, за да потърсят нещо на балкона, който гледаше към улицата? Те също се стараеха да стъпват безшумно.

Не. Рейнолд се движеше така внимателно, че никога не я будеше, а Естел и Тит Жан никога не биха посмели да влязат, докато тя спи.

Имаше и друга възможност.

— Дебора?

Зад завесите изникна тъмна сянка на мъж. Той се нахвърли върху нея, две корави ръце я сграбчиха и я притиснаха към влажно, вонящо тяло. Една ръка стисна устата й и задуши надигналия се в гърлото й вик.

Мъжът я вдигна и я понесе към балкона. Зави й се свят, сивият мрак я погълна. Не й достигаше въздух. Гърлото й беше пресъхнало. Все пак тя намери сили да си поеме дъх и изрита мъжа, който я носеше. Напрегна се и заби нокти в брадясалото му лице.

Ударът дойде от нищото и отекна като гръм в ушите й. Главата й забуча, прониза я остра болка, в гърлото й се надигна гадене. Пред очите й се спусна черна мъгла. Златни искри се разсипаха в мрака и потънаха заедно с нея в черната пропаст.

 

След като не намери Клотилд Петен в построената в италиански стил вила, където живееше, неуморимият в студения си гняв Рейнолд излезе на площадката, която гледаше към къщата на приятелката й на „Дюмен Стрийт“ и към дома на една дама, известна със скандалните си приеми, с предпочитанията си към стридите и със свободния си начин на живот. Очевидно Клотилд беше казала на мъжа си, че има сбирка на дамския кръжок. Рейнолд имаше предимството, че нито за миг не повярва в обясненията й.

Икономът, който взе шапката, наметката и бастуна му, беше едър тип с остри очи, точно човекът, който можеше да се очаква в подобно свърталище, където често избухваха ожесточени караници за изгубени облози. Иначе къщата беше съвсем обикновена, с ярко осветени помещения и разкошна мебелировка. Музиката, която се чуваше откъм салона, беше приятна, компанията също изглеждаше добра.

Рейнолд кимна на няколко мъже, които познаваше, прекоси главния салон, огледа стаята за пушене и спря за момент край масата за игра. Не се задържа дълго, а се запъти с решителна крачка към салона, където играеха дамите, разположен в задната част на къщата. Откри жертвата си край полираната, покрита със зелен филц маса за карти. Заедно с нея седяха две достойни възрастни дами, облечени в износени траурни рокли, и една млада, омъжена жена, която очевидно беше в затруднено положение. Издаваха я треперещите устни и подплашеният поглед, който му хвърли при влизането му в салона.

Клотилд го посрещна с враждебното достойнство на китайска императрица. Облечена в яркозелена рокля от шумяща тафта, тя седеше гордо изправена на стола си. Пръстите й бяха отрупани със смарагди, картите, които стискаше в ръка, бяха изрисувани с пъстри бразилски папагали. Тя не го дочака да заговори, а нападна първа.

— О, скъпи Рейнолд, а аз си мислех, че от известно време насам се отвращаваш от игри с високи залози. Или няколкото дни, прекарани с младата ти жена, вече са събудили в сърцето ти желание за малко по-силни вълнения?

— Дошъл съм, за да те отклоня за няколко минути от това приятно забавление — обясни спокойно той. — Разбира се, ако нямаш нищо против.

Клотилд избухна в смях.

— Виж, не мисля, че е възможно. Ако желаеш да говориш с мен, направи го тук.

— Нима наистина искаш да раздипля мръсното ни бельо пред хората? Трябва ли да разкажа на присъстващите дами една пикантна история за поквара, алчност и необуздани развлечения? Да не говорим за последствията от този начин на живот. — Той хвърли бърз поглед към възрастните вдовици, които го наблюдаваха със зяпнали уста. — Сигурен съм, че дамите ще се насладят на разказа ми, но се съмнявам, че ти ще споделиш чувствата им.

— Негодник! — Клотилд го изгледа невярващо. — Много добре знаеш, че между нас не е имало нищо подобно.

— Кога съм казал, че става въпрос за теб и за мен? Не, не. Аз съм току-що оженен мъж с прекрасна съпруга, следователно не се нуждая от подобни развлечения. Ти обаче… но не искам да ставам недискретен. Поне засега не.

По бузите на Клотилд избиха червени петна.

— Това е шантаж.

— Без съмнение — усмихна се той, облегна се на рамката на вратата и скръсти ръце пред гърдите си. — Да продължа ли?

Клотилд Петен хвърли картите си на масата с такава сила, че те се плъзнаха и нападаха на пода. Столът й изскърца тревожно, когато тя го блъсна и скочи на крака с шумящи поли. Погледът й издаваше жажда за убийство. Тя мина покрай Рейнолд и забърза към дневната на първия етаж. Изчака го да затвори вратата и изсъска като змия:

— Е, добре, вече сме насаме. Какво искаш да ми кажеш?

Мъжът заговори със спокоен, замислен глас:

— От доста време насам нямам ни най-малко желание да обсъждам с теб каквото и да било и ти го знаеш. Затова тази сутрин си се обърнала към Анжелика.

— Значи се гневиш, че жена ти узна за сина ти. Нима очакваше, че тайната ще си остане завинаги между нас?

— Моите очаквания — отговори студено той, — както и моите потребности, желания, копнежи, мечти и надежди изобщо не те засягат. Ако още веднъж посмееш да се намесиш в живота ми, ще съжаляваш горчиво и ще се каеш до края на живота си. Кълна се в бедния, достоен за съжаление светец, който има нещастието да бъде почитан от теб.

— Това заплаха ли е? — попита тя и изобрази на лицето си нагла усмивка. — Да приема ли, че ако не те послушам, ще ме набиеш като непослушно дете?

— Няма да ти доставя това удоволствие, пък и то е в обязаностите на мосю Петен — отговори спокойно Рейнолд. — Онова, което ще направя, е да омърся името ти във всяка помийна яма и във всяка кална локва, която срещна по пътя си. Ще те превърна в прокажена и се кълна, че нито един град, нито една страна в света няма да те посрещнат с уважението и почитта, на които толкова държиш.

— Наистина ли би причинил това на майката на детето си? — попита студено тя и вирна брадичка. — Не ти вярвам. Така ще превърнеш и него в прокажен.

Рейнолд се усмихна ледено.

— Ще успея да го предотвратя. Първото, което ще направя, е да си взема сина.

Лицето й побеля като платно и ружът по бузите й запламтя като огън. Тя скръсти ръце, за да скрие треперенето им, и се постара да говори спокойно:

— Не мислиш ли, че Петен също има какво да каже по въпроса? Той смята, че момчето е негов син.

— Така ли? Защо не го попиташ? Петен е един жалък идиот, но и той може да брои поне до десет. Освен това със сигурност различава формата на носа или извивката на веждите. — Гласът стана още по-твърд: — Ако все пак продължава да упорства, ще усети студената стомана до сърцето си.

— Това е твоят начин да се справиш с онези, които се изпречват на пътя ти, нали? — прошепна горчиво жената. — Шпагата, дуелът. Но един ден ще разбереш, че някои неща не можеш да завладееш насила.

— Тогава ще опитам с интрига и коварство. Но това е урок за хора, които са достатъчно интелигентни, за да го схванат.

Клотилд му обърна гръб, а когато отново го погледна, в кафявите й очи блестяха сълзи. Тя пристъпи към него и протегна ръка.

— Не го прави, Рейнолд, не ми причинявай тази болка! Припомни си какво бяхме един за друг, припомни си любовта, която ни свързваше!

Мъжът отстъпи крачка назад, прокара пръсти по гладката облегалка на един стол от розово дърво и отпусна ръка. Гласът му прозвуча делово:

— Това не беше любов. Това беше идиотска преданост от едната страна и диво желание от другата. Ти искаше да си играеш с огъня, да мамиш околните и въпреки фригидното си сърце да се наслаждаваш на горещи любовни нощи.

— Но аз те обичах! — изплака тя.

— Харесваше ти да мислиш така — отговори без колебание той. — Онова, което обичаше, беше да виждаш отражението си във влюбените ми очи.

— Без теб животът ми не струва нищо — прошепна безсилно тя и закърши отчаяно ръце. — Всичко е толкова пусто и сиво.

— Онова, което ти липсва, е рискът, вълнението от играта със забраненото — поясни студено Рейнолд. — Но те хванаха, Клотилд. Играта свърши.

— Мразя дори мисълта, че няма да има нищо друго — прошепна тя с безцелен жест, който обхващаше къщата, града и целия й живот. — Утешавам се единствено със съзнанието, че ти си в същото положение като мен. Слаба утеха, но все пак утеха.

С тези думи Клотилд го улучи болезнено и му трябваше известно време, за да се овладее. Изведнъж откъм предната част на къщата долетяха необичайни шумове. Те се приближаваха заплашително, а Рейнолд беше оставил бастуна си при иконома.

На вратата се появи мършава фигура и се огледа търсещо. Зад нея изникна икономът, стиснал ядно устни, с пламнало от гняв лице. Рейнолд пристъпи напред и двамата мъже замръзнаха по местата си.

— Май домашната котка е тръгнала да лови мишка — заговори любезно той. — Мен ли търсите?

— Точно така, сър — проговори задъхано дребният мъж. — Търсих ви навсякъде, обиколих целия град. А сега се натъкнах на тази горила, която иска да ме изхвърли, преди да съм ви казал онова, което непременно трябва да знаете. Не! — изкрещя той, когато икономът го сграбчи за яката и го вдигна във въздуха.

— Не го пипайте — намеси се спокойно Рейнолд.

Икономът пусна жертвата си и изкриви лице. Добил смелост, дребосъкът се обърна към него:

— Изчезвай оттук, приятелче, иначе господинът ще ти даде да се разбереш.

Икономът го изгледа злобно и отупа ръцете си, сякаш се беше изцапал. После се оттегли до вратата и застана там с отвратено изражение, сякаш охраняваше тоалетна.

— Какво искате? — попита Рейнолд.

— Искам да ви разкажа нещо за дамата. След като излязохте, всичко беше наред, но около час по-късно чух шум от кола, която спря точно пред къщата. Отначало не си помислих нищо особено, но после се разтревожих. Какво правеше тази кола пред дома ви посред нощ? Не бях сигурен дали да напусна поста си до задната врата, за да проверя. После обаче реших да отида и едва не се сблъсках с двама мъже, които тъкмо спускаха от балкона някакъв вързоп. Натовариха го на колата и потеглиха толкова бързо, като че ги гонеха всички кучета на ада. Изведнъж се сетих, че вързопът приличаше на човек! А всички врати на къщата бяха здраво заключени — с изключение на онази, зад която спи младата лейди.

Рейнолд замръзна на мястото си.

— По-нататък?

— Затова се покатерих на балкона. Леглото беше празно, завивката я нямаше. Сигурно са я увили в нея.

Рейнолд хвърли изпитателен поглед към Клотилд. Тя пребледня и отстъпи крачка назад.

— Никога не бих направила това. Наистина не!

Рейнолд се обърна отново към агента си.

— Не се ли сетихте да последвате колата?

— О, разбира се, тичах, колкото ми държат краката. Случайно съм виждал вече двата типа, които я караха, и горе-долу знам накъде са се запътили. Настигнах ги на „Галатин Стрийт“ и видях как понесоха вързопа към задната врата на една кръчма.

Ако искаше да помогне на Анжелика, сега трябваше да се овладее и да действа. Не му беше позволено дори да убие дребосъка, както са правили гръцките царе с приносителите на лоши вести.

— Обяснете ми къде се намира кръчмата. После повикайте трима силни мъже и след петнадесет минути ще се срещнем там.

— Но, сър!

— Добре, след десет — поправи се хладно Рейнолд.

Мъжът преглътна с мъка и мършавият му врат се стегна.

— Отивам — изграчи той и изхвръкна през вратата.

Рейнолд го последва с бързи крачки и излезе от къщата без шапката и ръкавиците си. Щеше да трае твърде дълго, докато ги измъкне от купчината връхни дрехи в антрето. Тръгна пеша, защото беше убеден, че ще стигне по-бързо до кръчмата, отколкото ако се върне у дома си и вземе каретата.

Клотилд забърза с шумящи поли след него и му извика нещо, но той не спря и дори не се обърна.