Дженифър Блейк
Нежният измамник (7)

7

Рейнолд видя объркването в погледа й и потърси онова, което може би се криеше зад него. Скептична е, каза си той, и търси мотив. В погледа й липсваше поласканата суетност, от която той би могъл да се възползва, нямаше я и разтапящата се благодарност, нямаше дори намек, че е готова да се подчини.

Изведнъж той се запита как ли беше живяла при онази стара вещица, леля й, след като баща й я бе оставил сама, за да обикаля света. Човек се учеше още от дете какво трябва да направи, когато очаква, получава и дава любов. Ако не получаваше любов, детето се затваряше в себе си, той го знаеше от собствения си горчив опит. Нищо, че беше незаконен син, любовта на майка му винаги го топлеше. Тя го обичаше със страстна отдаденост, дори с отчаяние, което след женитбата й с Жерар Дюло заглъхна, но никога не изчезна напълно. Дали Анжелика беше усетила поне част от тази любов?

— Любов — повтори глухо тя.

Рейнолд се усмихна.

— Дума, състояща се от пет букви, която…

— Знам какво означава — прекъсна го злобно тя. — Но просто не мога да си представя защо изведнъж решихте да я използвате, особено след като става въпрос за моята ответна услуга срещу подарената градина. Любовта няма нищо общо с благодарността.

Това не звучеше толкова лошо.

— Вярно е. Вероятно съм се изразил доста недодялано. Но знаеш ли, не ми е приятно да мислиш, че всичко, което правя, е плод на тънки сметки.

— Нима твърдите, че сте ми подарили градината от чисто добросърдечие?

Рейнолд обмисли внимателно отговора си, преди да го произнесе на глас:

— Исках само да ти покажа, че внимавам за онова, което ти харесва или не ти харесва. Освен това желая да ти доставя радост. Ако по тази причина се покажеш малко по-благосклонна към мен, ще бъде чудесно. Но не това е истинската ми цел.

— Значи не бихте имали нищо против, ако в мен се събуди известна благосклонност и привързаност?

Рейнолд не се доверяваше на гласа си и отговори кратко:

— Не.

— Не ви разбирам. След случилото се с парахода можехте просто да ме оставите на брега и да забравите за мен. Или да ме изпратите обратно при леля ми, особено след като знаехте, че съм се качила на борда в Начез. Нямахте и най-малък повод да поемете отговорността за мен.

— Права си — отвърна той, успял да възвърне самообладанието и дързостта си. — Нямам извинение за поведението си. Мога само да кажа, че се влюбих в теб от първия миг, в който те видях, и че не устоях на изкушението да взема живота и тялото ти под своя закрила.

Анжелика отвори широко очи и по лицето й пропълзя руменина.

— Нали казахте, че между нас не става въпрос за загриженост, нито за привързаност.

— Ти го каза, не аз. Просто се съгласих с теб, за да не те тревожа. Във всеки случай думите са безсилни да изразят онова, което е помежду ни.

— И сега очаквате да отговоря на любовта ви? Просто така?

— Печели само онзи, който рискува.

— Но моят живот не е награда за нечия игра — отговори тя. — Трудно ми е да повярвам, че за вас любовта и бракът са нещо толкова незначително. От друга страна, вероятно сте положили толкова усилия да спасите живота ми, защото е трябвало да поправите някакво зло.

— Злото, което причиних, като те последвах в кабината ти, така ли? — Рейнолд не се поколеба да облече в думи плахите й мисли. — Не съм толкова кротък, повярвай.

Погледът й беше ясен и преценяващ.

— Алтернативата — изрече бавно тя — е да повярвам, че имате друга, много по-непочтена причина да ме държите тук.

— Мисля, че ти обясних какво искам от теб — отвърна кратко той и по устните му заигра хищническа усмивка. — Желанието ми може и да не е много чисто и в този смисъл си права в предположенията си. Искам да те взема в обятията си и да ти покажа всички начини, по които жената може да задоволи мъжа и да бъде задоволена от него. Искам да те видя в леглото си, покрита единствено с великолепните ти коси. Искам да видя в очите ти бездънна страст. Искам да отхвърлиш всяка плахост и да крещиш името ми, когато те…

— Престанете! — извика Анжелика и скри с ръце горещото си лице.

Рейнолд млъкна, обърна й гръб и се загледа към двора, за да прикрие бушуващата в гърдите му страст. Едва когато беше сигурен, че е отново господар на гласа си, попита сухо:

— Достатъчно нечисто ли беше това, което ти казах?

— Да. Но… във всеки случай беше по-добре от някое лицемерно извинение — отговори задавено тя.

— Това не изключва любовта.

— Сигурен ли сте? — попита замислено тя. — Според вас тези две неща съвпадат напълно.

Дали беше сигурен? Той обърна глава към нея, но думите замръзнаха на устните му. Тя се беше върнала в спалнята, а той изобщо не беше чул оттеглянето й.

 

Тъкмо когато Анжелика легна да си почине след обяда, се появи Тит Жан с писмо. Някакво момче го донесло на задната врата, обясни той, и заявило, че е получило пет цента от господаря.

Анжелика се бе зачела в „Граф Монте Кристо“ от Александър Дюма, след като беше намерила книгата в салона. Сега я остави настрана и посегна към писмото.

Черните букви бяха прави и без всякакви заврънкулки, освен традиционната извивка на подписа. Единственият адрес беше името й на предната страна на сгънатия лист. Въпреки това тя разбра веднага от кого е писмото, дори и без обясненията на Тит Жан.

Рейнолд беше поръчал loge grille в операта за вечерното представление на „Любовен еликсир“ от Доницети. Операта, пишеше той, започва доста късно и е много дълга. Затова й предлагаше да си отпочине добре следобеда и да се срещнат на вечеря.

Анжелика погледна грамадния прислужник и попита:

— Какво, за бога, означава loge grille?

— Ложа в театъра или операта, госпожо, но такава, в която човек е недостъпен за погледите на другите зрители. Често се използва от дами, които са били болни и не желаят да приемат посетители в антрактите, също и от такива, които са в траур или са бременни.

— Нима е прилично да се ходи на театър, когато си в траур?

— Разбира се. Траурът не е причина да се отказваме от светските развлечения. — Камериерът я наблюдаваше внимателно с неразгадаемите си очи.

— Казвате го само за да изпълня желанието на вашия метр и да отида на представлението, нали?

Кафявото лице на слугата изрази неподправен ужас.

— О, не, госпожо. Ще направите онова, което смятате за правилно. Обаче…

— Какво обаче?

— Знам, че не искате да го разочаровате. Вие сте много добросърдечна дама, а той има нужда някой да прояви поне малко отзивчивост към желанията му.

Това беше съвсем нова гледна точка. Анжелика смръщи чело.

— Защо мислите така?

Тит Жан се усмихна и изведнъж се преобрази в съвсем друг човек. От скованата му учтивост не остана и следа, на нейно място се появиха загриженост и съчувствие.

— Ще позволите ли една лична забележка, мамзел Анжелика?

— Аз… да, моля. — Не й се вярваше, че камериерът ще си позволи някоя неприлична забележка. Освен това се обръщаше към нея с титла, запазена за дамите от добри семейства, а този знак на внимание означаваше много за нея.

— Господарят никога не е полагал толкова усилия да се хареса на някоя жена. Той се ожени за вас, макар да бях убеден, че ще завърши дните си като ерген. Вие го освободихте от огорчението, което таеше в душата си, направихте така, че той да повярва отново в красотата и добросърдечието. Вие му влияете благотворно. Разбира се, трябва да имате воля за това.

Анжелика поклати глава.

— Нямам чувството, че бих могла да му влияя по какъвто и да било начин. Дори да можех, не виждам по каква причина.

— Да, знаех си, че ще кажете нещо такова — установи с доволна усмивка камериерът. — Вие не сте нито злобна, не сте хвърлили око на парите му и не се наслаждавате на властта си над него. Вие сте прекрасна жена. След злото, което му стори другата, и след детството, което е прекарал, мосю Рейнолд има нужда точно от човек като вас.

— Коя е другата? Говорите за жена, която го е обичала, нали?

— Тя твърдеше така, мамзел, но само се преструваше. Може би наистина е изпитвала известна привързаност към него, но тя не беше способна на нищо друго. Все едно, във всеки случай не пожела да се омъжи за него. Струваше й се твърде различен от другите. Не произхождаше от почитано френско семейство, не беше от нейния кръг. Тя беше твърдо решена да се омъжи за човек, който да й бъде равностоен, и да задържи господаря като любовник, но той не се хвана на въдицата й. Такива истории не са по вкуса му, наистина.

— Той… Той обичаше ли я?

— Той беше млад, а тя беше красива и с по-добро обществено положение. Може би е бил влюбен, но не я е обичал истински. След като сложи край на връзката им, той я изтри от сърцето си завинаги. Днес не е влюбен в нея, ни най-малко.

Дълбокият, мелодичен глас заглъхна. Анжелика помълча малко и попита:

— Знаете ли името на дамата?

— След сватбата си се нарича мадам Клотилд Петен. Много е вероятно да се срещнете някъде. Ако стане така, трябва да й се усмихнете и да проявите любезност, но не се сприятелявайте с нея. Ако го направите, тя ще ви използва, както прави с всички други.

— Защо твърдите, че Рейнолд не й е бил равностоен? — Въпросът прозвуча колебливо, но Анжелика трябваше да знае за какво точно става дума.

— Той е дошъл тук от Ирландия, когато е бил дете, а за мадам Петен това означава, че принадлежи към по-нисша обществена прослойка. Най-лошото според нея обаче беше, че баща му изобщо не се е оженил за майка му, че господарят е бил просто безименно копеле. Всичко това… как да кажа? — я отблъскваше и едновременно с това я възбуждаше. Срещаха се в полунощ, за да препускат по брега на езерото, но никога не му позволи да я придружи на бал или да танцува с нея. По време на карнавала си сложи маска и се разходи под ръка с него по улиците, но само след два дни се венча за избрания от родителите й мъж.

— Странна жена. — Описанието на дамата веднага настрои Анжелика против нея. Още по-малко й харесваше мисълта, че Рейнолд е бил влюбен в нея.

— Може би. Но аз мисля, че тя е най-обикновен продукт на своята класа. Името, богатството, всичко това е много важно тук и хората са готови да понесат какво ли не, за да се издигнат. По-рано господарят често трябваше да чува как го наричат копеле в негово присъствие. Днес вече никой не смее да говори подобни безсрамия в лицето му, но дори да беше така, щеше да му бъде все едно, защото с времето е станал толкова сигурен в себе си, че обидите не са в състояние да го засегнат.

Мисълта, че Рейнолд е преживял подобни унижения в миналото си, беше болезнена. Този мъж беше толкова горд, толкова уверен в себе си. Или просто се беше обградил с непробиваема стена от равнодушие? Анжелика погледна камериера.

— Да, разбирам.

— Аз казах, че сте в състояние да упражните благотворно влияние върху него, и не се отричам от думите си. Най-после се появи човек, който му създава грижи, който владее мислите и времето му. И тъй като в последните седмици се е посветил изцяло на вас, започна да занемарява другата работа. Мисля, че е хвърлил око на някого или на нещо. Знаете ли, и преди съм го виждал да развива трескава дейност, да изпраща и посреща шпиони, да чака нетърпеливо някаква вест. Ако нещата стоят така, както предполагам и се опасявам, работата, с която се е заел този път, може да свърши зле за него. Не искам да го виждам недоволен. Ако някой е в състояние да го отклони от този безсмислен лов, това сте само вие.

— Не ми се вярва, че съм в състояние да сторя каквото и да било…

— Напротив, мамзел. Трябва само да му се отдадете и той ще забрави всичко на света.

Анжелика се изчерви. Беше се излъгала в Тит Жан. Той й направи това нечувано предложение, сякаш ставаше въпрос за нещо съвсем обикновено. Вдигна глава и топлотата изчезна от погледа й.

— Моля за прошка, мамзел — извини се бързо грамадният мъж. — Не исках да бъда недискретен, но грижата за господаря ме принуди да го сторя. Мосю Рейнолд е мъж, който никога не прощава, освен това винаги получава онова, което иска, защото няма мира, докато не го държи в ръцете си. Заедно с това презира всяка несправедливост. Ако стане така, че докато търси справедливост, извърши някакво зло, това ще бъде краят му, повярвайте.

— Ценя загрижеността ви — отговори смръщено младата жена, — но мисля, че не ви разбирам.

— Не мога да ви кажа нищо повече, мамзел, защото случаят е частен, освен това се разприказвах и издадох твърде много. Моля ви само да размислите. Знам, че няма да съжалявате.

Когато камериерът излезе, Анжелика лежа дълго, загледана в затворената врата. Беше напълно объркана, не знаеше какво би трябвало да направи и дали ще й стигнат силите.

Трябваше да му се отдаде. И да се подчини, ако разбираше правилно.

Думите удряха като с чук в главата й. Колко лесно беше да послуша Тит Жан, да приеме името на Рейнолд, да живее под закрилата му, да търпи присъствието му в леглото си.

„Той винаги получава онова, което иска, защото няма мира, докато не го държи в ръцете си…“

Тези думи я засегнаха по странен начин. Те правеха съпротивата безсмислена. Може би наистина нямаше смисъл да се бори. Може би съдбата я беше завела на парахода, за да я срещне с него. Може би провидението го бе накарало да я спаси и да се погрижи за нея.

Защо мисълта да му се подчини й беше толкова противна? Той беше силен, забележителен мъж, отличаваше се с великодушие, интелигентност и чувство за хумор. И беше толкова прелъстителен. Тя реагираше на близостта му така, както не бе реагирала досега на нито един мъж.

Не. Имаше цял куп неща, които поддържаха недоверието й будно. Не можеше да забрави ужаса, който изпита онази нощ при нахлуването му в кабината й. И което беше още по-лошо — макар той да отричаше, тя знаеше, беше сигурна, че зад думите и делата му се крият някакви дяволски сметки. Опитите му да я убеди да се примири със съдбата си бяха преувеличени, поне при дадените обстоятелства. Сигурно имаше някакъв мотив за сключването на този странен брак, който продължаваше да крие от нея.

Любов. Защо бе изрекъл тази дума? Любов и страст.

Трябваше ли да му повярва? И можеше ли да му повярва?

Нима беше възможно един мъж да се влюби страстно в жена, с която е разговарял само няколко минути, от която е откраднал една-единствена целувка? Нима още в първия миг бе взел решението да я направи своя жена, след като изобщо не я познаваше? Как щеше да я търпи до себе си през оставащите му дни? Нима крехката им връзка можеше да разцъфти в щастие за цял живот?

Не, тя не беше толкова наивна, че да му повярва. Макар че много искаше да му има доверие и тази слабост я плашеше повече от всичко друго.

 

Театърът „Сейнт Чарлз“, в който щяха да представят операта на Доницети, беше скромна тухлена постройка, но толкова умело украсена и измазана, че приличаше на каменна. Опряна на мощни колони, проветрявана от безброй високи прозорци, осветена от редици железни фенери, сградата изглеждаше делова и строга; но щом влезеше през тежките врати, човек се озоваваше сред ослепителен разкош. Кръглият таван беше украсен с позлатени резби във формата на нотни стълбици и ноти, ложите, наредени между коринтски колони, бяха снабдени с красиво извити балюстради, в железните газови лампи, отлети в средновековен стил, искреше ярка светлина.

Десетте заградени ложи се намираха точно срещу сцената над втория ред на галерията. От трите страни със стени, а отпред с дебело стъкло, те наистина предлагаха спокойствие и уединеност. Стенните лампи бяха наблизо и не беше много тъмно.

Анжелика носеше вечерна рокля от черна коприна с корсаж в цвят на лавандула. Мосю Хардън я бе поръчал преди три дни и шивачката й я донесе днес следобед заедно с подходяща наметка от лавандуловосиня коприна, обточена по края с черен сатен и обшита с перли. Естел беше вдигнала къдриците й на кок и ги беше закрепила с черни шноли. Икономката беше много натъжена, че нямаше с какво да украси деколтето на господарката си, но Анжелика не страдаше от липсата на накити. И без това се чувстваше прекалено елегантна и продължаваше да се измъчва от съмнения редно ли е да посещава оперни представления по време на траура си. Не й се искаше да мисли какво би казала по този повод леля й.

Почувства се много странно, когато сложи ръката си върху лакътя на Рейнолд и двамата тръгнаха тържествено нагоре по парадното стълбище. Той беше наистина забележително красив във вечерния си костюм и се движеше със самоувереност, граничеща с нахалство. Кимна на няколко познати за поздрав, но не проведе нито един по-дълъг разговор, може би от деликатност спрямо нея. Във всеки случай тази деликатност означаваше, че не желае да я представи на познатите си, и тя се питаше каква ли е истинската му цел.

Рейнолд се оказа приятен събеседник и това я изненада не по-малко от другото. Когато откри, че жена му никога не е била на опера, той започна да я забавлява с весели истории за минали представления, за недостатъците и пропуските на някои известни тенори и оперни примадони.

Разказа й някои неща и за композитора на „Любовен еликсир“. Гаетано Доницети беше известен с продуктивността си. „L’Elisir d’Amore“ беше опус четиридесети от събраните му произведения, композирана малко преда ранната смърт на маестрото преди няколко години. Комичната опера беше написана под натиска на един собственик на театър само за четиринадесет дни. Тъй като назначеният в театъра тенор ужасно заеквал, Доницети приспособил ролята на Неморино специално за него, като направил и героя да заеква.

Когато Рейнолд започна да й разказва съдържанието на операта, Анжелика веднага се запита дали не я е довел тук с някакви тайни намерения. Може би се надяваше тя да види в операта собствената си история.

Ставаше дума за неочакваната любов на селянина Неморино към Адина, красива, заможна и много ухажвана млада жена. Селянинът й се обясняваше в любов, но въпреки чудотворното питие, споменато в заглавието на операта, продадено му скъпо и прескъпо от пътуващ търговец, Адина го отблъскваше. Макар да съжаляваше за прибързаното си решение, тя криеше тъгата си зад престорена веселост. Неморино обаче прозираше играта й и запяваше разтърсващата балада Una furtiva lagrima, в която е разказваше за една открадната сълза.

Докато селянинът възпяваше нещастието на любимата жена, всички зрители в театъра затаиха дъх. Неморино се кълнеше, че е готов да умре за щастието да види Адина щастлива. Щом отзвуча последният тон, гръмнаха оглушителни ръкопляскания.

Когато се обърна в полумрака на ложата, Анжелика видя, че Рейнолд я наблюдава. Издържа на погледа му и той беше този, който пръв сведе очи.

Зарадва се, когато дойде антрактът и Рейнолд, получил вест от някакъв разпоредител в бял фрак, се извини и излезе за няколко минути. Почувства се освободена, защото тясната ложа изглеждаше значително по-просторна без него.

От друга страна обаче, много й се искаше да знае от кого е била кратката бележка. Веднага се сети за думите на Тит Жан за писмата, които мосю Рейнолд непрекъснато изпращал и получавал.

После се загледа в тълпата под себе си, хвърли поглед и към съседните ложи. След малко стигна до извода, че Рейнолд не е в залата. Всъщност, не можеше да е сигурна, защото непрекъснато откриваше нови лица. Изведнъж на вратата се почука и някой влезе в ложата.

— Знаех си, че сте сама — установи весело Майкъл, влезе и бързо затвори вратата зад гърба си. — Щом Рейнолд е бил толкова неучтив, че да ви остави сама, сигурно няма да се учуди, че някой друг е побързал да заеме мястото му. Разбира се, ако нямате нищо против…

— Ни най-малко — отговори с мека усмивка Анжелика. Когато младият мъж отметна полите на фрака си и зае място до нея, тя попита: — Видяхте, че Рейнолд излезе, така ли?

— Зърнах го във фоайето, но той не ме забеляза. Беше зает да чете конско на някакъв тип с връзка на зелени и червени карета — и това в операта, представете си! Знам, звучи невероятно, че някой може да има толкова лош вкус, но ви давам думата си, че казвам истината.

— Сигурна съм, че не лъжете — отговори с усмивка тя. — Но се питам какво ли е търсил тук?

— Кой знае? Може да е дошъл заради някакъв кон, заради бъчва вино, заради товара на някой кораб. Рейнолд има доста странни делови партньори, освен това повечето са американци. Господи, май не трябваше да казвам това, защото вие също сте американка! Знаете ли, подобни неприлични думи постоянно се изплъзват от устата ми, и то в най-неподходящите моменти.

Анжелика поклати глава. Не можеше да му се разсърди.

— Чувала съм, че между французите и американците е съществувало ужасно съперничество. Очевидно не е угаснало и досега.

— О, не само, че не е угаснало, ами и продължава да нараства, процъфтява и след всеки избор става все по-непоносимо — обясни откровено Майкъл. — Боя се, че французите ще загубят битката за града. Ние сме прекалено цивилизовани и в същото време не се интересуваме от прогреса. Харесваме доброто ядене, доброто вино и красивите жени; забавляваме се с умни разговори, с театър и музика. Провалът ни е неизбежен. Но дотогава ще се забавляваме заедно с хората, които са около нас, вместо да работим по цял ден и да си отидем, без да сме разбрали какво означава да живееш.

— Вие сте философ — отвърна тихо Анжелика и погледна в кафявите му очи. — Никога не бих го помислила.

Майкъл я изгледа с добре изигран ужас.

— Моля ви да не го казвате на никого! Това ще разруши репутацията ми на светски лъв и начинаещ Дон Жуан.

— Тайната ще си остане само наша — обеща през смях тя.

— Добре, а сега ми разкажете как живеете — заговори сериозно Майкъл. — Приемам, че сте добре, иначе нямаше да ви видя тук. — Той изчака кимването на Анжелика и продължи: — Няма ли да ми кажете нещо за себе си? Няма да повярвате колко покани получих, откакто уж, между другото споменах, че съм се запознал с вас. Целият свят гори от желание да узнае каква е младата съпруга на Рейнолд Хардън.

— О, а аз си мислех, че сватбата трябва да остане в тайна. Със сигурност щяха да ми кажат, ако бяха окачили обявления в църквата.

— Обявления? — учуди се Майкъл и вдигна недоверчиво едната си вежда. — Ние тук нямаме нужда от такива неща, защото горските барабани изпълняват превъзходно ролята си.

— Какви барабани?

— Горските. Всъщност, това изобщо не са барабани, това е само думата, която употребяваме за клюките, които робите разнасят между домакинствата. Хората на Рейнолд са много по-дискретни от повечето си събратя, но на хората прави впечатление, че готвачката купува все леки храни, и започват да питат за кого са предназначени. А когато шивачката получава поръчка да приготви пълен гардероб до последната кърпичка, да не говорим за някои интимни дреболии, помощничките й просто не могат да се удържат да не поклюкарстват. Нали разбирате, такива неща се разнасят много бързо из града.

Анжелика отвърна поглед.

— Не знаех…

— С времето ще свикнете — утеши я Майкъл.

Дали наистина щеше да свикне? Не й се вярваше. Имаше чувството, че са се възползвали безсрамно от доверието й. При това беше останала с впечатлението, че Рейнолд е дискретен почти колкото леля й. Главната й грижа обаче беше какво ще прави отсега нататък, след като целият град беше узнал за женитбата й. Ако напуснеше къщата му, щеше да го унижи в очите на цялото общество. Тази мисъл и представата за възможната му реакция я накараха да потрепери.

— Значи вече приемате покани? — попита Майкъл, за да я отклони от темата. — Няма ли да отидете на някой от баловете с маски? Ако е така, ще ви помоля предварително за един танц, преди тълпата от обожатели да ме е изблъскала настрана.

— О, не — усмихна се Анжелика. — Увериха ме, че няма нищо лошо да дойда на опера, след като съм в защитена ложа, но ми се струва неподходящо да се отдам на светски забавления, докато съм в траур.

— Аз, разбира се, уважавам чувствата ви — промълви Майкъл, взе ръката й, целуна я и я задържа още малко. — Но няма да бъда искрен, ако не кажа, че ми се иска да не сте толкова строга със себе си.

— Колко мило — прозвуча ясен, твърд женски глас откъм вратата. — И колко компрометиращо. Питам се дали Рейнолд знае колко си предан на жена му, Майкъл?

Повече от изненада, отколкото за да покаже доброто си възпитание, Майкъл скочи на крака.

— Клотилд! Какво търсиш тук, за бога?

— Много просто, скъпи, последвах те. — Жената направи драматична пауза и влезе в ложата. — Видях те да потегляш с решимостта на рицар, тръгнал да дири Свещения Граал, но тъй като те познавам, разбрах, че целта ти не е толкова свята, затова пък много по-интересна.

Клотилд Петен беше зашеметяващо красива в елегантния си вечерен тоалет. Цялото й същество издаваше самочувствие и гордост.

Кестенявата коса с махагонови къдрици беше вдигната в сложен кок. Роклята от розова коприна падаше върху огромен кринолин, корсажът беше строг и украсен само с няколко панделки и ширити. Майкъл я посрещна с презрителен поглед.

— По дяволите, Клотилд, не се опитвай да ме правиш на глупак. Някой ти е разказал, че Рейнолд е довел жена си на опера, и ти просто не си могла да устоиш на изкушението да я разгледаш.

— Ти винаги се изразяваш толкова мило, Майкъл. Нищо чудно, че мадам Хардън се наслаждава на компанията ти.

Клотилд се обърна и в големите очи с цвят на старо шери блесна подигравателно пренебрежение. Това изведнъж я състари. Бавният, щателен оглед, на който бе подложена Анжелика, очевидно целеше да я сплаши, но тя само вирна упорито брадичка и прие спокойно предизвикателството.

Погледна съперницата си право в лицето и гласът й прозвуча равнодушно:

— Вие сигурно сте мадам Петен. Колко мило, че идвате да ме посетите, след като очевидно сте се лишили от много по-приятна компания в собствената си ложа.

— Извинявайте — измънка Майкъл и потърка челото си. — Трябваше да запозная дамите, но просто забравих…

— Нямаме нужда от теб — отговори остро Клотилд и хвърли бърз поглед към пламналото му лице. — Но ще се радваме, ако отидеш да ни донесеш по чаша пунш.

— Благодаря, аз не желая нищо — намеси се Анжелика и изгледа умолително приятеля на Рейнолд.

Майкъл реагира веднага.

— О, не, в никакъв случай не мога да оставя мадам Хардън сама. Знаеш ли, в последно време тя не се чувства много добре и може всеки миг да припадне.

— След като съпругът й я е изоставил, опасността не ми изглежда особено голяма — сряза го сърдито Клотилд.

Още преди Майкъл да успее да отговори, вратата на ложата се отвори. Всички се обърнаха стреснати и се озоваха срещу застаналия в рамката Рейнолд.

— Съпругът се върна — проговори хладно той. — Както виждаш, излязох съвсем за малко, Клотилд. Очевидно се връщам тъкмо навреме. Още няколко минути, и бедният тенор щеше да намери цялата си публика събрана в тази ложа.

Клотилд Петен се изчерви и сърдито стисна устни.

— Нима намекваш, че пречим?

Тя допусна грешка, като предположи, че Рейнолд ще излъже, за да запази учтивия тон. Трябваше да знае, че когато му е изгодно, той без угризения захвърля досадните правила на приличието зад борда.

— Понякога си учудващо проницателна.

Клотилд се наду от възмущение, Майкъл избухна в смях. Без да им обръща внимание, Рейнолд отиде при Анжелика и улови ръката й. Сведе с усмивка глава и долепи устни до безкръвните й пръсти.

Гласът на Клотилд прозвуча напрегнато:

— Сигурно желаеш съпругата ти да се запознае с някои влиятелни хора. Вероятно имаш нужда от помощ, за да бъде приета от личности с влияние и тежест в обществото.

— Смятам — проговори ледено Рейнолд, без да я погледне, — че позицията ми на водещ търговец ще бъде повече от достатъчна.

Клотилд замига нервно.

— Това ти осигурява място сред американците, но французите се колебаят много по-дълго, когато избират приятелите си.

— Така ли мислиш? — отзова се любезно Рейнолд. — В последните години нещата се променят. Трябва само малко да се поогледаш, за да го разбереш. Вече и французите познават добре езика на парите.

— Не ставай груб — нацупи се Клотилд. — Но какво ли друго би могло да се очаква от теб…

— Аз съм честен — поправи я спокойно той. — Но за да разпознаеш това качество на характера, трябва да го притежаваш сам.

Анжелика не откъсваше очи от лицето на мъжа си. Направо й се зави свят от злите подземни течения, които се носеха между него и Клотилд. Ясно беше, че тримата около нея — Рейнолд, Майкъл и Клотилд — се разбират много добре въз основа на минал опит и минали събития. Тя се почувства изключена от този кръг, макар да знаеше, че присъствието й е довело до много промени.

Изведнъж осъзна с болка, че е изгубила всичко онова, което обичаше и в което вярваше. Изгуби уединението си в дома на леля си, изгуби разсеяната привързаност, с която баща й винаги се беше отнасял към нея. Всичко това беше минало. И какво дойде на негово място, какво го замести? Можеше ли да му вярва, да бъде сигурна в него?

Смехът на Клотилд Петен беше глух, погледът, с който тя дари Анжелика, беше убийствен. Когато обаче се обърна към Рейнолд, на лицето й грейна усмивка.

— Това е нова черта в характера ти, скъпи. Изненадвам се да те видя загрижен за една болнава жена. С какво внимание я обграждаш, сякаш е от лед. Човек би помислил, че сте се оженили по любов.

— И това е самата истина — отговори меко Рейнолд.

— Знаеш ли, носят се най-различни слухове. Историите, които ми разказаха, са като роман на Уолтър Скот, толкова средновековни, пълни с романтични опити за спасение и среднощни венчавки.

— Не знаех, че четеш книги, нито че си надарена с фантазия. — Рейнолд продължаваше да държи ръката на Анжелика, макар че тя се опитваше да освободи изтръпналите си пръсти.

— Разбира се — продължи злобно другата жена, — липсата на свидетели на този необикновен брак е доста подозрителна. Човек неминуемо ще се запита дали изобщо е имало венчавка. Ако не, не е чудно, че досега си крил така грижливо… новата си любовница.

Анжелика изгледа изумено Клотилд Петен и в същото време си помисли, че съперницата й беше учудващо близо до собствените й съмнения. Тази жена познаваше Рейнолд по-добре от повечето други хора. Щом беше на мнение, че е способен на такава позорна постъпка, сигурно беше така.

— Ти май правиш сравнения, Клотилд? — попита с опасно тих глас Рейнолд. — Не те съветвам да продължаваш в този дух. Анжелика е много повече от която и да било любовница, тя е моя сродна душа, моя утешителка, моя спасителка — тя е моя съпруга. Можеш да я поздравиш, ако желаеш. Но не смей да се сравняваш с нея.

Клотилд загуби ума и дума. Никой досега не беше посмял да я обижда по този начин. После затрепери от гняв и Майкъл побърза да се намеси, за да успокои обстановката. Предложи й ръката си и рече:

— Вече гасят светлините и вдигат завесата. Ако позволиш, ще те отведа на мястото ти.

— Да — проговори като замаяна жената. — Направи го.

Анжелика не си направи труд да каже довиждане. Вместо това се обърна към Рейнолд и устреми поглед в блестящите зелени очи. Лицето му беше обезпокояващо неподвижно. Очевидно чакаше нещо, но тя не разбираше какво. Изражението му беше спокойно и тя изведнъж разбра, че здравата му ръка, която държеше нейната, внушава безкрайна сигурност.

От мястото на оркестъра прозвучаха първите тактове на увертюрата към второ действие. Анжелика, която прие завладяващата мелодия като благословия, въздъхна дълбоко и успокоено.

— Как свършва историята? — попита тихо тя.

— Щастливо. Героинята пада в обятията на героя. Нима би могло да бъде друго? — Гласът му прозвуча странно глухо.

— Говоря за операта. За историята с любовния еликсир.

На устните му заигра усмивка.

— И аз говоря за нея. Ще останем ли докрай?

— Да, ще останем — отговори Анжелика и се опита да се усмихне. Погледът й издаваше непоколебимост. — Няма да го понеса, ако си отида преди края.