Дженифър Блейк
Нежният измамник (16)

16

— Защо седите съвсем сама тук и не се захванете с нещо полезно, мамзел?

Естел стоеше на алеята, опряла ръце на хълбоците си, скривайки загрижеността си зад войнствено изражение.

Анжелика, която почиваше в удобен стол от тиково дърво в една беседка с рози, се надигна бързо и посегна към книгата, паднала в скута й. Опита се да се усмихне и отговори:

— Чета. Какво друго бих могла да правя?

— Много добре знаете — отговори укорно икономката. — Трябва да обсъдите менюто с готвачката, а после да поговорите с градинаря какъв зеленчук да насади. Не е лошо да проверите в млекарницата дали правят маслото по ваш вкус. Можете да наредите на прислужничките да почистят в салона и да избършат прахта, а калъфите на мебелите да бъдат изнесени на тавана за през лятото. Има толкова много работа в едно имение, само че вие не се интересувате от нея.

Анжелика извърна глава и проследи една пчела, която летеше към напъпилата роза наблизо.

— Свекърва ми се грижи за всичко, и то много добре.

— Защото вие я оставяте да го върши.

Това беше вярно и Анжелика го знаеше. Беше минал почти месец от пристигането им в „Боньор“. Седмиците минаваха, а мадам Дюло продължаваше да държи ключовете от дома.

Тези ключове бяха центърът, символът на властта. Толкова много неща бяха заключени: острите ножове в полираните дървени сандъчета, чаят в предназначените за него ламаринени кутии, подправките в скрина с многото чекмеджета, чувалчетата с кафе, бъчвите със захар, брашно и мляна царевица, гърнетата с консервирани зеленчуци и мармалад в килера, месото, което се сушеше в специалната стая за опушване. Господарката на дома изваждаше всички тези неща, когато слугите имаха нужда от тях. За много жени това беше досадно задължение, други обаче приемаха тази задача с гордост и чувство за отговорност.

Мадам Дюло очевидно принадлежеше към последните. В началото Анжелика не разбираше добре доколко свекърва й се е сраснала с тази позиция. Сега обаче го знаеше.

Ако положението не беше толкова объркано, тя вероятно щеше да се изправи срещу свекърва си. Но когато минаха няколко седмици, тя разбра, че ако поеме управлението в свои ръце, ще лиши мадам Дюло от единственото, което все още имаше значение в празния й вдовишки живот. Майката на Рейнолд беше преживяла ужасна мъка и Анжелика нямаше сърце да я лиши от последната й опора.

Извинения имаше достатъчно. Мадам Дюло страдаше от мигрена. Беше ден за пране и мадам беше твърде заета, за да обясни на снаха си кой ключ за коя врата е. Мадам имаше гости или очакваше гости, или беше на път към едно от многобройните си благотворителни посещения при нуждаещи се семейства от околността. Така минаваше ден след ден.

В същото време неизясненото й положение в „Боньор“ все повече ядосваше Анжелика. Разбира се, слугите в къщата продължаваха да получават заповеди от дългогодишната си господарка и от сина й. Нито една молба, изразена от Анжелика, не се изпълняваше веднага. Ако помолеше за чаша чай или за препечена филийка преди обед, майката на Рейнолд беше тази, която ги поръчваше. Ако поискаше да сменят бельото на леглото й, трябваше да има разрешение от мадам Дюло. Ако имаше желание да поязди, Рейнолд трябваше да заповяда на ратаите да й оседлаят кон. Ако решеше да размести мебелите в спалнята си, също трябваше да поиска съгласието на майката и сина. Нищо не беше толкова обикновено, че да не бъде подложено на дълго, уморително обсъждане.

Освен това Анжелика усещаше, че повечето слуги са отнасят към нея с небрежна снизходителност. Разбира се, те се прикриваха и никога не показваха това достатъчно ясно, за да й дадат основание да поиска някакво наказание. Надменността им личеше по кривите усмивки, по крадливите погледи, по тона, с който разговаряха с нея. Всички тези жестове й показваха, че никой тук не я приема сериозно, че нито я уважават, нито се боят от нея. Не само слугите от къщата, и всички работници в „Боньор“ я бяха огледали внимателно, бяха наблюдавали как се отнасят към нея майката и синът, бяха я подложили на няколко изпитания и бяха стигнали до заключението, че „новата“ няма никаква власт.

Единствените изключения бяха Естел и Тит Жан. С течение на времето двамата се проявиха като най-верните й привърженици. Сякаш имаха чувството, че някой я преследва, и във всеки момент бяха готови да й се притекат на помощ. Анжелика им беше благодарна за тази солидарност. Тя означаваше, че поне някои от желанията й ще бъдат изпълнени. И което беше още по-важно — хубаво беше, че има хора, които са на нейна страна.

На нейна страна. Сякаш тя и майката на Рейнолд водеха война. Част от проблема беше в това, че мадам Дюло имаше пълното право да гледа на снаха си с неприязън, дори с омраза. Ако я караха да се чувства като натрапница, тя не можеше да им се сърди, защото самата тя се възприемаше като такава.

Въпреки това постоянното напрежение започваше да я ядосва. През последната седмица се беше скарала два пъти с Дебора, а тази сутрин едва не залепи плесница на Рейнолд само защото се беше оплакал, че ризите му не са изгладени добре, и я беше посъветвал да поговори с гладачките.

Най-лошото беше, че тази смешна война не й позволяваше да се доближи повече до Рейнолд. Първата седмица двамата бяха излезли веднъж на езда и той с гордост й показа колко голяма е плантацията, колко прекрасна е захарната тръстика по полята, колко многоброен е добитъкът, колко красиви са бреговете на реката, която се виеше през полята. Оттогава двамата почти не се виждаха. Той имаше толкова много работа. Обсъждаше с надзирателя новите насаждения, грижеше се за изсичането на горите, за почистването на рововете и изгарянето на боклука, занимаваше се с поправките по къщите и участваше лично в тях, така че се връщаше в къщи сгорещен, уморен и без настроение за дълги разговори.

Ако не беше зает с делата на имението, той слизаше на реката, придружен от Майкъл, за да ловят риба. Или посещаваше други плантатори и разговаряше с тях за памука и захарта, за земите и за разни неща, случили се в околността. Когато се връщаше, разказваше за тези събития на майка си, на Дебора и на Майкъл. От време на време се обръщаше и към жена си, но тъй като тя не познаваше нито местата, нито хората, за които ставаше дума, не можеше да участва пълноценно в разговора.

Само нощем бяха сами. Понякога, може би нарочно, той беше толкова изтощен от усилния труд, че заспиваше като мъртъв. Друг път обаче протягаше ръце към нея и я любеше с такава отчаяна сила, че Анжелика не беше способна да мисли за нищо друго.

Тя помълча малко, отдадена на мислите си, и се обърна към Естел:

— Не е толкова просто, колкото изглежда.

Другата жена поклати глава.

— Нищо няма да се промени, мамзел, ако не опитате.

Както и преди, когато някоя молба от нейна страна предизвикваше неразбория в кухнята или в перачницата, така и сега Анжелика си помисли, че Естел и Тит Жан имат и други причини да застанат на нейна страна. Може би смятаха — особено Естел, която сега беше нейна лична камериерка, че ако новата им господарка заздрави позицията си в плантацията, те също ще се издигнат в йерархията на слугите. Дали затова я подтикваха да заеме полагащото й се място? Тя не знаеше, а и нямаше смисъл да ги пита.

Анжелика засенчи очите си с ръка и попита, за да промени темата:

— Да не се е случило нещо в къщата? Имате ли нужда от мен?

Икономката се удари с ръка по челото.

— О, мамзел, за малко да забравя! Имате посещение.

Безкрайните посещения бяха започнали да й омръзват. Както и леля й в Начез, дамите на „Боньор“ прекарваха много време в посрещане на гости и в ходене по гости. Тези взаимни визити се извършваха в най-различна форма, като се започне с така нареченото модно посещение, при което дамата оставяше само картичката си, и се стигне до формалното посещение, което траеше точно половин час и при което се поднасяха освежителни напитки. Освен това имаше неформални посещения между членовете на едно семейство и близките приятели, които можеха да продължат цял следобед или дори няколко дни. Тази практика служеше за подновяване и заздравяване на семейните и приятелските връзки. Освен това по този начин всички се информираха взаимно за събитията в околностите.

Пристигането на новата снаха в „Боньор“ беше достатъчно да привлече неизброими гости, а фактът, че невестата е дъщеря на мъжа, спечелил „Боньор“ на карти, доведе до истински наплив от посетители.

Повечето дами, които им гостуваха, нямаха никакво намерение да привлекат Анжелика в своя кръг. Те идваха заради мадам и мадмоазел Дюло. Разбира се, очакваха, да, дори изискваха да видят снахата, но почти не разговаряха с нея. Искаха да я огледат, да преценят достойна ли е за съпруга на Рейнолд Хардън, а после на спокойствие да обсъдят грешките и слабостите й.

— Посещение? За мен? — попита със съмнение в гласа Анжелика.

— Някоя си мадам Парнел — отговори бързо Естел и подаде на господарката си визитна картичка. Беше я хванала само с два пръста, жест, който издаваше пренебрежение към общественото положение на гостенката.

Анжелика погледна смаяно картичката. Мадам Парнел. Това беше жената, с която се запозна на борда на „Кралица Катлийн“. Бивша актриса, позната на баща й от отдавна минали времена. Значи дамата беше оцеляла. Но откъде, за бога, беше узнала, че Анжелика е в „Боньор“?

Младата жена стана и приглади полите си. Погледна замислено Естел и попита:

— Къде я въведохте?

— В задния салон, мамзел. Това ми се стори най-разумно.

— Права сте. Веднага ще отида при нея. Дали ще можете да ни поднесете кафе и нещо за хапване?

Естел кимна, но когато Анжелика се запъти към къщата, погледна след нея със смръщено чело.

„Боньор“ разполагаше с двоен салон, дълго помещение, разделено на две части с плъзгаща се врата. Предният салон беше по-голям и по-официален, място, където се посрещаха по-важните гости. Задният салон не беше толкова изискан, но дамите на дома се чувстваха там много по-уютно. Те обичаха да четат там на хладина, да шият и да разговарят. По това време на деня вратите бяха затворени, за да не влиза слънцето, и помещението беше хладно и мрачно.

Анжелика влезе откъм галерията, остави вратата отворена и хвърли книгата, която носеше, на малка масичка до вратата.

— Мадам Парнел, за мен е истинска радост да ви видя отново. Съжалявам, че са ви оставили да седите в тъмното. Не мога да позволя това. Почакайте само за миг, ще отворя другата врата, за да влезе светлина.

— За бога, детето ми, не си правете труда — прозвуча в полумрака добре познатият дрезгав глас. — Светло или тъмно за мен е все едно.

Нещо в гласа на жената, леко треперене или мрачно примирение, накара Анжелика да вдигне стреснато глава. Тя се обърна и замръзна на мястото си.

Шумната, пълна, шикозно облечена жена с боядисана коса вече не съществуваше. На нейно място седеше тънка, дори мършава твар със сива коса и грозни червени белези по лицето. И най-страшното — с бяла превръзка на очите.

Мадам Парнел не беше сама. До нея седеше тромава млада жена с блестящи черни очи и войнствено вирната брадичка. Тя държеше ръката на възрастната жена и лицето й беше мрачно като на булдог.

Мадам Парнел се усмихна разбиращо.

— Знам, че сте шокирана, скъпа моя, и ви разбирам. Изглеждам ужасно, знам, макар че племенницата ми Гуси твърди друго. Но аз съм дошла, защото ме беше страх за вас. Чух, че при катастрофата сте била тежко ранена и че Рейнолд Хардън ви е отвел в дома си. Исках лично да се убедя, че сте добре. Слава богу, гласът ви прозвуча, сякаш всичко е наред.

Загрижеността на тази жена, която й беше почти непозната, стопли сърцето на Анжелика. Постара се гласът й да звучи весело и заговори:

— Ударих си главата, но вече съм напълно възстановена.

Сляпата жена въздъхна облекчено.

— Това е чудесно. Освен това ми казаха, че сте омъжена. Толкова се радвам за вас. Докато лежах полумъртва, затворена в черен мрак, непрекъснато си мислех, че онова, което ме сполетя, е божия присъда. Ако си бях лежала кротко в собственото легло, както подобава на почтена жена, вместо да се промъквам към вашата кабина, нямаше да се озова в близост до врящата пара и да се изгоря. Щях само да се понамокря и толкова.

— Били сте на път към моята кабина? — попита учудено Анжелика и продължи с променен глас: — Не ви разбирам.

— Така ли? О, малката ми! Рейнолд ще побеснее от гняв, но в момента ми е все едно. Онова, което беше замислил, беше ужасно. Знаех го още тогава, но имах голям дълг към него и той предложи да ми го опрости, ако му окажа тази малка услуга. Реших, че си струва, особено след като ми се удаде случай да поговоря с вас. Съчувствах на Рейнолд, а още повече на майка му и на Дебора.

— Какво точно трябваше да направите за Рейнолд? — попита тихо Анжелика.

— Аз… о, звучи толкова скандално, когато трябва да го облека в думи. Но не исках да ви сторя зло, повярвайте! Нямаше да се замеся в тази работа, ако не се познавах с баща ви. Рейнолд ме увери, че неправдата, която ще извършим, е единственият път към поправяне на много по-голямо зло. Освен това младежът, с когото пътувахте, не проявяваше към вас уважението, дължимо на една бъдеща съпруга.

— Моля ви, мадам Парнел.

Старата дама попипа нервно деколтето на роклята си. Жената, която седеше до нея и която тя бе нарекла своя племенница, бръкна в овехтялата си ръчна чанта, извади носна кърпичка и я мушна в треперещата ръка на леля си. Мадам Парнел избърса носа си и прокара пръсти по превръзката на очите си, по-скоро по навик, отколкото по необходимост.

— Ето как стана — продължи задавено тя. — Моята задача беше да вляза в кабината ви и да ви заваря насаме с Рейнолд. Надявахме се наоколо да няма никой, тъй като беше вече късно, а Рейнолд каза, че ще подкупи камериерката на дамите, за да си намери друго занимание. Аз трябваше да отворя вратата на кабината ви и ужасено да се развикам, че е неприлично да оставате насаме с мъж, който не ви е роднина.

Тя млъкна за миг и племенницата помилва утешително рамото й със загрубялата си от работа ръка.

— Няма нужда да продължаваш, лельо Дороти.

— Напротив — изхълца мадам Парнел. — Важно е да довърша. Рейнолд не искаше да разруши доброто ви име. Той ме увери, че веднага и по всички правила ще помоли за ръката ви, и очевидно е постъпил точно така. Той каза… каза, че по никакъв начин няма да ви причини болка, че ще ви бъде добър съпруг, че винаги ще се отнася с вас като истински джентълмен. О, господи! — Тя се залюля напред-назад и отново захълца. — Той е толкова красив мъж, а и изглеждаше завладян от вашата красота. Знам, че първоначалното му намерение беше да си върне плантацията, която Крю му отне, но после се е влюбил във вас и… Затова си помислих, че дори и да ви кажа истината, тя няма да бъде толкова важна за вас.

Въпроси, писъци и още въпроси образуваха грамадна буца в гърлото на Анжелика и тя преглътна мъчително, за да я прогони. В този момент се появи Естел с табла в ръка.

Непосредствено след нея в салона влезе мадам Дюло. Погледът й издаваше скептичност, дори пренебрежение. Анжелика погледна по-внимателно посетителките и за първи път осъзна, че мадам Парнел и племенницата й са облечени в прости памучни рокли и носят обикновени сламени шапки без панделки, типични за жените от низшите слоеве.

Какво беше станало с накитите и изисканите тоалети на бившата артистка? Дали беше изгубила всичко при експлозията? Или външността й е била лъжлива, също като уверенията в приятелство, които излизаха от устата й?

Усмивката, с която майката на Рейнолд изгледа двете жени, беше хладна, поздравът й снизходителен.

— Радвам се да се запозная с приятелите на Анжелика — продължи бавно тя. — Наблизо ли живеете?

Отговори племенницата и гласът й издаваше трудно сдържан гняв:

— Леля ми се познава със сина ви, мадам. Жена му е почти непозната за нас. Не знам защо се интересувате къде живеем, но мъжът ми и аз имаме къща по-надолу по течението на реката, а леля се настани при нас.

— Разбирам. — Мадам Дюло се огледа и си избра място точно зад масичката, на която Естел остави таблата с кафето. Тя посегна към сребърната кана и попита: — Желаят ли дамите кафе?

Племенницата на мадам Парнел скочи от мястото си.

— Не, благодаря. Леля каза всичко, което имаше да каже. Най-добре е да си тръгваме.

Бившата актриса се изпъчи с цялото й останало достойнство.

— Разбира се, скъпа — обърна се към племенницата си тя и вирна гордо брадичка — жест, който би изглеждал комичен, ако не бяха будещите съчувствие превързани очи. Фалшивото достойнство обаче изчезна също така бързо, както се беше появило, когато тя се обърна в посоката, от която идваше гласът на Анжелика: — Много съжалявам, мила, наистина. Помолете Рейнолд да ми прости. Може би и вие ще му простите, защото в края на краищата всичко се обърна на добре, нали?

— Така е — прошепна с пресекващ глас Анжелика. — Мисля, че няма за какво да се тревожите. Всичко е нормално.

Какво друго можеше да каже? Нямаше смисъл да обяснява на сляпата жена, че резултатът от заговора, в който беше участвала, е истинска катастрофа.

Без да погледне свекърва си, Анжелика придружи гостите си до вратата. Остана на входа, докато племенницата на мадам Парнел качи леля си в простата кола и с опитни ръце подкара коня надолу по входната алея.

 

Анжелика не забеляза, че мадам Дюло е пристъпила зад нея, и се стресна до смърт от гласа й.

— Човек трябва да се научи да се противопоставя на угризенията на съвестта. Обикновено те носят повече вреда, отколкото полза.

— Чули сте всичко — установи Анжелика, без да изпитва изненада.

Изражението на свекърва й беше неразгадаемо, само бръчиците в ъгълчетата на очите издаваха обзелото я напрежение.

— Тъкмо подреждах рози във вазата на масата за обед. Вратата между трапезарията и задния салон беше открехната.

Анжелика въздъхна примирено.

— Сигурна съм че мадам Парнел е дошла с най-добри намерения.

— Винаги така правят — възрази тихо мадам Дюло и я погледна в лицето. — Тъкмо смятах да подредя наново шкафа с бельото и платовете. Имате ли желание да ми помогнете?

Анжелика не знаеше дали това е опит за подкуп или за помирение. Всъщност, какво значение имаше, след като не можеше да му се противопостави…

— С удоволствие — отговори тя, обърна се рязко и влезе в къщата.

Шкафът за бельо се оказа огромен гардероб от кипарисово дърво, който заемаше почти цялата задна стена на обитаваната от мадам Дюло спалня. Предстоеше основна инспекция.

Шкафът изглеждаше бездънен. Анжелика и повиканите набързо прислужнички извадиха цели планини от ленени кърпи, калъфки за възглавници и чаршафи, повечето с монограм или бели и пъстри бродерии. Последваха ги огромни купчини фино изтъкани кърпи за ръце, покривки за маса от дамаска или жакард, предназначени както за малките салонни масички, така и за огромните банкетни маси. Към всяка покривка имаше подходящи салфетки. В едно чекмедже бяха платовете: тънък лен и памук за мъжки ризи, батиста за кърпички и дамско бельо, дори мек бархет за бебешки пелени. В тази къща имаше всичко.

Анжелика и момичетата натрупаха бельото на голямото легло, после започнаха да разгъват всяка вещ и да я преглеждат за дупки, петна и разшити шевове. Нещата, които се нуждаеха от поправка, се оставяха настрана, другите отново се сгъваха и се подаваха на мадам Дюло, която ги сравняваше със списъка си и ги поставяше по местата им в шкафа. В една кошница бяха приготвени пръчици от сандалово дърво, които господарката на дома поставяше между бельото, за да ухае на хубаво и да не го нападат насекоми.

Когато свършиха, подредените в шкафа стотици парчета плат представляваха наистина внушителна гледка.

Анжелика беше вършила тази работа и в дома на леля си, но нейната сбирка от бельо и покривки изобщо не можеше да се мери с тази на мадам Дюло. Тя поглади с възхищение фината бродерия на една възглавница и се обърна към майката на Рейнолд:

— Имате прекрасни неща. Никога не съм виждала такава бродерия.

Усмивката на възрастната дама издаваше лека тъга.

— Заслугата не е моя. Когато дойдох тук, всичко си беше на мястото. Донесли са го поколения снахи, защото обичайната зестра е съставена от дванадесет дузини от всеки вид бельо и покривки. Моят принос се състои в това да се погрижа следващата господарка на „Боньор“ да получи всичко в безупречно състояние. А тази господарка сте вие.

Това беше великодушно признание, преди всичко защото беше произнесено пред свидетели, които без съмнение щяха да разпространят новината из цял „Боньор“. Анжелика беше готова да се закълне, че мадам Дюло не го е направила нарочно, но вече беше живяла достатъчно дълго под един покрив с нея и знаеше, че и тя, както и синът й, не прави нищо без определена цел.

— Много съм ви благодарна за грижите, които сте положили — отговори просто тя. — Много ми се иска и аз да можех да дам своя принос към тази богата сбирка.

— Можете, разбира се. Очевидно проявявате интерес към тези неща, а и сте много сръчна с иглата. — Мадам Дюло затвори вратите на шкафа, погледна момичетата и заговори дружелюбно: — Това е всичко за днес. Слезте долу и кажете на Тит Жан, че искаме прясно сварено кафе. Поръчайте му още да потърси мосю Рейнолд и да го помоли да се присъедини към нас.

Когато момичетата излязоха, мадам Дюло пристъпи към една малка масичка, поставена в близост до отворената балконска врата, и покани Анжелика да седне. После се настани насреща й, приглади полите си, облегна се назад и постави ръце върху облегалките на стола си. Известно време погледа замислено Анжелика, преди да заговори:

— Синът ми се е метнал изцяло на баща си. Знаете, че Рейнолд не е от починалия ми съпруг? — Когато Анжелика кимна, тя продължи спокойно и отмерено: — Бащата на Рейнолд беше син на дребен земевладелец от окръг Кери в Ирландия. Името му беше Шон Доминик О’Мейли. Шон посещаваше училище във Франция, тъй като на католиците в Ирландия беше трудно да получат образование. Революционните идеи бяха широко разпространени и заразиха и него. Когато трябваше да прекъсне учението заради революционния терор, се върна в къщи и донесе идеите за свобода и равенство. Сгодихме се, но в същото време той беше във връзка с Даниел О’Конъл и Католическия комитет и се бореше за правата на католиците в Ирландия. Тъй като притежаваше талант на организатор, а и не умееше да се прикрива, скоро влезе в конфликт с властите в Дъблин. Решиха да го премахнат от пътя си и го обвиниха в контрабанда. Имаше чичо, който се застъпваше за свободна търговия и на когото Шон често помагаше. Арестуваха го в деня преди сватбата ни и още на следващата сутрин го обесиха. Понякога на съдбата й харесва да бъде иронична…

— Съжалявам — прошепна Анжелика. Не знаеше какво повече би могла да каже. Разбираше, че такава реакция е недостатъчна, но не й хрумваше нищо подходящо.

Мадам Дюло кимна.

— Аз очаквах детето му. Можех да си остана в Ирландия, знаех, че семейството ми няма да се отрече от мен. Обаче бях слушала твърде много речи за свободата. Мразех мисълта, че детето на Шон ще се роди в същия този тесен, задушен свят, който го уби. Една нощ събрах багажа си, откраднах от татко пари за пътуването и се качих на първия кораб за Ню Орлиънс.

— Много смело от ваша страна.

— Много глупаво — поправи я мадам Дюло и на лицето й се изписа уморена усмивка. — Едва не умрях от глад. Дълго време смятах, че това е наказание за греховете ми. И сега смятам така.

Майката на Рейнолд погледна въпросително снаха си, сякаш искаше да разбере какво знае тя от сина й. Анжелика се приведе напред и рече:

— Вероятно известно време сте живели сами.

— Бях толкова млада. Рейнолд беше моят другар, моята играчка, моята опора. Живеехме един за друг. А после срещнах Жерар Дюло и се омъжих за него. Рейнолд го прие като предателство и в същото време като доказателство, че не е могъл да отговори на изискванията ми. Прости на мосю Дюло, че ме е отнел от него, но на мен не прости, че го допуснах.

— Присъдата ви е несправедлива. Той ви обича толкова много.

— Любовта и прошката са две различни неща. Можеш да обичаш другия отдалече, защото се страхуваш да не се издадеш, но за да му простиш, трябва да останеш близо до него и да му се довериш. Рейнолд се държи далече от всички хора, живее в пълна изолация. Често се питам дали именно аз не съм отговорна за отношението му към вас.

— Не вярвам. Рейнолд не е малко дете, което се крие зад полите на майка си. — Не й беше лесно да облече в думи онова, което изпитваше, но имаше чувството, че другата жена я разбира.

— Така е, той вече не е дете. Но е станал твърд като камък и няма доверие никому, освен това не изпитва уважение към думите и чувствата на жените.

Анжелика погледна замислено свекърва си.

— Може би е така, но той направи всичко, за да ви върне „Боньор“. И на сестра си, разбира се, но най-вече на вас.

— И как го постигна? Въпреки всичките му грубости бях сигурна, че синът ми никога няма да злоупотреби с една дама. А се оказа, че съм се лъгала. — Мадам Дюло прехапа устни и продължи: — Разбира се, вие не сте задължена да ми обяснявате колко голяма е била заблудата ми. Но много искам да разбера какво ви е сторил синът ми.

От балкона долиташе топъл бриз. Анжелика се изчерви, но отговори спокойно на погледа на свекърва си.

— Мисля, че е най-добре да попитате за това Рейнолд — гласеше сдържаният й отговор.

— И ще го направя — обеща майката. — Въпреки това искам да чуя и вашата версия. Гледните точки на мъжа и жената са толкова различни.

— Нищо не се е случило — отговори рязко Анжелика и сама се изненада от тази внезапна решителност. — Котлите на парахода избухнаха и той се разтроши на парченца.

— А после?

Анжелика извърна глава.

— После… се венчахме.

— Разбирам. И вие приехте предложението на сина ми, макар че нищо не се беше случило, и се омъжихте за него с леко сърце?

— Ситуацията беше доста… необикновена — отговори смутено Анжелика.

— Което означава, че тази сватба не ви е била по сърце. Той попита ли ви изобщо?

Думите прозвучаха режещо, почти злобно, но дали бяха искрени?

— Тогава бях в безсъзнание и той не срещна особени трудности в получаването на съгласието ми.

— Бяхте в безсъзнание? Искате да кажете, че той… — Мадам Дюло се задъха. — Не. Рейнолд никога не би направил това. Какво искате да кажете?

— Иска да каже — прозвуча твърд глас откъм вратата, — че събитието е било много весело, но тя просто не може да си го спомни.

Мадам Дюло се обърна рязко към вратата и изгледа втренчено сина си.

— Но ти помниш, нали?

Усмивката, с която Рейнолд пристъпи навътре, беше зла, но поклонът му беше безупречен, въпреки запотените коси и вмирисаните на коне дрехи.

— Споменът за онази нощ се е запечатал завинаги в сърцето ми. И в мозъка, разбира се.

— Ще минем и без мелодраматизма ти, драги. Да разбирам ли, че само ти си виновен за това незабравимо събитие, понеже не си го обмислил достатъчно добре?

— Наистина ли смяташ, че не съм знаел какво правя? — попита развеселено Рейнолд.

— По-скоро, че си направил грешка и че опитът да я поправиш се е провалил.

Рейнолд склони глава и отговори:

— Не съм направил грешка.

— Години наред трябваше да гледам как ти престъпваш всички правила, които не са ти по вкуса, и как захвърляш през борда всяка почтеност, ако тя се изпречва на пътя ти — заговори с треперещ глас майката и лицето й стана пепелявосиво. — Не! — извика сърдито тя, когато синът й отвори уста, за да възрази. — Позволи ми да довърша. Никога не съм ти се месила, защото вярвах, че имаш свой собствен кодекс на честта, в някои отношения много по-строг от онзи, който отричаше. Сега разбирам, че такъв кодекс не съществува. Искам само да ти кажа, че лошото отношение към жените е непростимо.

Погледът на Рейнолд беше спокоен и неразгадаем, но той не смееше да се обърне към жена си.

— Кой ме обвинява в лошо отношение към жена?

— Не е Анжелика, макар че тя има всички основания да го стори.

— Значи е посетителката й. Кой би помислил, че именно мадам Парнел ще оцелее и ще извади истината на бял свят?

Рейнолд стоеше пред майка си изправен като свещ, леко пребледнял, сякаш му предстоеше съд. Няколко капки пот се стекоха по врата му. Анжелика не можеше да откъсне очи от него. Сърцето й биеше болезнено.

— Значи признаваш. Имал си намерение да прелъстиш една млада жена и да се оставиш да те изненадат, за да я принудиш да се омъжи за теб.

— Понякога е достатъчно само да се престориш, че вършиш нещо — отговори кратко Рейнолд.

— Така е, но след това идват делата — възрази с безжизнен глас майката. — Сигурен ли си, че експлозията на „Кралица Катлийн“ не е дошла тъкмо навреме, за да те спре да не извършиш насилие?

— Сигурен съм — отговори тихо синът й. — Тя се отбраняваше с всички сили.

Мадам Дюло го изгледа с присвити очи. Мина известно време преди да овладее гласа си, но когато заговори, не скри презрението си:

— Значи се е отбранявала? Нищо друго ли не е направила, за да те спре?

Рейнолд сякаш онемя. Сви дясната си ръка в юмрук, после бавно я отвори. Погледна втренчено отпуснатите си пръсти и едва тогава отговори:

— Не.

— Напротив! — изкрещя Анжелика и скочи на крака толкова бързо, че полите й изплющяха. — Той престана сам, без аз да го моля. Когато котлите се взривиха, беше готов да се извини.

Мадам Дюло измери сина си с изпитателен поглед, но не можа да прочете нищо по непроницаемото му лице. После се обърна към Анжелика и рече:

— Вие не можете да знаете какво още е възнамерявал да направи.

— Имах достатъчно време да си припомням всяка секунда от онази ужасна нощ. Освен това вече познавам Рейнолд и знам какво може да направи и какво не.

— Значи опрощавате греховете му? Звучи прекрасно, но недостоверно. Все пак вие сте изцяло зависима от него. И от настроенията му.

Анжелика не можеше да сподели подобен възглед.

— Трябва да ви кажа, че той нямаше да влезе в кабината ми, ако аз не го бях… окуражила.

— О, не — възрази Рейнолд и сърдито заклати глава. — Влязох в кабината ти, защото така исках.

Анжелика го погледна и отговори раздразнено:

— Аз можех най-спокойно да се върна в кабината си и да заключа вратата, нали? Нима щеше да я разбиеш? Можех да го направя, но ти беше толкова…

— Убедителен? Ако този метод се окажеше неуспешен, имах предвид десетина други.

— Но не стана нужда да ги прилагаш, защото аз буквално те умолявах да ме освободиш от проклетия корсет! — изсъска вбесено Анжелика.

Рейнолд се намръщи и се обърна към майка си.

— Жена ми изпитва панически страх, че може да прекара нощта стегната в корсета си. Точно затова подкупих камериерката на дамите, която трябваше да й помогне да се съблече.

— Знам — прошепна с пресекващ глас мадам Дюло.

— Анжелика не е имала намерението да ми позволи и най-дребната волност — продължи решително той. — Получих онова, което исках, само с насилие и с хитрост, но не мога да кажа, че съжалявам.

— Не се съмнявам. Още като дете поемаше цялата отговорност за всяко позорно дело, което беше извършил. Но тук не става въпрос за твоите чувства, а за чувствата на Анжелика. Тя е тази, която има право да съжалява или не.

Анжелика не знаеше какво точно изпитва в този момент. Ала когато забеляза блясъка в очите на мадам Дюло, изведнъж осъзна, че това няма значение.

Майката на Рейнолд беше провела този разговор с намерението да натрие носа на сина си, но преди всичко за да поправи вредата, нанесена от посещението на мадам Парнел. Тя беше предизвикала този сблъсък напълно съзнателно и беше обвинила сина си по начин, който бе подтикнал Анжелика да го защити. Поставена в тази роля, тя бе погледнала на случилото се през онази нощ със съвсем други очи и беше стигнала до извода, че поведението на Рейнолд е било позорно, но че основанията му да действа така са били безкористни. И че избраният от него начин да я компрометира, без да приложи физическо насилие, може да се нарече дори хуманен.

Оставаше й само да разбере дали Рейнолд е прозрял намеренията на майка си.

Гласът й прозвуча спокойно:

— Съжалявам, мадам, че не проумях по-рано от кого синът ви е овладял всички тези безскрупулни похвати. За онова, което направихте току-що, няма извинение.

Тя се обърна и закрачи решително към вратата. Зад гърба й прозвуча тих смях, последван от ръкопляскане.

— Браво — проговори с уважение мадам Дюло и отново изръкопляска.

Рейнолд се наведе към ухото й и й пошепна нещо. Анжелика не можа да чуе думите му, но тонът й беше достатъчен. Рейнолд беше бесен от гняв.

Стига толкова. Трябваше да се махне оттук, но не за да избяга от гневната разправия, която започваше зад гърба й, а от думите, които беше изрекла самата тя, от съзнанието, че едва не е разкрила най-съкровените си чувства.

Тя изскочи от стаята и се втурна да бяга по коридора, защото знаеше колко чувствителен е понякога Рейнолд и защото се страхуваше от реакцията му, ако разбере какво я измъчва. Не спря, докато не стигна в спалнята си. Вратата се затвори с трясък зад гърба й.