Дженифър Блейк
Нежният измамник (5)

5

Негодниците постъпиха много глупаво, като избраха тъкмо вечерта, когато Рейнолд се връщаше от залата за тренировки на всепризнатия майстор на фехтовката, мулата Просперо, която се намираше на „Иксчейндж Ели“.

Майсторът рядко проявяваше снизхождението да се дуелира с някого от учениците си, но един час фехтовка с Рейнолд винаги му доставяше особено удоволствие. Рейнолд ходеше при него поне веднъж седмично, така че и рефлексите, и умението му да си служи с шпагата обезкуражаваха още от самото начало всеки потенциален нападател. В такива вечери той се прибираше в добро настроение в къщи, стиснал в ръка вярната си шпага, с приятно сгорещена кръв и добре смазани от упражненията мускули.

Първият признак за възможни неприятности беше внезапно излетялото насреща му ято гълъби. Крякайки разтревожено, те изхвърчаха от улицата, към която се беше насочил, и Рейнолд улови ръката на придружителя си.

Майкъл Фарнес беше стар приятел и със сигурност не беше глупак. Тъй като беше невъоръжен, той отскочи без колебание настрана и притисна гръб до най-близката стена.

Скритите разбойници явно се ядосаха, че са разкрити, и заложиха всичко на фронтална атака. Сипейки яростни проклятия, достойни за най-недодяланите лодкари, тримата изскочиха на улицата. В ръцете си стискаха огромни кожухарски ножове и наточените им острия блестяха на лунната светлина.

Когато Рейнолд изтегли шпагата си от ножницата, се чу само тихо, копринено шептене. С гъвкавата лекота на добре трениран и загрят фехтувач той зае позиция за бой.

По стените от двете страни на тясната уличка танцуваха призрачни сенки. Глухите проклятия на мъжете вдигаха бели облачета в мразовития нощен въздух. Блеснаха стоманени острия, отекна злокобен звън. Движенията на сблъскалите се издаваха смъртоносна решителност.

Битката свърши още преди да е започнала. Когато първият нападател падна, другите двама извикаха ужасено, обърнаха се и изчезнаха в нощта. Трупът на другаря им остана прострян на земята и тънко червено поточе пролази по каналите на уличната настилка.

Майкъл излезе от скривалището си, отметна назад подплатената си пелерина и коленичи край мъртвия. После погледна към Рейнолд, който не помръдваше от мястото си.

— Целта е улучена съвършено, приятелю. Ако не беше толкова точен, можеше да измъкнеш нещо от него.

— Бяха твърде близо до дома ми. — Думите прозвучаха сухо и трезво, по-скоро като обяснение, отколкото като извинение.

— Да не би там да има някой, на когото искаш да направиш впечатление? — попита с дяволит поглед Майкъл.

Рейнолд полагаше големи усилия да не поглежда към балкона на къщата си в края на улицата. Само преди секунди беше забелязал там Анжелика. Стройната й фигура изглеждаше скована и безмълвна. Дали беше разочарование? Ужас? Страх? При първия знак, че той е оцелял след коварното нападение, тя се завъртя рязко и се върна в стаята си.

— Там е човекът, чиито илюзии не бих искал да отнема — обясни тихо той, обърнат към приятеля си.

— Кои илюзии, за бога? За това, че си герой ли? — Майкъл изгледа невярващо приятеля си и Рейнолд се изсмя ожесточено.

— Не, драги. Илюзията за моята непобедимост. Най-простият начин да избегнеш бунта е да го направиш невъзможен.

— Какъв бунт? Кой гост би посмял да се бунтува? — попита объркано Майкъл и смръщи чело.

— Дамата в къщата е моя жена.

Майкъл зяпна смаяно.

— Ти си женен… Ти си бил женен през цялото време, докато бяхме заедно, и не си казал нито дума?

Рейнолд не се помръдваше.

— Тя беше болна. Сметнах, че е по-добре да я предпазя от безбройните посетители и поздравления, докато се възстанови.

— Болна значи. А пък се бунтува — промърмори възхитено Майкъл. После се изправи и отупа праха от коленете си. — Бунтът на една жена се изразява най-често в изневяра.

— Или в напускане на брачното гнездо — отвърна мрачно Рейнолд, — което е нещо по-добро. Но като убия достатъчно улични разбойници, може би няма да се наложи да се дуелирам с приятелите си. Впрочем, помолих те да ме придружиш до в къщи, за да те запозная с нея. Смятам, че тя ще се зарадва да види най-после ново лице.

— Надявам се да не се зарадва особено много — промърмори с добре изигран страх Майкъл. — За тази вечер преживях достатъчно. — После вроденото му чувство за хумор надви и черните му очи блеснаха развеселено. — От друга страна обаче, ако жена ти е толкова красива, колкото успях да забележа при краткото й явяване на балкона, още от тази вечер ще започна да размахвам усилено шпагата и ще те извикам на дуел, за да имам възможност да утеша вдовицата ти.

Рейнолд се обърна към дома си.

— Не ти го препоръчвам.

— Думите ти прозвучаха доста раздразнено, приятелче.

— Прав си. Освен това не искам ти да бъдеш възнаграден за усилия, които съм положил аз. Дамата има достатъчно борчески дух за двама, макар че главното й оръжие е езикът, не шпагата. Вече го изпитах на гърба си. Кожата ми е почти цяла, но самочувствието ми е насечено на хиляди малки парченца.

— Сигурно е научила тези хитрини от теб.

Досега Рейнолд не беше помислял за тази възможност. Думите разкриваха и скриваха, доставяха радост и болка. Освен това създаваха защитен вал около душата, за да отблъснат всеки нападател. Той беше научил това още много отдавна. Дали Анжелика наистина не беше взела пример от него?

— Без съмнение — отговори той както на себе си, така и на Майкъл.

Приятелят му остана за миг с отворена уста, после забърза след него. Гласът му преливаше от учудване:

— Нима жена ти не те обожава?

— Поне аз не го знам.

— Не припада ли, когато я докосваш?

Погледът на Рейнолд беше достатъчен отговор и предупреждение към Майкъл да престане да се рови в душата му.

— Защо тогава се ожени за нея? — попита весело Майкъл, макар че не разбираше нищо, и спря пред вратата към двора.

— Тя е новата собственичка на „Боньор“.

Майкъл изгледа замислено широкия гръб на приятеля си.

— Ще ти задам още един въпрос — продължи решително той. — Защо тя се омъжи за теб?

— Много просто. Намеси се съдбата.

— Нима си доволен от това развитие на събитията?

— Невероятно доволен. — Рейнолд се стараеше да говори безизразно, но усещаше, че изражението му издава вътрешното му напрежение.

Майкъл избухна в смях.

— Личи си. Ако поискаш да му се наслаждаваш още малко, скоро половината жители на Ню Орлиънс ще лежат прободени и окървавени в тъмните улички.

— Това ми напомня, че трябва да се отърва от трупа. Подсети ме да повикам Тит Жан.

— Доколкото го познавам, той е организирал пренасянето още преди бедният разбойник да получи гениалния удар с шпага.

— Вероятно си прав — усмихна се Рейнолд и го поведе към голямото стълбище.

Анжелика ги очакваше. Беше малко бледа, но изглеждаше замайващо красива в простата си черна рокля.

Тя настояваше траурната й рокля да бъде от памук, но Рейнолд й обясни, че памучните материи не са подходящи за тукашния климат. Скараха се и за деколтето на роклята и онова, което се получи, беше твърде дръзко според Анжелика и твърде скромно според Рейнолд, но все пак беше компромис. Той предпочиташе да я гледа в светли цветове, но по тази точка тя беше неумолима. На всичките му укори отговаряше, че още е в траур, и толкова. В черни рокли някои жени изглеждаха като врани, но тя приличаше на тъгуващ ангел и при вида й всяко мъжко сърце започваше да бие по-силно.

Тит Жан, който беше донесъл табла с вино — очевидно по нейно нареждане, — тъкмо излизаше от салона. Той задържа вратата, за да влязат двамата мъже, и кимна едва забележимо на господаря си. Рейнолд разбра. По време на отсъствието му не беше имало проблеми, а трупът, който все още лежеше в праха, щеше да бъде отстранен до сутринта.

Той се обърна към Анжелика и я измери с внимателен поглед, за да отгатне настроението й, както и физическото й състояние.

— Скъпа моя — проговори церемониално той, — позволи ми да ти представя един стар приятел. Майкъл Фарнес.

Анжелика подаде ръка на госта. Беше учтива, но мислите й очевидно бяха другаде. След като отговори на поздрава на Майкъл, тя се обърна забързано към съпруга си:

— Какви бяха онези мъже?

Рейнолд отиде до масата, посегна към гарафата с вино и наля на всички по чаша. Загледан в червената течност, той отговори сухо:

— Някаква крайбрежна паплач, тръгнала за лесна плячка. Вероятно ирландски емигранти, които са объркали квартала. Мошеници от улица „Галатин“, които мразят мъжете с цилиндри. Можеш да си избереш. Мисля, че всички са еднакви.

— Защо ви дебнеха в уличката?

Рейнолд избягваше да поглежда към Майкъл.

— Смятам, че се интересуваха единствено от кесията ми.

— А аз мислех… — Тя млъкна и след малко попита: — Не ви ли нараниха?

Бръчките по челото й вероятно бяха признак на искрена загриженост за здравето му, но Рейнолд не направи грешката да й повярва.

— Имах шпага, а онези типове бяха само с ножове, така че битката не може да се нарече честна. Не, отървахме се без нито една драскотина.

— Разбира се, че борбата беше честна — намеси се Майкъл. — Та те бяха трима срещу един! — Той се обърна с усмивка към Анжелика: — Щях да помогна на Рейнолд, все едно въоръжен или не, ако бях сметнал, че е необходимо. Но не беше.

— Видях ви — прошепна тя и направи опит да се усмихне.

Рейнолд, който наблюдаваше крадешком приятеля си, забеляза, че Майкъл веднага попадна под очарованието на жена му. Това не го изненада. Майкъл беше много чувствителен към женските прелести.

Мъжете рядко забелязваха кога жените им се чувстват привлечени от други мъже, но Рейнолд съзнаваше отлично предимствата на приятеля си. Светлокафявата коса на Майкъл падаше на поетични буйни къдрици около лицето му. Блестящите, постоянно засмени очи също говореха в негова полза. Освен това средният на ръст, силен и мускулест Майкъл умееше да се облича изискано и с вкус. Той се държеше с уважение към дамите и в същото време деликатно им показваше, че се интересува от тях, усмивката му беше топла и излъчваше нежност. Но успехът му пред жените се дължеше преди всичко на факта, че според него всички жени бяха достойни за обожание.

Рейнолд искаше да види, че Анжелика се харесва на приятеля му. Когато чу комплиментите, които се сипеха от устните на Майкъл заедно с въпросите за траура й, когато видя замечтаното му изражение, той повярва, че знае какво изпитва Майкъл в момента.

Тогава Рейнолд се запита дали пък не искаше да се похвали с жена си пред хората. Обикновено не изпитваше прекалената гордост на собственик, но тази възможност не можеше да се изключи. Той не можеше да предявява права на собственик върху разума, лоялността или дори върху вниманието й, не му го позволяваха нито църковните, нито светските закони. Как са пропуснали да го отбележат, каза си мрачно той.

Майкъл, който вече се беше настанил на дивана до Анжелика, хвърли бърз поглед към приятеля си. Когато очите им се срещнаха, той примигна и се изчерви.

— Велики боже, какво ти е, стари приятелю? А аз си мислех, че предупреждението преди малко е било шега. Да не би и ти да си от съпрузите, които постоянно киснат в някой ъгъл с мрачно изражение на лицето?

— Прощавай. Ролята на съпруг все още е нова за мен. — Гласът на Рейнолд прозвуча по-хладно, отколкото възнамеряваше.

Анжелика направи опит да се засмее.

— Няма причини за тревога. Рейнолд има намерението да бъде съвършен съпруг, а ревността е задължителна част от тази роля, макар и чисто формална.

— Съвършеният съпруг — заяви Рейнолд — обикновено разрешава невинните флиртове, но аз се боя, че не съм чак толкова съвършен.

Анжелика вдигна изненадано очи, но прие предизвикателството.

— Нима признавате една своя грешка? Това е много галантно.

— Ако ти признаеш флирта, ще бъдем квит. Макар че…

— Макар че вероятно трябва да ви бъда благодарна. — Гласът й издаваше изкуствена бодрост.

Майкъл погледна единия, после другия и рече:

— Ако предпочитате да продължите спора си насаме, просто ми го кажете. Веднага ще си отида.

Намесата му не беше много удачна. Така и не стана ясно на кого искаше да окаже подкрепа.

— О, това е съвсем обикновено упражнение. Зрителите не са заплашени, стига само да не допуснат грешката да вземат страна.

— Бих направил това, само ако сметна, че шансовете са несправедливо разпределени — отговори с необичайно остър тон Майкъл.

Рейнолд се обърна към Анжелика.

— Ето че си намери защитник. Какво ще правиш с него?

— А аз мислех, че е предложил подкрепа не на мен, а на вас — отвърна тя и очите й засвяткаха войнствено. — Все пак е ваш приятел.

Забележката й дойде тъкмо навреме.

— Точно така. Обаче аз ставам подозрителен, когато някой разпределя лоялността си върху повече хора.

— Стига толкова — отсече ядосано Майкъл. — Мисля, че е най-добре да ви оставя.

— Ще се заемеш ли сериозно с фехтовката? — попита невинно Рейнолд.

Майкъл скочи от дивана.

— Да не мислиш, че ме е страх от теб? Ако не ти бях истински приятел, щях още сега да те извикам на дуел.

— Говориш глупости. — Рейнолд отиде при него, улови ръката му и го обърна към вратата. — Вече убих един човек тази седмица и не искам да увеличавам възхищението на жена си с още трупове.

— Не се интересувам от мъртвите — заяви надменно Анжелика.

— Освен когато не става дума за моята смърт — допълни през смях Рейнолд и се поклони подигравателно пред нея.

Майкъл, който изглеждаше бледен въпреки загара си, се сбогува и слезе по стълбището с високо вдигната глава. Когато Рейнолд го последва, той спря, стисна ръце в юмруци и се обърна към него.

— Е, ще се дуелираме ли? — Гласът му звучеше дрезгаво.

— И по каква причина? За да възстановиш накърнената си чест или за да се харесаш на Анжелика?

— За да те науча на добри маниери. Как смееш да разговаряш така презрително с една толкова очарователна жена?

— Това беше по-добре, отколкото да я набия — отговори честно Рейнолд.

Майкъл изпухтя отвратено.

— А може би беше по-добре да я изнасилиш на публично място? Ако си толкова луд по нея, питам се защо, по дяволите, се държиш така непоносимо! — Лицето му светна. — Освен ако…

— Освен ако съм по-търпелив и по-умен, отколкото мислиш? Всяко нещо си има цена. — Лицето на Рейнолд издаваше мрачна решителност. — Дали говорим за едно и също? Би ли ми обяснил с думи, които да ми покажат, че уважаваш дамата, какво искаш да кажеш?

— Ти още не си спал с нея.

Въпреки мрака Майкъл видя как приятелят му се изчерви.

— От една страна, имаш право, от друга обаче се лъжеш — отговори тихо той. — Макар че по моето скромно мнение тази тема не е подходяща за обществен диспут.

— Или — продължи безстрашно Майкъл — ти знаеш, че онова, което правиш, е нередно, но си твърде дебелоглав, за да го признаеш.

— Ти ли ще ми четеш проповеди? Учудваш ме. — Разбира се, това не биваше да го учудва, защото приятелят му, син на майка-италианка и баща-французин, беше законен наследник на едно от най-старите креолски семейства в града. Освен съзнанието за произхода си той притежаваше и неизкоренима вяра в принципите на морала.

— Може би съм прав и в двете си твърдения. В тази история има нещо гнило. Не съм съвсем сигурен, че трябва да повярвам в тази сватба. Нямаше обявление в църквата, нито във вестниците, никой не беше поканен.

— Значи аз съм не само неискрен с приятелите си, но и похотлив стар пръч, който отвлича невинни млади момичета? Ето какво мнение имаш за мен!

Майкъл заклати толкова силно глава, че къдриците нападаха по челото му.

— Знам как преживя смъртта на втория си баща, Рейнолд, но ако си решил да компрометираш тази жена, за да си отмъстиш за смъртта му и за загубите, които понесе семейството ти, трябва да ти кажа, че постъпваш подло и непочтено.

— Ти сериозно ли мислиш, че съм способен на такава подлост? — попита с опасно тих глас Рейнолд.

— О, не се съмнявам, че имаш и други причини. Тя е достатъчно жена, за да изкуши всеки мъж.

— Много ти благодаря — изфуча разгневено Рейнолд.

— Да, и преди тази вечер бих казал, че винаги си бил джентълмен с жените. Никога не си се отнасял с тях, както тази вечер се държеше с Анжелика. Не си се държал така даже с Клотилд, макар че имаше всички основания да бъдеш бесен. Днес беше същински дявол.

— Ти прояви достатъчно учтивост и деликатност, за да й покажеш какъв дявол съм аз — отговори с подозрителна мекота Рейнолд.

Майкъл стисна устни.

— Във всеки случай се отнесох към нея така, както заслужава.

— И пусна в ход скандално известния си чар.

— Ако още веднъж искаш да ме предупредиш да не се приближавам твърде много до нея, спести си усилията. Вече разбрах. Но ще ти кажа още нещо, Рейнолд. Ако се окаже, че твоята Анжелика има нужда от застъпник, аз ще бъда до нея.

— И ще се изправиш срещу мен?

— А срещу кого другиго? Знам, че ти ще я пазиш от всички останали мъже.

Рейнолд погледна безизразно приятеля си. Мислите се надпреварваха в главата му. Изведнъж заговори сериозно:

— Ти си напълно прав. Очевидно не мога да бъда обективен. Но все едно. Искам да знаеш, че ако се намесиш твърде много в личните ми работи, наистина ще се стигне до дуел.

— Обаче с пистолети — отвърна Майкъл. — Защото ако ти ме предизвикаш, аз ще имам право да избера оръжията. А аз в никакъв случай няма да те предизвикам.

— Приемам, че вие, креолите, имате някакъв смешен кодекс на честта, който не ви позволява да предизвикате на дуел мъжа, на когото сте сложили рога.

— О, не! Единственото, което ни забранява да го сторим, е онова, което се нарича приятелство.

Рейнолд си позволи кратка усмивка.

— Приятелството би трябвало да възпре мъжа да навлиза в територията на другия — обясни кратко той.

Вместо да отговори, Майкъл кимна кратко и се запъти към вратата. Двамата се сбогуваха сухо и Рейнолд проследи с мрачен поглед отдалечаващия се. Дълго стоя така, дълбоко замислен. Изведнъж разтърси глава и се запъти решително към къщи.

 

Анжелика стоеше насред спалнята си. Носеше бяла батистена нощница, обточена с дантела. Когато Рейнолд влезе, бе посрещнат с гневен и в същото време примирен поглед, който междувременно му бе омръзнал до смърт.

Той спря за миг, повече за да потисне гнева си, отколкото да се възхити на гледката, която се разкри пред очите му. Анжелика изглеждаше замайващо красива и си струваше да я погледа по-дълго. Тъй като не беше нито слепец, нито лицемер, той се постара да запомни всички красиви части на тялото й. Така поне щеше да ги извиква в спомените си, когато е в добро настроение. Това беше единствената възможност да не причинява болка на никого, освен на себе си.

Батистата на нощницата и на тънкия халат беше толкова фина, че разкриваше тъмнокафявите зърна на гърдите й. Тясната талия не беше стегната в корсет, съвършено очертаните хълбоци мамеха със закръглеността си. Грижливо изчетканата коса висеше на дълга плитка на рамото и сякаш предизвикваше мъжа да я вземе в ръцете си.

Анжелика изглеждаше толкова чиста и невинна. Сигурно нямаше да има по-голямо удоволствие от това да свали едно по едно тънките й одеяния, а после да се наслади на гъвкавото младо тяло.

Поривът да го направи сега, веднага, беше толкова силен, че Рейнолд заговори като в треска:

— Велики боже! Ако знаех, че правиш такава разкошна сцена от приготовленията си за лягане, скъпа, щях да се върна много по-рано, за да не пропусна нито миг.

Краткият зъл поглед, с който беше удостоен, беше напълно заслужен.

— Без съмнение започнах да се приготвям за сън, без да ви изчакам, именно поради тази причина — проговори сухо тя. — Ще бъдете ли така любезен да ми обясните какво е станало с леглото ви?

Рейнолд хвърли развеселен поглед към леглото, в долния край на което до сутринта стоеше кушетката, която беше мистериозно изчезнала. Макар че стомахът му се сви на топка, той отговори безизразно:

— Доколкото виждам, няма го.

— Много добре знаете какво искам да кажа. По чия заповед са го изнесли?

Голяма част от срама в гласа й идваше от факта, че беше принудена да спори с него по такава тема. Както повечето неща през последните дни, и това го ядоса извънредно много.

— Знаеш, че в тази къща заповедите давам аз. Да приема ли, че си загрижена за мен, тъй като нямам къде да спя?

— Слушайте…

— О, небеса! — провикна се измъчено Рейнолд. — Защо просто не кажеш, каквото мислиш?

Анжелика го погледна право в очите и вирна упорито крехката си брадичка.

— Няма да спя с вас в едно легло. Дори да не бях чула случайно част от разговора ви с мистър Фарнес, нямаше да го направя, но сега ми е двойно по-невъзможно.

Задните дворове бяха известни с това, че звукът се разнасяше навсякъде. Защо не се беше сетил за това? Нищо ли нямаше да му бъде спестено?

Той свали жакета си и го хвърли на най-близкия стол. Разхлаби вратовръзката си и попита:

— Значи си подслушвала?

— Чух името си и сметнах, че е полезно да науча в каква връзка се споменава.

Дори той разбра, че реакцията й е била разумна.

— И сега се измъчваш от съмненията на Майкъл. Мислех, че ми имаш малко повече доверие.

Той застана пред масичката за миене, хвърли вратовръзката на покривката и започна да сваля маншетите си.

— О, да — отзова се подигравателно тя. — Нали вие бяхте този, който ме помоли да идвам при вас с всички свои съмнения. Но дори да го направя, каква гаранция ми давате, че ще кажете истината?

Рейнолд не можеше да откъсне очи от младите гърди, които се вълнуваха под тънката нощница. Гневът й беше искрен. След като свали маншетите си, той издърпа ризата от панталона и бавно я свали през главата си.

— Как би изглеждала една такава гаранция? — попита бавно той, за да я накара да проумее логиката му. — Може би ще се явят хиляда ангели и ще се закълнат в библията? Искаш ли да те заведа в катедралата и да положа клетва, която да бъде записана и подпечатана? Как си го представяш?

— Писменото потвърждение би било… Какво правите, за бога?

Погледът й падна на голите му гърди и гласът й пресекна. Може би от страх, но много повече от гняв. За съжаление Рейнолд се беше уморил до смърт да се съобразява с чувствителността на другите.

— Смятам да се окъпя. Тит Жан скоро ще се появи с топлата вода. Ако желаеш да присъстваш на банята ми, нямам нищо против. Ако не, легни си и се завий през глава.

— Мисля, че е по-добре да изляза — отговори сковано тя и му обърна гръб.

— Не.

Думата не бе произнесена нито високо, нито заповеднически, но прозвуча така категорично, че Анжелика спря като закована. Рейнолд смачка ризата си и я хвърли в един ъгъл, пристъпи зад нея и се опря на вратата. Напрегна се, очаквайки, че тя ще го удари, но нищо такова не се случи. Анжелика се обърна към него и го удостои с хладен поглед от леденосините си очи.

— Значи имате нужда от публика?

Нещо в спокойния й глас засили още повече възбудата му. Очите й бяха толкова дълбоки и бездънни, че човек можеше да се удави в тях. Устните й бяха меки и подканващи и събудиха в сърцето му такова отчаяно желание, че мина доста време, преди да си възвърне способността да мисли и да говори.

Гласът му пресипваше от вълнение:

— Наистина ли те интересува какво искам? Искам топла, нежна жена, която слуша внимателно и ми отговаря с усмивка. Искам жена с красиво лице, възбуждаща фигура и добро държание. Копнея за нежни докосвания, меки прегръдки и страстни целувки. Може би причината е в това, че прадедите ми са били прости селяни, но аз отказвам да се промъквам през студени коридори и да влизам в чужди легла, за да получа всичко това.

— Не можете да ме принудите да спя с вас. — Погледът й беше спокоен, но лицето й се обля в руменина.

— Лъжеш се. Мога, и то много лесно. И то точно в смисъла, който имаш предвид, ако използваш учтивото описание за едно нерадостно състояние. Но въпреки природата си — и заради потребността тази вечер да бъда съвършен съпруг, макар да не твърдя, че съм такъв, — няма да го направя.

— Няма ли?

— Моля те, не ми показвай точно сега безкрайното си облекчение. Защото мога да те принудя да играеш ролята на съвършената съпруга, колкото и да я мразиш. Кой знае? Ако започнем да играем достатъчно убедително ролите си, един ден може би ще ги приемем като нормални.

Тишината, която надвисна в стаята, беше повече от потискаща. Анжелика се взираше в лицето на мъжа, застанал съвсем близо до нея, и не откриваше нито следа от отстъпчивост или съчувствие.

— Искате да превърнете спалнята в сцена? Според мен тя прилича по-скоро на бойно поле.

— А леглото е крепостта, която на всяка цена трябва да бъде защитена или завладяна? Защо не? Между враговете поне има честна омраза вместо ледено пренебрежение и неохотна благодарност. И преди всичко пленници се вземат по честен начин и по същия честен начин те се примиряват със съдбата си.

— Без съмнение, но това е мъжката гледна точка — възрази Анжелика. — Кое е толкова честно и почтено в подчиняването на по-слабия от страна на по-силния?

— Почти винаги едната страна е по-силна от другата. Но слабият има достатъчно възможности да изненада противника, да бъде по-хитър от него и да избере по-добра тактика.

— С други думи, слабият си помага с измама и предателство. Разбирам.

— Така битката става почтена — отсече Рейнолд и по твърдото му лице не трепна нито мускулче.

— Много практично. Добре, аз ще избера оръжията си в съответствие с това, което току-що казахте, и се надявам, че няма да се изненадате, ако не ви разкрия що за оръжия са това.

— Усмивки, целувки, женски хитрини? Подготвен съм за тях.

— Така си и мислех — отбеляза Анжелика. — Защото те се обръщат много лесно срещу личността, която ги е приложила първа.

— Е — промърмори с необичайно сдържан тон той, — не е чак толкова лесно.

Трепкащите пламъчета на свещите играеха в зелените му очи. Анжелика се опита да проникне зад заслепяващия блясък и се уплаши от огъня, който пламтеше във вътрешността му. Тя преглътна и рече:

— Защо толкова държите да останете близо до жена, която не ви иска, и дори да я вземете в леглото си?

— Има цял куп причини, повечето физически, а някои глупаво-сантиментални. Освен това не мога да изключа възможността, че и най-упоритата жена един ден отстъпва.

Анжелика усети странно свиване в стомаха, пое дълбоко дъх и отговори:

— Не вярвам.

— Отчаяната надежда е привилегия и спасение на мъжа.

Тя сведе глава и погледът й спря върху широките, корави гърди. Тъмните косъмчета, които ги покриваха, изглеждаха меки и примамващи. Те се стесняваха в тънка, права линия до твърдия, мускулест корем и изчезваха под широкия колан на панталона.

Кожата над колана беше яркочервена и Анжелика протегна ръка да я докосне, но веднага я отдръпна стреснато.

Когато заговори, гласът й трепереше:

— Та вие кървите!

Рейнолд имаше нужда от известно време, преди да проумее думите й. Той се погледна, после вдигна равнодушно рамене.

— Това е естественото следствие от удар, улучил пресен белег.

Анжелика се приведе към него и разбра за какво става дума. Около разкъсаната кожа се виждаше тъмносиньо петно.

— Нали казахте, че не сте ранен?

— Съжалявам — гласеше сухият отговор. — Нямах време за по-внимателен преглед.

— Легнете, за да мога да видя раната. Може би има счупено ребро. — Тя го побутна по ръката и посочи към леглото.

— Нима искаш да омърся снежнобелите завивки? Не говориш сериозно. Освен това се питам дали след това ще можеш да се отървеш от мен.

Анжелика смръщи чело. Ненавременният му хумор я изнервяше. В душата й се събуди чувство за вина. Освен това трябваше да се пребори с представата за излегнатото в леглото й великолепно мъжко тяло. Негодник! Той беше единственият човек, който умееше да обърка напълно чувствата й.

— В гардеробната има кърпа. Бихме могли да я използваме.

— Тя ще предпази завивките, но какво ще кажеш за себе си? — попита двусмислено той.

— Ще се погрижа да остана чиста — отговори спокойно тя и издържа на погледа му.

— Много си смела — промълви пресипнало той. — Трябва да знаеш, че не е лесно да се докоснеш до мръсотията, без тя да полепне по ръцете ти.

Тъмните му очи се разшириха. Ето какво беше последствието от този неочакван удар. Тя го бе засегнала болезнено.

— Не исках да…

— Така ли? — прекъсна я дрезгаво той. — Тогава го докажи. Докосни ме. Погрижи се за раната ми. Довърши онова, което започна.

Анжелика имаше намерение само да огледа раната му на светлината на нощната лампа, макар че не можеше да разбере откъде й бе хрумнала тази лудешка мисъл. Ако имаше нужда от превръзка, Тит Жан щеше да стори това много по-добре от нея. Вероятно точно така трябваше да направи, но нещо дълбоко в нея не й позволяваше да произнесе гласно тази мисъл. Рейнолд се беше грижил предано за нея в продължение на няколко седмици. Трябваше да му се издължи по някакъв начин, след като не можеше да му бъде истинска съпруга.

— Е, добре — прошепна тя. — Щом непременно искате.

Гласът му прозвуча подканващо:

— Това е само една дреболия, но поне ще сложим началото.