Дженифър Блейк
Нежният измамник (11)

11

Миризмата идваше на вълни, кисела, воняща и отвратителна, запушваше носа и се качваше право в мозъка, където предизвикваше гадене. Анжелика обърна глава и се опита да поеме въздух, изчистен от тази воня. Нямаше такъв. Тя простена, но веднага замлъкна, защото звукът щеше да я издаде.

В помещението се беше разгорял ожесточен спор, това й стана ясно, след като шумът заглъхна. Дотогава не му беше обръщала особено внимание, защото действаше върху съзнанието й само като един от многото шумове в какофонията от звуци наоколо: ревящи мъжки гласове, истеричен женски смях, пияни викове и крясъци, всичко това подплатено с далечното свирене на латерна.

Изведнъж някой отметна меката завивка, с която беше загърната и която скриваше и лицето й. Миризмата стана още по-натрапчива. Анжелика не посмя да отвори очи и задиша съвсем леко, за да устои на надигащото се гадене.

— Още е в безсъзнание. Майчице, Клем, защо я удари толкова силно? — Дрезгавият женски глас издаваше презрение и забележителна липса на съчувствие.

— Защото щеше да се разпищи. Освен това почти не я докоснах. Какво да правя, като не съм свикнал да се разправям с жени от нейния сорт?

— Можеше да я убиеш и какво тогава? Знаеш, че джентълменът няма да плати нищо за мършата й!

— Ще имаме късмет, ако изобщо получим обещаното.

Думите прозвучаха като обида. Веднага след това се чу силен плясък.

— Олеле, Мей!

— Изчезвай оттук и се захващай за работа с другите безделници. Трябваше да знам, че вас не ви бива в мисленето.

Мъжът промърмори някакво проклятие, но не се възпротиви. Чу се скърцане, сякаш някой бе вдигнал тежък товар от дървено столче. Някой потътри крака по пода, последва кратко просветване, което заслепи Анжелика. Шумът се усили и отново заглъхна, когато някаква врата се отвори и затвори.

След това в помещението се възцари обезпокояваща тишина. Лек полъх, който донесе до нея миризмата на отдавна немито тяло, беше единственото предупреждение за човешко присъствие. Изведнъж върху лицето й се изля нещо мокро и хлъзгаво. Анжелика пое шумно въздух, разтърси глава и отвори широко очи.

— Значи през цялото време си се преструвала на припаднала. Така си и мислех. — Думите дойдоха след доволно ръмжене, което се отдалечи под протяжните стонове и скърцането на грубия дървен под. — Но трябва да знаеш, че никой не може да заблуди Мей Скагс.

Течността, по лицето на Анжелика вонеше на алкохол и на нещо неразгадаемо, но очевидно също така отвратително. Анжелика направи опит да вдигне ръка, за да изтрие лицето си, но това се оказа невъзможно. Беше овързана като коледна гъска.

Тя обърна глава и примигна в посоката, от която идваше женският глас. В мътната светлина на единствения фенер с надупчен ламаринен чадър не се различаваше почти нищо. Все пак тя успя да види очертанията на невероятно дебела жена, същинска бъчва. Шията й се диплеше на вълни от плът, а тлъстият корем под мръсната рокля я правеше да изглежда бременна в дванадесетия месец. Мазната, рядка коса беше здраво стегната на кок на тила и опъваше очите й в тесни цепки. Жената отиде до една пейка, на която беше поставена дървена бъчонка, и започна да разбърква съдържанието й с къса лопатка, която стискаше здраво между месестите си пръсти.

Анжелика успя да различи още натрупаните до тавана бъчви и сандъци. В един ъгъл имаше разхвърляно легло, до него бяха струпани мъжки дрехи. Жакетите, жилетките, ризите, панталоните и смачканите шапки образуваха огромна купчина, в която нямаше никакъв ред.

— Къде съм? — попита с пресекващ глас младата жена. — Защо съм тук?

— Господи, миличка, ти да не си паднала от някоя каруца за зеле, та не разпознаваш кръчмите, като ги видиш? А що се отнася до втория ти въпрос, няма защо да си блъскаш главицата. Обзалагам се, че си наясно какво се иска от теб.

— Чух като говорехте с мъжа… Доколкото разбрах, очаквате някой да ви плати за мен…

— Знаеш ли, моите момчета имат дарбата да сключват глупави сделки. Клем, той ми е най-големият, умираше от желание да ти вдигне полите, но аз му заявих, че ще ни дадат доста повече, ако не си много похабена.

Анжелика не можа да сдържи трепването си. Тази жена на име Мей говореше така, сякаш в това нямаше нищо лошо, сякаш изобщо не се страхуваше от заслуженото наказание за престъплението си и беше убедена, че никога вече няма да чуе нищо за пленницата си.

Анжелика преглътна мъчително. След малко успя да заговори:

— Кой е джентълменът, за когото говорихте? Познавате ли го? Знаете ли как изглежда?

— Истински красавец. Говори много мило, а когато се усмихна, сърцето ми се разтупа като на младо момиче. Само че, знаеш ли, даже да бях млада и красива, нямаше да му се доверя.

Анжелика не смееше да се помръдне. Описанието приличаше на… — не, това не можеше да бъде! Рейнолд нямаше никакъв интерес да нареди да я отвлекат от собствения му дом. Ако толкова искаше да я има, трябваше само да посегне с ръка към другия край на леглото. Отвличането щеше да я направи още по-неотстъпчива.

Не биваше обаче да забравя, че съпругът й разполага с неизчерпаем запас от безумни идеи. Всеки ден й поднасяше по нещо ново и не всяка новост го представяше като човек на честта. Ако искаше да се отърве от нея, защо да не наеме някого, който да се погрижи за изчезването й? А той щеше да твърди, че жена му е избягала от спалнята си в нов пристъп на болестта си. Такива неща се случваха, когато съпругът престанеше да се нуждае от жена си.

Не, не биваше да мисли такива неща. Сигурно имаше друго обяснение за положението, в което беше изпаднала, макар че в момента не й хрумваше нищо. Тя се надигна на лакът и се облегна на една бъчва с уиски. Така можеше по-добре да се огледа. Проследи как дебелата жена пусна в бъчвичката нещо черно, лепкаво, а после започна да разбърква съдържанието с такава сила, че цялото й тяло се разтресе.

— Сигурна съм, че не перете — проговори Анжелика. — Не и в чист алкохол. Сега не е време и за консервиране, затова предполагам, че варите месо. Така ли е?

Жената избухна в луд смях.

— Това беше добра шега, миличка, прекрасна си! Тук, на „Галатин Стрийт“, единственото месо, което варим, е човешкото, когато искаме да се отървем от някой труп. Но не си струва да си хабя хубавия спирт, нали? Много по-добре е да хвърля трупа в реката, без никой да забележи. Не, мила, не, аз правя чудо, което е описано в Библията. Превръщам водата във вино. А щом свърша, ще направя и добро ирландско уиски.

— Значи превръщате водата във вино. Сигурно това ви носи добра печалба — установи Анжелика. Тя говореше, за да не избухне в сълзи, а и да установи някакъв контакт с жената, който би й позволил да зададе някои от въпросите, които я мъчеха.

— Ти да не очакваш, че ще продавам чисто вино? Ще ти кажа обаче, че моето вино е много по-добро от онова, което се предлага в повечето кръчми на нашата улица. Аз използвам истинска горена захар, слагам и няколко сухи череши и сливи и го смесвам само с три части вода вместо с четири. А в уискито ми има само креозот и нито трошица конски тор, както правят другите. Разбираш ли, аз просто не понасям в къщата си такива гадни напитки.

— Очевидно имате здрави принципи — промърмори Анжелика.

Жената я изгледа и изкриви дебелата си уста.

— Май си права. И никога не слагам в питиетата на хората отрова, за да ги усмъртя. В моята кръчма всеки може да пие по три-четири чаши и да се позабавлява горе, преда да си изгуби кесията с парите.

— Но накрая все пак я загубва, нали? — Думите на дебелата жена омагьосваха Анжелика. Сякаш слушаше същество от друга планета.

— Така си е. Ако не му харесва, да иде другаде. — Жената почука с лопатката по ръба на бъчвичката и я хвърли на пода. После отвори вратата и се върна до пейката. Наведе се, грабна бъчвичката в големите си ръце и я изнесе от килера.

Вратата остана отворена и невъобразимият шум от кръчмата отново нахлу вътре. Мъжки гласове, нахални и дрезгави, тихи и сурови, провлечени и сприхави, се смесваха с женски писъци и подвиквания. До ушите на Анжелика достигаха ругатни и несвързани груби слова, чийто смисъл най-често й беше непонятен. Тя се вслуша напрегнато и скоро започна да различава оплакванията от хленченето, хвалбите на победителите от мърморенето на победените.

Изведнъж над шума се извиси друг глас, дълбок и кадифен, остър като нож, дрезгав от трудно сдържан гняв. Може би той се сливаше с оплакванията, хвалбите и грубите ругатни на присъстващите, но Анжелика го разпозна веднага.

Рейнолд.

Невъзможно беше да е дошъл тук случайно. Идваше заради нея.

Да, заради нея, но защо? Дали за да я намери и да я върне в дома си? Или за да е сигурен, че никога вече няма да я види?

Слепоочията й пулсираха болезнено. Отново й се пригади. Погледът й се замъгли, стори й се, че отново пропада в черната пропаст.

Не. Тя пое дълбоко въздух и се опита да се пребори с припадъка. Не можеше да повярва, че мъжът, който я бе държал в прегръдките си и бе направил цяла градина, за да я зарадва, който й бе разказал историята за любовния еликсир и я бе защитил от Клотилд Петен, е способен да я убие. Може би беше в състояние да я удуши в пристъп на гняв или ревност, но никога не би изпратил някой обикновен уличен крадец да я отвлече от собствения му дом. Рейнолд не беше човек, който има вземане-даване с градската измет.

Щом беше тук, значи искаше да я върне в къщи. Кой знае как, по типичния за него невероятен начин, той бе открил, че тя е тук. Сега стоеше в кръчмата и се задяваше с пияниците и безделниците, защото искаше да я намери. И пиеше.

Пиеше гадното вино на Мей Скагс. Питието, подправено щедро, макар и не в смъртоносна доза, с упойващи капки. Анжелика нямаше представа кога е дошъл. Не й беше известно колко чаши е изпил.

Дали предполагаше или беше сигурен, че питието може да го свали в безсъзнание? Тя не знаеше това и щеше да го узнае едва когато Рейнолд дойдеше при нея. Ако изобщо стигнеше до килера.

Имаше една-единствена възможност да привлече вниманието му. Тя пое дълбоко дъх и отвори уста, за да изпищи.

— Хич не се напъвай — обади се Мей Скагс, прегради вратата с могъщото си тяло и я затвори с трясък. После пристъпи към Анжелика, коленичи с глухо пъшкане и извади от деколтето си мръсен парцал.

Борбата беше ожесточена, но кратка. Огромната жена заби коляното си в корема на Анжелика и натисна с цялата си тежест. Тъй като нямаше как да се защити с вързаните си ръце, младата жена отвори уста. В същия момент Скагс напъха парцала толкова дълбоко между зъбите й, че едва не я задуши.

Кръчмарката се изправи запъхтяно на крака, отиде до пейката и отново се зае да разбърква виното си. Анжелика лежеше неподвижна, мъчеше се да диша през носа си и безсилният й гняв лека-полека отстъпваше място на панически страх.

Минаха няколко безкрайни минути. Анжелика се поуспокои, мислите й се избистриха. Не можеше да продължава така. Не можеше да стои бездейна и да чака какво ще се случи.

Тя устреми поглед към фенера с надупчен капак. Ако го преобърнеше, щеше да привлече вниманието на хората в кръчмата и Рейнолд щеше да престане да пие от отровното питие. Тя можеше да пострада, но сега собствената й участ не беше от значение. Не, нямаше начин да се приближи до фенера, без Мей Скагс да я забележи.

Ако беше достатъчно бърза, можеше да препъне дебелата жена, когато тя тръгнеше да отнесе следващата бъчвичка в кръчмата. Шумът от падането й щеше да доведе тук повечето от посетителите и в настъпилата бъркотия Рейнолд можеше да я измъкне. Разбира се, трябваше да внимава дебеланата да не падне отгоре й, защото това означаваше сигурна смърт.

Може би единственото умно нещо беше да се съсредоточи върху въжетата, с които бяха стегнати китките й. Те бяха толкова здрави, че пръстите й бяха напълно изтръпнали. Този Клем беше много опитен във връзването, това беше повече от ясно. Докато раздвижваше предпазливо китките си, Анжелика претърсваше с поглед помещението, за да намери нещо, с което да си помогне.

Мей Скагс нямаше да достигне до сегашното си положение на „Галатин Стрийт“, ако беше проявявала лекомислие и небрежност. Тя не даваше възможност на Анжелика да я препъне, защото при всяко влизане и излизане описваше дъга около нея. Третия път тя отнесе в кръчмата една пълна бъчвичка и не се върна.

Гласовете от предното помещение ставаха все по-високи и дрезгави. От време на време изхвърляха по някой мъж на разкаляната улица, обикновено такъв, който отказваше повече от едно питие. На равни разстояния избухваха сбивания между пиещите и се чуваха окуражаващи съвети като: „Отхапи му ухото, Джак!“ или: „Извади му и другото око!“ Две жени се хванаха за косите и мъжете започнаха да сключват облози коя ще бъде победителката. Братята Скагс на три пъти извлякоха изпаднали в безсъзнание мъже в задното помещение, за да ги освободят от съдържанието на джобовете им, а после да ги изхвърлят на улицата. Последния път останаха навън по-дълго от обичайното. Откъм задната врата долетя задавен вик, който внезапно се прекъсна. След минута братята се върнаха в кръчмата. Докато минаваха през килера, Анжелика се преструваше на припаднала. Тя се осмели да отвори очи едва когато отново се възцари тишина и продължи с отчаяните си опити да се освободи.

Усилията й бяха напразни. Само ожули китките и глезените си, от раните потече кръв. Гърбът я болеше непоносимо. Странно, но болката в главата отслабна, победена от гнева и съсредоточеността.

Въпреки това куражът я напускаше. Кръчмата беше истинско разбойническо гнездо и тя не виждаше възможност за бягство. Скоро започна да мисли, че появата на Рейнолд е била случайност или че е чула гласа му само във въображението си. Толкова копнееше да го види, че беше започнала да си въобразява небивалици.

Докато лежеше в плен на здрача и вонята, Анжелика проумя, че е очаквала Рейнолд да се появи точно навреме и да я спаси, както беше направил веднъж. Освен това осъзна, че копнее да го види, да чуе развеселения му или гневен, страстен или изкусителен глас. Искаше да усети силата на прегръдката му, искаше да се почувства защитена и сигурна пред лицето на враждебния свят. За съвсем кратко време той я бе направил част от своя свят, беше запълнил празнотата в живота й. Тя потрепери от изненада, когато осъзна колко безкрайно важен е станал Рейнолд за нея.

В помещението проникна ивица светлина и в рамката на открехнатата врата се появиха три мъжки фигури. Двете принадлежаха на едри, мускулести млади мъже, а третият се беше свил на кълбо помежду им. Облечен в безупречните дрехи на джентълмен, той беше изгубил някъде шапката си и разбърканите къдрици бяха нападали по челото му чак до затворените очи.

Рейнолд. В безсъзнание.

Анжелика едва не изпищя. Тя присви очи, спусна мигли и се постара да не помръдва.

Двамата братя Скагс отвориха с ритници вратата и хвърлиха Рейнолд на пода недалеч от нея. После коленичиха отстрани, претърсиха джобовете му, извадиха кесията, часовника със златна верижка и скъпоценната му торбичка. Безшумно и с опитни движения те съблякоха жакета и жилетката му и ги хвърлиха върху купчината до стената. Наведоха се да изуят ботушите му и оставиха мазни отпечатъци на излъсканата до блясък кожа.

— Клем! Дани! Джентълменът пристигна!

Викът дойде от кръчмата. Мей Скагс викаше синовете си да получат парите за Анжелика.

По-големият от синовете на мама Скагс, Клем, изрита лежащия на пода мъж и изчака дали ще има някаква реакция. Като видя, че мъжът не се помръдва, той изръмжа доволно няколко думи под носа си, от които Анжелика не разбра нищо. Двамата братя се обърнаха и закрачиха тежко към кръчмата.

От страх да не се върнат, Анжелика изчака малко. После мъчително се претърколи към мястото, където лежеше Рейнолд. Опря се на лакти и погледна към него, но не можеше да освободи ръцете си, за да го докосне и да провери бие ли още сърцето му. Сведе лице над неговото и опря буза върху устата му, за да провери дали още диша.

Изведнъж коравите мъжки устни се притиснаха силно върху меката й кожа. С едно-единствено гъвкаво движение Рейнолд обхвана раменете й и се претърколи заедно с нея. Анжелика се озова легнала по гръб, а той лежеше отгоре й и се опираше на лакти.

— Проклета малка женичка — прозвуча веселият му шепот. — Човек се старае, колкото може, и въпреки това му иде да си оскубе косите. Какво още трябва да направя, за да те предпазя от опасност?

Шумът, който издаде Анжелика, беше пълен с искрено възмущение. Дори да нямаше парцал в устата, тя просто не беше в състояние да говори. Коравото му тяло я притискаше от гърдите до глезените. Мъжът й очевидно не беше пострадал от отровните питиета; а частта на тялото му, която се притискаше между бедрата й, беше необичайно твърда.

— Да, да, разбирам, че си изтощена — въздъхна Рейнолд, сякаш беше чул смислен отговор. — И си права, че трябваше да дойда по-рано. Реших обаче, че ще ми е трудничко да се справя с цялата „Галатин Стрийт“, а подкреплението се бави.

Пиян. Не много, но достатъчно, за да се разбъбри и да разкрие неща, които иначе не би казал. Достатъчно, за да се усети нежността в гласа му. Анжелика замърда отчаяно с глава, за да му напомни да измъкне парцала от устата й.

Рейнолд я погледна замислено, надигна се, за да я освободи от тежестта на тялото си, и започна да развързва въжетата, които стягаха китките й.

— Говоренето може да бъде и благословия, и проклятие — мърмореше той. — Не съм сигурен ще имаш ли глас да изречеш всички проклятия, които си ми приготвила.

Анжелика го погледна умолително. Той трябваше веднага да освободи устата й! Не й достигаше въздух. Когато Рейнолд най-после благоволи да измъкне отвратителния парцал от устата й, тя пое дълбоко дъх и изведнъж се разкашля мъчително. Така не чу проклятието, което се изтръгна от устата на мъжа при вида на парцала.

— Много ли пи? — попита задъхано тя, щом си възвърна гласа.

— Три чаши повече, отколкото исках, две повече, отколкото имах нужда, една повече, отколкото посмях. Колко прави общо?

— Спести си тъпите шеги! — изсъска вбесено тя. — Във всички питиета слагат…

— Упойващи капки, знам. Значи трябва бързо да изляза оттук и да се отърва от алкохола в стомаха си. Знаеш ли, той мирише на кравешки… о, по дяволите! — На лицето му грейна усмивка. — Сигурно няма да ти се отрази много добре, ако започна да повръщам пред очите ти. Но само като си помисля за виното и… Господи, какво са направили тези гадни кучета!

Той изруга полугласно и въпреки отчаяното си положение, Анжелика едва не избухна в смях, толкова подходящи бяха имената, с които нарече двамата братя Скагс. Рейнолд развърза стегнатите въжета и огледа внимателно изранените й, подути, омазани с кръв китки. Обзета от внезапно смущение, тя прошепна:

— Сама си го причиних. Сега обаче трябва да се махнем оттук.

— Ако си успяла да се подредиш така, макар че беше здраво вързана, значи имаш някои таланти, които досега са останали скрити от проницателния ми поглед — рече тихо той и погледът му се помрачи, защото се беше заел с глезените й. — Въпросът, който си поставям, е защо толкова отчаяно си се опитвала да се освободиш.

— Те очакват някакъв мъж, който е платил, за да ме отвлекат.

— И те е страх, че ще го изпуснеш? Струва ли си да се обезобразиш заради него? Или го направи, за да предизвикаш съчувствието му?

— Направих го, защото чух гласа ти в кръчмата и защото знаех, че след няколко чаши ще паднеш в безсъзнание — отвърна гневно тя. — Не знам защо, но реших, че трябва да те спра. Това не ми се удаде, но все пак не е достатъчна причина да приемеш, че съм очарована от възможността да бъда продадена на някакъв непознат. Мисля, че той е вече тук и ако побързаш, ще успеем да се измъкнем от лапите им. Освен ако не изпитваш желание да узнаеш как се чувства човек, когато Мей Скагс седне отгоре му.

— Само при мисълта за това ми се завива свят — промърмори Рейнолд, развърза и последното въже от глезените й и я издърпа да стане. — Наистина ли мислиш, че би направила такова нещо?

— С най-голямо удоволствие — отговори Анжелика и преглътна с мъка. Краката отказваха да й служат.

— Но не с удоволствието, с което аз правя това за теб — засмя се той и я грабна на ръце.

Анжелика обгърна с две ръце врата му и се вкопчи здраво в него, докато той разкрачи крака, за да запази равновесие, и я притисна по-силно до себе си. Тя го погледна в очите и откри там такова безгрижие и такова неприкрито удоволствие, че сърцето й се сви от болка. Рейнолд се обърна и решително закрачи към задната стена на килера.

Зарезената отвътре врата се отвори без проблеми, макар че пантите изскърцаха сърдито. Рейнолд спря и се вслуша в мрака. След секунди излезе на тъмната уличка, спря отново и се огледа изпитателно. Нищо не се помръдваше. Той се обърна към близката улица, откъдето долитаха шумове, но само след миг отново спря.

Остави Анжелика до стената на сградата и се скри още по-навътре в черния мрак.

— Отвори вратата — нареди с тих глас той.

Анжелика протегна ръка, за да изпълни заповедта. Връхчетата на пръстите й едва успяха да стигнат до дървото, но тя все пак блъсна вратата и уличката веднага се освети от бледожълта светлина.

Анжелика се обърна към Рейнолд и изведнъж спря да диша. В светлия кръг лежеше мъжко тяло и на врата му се виждаше голямо петно засъхваща кръв. Рейнолд коленичи, за да провери пулса на падналия, и Анжелика разбра кой беше — безличната сива фигура, която очакваше Рейнолд на връщане от карнавала и която следеше нея и Дебора на пазара.

Шумът зад къщата! Тя бе чула как го убиха! При тази мисъл по гърба й пролазиха студени тръпки.

— Ето къде било подкреплението — установи сухо Рейнолд.

— Той работеше за теб — прошепна безпомощно тя.

— Между другото.

— Вероятно не си разчитал особено много на помощта му?

— Казах му да повика още няколко мъже. Очевидно те са офейкали при първата трудност — ако изобщо са дошли. Вината е моя. Не трябваше да действам така прибързано.

Анжелика улови угризенията в гласа му.

— Откъде можеше да знаеш, че това ще се случи?

— Трябваше да го знам — отхвърли възражението й той. После скочи на крака и се обърна към нея.

— Мисля, че вече мога да ходя — прошепна тя. Може би Рейнолд не я чу, защото пристъпи по-близо и отново се наведе, за да я вземе на ръце.

Тримата мъже дойдоха откъм съседната улица. Двамата бяха едри и широкоплещести и светлината, която падаше върху тях, ги правеше великани. Третият беше по-строен и увит в наметка. Когато уловиха някакво движение в мрака, тримата спряха.

Рейнолд едва успя да притисне Анжелика до стената. После направи крачка напред, обърна се към тримата мъже и привлече вниманието им върху себе си.

— Я виж ти! Какво правиш тук, приятелче?

В дрезгавия глас на Клем Скагс прозвучаха смайване и гняв. Без да се бави, едрият мъжага измъкна ножа си от колана и махна на брат си да заобиколи, за да нападне изотзад. По-младият изпълни безмълвно заповедта и се плъзна покрай стената на съседната сграда. Третият мъж не направи опит да се намеси, а остана неподвижен в мрака.

Рейнолд и Клем обикаляха в кръг, приведени, с разперени ръце, готови за нападение и отбрана. Когато Рейнолд излезе на светло, стана ясно, че не е въоръжен.

— Хайде, момко — подкани го тържествуващо Скагс, — да те видим какво ще правиш без тънката си шпага.

Той се хвърли напред като бик. Ножът, който стискаше в десницата си, разсече въздуха, но Рейнолд умело избягна удара. Великанът изрева гневно и се обърна към брат си, който настъпваше предпазливо в гърба на нападнатия:

— Аз ще се погрижа за него. Внимавай момичето да не избяга!

Другият мъж се поколеба, после се дръпна назад.

— Много си самонадеян — установи презрително Рейнолд и погледна противника си право в очите. — Не е хубаво да оставаш без човек, който да ти пази гърба.

Скагс избухна в луд смях.

— По дяволите, човече, аз съм смес от алигатор и мечка! Мога да вия като куче и да тичам като вълк. Край реката няма друг, който да си служи с ножа като мен, да го знаеш.

— Само от майка ти те е страх — изсмя се Рейнолд. Обитателите на крайречния квартал бяха известни с хвалбите си.

Скагс изруга с най-мръсни думи и се втурна разярено към противника си. Наистина беше недодялан като мечка. Рейнолд избягна сръчно поредния удар и отново зае отбранителна позиция.

Лицето на великана пламна от гняв. Той не умееше да се бие като джентълмен, в движенията му нямаше гъвкавост, физическата сила и животинското настървение бяха всичко, което притежаваше. Но беше много опасен, защото уличката беше тясна и тъмна и Рейнолд нямаше много възможности да избягва блестящото острие на ножа му.

Облегната на паянтовата стена, Анжелика следеше двубоя с широко отворени очи, притиснала с ръка устата си. Сърцето й трепереше от ужас. Не искаше да гледа, но не можеше и да затвори очи. При всяко нападение на Клем и при всяко ответно движение на Рейнолд стомахът й се свиваше на топка. Но не трябваше да забравя и факта, че вторият брат Скагс искаше да я хване.

Рейнолд избягна още едно нападение, изтегли се гъвкаво настрана и погледна бегло Анжелика и момчето, което бавно пристъпваше към нея. Цялото му внимание беше съсредоточено върху острието на ножа, което се стрелкаше във въздуха и заплашваше да разпори корема му. Трябваше да открие някаква слабост, да улови момент на невнимание.

Скагс го принуди да отстъпи навътре в уличката. Устата на великана се разтегна в злобна усмивка и зъбите му блеснаха. По отдавна небръснатото му лице се стичаха струйки пот. Пъшкането му отекваше между ниските стени.

Изведнъж в очите му блесна решителност. Той се хвърли върху Рейнолд и когато той отскочи, предприе лъжливо нападение, а после светкавично прехвърли ножа в лявата си ръка. Това пролича само по краткото, мътно блясване на наточената стомана. Замахна да го прободе и изстена от напрежение, защото налегна с цялата тежест на масивното си тяло.

По този начин той се надяваше да довърши противника си с един-единствен удар, но се оказа, че Рейнолд не е там, където би трябвало да бъде. Клем Скагс се излъга. Рейнолд проследи дъгата, която описа ръката на противника му, и улови китката му в желязна хватка. Двамата мъже се олюляха и изпъшкаха. С внезапно движение Рейнолд дръпна ръката на Скагс и я удари върху коляното си. Звукът от чупещи се кости отекна като гръм в мрака. Ножът изпадна от безчувствените пръсти на мъжа и отлетя надалеч. Клем Скагс изрева дрезгаво и падна на колене. Ръката му увисна безсилно.

Брат му се обърна и се хвърли към падналия наблизо нож. Успя да го вдигне и замахна като разярен бик към Рейнолд. Насред движението обаче спря и протегна ръка към Анжелика. Мръсните му пръсти стиснаха здраво края на нощницата й.

Без да се поколебае нито миг, Рейнолд се приведе, бръкна в ботуша си и когато отново се изправи, в ръката му блесна пистолет.

Малкото, но смъртоносно оръжие изгърмя и нощта бе пронизана от златночервен лъч. Младият Скагс нададе див, животински вик и полетя заднешком към стената. Плъзна се по нея и се свлече в калта. На мръсната му бяла риза изби червено петно.

Рейнолд се обърна светкавично към третия. Сивата сянка вече тичаше с развяна наметка надолу по улицата и скоро се стопи в мрака.

Рейнолд погледна Анжелика. Беше бледен като платно, около устата му се бе очертала синкава линия.

— Да си вървим в къщи — изрече дрезгаво той.