Дженифър Блейк
Нежният измамник (3)

3

Анжелика лежеше по гръб и разглеждаше кръгообразно разширяващите се, призрачни копринени лъчи над главата си. Имаше чувството, че ги е виждала безброй пъти. Те бяха само една малка част от някакъв кошмар, изпълнен с писъци и болка, с вода и огън, с резки движения и трескави сънища. Но досега не беше успяла да разбере какво вижда над главата си.

Сега откри, че то е нещо като долна част на балдахин, състояща се от плисирана и колосана коприна. Платът, в средата на който сякаш избухваха хиляди златни звезди, беше с чистата синева на одежди на мадона, цвят, запазен единствено за младите булки.

Леля й Хариет имаше непоносимост към балдахините, както и към завесите на леглата, зад които човек се чувстваше така уютно отделен от външния свят. Според нея завесите събираха само прах и тъй като бяха дошли от Франция, нямаха място в домакинството на една богобоязлива жена.

Странно.

Небесносиният балдахин блещукаше в трепкащата светлина на нощната лампа, която влизаше свободно през вдигнатите завеси. Ала зад светлия кръг на лампата помещението тънеше в пълен мрак, защото двойните врати вляво и вдясно от леглото бяха скрити зад завеси от коприна и тънка дантела. Зад богато украсения перваз от черен мрамор гореше огън. Крехката тоалетна масичка, масата за миене и гардеробът, поставени до стените, блестяха в сиянието на огъня и дебелата политура. Нито един предмет в тази спалня не й беше познат, нито й напомняше нещо.

Откъм вратата срещу леглото долетя тих вик, следван от шумолене на коприна. Анжелика направи опит да вдигне глава, но се оказа, че напрежението е твърде голямо за нея. Успя все пак да погледне право пред себе си и видя как в мрака на съседната стая изчезна светла копринена пола. Сигурно там беше кабината за преобличане.

Тя зачака вратата да се отвори отново и жената да се върне, защото по повърхността на мозъка й бълбукаха десетки въпроси, подобни на въздушни мехури в топло езеро.

Вместо развяващата се пола на жената се появи едрата, стегната фигура на мъж и Анжелика едва не извика. Опря се на ръцете си и се опита да се надигне.

— Недей!

Гласът на Рейнолд Хардън прозвуча дълбоко и пронизващо. Глас на човек, свикнал да заповядва. Мъжът не се приближи до леглото. Половината от неподвижното му, строго лице беше осветена от бронзовата светлина на лампата, докато другата оставаше в пълен мрак. Зад него стоеше тъмнокожата жена, която очевидно го бе повикала.

Заповедта беше напълно излишна, защото Анжелика и без това нямаше да се справи със ставането. Мускулите й се сковаха и тя застина неподвижно в леглото си. Бе успяла да се опре на единия си лакът и сега вдигна колена към гърдите си. Дъхът й идваше на тласъци и тя притисна с другата ръка очите си, за да прогони пронизващата болка в главата.

— Ако съм имал нужда от доказателство, че ти отново си тази, която беше, вече го получих — заговори със спокоен, замислен тон Рейнолд. — А ако положението, в което си се намерила при събуждането си, не ти харесва, моля за извинение. При дадените обстоятелства сметнах, че това решение е най-доброто.

— Къде съм? Защо сте тук? — Анжелика стисна очи, защото се страхуваше да не й прилошее.

— Намираш се в дома ми в Ню Орлиънс. Можех да отида на хотел, докато оздравееш, но сигурно щеше да изглежда малко странно за новоизпечен съпруг, какъвто съм.

Анжелика спря да диша. Мина доста време, преди да успее да събере сили, за да заговори.

— А за кого се оженихте? — попита най-после тя.

— За коя друга бих се оженил, освен за теб, скъпа моя?

Стресната до дън душа, Анжелика отвори очи. Оказа се, че шокът е най-доброто средство срещу припадъка.

Лицето на мъжа беше бдително, а позата му издаваше неприкрита агресивност. Анжелика разбра, че е подготвен за реакцията й, все едно каква ще е тя, но беше твърде изтощена, за да започне спор.

— Не — прошепна тя.

— Напротив — отвърна почти небрежно мъжът.

Най-после младата жена посмя да погледне в тъмните зелени очи, достойни за магьосник, но погледът им не издаваше нищо. Той криеше както мислите, така и чувствата му. Тя пое дълбоко дъх и промълви:

— Невъзможно.

— Може би искаш да знаеш как, кога и къде си станала моя съпруга? Добре, ще ти разкажа. Най-лесен е отговорът на „къде“ — тук, в моята къща. Кога? Преди дванадесет дни, когато стана ясно, че ще оживееш. Как? С помощта на един стар приятел на семейството, който повече от двадесет години е изповедник на майка ми. Отец Гуле. Известен е с това, че е готов да престъпи един или два закона, ако е нужно да се спаси някоя заблудена душа.

Анжелика затвори очи и образът на стария свещеник изникна в паметта й. Възрастен мъж с дружелюбна усмивка, почти плешив, само покрай ушите му се виеха редки бели косъмчета. Меки думи, с които произнесе благословията си. Мирис на тамян.

— Ти си спомни — прошепна меко Рейнолд.

— Онова, което си спомням, изглежда по-скоро като опрощаване на греховете и последно помазване. — Гласът й трепереше, но сарказмът в него беше недвусмислен.

Рейнолд се усмихна.

— То беше преди. Що се отнася до венчавката, признавам, че не беше съвсем на себе си, но поне не повдигна възражения, когато трябваше да ми дадеш думата си.

Анжелика забеляза, че гласът му звучи също така категорично като думите му.

— Забравихте да ми обясните защо сте си направили труда да организирате тази прибързана сватба.

— Защото изпитах страстен копнеж да станеш моя — отговори кратко той.

— Не ви вярвам — прошепна безсилно тя.

Мъжът я измери с внимателен поглед.

— Така е — призна с видимо съжаление той. — Боя се, че го направих по-скоро за да запазя моралния си облик.

Анжелика потръпна от силната болка в главата и се опита да проумее смисъла на думите му.

— Какво означава това?

— Когато се опитах да те освободя от корсета, се оказа, че не сме сами. Направих го по твое желание. Ти беше стигнала до извода, че докосването ми е по-малко неприятно от непоносимото стягане. Не можеше да останеш нито секунда повече в това състояние — та ти едва дишаше! Само че почтените граждани, които ни намериха на брега на реката, решиха, че единствената възможност да възстановя доброто ти име след тази неловка ситуация е да те направя своя жена.

— А вие ги оставихте да си мислят, че имате някакви права върху мен.

— Перспективата да бъда линчуван не ми беше особено приятна — отговори остро той.

— Колко жалко — промърмори Анжелика.

— А след това — продължи Рейнолд, без да обръща внимание на предизвикателния й тон — дойде въпросът какво да правим с косата ти. Шарлатанинът, който пристигна да се погрижи за ранените след катастрофата с парахода, искаше да я отреже и да пробие в главата ти красива малка дупка. Забраних му категорично и той се подчини едва когато му заявих, че си моя съпруга.

— Значи и него сте измамили — установи обвинително тя.

Рейнолд кимна.

— Накарах всички да повярват, че ще те отведа със себе си, когато оцелелите напуснаха мястото на събитието.

— Значи ме взехте заедно с всичките си вещи… — започна разярено тя, но изведнъж млъкна. Към объркването в погледа й се прибави отчаяние. Тя погледна бързо Рейнолд, после вдигна очи към мрака над главата му. Накрая проговори с треперещ глас: — Имаше ли още много… оцелели?

— Казаха ми, че сто и трима от общо двеста седемдесет и един пътници са останали живи. — Той помълча малко и добави делово: — Баща ти и Едингтън не са били между тях.

Анжелика го знаеше от мига, в който узна къде се намира; просто й трябваше малко време, за да зададе въпроса на глас. Той й бе спестил мъчението да търси подходящите думи. За това и за липсата на фалшиво съчувствие тя усети нещо като благодарност.

Сълзи запариха в очите й и потекоха на горещи поточета по бледите бузи. Без да им обръща внимание, Анжелика попита с пресекващ глас:

— Поне погребаха ли ги както подобава? Погрижихте ли се за телата им?

Мъжът мълча толкова дълго, че тя вдигна глава и го изгледа въпросително. Когато й отговори, лицето му беше мрачно и затворено:

— Не намериха телата им и вероятно никога няма да ги открият. Мисисипи не пуска мъртъвците си или поне така твърдят лодкарите. Ако беше възможно, щях да направя всичко необходимо, за да ги погреба.

Анжелика прие с доверие отговора. Очевидно баща й и Лорънс бяха намерили смъртта си в коварната река. Ако бяха оцелели, сега щяха да бъдат до нея.

— Откога… — започна задавено тя.

— Точно две седмици и пет дни — прекъсна я меко мъжът. — Ти беше улучена от падаща греда. Първите двадесет и четири часа беше в безсъзнание и се съмнявахме, че ще се събудиш. Имаше тежко мозъчно сътресение, а после към него се прибави и висока температура. Не се изненадвам, че нямаш спомен от случилото се.

— Мисля, че помня много неща — възрази упорито тя.

И наистина беше така: ако се напрегнеше, виждаше младия лекар с полепнала от пот пясъчноруса коса, който стреснато местеше поглед от нея към Рейнолд. Виждаше и себе си, вързана върху една врата, как я изнасят на борда на друг параход. Помнеше отвратителното лекарство, което Рейнолд упорито изливаше в устата й, макар че тя плачеше и го молеше да я пощади. Помнеше първата нощ в тази стая, спокойствието, хладината, меките постелки. Преди да заспи, бе стиснала до болка нечия ръка и се бе почувствала сигурна и защитена.

По бузите й все още се стичаха сълзи и тя ги изтриваше с ръка, без да съзнава какво прави.

Тъмнокожата жена, чиято колосана бяла престилка и чиста кърпа на главата издаваха икономката, пристъпи напред със загрижено изражение, но Рейнолд вдигна предупредително ръка и й махна да излезе. Неохотно и с изражение, което ясно издаваше неодобрението й, жената се обърна рязко, излезе и внимателно затвори вратата след себе си.

Ренолд направи няколко крачки към леглото и Анжелика се сгърчи, сякаш я беше ударил.

— Успокой се. Аз не представлявам опасност за теб, кълна се — промълви меко той и направи още една крачка.

— Останете там, където сте. — Анжелика се опита да говори заплашително, но думите й прозвучаха умолително и безсилно.

— Вече е малко късно за това, не мислиш ли? Сега съм твой законен съпруг. Да не говорим, че толкова нощи спя като вярно куче на твърдия нар в краката ти. Тези нощи ми се сториха по-дълги от броеницата на светеца. Знаеш ли колко пъти съм обтривал с мокра кърпа парещата ти кожа, и то на места, които досега са били познати единствено на теб и на бавачката ти.

— Не сте направили това, нали? — Анжелика нямаше сили да го погледне. Сигурно има причини, за да говори така с мен, каза си тя. О, само да можех да мисля малко по-ясно, сигурно щях да открия истината.

— Някой трябваше да сменя Естел, нали? Освен това съм на мнение, че тази привилегия е запазена само за мен.

— Защо? С какво сте я спечелили?

Усмивката му беше измъчена.

— Постепенно си възвръщаш остроумието. Виждам, че се чувстваш по-добре. Но мисля, че имаш нужда от много сън. Затова не се занимавай повече с мен и заспивай. Все едно, че ме няма тук.

Той пристъпи към главата на леглото и изля някаква тъмна течност в една кристална чаша. Ръката му беше спокойна, погледът съсредоточен в онова, което вършеше. Остави чашата, посегна към една гарафа и доля в чашата студена вода. Разклати я и й я подаде.

— Не, благодаря.

— Значи предпочиташ да останеш будна, за да разбереш какво ще се случи оттук нататък? Безсмислено е. Искам да знаеш, че не настоявам особено да преживея отново как повръщаш на гърдите ми.

Наистина ли беше направила това? Не, по-добре да не го пита. Не можеше да си представи, че е била толкова близо до него, не желаеше да узнае още неприятни подробности. Не, със сигурност не беше повръщала на ризата му, защото той не изглеждаше ни най-малко отвратен, докато й го разказваше.

— А може би — продължи Рейнолд — ти ще ме уверяваш, че вече не изпитваш болки. Моля те, не го прави. Междувременно се научих да разпознавам признаците. Не съм в настроение да водя безсмислени спорове.

— Кога ли пък сте били… — промърмори ядосано Анжелика.

— О, аз съм нахален като турски султан, освен това понякога съм склонен към насилие. Може би е по-добре да не го забравяш.

— Не се бойте, няма да го забравя.

Рейнолд се засмя, но смехът му прозвуча фалшиво.

— Значи никога не забравяш обидите. Но не прощаваш ли поне недоразуменията? Чудесен брак ни очаква, види се. Вече си представям как ще изглеждаме след тридесет години — с помътнели очи, сбръчкани до неузнаваемост, но все още достатъчно раними, за да продължаваме да кървим. — Гласът му предрезгавя. — Е, ще го изпиеш ли доброволно или искаш да те принудя?

Анжелика беше изтощена до смърт, нощницата й беше мокра от глупавите сълзи, които бе проляла. Всъщност, тази нощница не беше нейна. На кого ли принадлежеше? Кой ли й я беше облякъл?

Не, сега нямаше да мисли за това. Най-простото беше да изпие лауданума, който й се предлагаше. Така поне щеше да прогони мъчителните мисли. Дали и Рейнолд знаеше това?

Със сведена глава и пламнало лице тя пое чашата от ръката му, поднесе я към устните си и изпи съдържанието на един дъх. Трябваше да положи нечовешки усилия, за да задържи в стомаха си горчивата течност. Разтрепери се цялата, затвори очи и падна на възглавниците.

— Да приема ли, че този път ризата ми ще остане чиста? — попита след известно време Рейнолд.

— Точно така.

— Ще ти изпратя Естел.

Анжелика не отговори и след миг го чу да излиза от стаята. Или поне така реши. Може би само си въобразяваше или беше чула нещо друго. Но със сигурност знаеше, че някой е угасил нощната лампа на тоалетната масичка, защото я обгърна благословен мрак и болката в главата й намаля.

Тя задряма, но скоро се събуди от собственото си хълцане и установи, че по бузите й се стичат потоци сълзи. Зарови лице във възглавницата и се опита да овладее смазващата болка и тъга от загубата.

След малко матракът й изскърца под нечие тежко тяло. Някой измърмори тихи проклятия над главата й, две силни ръце я притиснаха внимателно към топлото, твърдо мъжко тяло.

Анжелика въздъхна и се сгуши като дете на спасителните мъжки гърди. Рейнолд я притисна по-здраво и тя се почувства утешена. Измъчената й душа намери покой. Стори й се, че вече е преживяла това благословено усещане. Сълзите пресъхнаха и тя задиша спокойно.

Заспа само след няколко минути. Или може би потъна по-дълбоко в наркотичния си сън.

 

Беше неделя. Анжелика разбра това по сребърномекия камбанен звън, който се носеше над града. Шумът достигаше до нея през широко отворената двойна врата на стаята, от която се излизаше на просторен балкон, разположен над улицата. Отсрещната врата водеше към галерията, откъдето се разкриваше чудесна гледка към заления от слънце двор. От кухнята се носеше утринният аромат на прясно опечен хляб и току-що сварено кафе. Носеше се и уханието на пържен лук. Очевадно приготовленията за обяда бяха в пълен ход.

Рейнолд се беше отпуснал на един стол близо до балкона и прелистваше с обичайната си бързина неделния вестник. Облечен в удобен халат, вдигнал крак на ниско столче и с чаша кафе на масичката до себе си, той изглеждаше така, сякаш е седял там доста време.

Анжелика го откри на същото място, когато се събуди. Очевидно беше прекарал нощта на твърдата кушетка пред леглото й. От високите си възглавници Анжелика виждаше измачканите чаршафи. Тясната кушетка представляваше мрачно предупреждение за последствията от един неразумен брак. Ако Рейнолд беше прекарал нощта там, това беше за първи път от два дни насам, след като беше дошъл при нея с вестта за смъртта на баща й и годеника й.

Денем той влизаше често в спалнята, съветваше я да почива, да се храни добре, да взема редовно лекарството, увещаваше я като упорито дете, когато обичайният заповеднически тон не даваше резултат. Вече излизаше за по-дълго време, особено вечер. Миналата нощ Анжелика бе чула завръщането му. Очевидно беше прекарал нощта в стаята, разположена от другата страна на гардеробната.

Докато Рейнолд отсъстваше, за нея се грижеше икономката Естел. Жената беше много мила и й разказа, че домакинството се състои не само от тях тримата, но и от камериера на Рейнолд Тит Жан, от две прислужнички, готвачката и трите й помощнички, един кочияш и двама оборски ратаи. Тя наричаше Рейнолд „метр“, но не каза почти нищо за живота му, а Анжелика така и не разбра дали мълчанието й се дължи на дискретност или на страх от всевластния господар.

— Метр сам определя къде ходи и какво прави — отговори на въпроса й Естел. — Ако се интересувате, попитайте самия него. Възможно е да ви разкаже.

— Какво значи „възможно е“? — не се стърпя Анжелика.

— Зависи от настроението му — обясни с мрачна усмивка икономката. — И от това, защо желаете да узнаете с какво се занимава навън. Той обмисля много внимателно всичко, което казва и върши, и бог ми е свидетел, това го прави да прилича на стар мърморко.

Тази сутрин Рейнолд изобщо не приличаше на стар мърморко. Изглеждаше ленив и доволен, властен и красив като тигър, излегнат на топлото слънце. Много й се искаше да запрати по главата му някоя чиния или чаша.

Анжелика седеше удобно облегната на възглавниците и пиеше кафе с мляко. Чинията, оставена на таблата, беше празна, защото сладкишите с шоколадова сметана, с които в момента я угояваше Естел, бяха невероятно вкусни. Тя остави и чашата на таблата и изтри устата си с дантелената салфетка. Отпусна се назад, скръсти ръце и заговори решително:

— Мисля, че изобщо не ви разбирам.

— Защо започваш караница още преди закуска? — промърмори Рейнолд, без да вдига поглед от вестника си. — Всъщност, трябваше да се сетя.

— Вече закусих — възрази Анжелика.

Мъжът остави вестника и се обърна към нея.

— А, да. Тогава можеш спокойно да ми разкажеш какво те мъчи.

Анжелика имаше чувството, че той вижда как последната капка кафе се стича през гърлото й. Не й беше приятно да я подлагат на такъв обстоен оглед, но може би в това се криеше предимството й. Опъна устни и рече:

— Ами, що се отнася до…

Мъжът изкриви лице.

— Не така. Нима списъкът на нещата, които те смущават, е толкова дълъг, че не можеш да ги изброиш спонтанно? Моля те първо да ми обясниш какво у мен не разбираш.

Тя се зарадва, че стрелата й го е улучила, но нямаше време да се наслади на успеха си.

— Знаете ли, когато преди няколко дни любезно ми обяснихте какво правя тук, казахте, че сте ме компрометирали и сте се оженили за мен само заради това…

— Извини ме, но не съм казал това — прекъсна я възмутено Рейнолд. — Само ти обясних защо влязох в ролята на съпруг, когато дойде лекарят. Причините, поради които се ожених за теб, са от съвсем друго естество.

— О, прощавайте — проговори с преувеличена учтивост Анжелика. — Ето какво не разбирам. Бихте ли били така добър да ми обясните разликата.

Мъжът вдигна едната си вежда.

— Всичко е въпрос на желание. В този случай на моето желание. Не съм се оженил за теб заради незначителните подозрения на няколко провинциалисти, а защото исках за себе си правото да ти осигуря лечението и отношението, които смятах за необходими. Другата причина беше, че изпитвах неустоимо желание да те видя почти необлечена в леглото си.

Анжелика го погледна изумено и с мъка сдържа желанието си да се завие до брадичката. Не повярва нито дума от онова, което той й каза. Вече го познаваше достатъчно добре, за да не взема думите му за чиста монета.

— Значи ме желаете — промълви смутено тя.

— Ако не се лъжа, изясних това още в самото начало — отговори той и я измери с внимателен поглед.

Анжелика преглътна и посвети вниманието си на ръцете си.

На безименния си пръст носеше сватбен пръстен във френски стил, много широк, украсен със сапфир и диаманти. Откри го там преди два дни, когато се събуди. Сега го завъртя и се опита да събере мислите си.

— Добре, да речем, че е така — промълви замислено тя. — Но трябва да приема, че аз също съм положила клетва за вярност пред свещеника или поне съм му дала да разбере, че съм съгласна с брачната церемония. Защо според вас не съм крещяла с цяло гърло не?

— От благодарност — предположи той и зелените му очи потъмняха. — Или може би си се примирила с неизбежното.

— Защото съм проумяла колко компрометиращо е положението ми, все едно вие признавате ли го или не. Но аз имах годеник или поне по онова време мислех така.

— Той изчезна. Но аз бях тук, с теб. Кажи ми, познаваше ли добре младежа, който щеше да стане твой съпруг? Искаше ли тази женитба?

— Сега не говорим за това.

— Така ли? Всеки ден се сключват бракове между непознати, нали? Връзка като нашата може да изглежда неприятна, но безброй мъже и жени са в много по-лошо положение. Все пак повечето успяват да преодолеят първоначалните трудности и да започнат нов живот.

— Така ли? — попита тихо Анжелика и отвърна поглед.

— Разбира се, препоръчително е двамата да имат същите очаквания.

— Не помня да сме говорили за общо бъдеще или за нещо друго.

Рейнолд облегна глава на високия стол.

— А какво щеше да се промени, ако го бяхме направили? Може би за теб е по-приятно да продължаваш да играеш ролята на онеправданата и да ковеш планове за отмъщение?

— Отмъщение? — повтори замислено Анжелика. Как странно звучеше тази дума…

— Отмъщение за неща, които беше по-добре да не се случват. Неща, които не е трябвало да казвам или правя.

Тя вдигна поглед и овладяно посрещна неговия.

— Мислите, че се сърдя, понеже не се преструвате на влюбен в мен, така ли? Повярвайте, никога не съм изпитвала чак такъв оптимизъм. А и не е толкова лесно да ме измамите.

Рейнолд я погледна учудено, после поклати глава.

— Та ти почти не ме познаваш. Нямаш никакви причини да се влюбиш в мен. Мисълта, че очакваш от мен да се държа като влюбен, изобщо не ми е хрумвала. Това не. Но може би очакваш смирено да се извиня за недоразумението, което се получи помежду ни на борда на „Кралица Катлийн“. Да, вероятно щях да се извиня, но вече бях съжалил за грешката си и бях получил заслуженото наказание. Всъщност, това е едно от нещата, които междувременно си забравила.

Гласът му пресекна и той се надигна от стола си с гъвкавостта на пантера. Застана в средата на стаята и развърза връзките на халата.

Анжелика полагаше отчаяни усилия да следи мисълта му, но изведнъж мозъкът й се изпразни. Надигна се стреснато и попита:

— Какво правите?

— Не се страхувай — усмихна се Рейнолд, вдигна крак на рамката на леглото и се качи при нея на матрака. Седна до нея, свали халата си и разкри могъщия си гръден кош.

— Този път няма да те принуждавам за нищо — продължи тихо той. — Искам само да ти покажа нещо. Не е прилично аз да отсъдя кое би било справедливото наказание за допуснатите грешки, но искам да ме погледнеш и да ми кажеш необходимо ли е и друго наказание. Или да ти позволя да ми оставиш още два-три белега?

Той се извърна с гръб към нея и се напрегна, сякаш очакваше удар с камшик. Анжелика изписка уплашено и прикова поглед в опънатия гръб. Коравите мускули бяха осеяни с едва зарасли белези от изгаряния. На някои места по-дълбоки, на други не толкова, те бяха покрити с тънка, зачервена нова кожа.

— Парата — прошепна задавено тя.

Без да съзнава какво прави, тя протегна ръка и предпазливо помилва осеяния с белези гръб. Кожата му беше здрава, гладка и гореща.

В душата й се надигна странно съжаление. Учудваше се, че той я е защитил с тялото си и е приел върху себе си цялата сила на експлозията. Сигурно е изпитвал страшни болки, когато двамата са паднали в реката и по-късно, докато са плували към брега.

Рейнолд усети треперенето й. Меките й пръсти накараха кожата му да настръхне и раменете му да се сковат. Той пое шумно въздух, обърна глава и я погледна право в очите.

Улови погледа й, задържа го и изражението му се помрачи. Очевидно чакаше следващата й стъпка.

Анжелика сведе глава и изведнъж забеляза още един белег. Едва забележима червена линия по врата му, която стигаше почти до ключицата. Сякаш някой го беше наранил с малък, остър нож.

Или с острието на ножчето за писма.

Ръката й се отдръпна като опарена. Как можа да забрави дори за миг, че онази нощ в кабината се беше нахвърлила срещу него с ножчето за писма?

Когато заговори, гласът й прозвуча задавено:

— Между нас никога не е ставало дума за любов.

— Мисля, че точно това се опитах да ти покажа, макар да не съм сигурен, че демонстрацията ми беше особено успешна. — Той се изпъна, скочи гъвкаво от леглото, обърна й гръб и завърза халата си.

— Какво искате от мен? — попита след малко Анжелика. — Да се чувствам виновна или да се успокоя? Вие все още сте чужд човек за мен, мъж, който ме е отвел със себе си като малко котенце, което е спасил от удавяне.

— И който за благодарност получава няколко одрасквания от ноктите му, нали?

— Този риск съществува, докато котката не е сигурна, че мъжът е неин спасител, а не например някой садист, който с удоволствие измъчва животните. Освен това тя иска да знае дали ще завърши живота си като домашно животно или затворена в клетка. — Тя спря за миг и притисна с ръка слепоочието си. Главоболието пак започваше да я мъчи. — Съжалявам, не исках да бъда неблагодарна. Виждам, че сте се опитали да поправите онова, което сторихте на парахода.

— Така ли? — изсмя се безрадостно мъжът.

Анжелика не го слушаше.

— Благодарна съм ви, че ме спасихте — продължи бързо тя, — и оценявам високо грижите, което полагате за мен, както и очевидната ви сдържаност. Но вие сте забравили факта, че аз имам дом. Леля ми живее в Начез и тя има право да узнае, че съм оцеляла след страшната катастрофа. Не ми се иска да мисля колко зле се чувства бедната жена при мисълта, че и татко, и аз, и Лорънс сме загинали.

— Ако ми дадеш адреса й, с удоволствие ще я уведомя — отговори Рейнолд, без да се обръща. — Но сигурна ли си, че тя ще поиска да те приеме в дома си?

— Искате да кажете… след като баща ми вече не е между живите?

— Искам да кажа… — Той се обърна и се опря на рамката на леглото. — … че сега, след като си прекарала толкова време под покрива на един неженен мъж, който не ти е кръвен роднина, положението се променя. — Той направи пауза и продължи: — Ако леля ти узнае, че сме се оженили, ще се учуди много, че търсиш подслон при нея.

— Аз ще й обясня всичко — заяви решително Анжелика.

Лицето му издаваше мрачно задоволство.

— Много ми се иска да присъствам на това обяснение. Ако съдя по онова, което знам за дамата, разговорът ще бъде твърде интересен. Какво ще правиш, ако те изхвърли?

— В този случай — отговори упорито Анжелика — ще се върна в собствената си къща. Имам плантация, която татко ми поднесе като сватбен подарък.

— Да, но сватбата така и не се състоя. Как мислиш, ще ми хареса ли да живея в плантацията?

Анжелика го изгледа подозрително.

— Какво значение има това?

— Аз съм твой съпруг. — Той я наблюдаваше развеселено, но внимателно. — И не съм човек, който след две седмици изхвърля животните си на улицата. Не очаквам да са постоянно близо до мен, но ми е противно да живея продължително време далеч от тях.

— Аз не съм… — започна Анжелика и изведнъж млъкна.

— Да, ти не си домашно животно, ти си моя съпруга. И сигурно можеш да си представиш, че за мен съпругата е много по-важна от някакво си котенце — заключи той и се запъти към вратата.

Тежкото крило се затвори зад гърба му. Анжелика смръщи чело и се опита да размисли.

Струваше й се, че води напразна битка със страшна буря. Всички грижливо подготвени аргументи и планове, които искаше да му изложи, изведнъж се изпариха и тя имаше неясното чувство, че Рейнолд нарочно я кара да се чувства така.

Не, тя не му вярваше. А и как би могла? Онази вечер на борда на парахода той я беше измамил, а след като собственият й баща я бе лъгал години наред, тя нямаше никакво доверие на мъжете.

Омъжена. Съпруга. Защо тези думи нямаха смисъл за нея? Защо не помнеше нищо от церемонията? Защо точно това важно събитие беше недействително като далечен сън?

Тя не разбираше защо Рейнолд Хардън бе влязъл така внезапно в живота й. Причините, които й назова, не я задоволяваха. Затова и постоянно се питаше дали пък той не цели да я обърка напълно.

Трябваше да се махне оттук. Скоро, след ден или два, когато възстановеше силите си, щеше да напусне тази къща.

Изпитваше гняв и едновременно тъга, че Рейнолд беше съвсем прав с описанието на леля й. Сестрата на баща й щеше да изрази съжалението си, че племенницата й е попаднала в такова трудно положение, но щеше да я посъветва да се примири с неизбежното. Самата тя не изпитваше нужда от съпруг, но хранеше непоколебима вяра в мъжкия авторитет и правата на съпруга.

Освен това леля Хариет бе изразила недвусмислено облекчението си, че ще се отърве от отговорността за Анжелика. Смяташе да дойде за сватбата, а после да се върне в Начез и да заживее стария си живот. Чакаха я толкова приятни покани от стари моми и вдовици, покани, които години наред беше отклонявала поради грижите около останалото без майка дете на брат си. Радостта й от предстоящите развлечения беше повече от очевидна.

Оставаше й само „Боньор“. Дали Рейнолд щеше да я последва, ако отидеше там? Дали щеше да се заеме сериозно с управлението на плантацията, която й беше дадена в зестра? Ако да, дали щеше да го направи от честен интерес или просто от безгрижната, великодушна обич, която проявяваше към домашните си животни?

Тя не беше котка, но не беше и негова съпруга. Самоуважението и инстинктът й за самосъхранение изискваха и той, и тя да не забравят този факт.

А възможността да бъде наранена или да изпита съжаление изобщо не беше за подценяване.

В никакъв случай нямаше да си позволи да мисли за нежностите, вниманието и привързаността, с което господарят се отнасяше към домашните си животни, особено когато бяха достатъчно дълго с него.