Нора Робъртс
Свидетел в смъртта (8)

Осма глава

— Като вземем предвид психологическия профил на убиеца, който е съставила доктор Майра, подозрението пада върху някой от актьорите — заяви Ив. — Или върху човек, който желае или някога е искал да играе на сцената.

— Заподозрени колкото щеш. — Фийни протегна краката си. — Актьорите, изпълняващи главните роли, дубльорите, участващите в епизодичните роли… Повече от трийсет души. Ако прибавим към тях хората от персонала с неосъществени актьорски амбиции, броят им ще нарасне поне двойно.

— Да си разделим работата — предложи Ив. — Ще елиминираме онези, които нямат мотив да убият господин Дрейко, както посъветвах Бакстър да процедира със зрителите.

Фийни иронично се усмихна:

— Протестните му викове се чуха чак до тук.

— В такъв случай да приключваме съвещанието. Нямаме време за губене — продължи Ив, сякаш не беше чула забележката му. — Най-първостепенната ни задача е да разберем в какви отношения са били заподозрените с Дрейко, къде се е намирал всеки от тях по време на последното действие. После ще отведем в управлението хората, които са имали зъб на нашия приятел и ще ги подложим на кръстосан разпит.

Макнаб се размърда на стола и се обади:

— Не бива напълно да изключваме възможността убийството да е замислено от човек, който онази вечер е бил сред публиката. Някой, който е познавал Дрейко и е знаел подробности от „кухнята“ на театъра. Дори Бакстър и екипът да работят денонощно и без почивен ден, ще изминат седмици, докато изслушат показанията на зрителите и елиминират онези, които са извън всякакво подозрение…

— Нямаме толкова време — прекъсна го Ив. — Разследваме убийството на прочута личност. Представителите на медиите буквално ще обсадят Кулата. — „Кулата“ ченгетата наричаха сградата, където бе канцеларията на началника на полицията. — Това означава, че и шефът ще ни притисне и то много скоро. Ще изслушваме показанията на онези хора от публиката, които Бакстър прецени като потенциални врагове на Дрейко, докато сведем до минимум заподозрените. Междувременно ще съсредоточим вниманието си върху актьорите.

Тя се приближи до таблото, на което бяха прикрепени снимки, направени на местопрестъплението, таблици, показващи степента на вероятност един или друг човек да е замесен в престъплението, биографични данни за членовете на трупата.

— Убийството не е резултат на нелепа случайност, а е грижливо планирано… и поставено като театрална пиеса. Разполагаме с видеозапис на случилото се. Ще ви раздам дискове със запис. Всеки от нас ще изгледа пиесата толкова пъти, че да научи наизуст репликите и движенията на актьорите. Който и да е човекът, замислил престъплението, за него това е само игра… игра със закона. И раздаване на правосъдие.

Фийни извади от джоба си пакетче със захаросани бадеми и отбеляза:

— Ясно е, че никой не е обичал Дрейко.

— Тогава трябва да открием кой е изпитвал най-силна омраза към него.

 

 

Момчето се казваше Ралф и изглеждаше едновременно изплашено и възбудено. Носеше кафявата униформа на пазач и овехтяло яке с емблемата на „янките“. Рурк си помисли, че младежът е подстриган лошо или пък че прическата му е според последната мода. Дълги кичури от тъмната му коса се спускаха като завеса пред очите му и той непрекъснато ги подухваше.

— Не предполагах, че и вие ще дойдете, сър. — Очевидно Ралф беше възбуден от срещата с легендарния Рурк, за когото се знаеше, че е сред най-богатите хора на света. — Наредено ми е да съобщавам за всяка нередност и ако забележа нещо подозрително. Като видях, че вратата на служебния вход е отключена, реших веднага да вдигна тревога.

— Постъпил си правилно. Влизал ли си в театъра?

— Ами… — Не му се щеше да признае, че се е изплашил. — Понечих да вляза, после забелязах, че лампите в коридора са включени. Помислих си, че е по-добре да остана отвън и да охранявам входа.

— Добре си направил. — Рурк приклекна, разгледа ключалките, сетне вдигна поглед към охранителната камера. — Лампичката не светеше — знак, че камерата не работи. — Винаги ли работиш сам?

— Не, сър. Обаче сега театърът е затворен заради убийството, та нямаме толкова работа. Шефът ни събра и попита има ли доброволец, който да почисти поне баните и тоалетните. Нали разбирате, като се случи… онова нещо, на никого от персонала не му беше до чистене. Шефът рече, че от полицията са разрешили да влизаме в сградата, защото вече били приключили с огледа.

— Точно така — промърмори Рурк. Сутринта го бяха информирали, че достъпът до определени помещения в театъра още е забранен.

— Наредиха ни в никакъв случай да не преминаваме загражденията, поставени от ченгетата. Шефът предупреди, че който ги докосне, ще бъде ударен от ток.

— Точно така.

— Затуй трябваше да почистя само тоалетните. Писах се доброволец, защото ми трябват пари, нали разбирате.

— Да. — Рурк се изправи и се усмихна на младежа. — Много добре знам какво е да нямаш пари. Е, приятелю… името ти е Ралф, нали така? Да влезем и да проверим какво се е случило.

— Добре… — Ралф прекрачи прага и колебливо изрече: — Казват, че убиецът винаги се връща на местопрестъплението.

— Нима? — разсеяно промърмори Рурк и се огледа. — Още си много млад, но с течение на времето ще разбереш, че много малко неща се случват винаги. Но този път многознайковците може би имат право.

Помещенията, отвъд преддверието тънеха в мрак, но откъм стълбите, водещи към сцената, се процеждаше светлина. Рурк заслиза по стълбището и пъхна ръка в джоба си, където беше пъхнал шокова палка, забранена за цивилни лица. Искаше да бъде подготвен, ако му се наложи да преследва човека, който е проникнал чрез взлом в сградата.

Тръгна към мястото, откъдето идваше светлината. Долови вонята на алкохол и някаква особена миризма… миризмата на смърт.

— Май този път теорията на многознайковците ще се окаже правилна — промълви.

— Мамка му! Божичко! — запелтечи Ралф и се облещи, като видя какво виси от напречната греда. — Ама… това човек ли е?

— Било е човек. Слушай, не се срамувай, че ти се повдига. Но ако решиш да повръщаш, бягай далеч от мен.

— А?

Рурк се обърна. Младежът беше пребледнял като мъртвец, очите му бяха изцъклени. Рурк го хвана за рамото и нареди:

— Наведи глава, дишай дълбоко. Точно така, синко. Ще ти мине. — Извърна се и се приближи до обесения. — Горкият глупак! — промърмори, извади джобния си видеотелефон и се свърза със съпругата си.

— Далас слуша. Какво? Виж, нямам време за разговори. Затънала съм до шия в работа.

— А пък пред мен е човек с прекършена шия. Веднага ела в театъра, лейтенант. Тук има мъртвец.

 

 

Полицейската процедура трябваше да бъде спазена, макар че трупът бе намерен от съпруга на детективката, ръководеща разследването.

— Можеш ли да го идентифицираш? — обърна се Ив към Рурк и направи знак на Пийбоди да заснеме с видеокамера местопрестъплението.

— Името му с Куим. Лайнъс Куим. След като ти се обадих, проверих в картотеката на „Личен състав“. Бил е шеф на сценичните работници. Петдесет и шестгодишен, разведен, няма деца. Живеел е на Седма улица.

— Ти познаваше ли го?

— Не.

— Добре, отдръпни се. Пийбоди, намери някаква стълба. Не искам да се изкачвам по тази, преди да са дошли „метачите“. Кой е този младеж? — попита тя Рурк.

— Ралф Бидън. Чистач е в театъра. Днес е трябвало да работи сам, но като видял, че служебният вход е отключен, вдигнал тревога.

— В колко часа е било това? — попита Ив, докато оглеждаше падналата стълба, под която блестяха стъкълца от счупената бутилка.

Рурк още веднъж огледа мъртвеца, извади бележника си и отговори:

— Ралф се е обадил на началника си в… единайсет часа и двадесет и три минути. След шест минути се свързаха с мен, точно в дванайсет бях пред театъра. Достатъчно точен ли съм, лейтенант?

Тонът му подсказваше, че е разгневен. Рязко се обърна и пое малката стълба от Пийбоди. Ив се намръщи, но продължи да го разпитва:

— Като влязохте с младежа, докоснахте ли нещо?

— Знам, че не бива да се докосва нищо на местопрестъплението — заяви Рурк, докато наместваше стълбата под обесения. — Ненапразно съм женен за полицейска служителка.

Ив го изгледа накриво, преметна през рамо чантичката с приборите и се изкачи по стълбата.

Смъртта чрез обесване причинява големи страдания на жертвата. Очите на мъртвеца сякаш всеки момент щяха да изхвръкнат от орбитите си, лицето му беше тъмномораво. „Сигурно е около шейсет килограма — помисли си Ив. — Ако беше по-тежък, вратът му е щял да се прекърши веднага.“

Ала този човек беше умрял мъчително и толкова бавно, че е имал време да разбере какво се случва с него и напразно да се опитва да разхлаби примката.

Тя напръска дланите си със специалния спрей и взе листчето хартия, затъкнато в колана му.

— Сложи го в пликче за веществени доказателства, Пийбоди.

— Слушам, лейтенант. Самоубил се е, нали?

— Ченгетата, които правят прибързани заключения, по-късно горчиво съжаляват. Повикай екипа за оглед и се обади на съдебния лекар.

Пийбоди се изчерви и побърза да извади комуникатора си.

Ив включи записващото устройство и продиктува предполагаемото време, когато е настъпила смъртта. Огледа възела на примката и се обърна към помощничката си:

— Защо смяташ, че човекът се е самоубил, полицай Пийбоди?

— Ами… обесил се е, което е „традиционен метод“ за самоубийство. Налице са предсмъртно писмо, счупена бутилка, която очевидно е съдържала алкохол, и само една чаша. Няма следи от борба или насилие…

— Първо, векове наред обесването е било традиционен метод за екзекутиране. Второ, нямаме доказателства, че този е написал бележката, която открихме затъкната в колана му. Трето, докато не извършим оглед на трупа, не можем да сме сигурни, че няма следи от насилие. И това не е всичко — продължи Ив, докато слизаше по стълбата. — Известни са случаи, когато жертвата е била принудена сама да нахлузи примката на шията си.

— Да, лейтенант.

— На пръв поглед изглежда, че човекът се е самоубил. Но ние не бива да се осланяме на предположения, а да извършим оглед, да заснемем трупа и мястото, на което сме го открили, да съберем веществени доказателства и едва тогава да правим заключения. — Тя се огледа. — Дошъл е в театъра, макар да е знаел, че достъпът е забранен. Изпил е чаша алкохол, написал е кратка бележка, прилежно е направил примка, здраво е привързал въжето, качил се е на стълбата и я е ритнал. Как мислиш, така ли постъпват самоубийците? Действията му ми се струват някак… планирани, не импулсивни.

— Какво ви смущава, лейтенант? Много хора се самоубиват на работното си място.

— В случая става въпрос за конкретна личност, Пийбоди. Уточни защо мислиш, че сам е посегнал на живота си.

— Ако наистина е виновен за смъртта на Дрейко, вероятно е изпитвал силни угризения на съвестта. Разкаял се е заради извършеното престъпление и е решил да се самоубие на същото място, където е загинал актьорът.

— Напрегни си мозъка, Пийбоди. Спомни си, че онзи, който е организирал убийството на Дрейко, е бил пресметлив и безскрупулен, готов да рискува. Но в никакъв случай не е страдал от угризения на съвестта. Обяснението ти е, меко казано, неправдоподобно — скастри я Ив и тръгна към Ралф, който мълчаливо седеше в ъгъла. Още беше блед като платно.

— Ужасно се изложих — промърмори Пийбоди и тежко въздъхна. Срамуваше се, че са й направили забележка пред Рурк. — Началничката май си изкара яда на мен.

— Разгневена е, но не на теб — опита се да я утеши Рурк. — Нито на мен. — Погледна към обесения и си каза, че разбира чувствата на съпругата си. — Мрази смъртта и се смята за отговорна, когато не успява да я предотврати.

— Обаче винаги казва, че не бива да приемаме смъртта твърде лично.

— Така е — промълви той, докато наблюдаваше Ив, която седна така, че да закрие мъртвеца от погледа на Ралф.

Беше търпелив, умееше да изчаква подходящия момент. Знаеше, че Ив ще го потърси ако не за друго, то да се увери, че не се е намесил в работата й.

Седна в ъгъла на сцената, на която още бяха декорите от последното действие на пиесата, разиграващо се в съдебната зала. „Неподходяща обстановка за човек с моето минало“ — помисли си, иронично се усмихна и извади джобния си компютър, за да провери последните борсови котировки на многобройните си предприятия.

Беше включил сценичното осветление и когато Ив го откри под светлината на синия прожектор, й се стори красив и прелъстителен като ангел на злото.

— Изглеждаш точно на мястото си. Колко пъти си заставал на подсъдимата скамейка?

— Моля? — Той иронично повдигна вежди. — Виждала си досието ми — чист съм като изворна вода, никога не съм бил арестуван.

— Виждала съм досието, което умело си подправил, приятелю. Изкарал си се по-голям светец от папата.

— Лейтенант, това е сериозно обвинение — промълви той и закачливо се усмихна. — Истината е, че никога не съм бил обвиняван в криминално деяние. Как е младежът?

— Кой младеж? А, Ралф ли? Накарах двама полицаи да го придружат до дома му, защото трепереше като лист и не бе в състояние да отговаря на въпросите ми. Освен това не може да ми бъде полезен, тъй като не знае нищо. Предполагам, че като се поокопити от стреса, ще се представи пред приятелите си като герой и ще им разказва как е съдействал на полицията.

— Имаш право. Добре познаваш човешката природа. А как се чувства нашата Пийбоди?

— Как трябва да се чувства?

— Добра преподавателка си, лейтенант, но си и доста нетактична и безкомпромисна. Питам се дали помощничката ти скоро ще забрави как я наряза и то пред мен.

— Сто пъти е казвала, че мечтае да стане детектив към отдел „Убийства“. Трябва да се научи да действа без предубеждения и да не прави прибързани заключения. Едно от най-важните правила в нашата работа е да не приемаш очевидното за чиста монета. Мислиш ли, че Фийни не ме е „удрял през пръстите“, докато ме обучаваше?

— Сигурно те е скастрял, но ти не си му оставала длъжна.

— Намекваш, че съм твърдоглава, така ли? Знай, че това не ме обижда. Сигурна съм, че Пийбоди ще вземе под внимание забележката и следващия път няма да допусне същата грешка. Амбициозна е и мрази провалите.

Той нежно докосна страната й:

— Съгласен съм с теб. Защо мислиш, че Куим е бил убит?

— Още не съм сигурна. Ще изчакам заключението на съдебния лекар.

— Не ме интересува мнението на патолога, а твоето.

Лицето й се изкриви от гняв, тя стисна зъби и пъхна ръце в джобовете си. Помълча една-две секунди, после отговори:

— Онова, което преди малко видяхме, за мен е като плесница. Някой е инсценирал самоубийство с надеждата, че ще се хвана на въдицата. Сигурно ме смята за кръгла глупачка.

Рурк широко се усмихна:

— Напротив. Престъпникът знае, че си надарена с остър ум и е положил много усилия с инсценировката чак до бутилката, която със сигурност е съдържала алкохолна напитка, която Куим сам е приготвял.

— Огледах шкафчето му и усетих миризмата на долнопробен алкохол. Наистина е държал там бутилката. Какво ли е знаел? Бил е началник на сценичните работници, което означава, че би трябвало да знае кога кой актьор излиза на сцената, кога се сменят декорите.

— Да, сигурно това е влизало в задълженията му.

— Какво ли е знаел? — повтори тя. — Какво е видял, какво си е помислил? Заради какво са го убили? Водил си е записки в това бележниче. Почеркът, с който е написано предсмъртното послание, изглежда същият. Ако съдебният лекар не констатира следи от насилие, най-вероятно ще даде заключение, че Куим се е самоубил.

Рурк се изправи:

— Сигурно ще работиш до късно.

— Така изглежда.

— Гледай да хапнеш още нещо, освен шоколадче.

Тя гневно стисна устни, сетне промърмори:

— Някой отново е откраднал шоколадчетата ми.

— Да му изсъхнат ръцете дано. — Рурк нежно я целуна по челото. — Ще се видим у дома.

 

 

Ако представата на Ив, че актьорите и хората, свързани с театъра, живеят бохемски, но в разкош, беше разклатена след посещението в апартамента на Майкъл Проктър, то мизерното жилище на Лайнъс Куим окончателно разби илюзиите й.

— Какъв вертеп! — възкликна тя, като огледа стаичката в сутерена. Решетки препречваха двете тесни прозорчета с мръсни стъкла и в помещението почти не проникваше дневната светлина. За сметка на това шумът от уличното движение се разнасяше денонощно, подът се тресеше, тъй като под сградата се намираше тунелът на метрото.

Ив нареди на осветлението да се включи, при което светна една-единствена слаба крушка, обвита с паяжини. Тя машинално пъхна ръце в джобовете си. Макар че навън духаше леден вятър, в сутеренната стаичка беше по-студено, отколкото на улицата. Миришеше на пот, на прах и на вкисната храна.

— Каква заплата е получавал? — обърна се към помощничката си.

Пийбоди извади джобния си компютър и направи справка.

— Според таблицата на профсъюзите хората с неговата професия получават по осемстотин и петдесет долара на представление плюс допълнително възнаграждение за извънреден труд. От тази сума профсъюзът удържа двайсет и пет процента за пенсионния фонд, за здравната осигуровка и за какво ли не, но все пак нашият приятел е получавал триста хиляди годишно.

— А е живял почти като бездомник. Следователно е пилеел парите си с лека ръка или ги е спестявал. — Прекоси стаята и се приближи до паянтовата маса, върху която стоеше компютърът. — Тази машина е по-архаична дори от допотопния ми служебен компютър, от който наскоро се отървах. — Тя нареди на устройството да се включи.

Компютърът издаде хъркащ звук, сетне мониторът просветна.

— Искам информация за финансовото състояние на Лайнъс Куим.

Съобщете паролата.

— Ще ти дам аз една парола! — Ив удари с юмрук устройството, сетне съобщи какъв чин има и продиктува номера на полицейската си значка.

Законът за защита на частните лица забранява достъпа до желаната информация. Съобщете паролата…

— Пийбоди, вразуми този твърдоглавец! — Тя обърна гръб на компютъра и едно по едно извади чекмеджетата на малкия скрин. — Програми за футболни мачове — промърмори, докато помощничката й се опитваше да умилостиви компютъра. — И куп бележници. Нашият приятел си е падал по хазарта, ето къде е отивала заплатата му. Записвал е всичко в две графи — печалби и загуби. Загубите са повече от печалбите, но общо взето е залагал малки суми. — Като видя съдържанието на второто чекмедже, изумено възкликна: — Да му се не надяваш! Пълно е с брошури за пътешествия до тропически острови. Пийбоди, после ще се заемем с информацията за финансовото му състояние. Провери дали е правил запитване за екскурзия до Таити.

Отвори дрешника, видя няколко ризи и пребърка джобовете им, провери дали има нещо скрито в двата чифта обувки. Направи й впечатление липсата на лични вещи — например писма, снимки или дискове — налице бяха само гъсто изписаните бележници. Дрехите, които откри, бяха старомодни и износени, а единственият костюм сигурно никога не беше гладен. В шкафчетата имаше само няколко пакетчета сухи супи, няколко бутилки с долнокачествен алкохол и голям, запечатан плик със соев чипс.

Ив взе плика и замислено го огледа:

— Защо човек, който очевидно е стиснат, ще даде толкова много пари за чипс, а после ще се обеси, без дори да отвори плика?

— Може би е изпаднал в депресия. Някои хора изпитват отвращение към храната, когато са потиснати. Аз пък се нахвърлям на най-калоричните продукти.

— Струва ми се, че снощи не е пропуснал вечерята, нито пък тази сутрин закуската. Смятам, че това ще се потвърди след аутопсията. Засега съдя само по препълненото рециклиращо устройство за смет. — Тя с отвращение извади от процепа празен плик. — Опаковка от соев чипс. Навярно я е изхвърлил вчера, но не е пропуснал да се запаси с голям пакет за следващото „здравословно хранене“. В хладилника се изстудява бутилка с любимото му питие, в шкафа има още две.

— Може би… Страхотно попадение, лейтенант. — Пийбоди се втренчи в монитора. — Последния път, когато е използвал компютъра, е искал информация за Таити: фотографии на туристическите забележителности, подробности за климата на острова. — В този момент се разнесе екзотична музика, изпълнявана предимно на ударни инструменти. — Интересувал се е и от полуголите танцьорки.

— Защо ли един бедняк ще поръчва брошури за екскурзии до далечни острови? — разсъждаваше на глас Ив, докато наблюдаваше как танцьорките кършат снаги в някакъв дивашки танц. — Компютър, искам данните от последната справка, която си правил за начините за пътуване до Таити и за цената на билета.

Работя… Последното запитване е направено в шест и трийсет и пет на 28 март 2059 година от Лайнъс Куим. Информацията гласи: Аеролиния „Рурк“ предлага на клиентите си ежедневни директни полети…

— Естествено — кисело отбеляза Ив и нареди на компютъра временно да прекъсне. — Как ти се струва? Тази сутрин Куим е проучвал как най-бързо да стигне до Таити. По нищо не личи, че е изпитвал угризения на съвестта или е бил потиснат. Компютър, искам сведения за паспорта и визите на Лайнъс Куим.

Работя… Лайнъс Куим: молба за издаване на паспорт, подадена в четиринайсет часа на 26 март 2059 година.

— Отивал си на пътешествие, Лайнъс, нали? — Тя отстъпи назад и промълви: — Какво си видял? Какво си узнал? И кого си изнудвал, та да си позволиш екскурзията до острова? Пийбоди, трябва да занесем този компютър на Фийни.

Елайза Ротчайлд играеше на сцената от шестмесечна възраст, когато бе дебютирала в ролята на ревливо бебе, подлудяващо родителите си. Пиесата — ситуационна комедия — се беше провалила, ала критиците бяха влюбени в Елайза.

Амбициозната й майка непрекъснато я водеше на прослушвания и момиченцето обикновено получаваше ролите. Когато навърши десет години, Елайза вече беше участвала в няколко филма и много театрални постановки. На двайсет вече беше известна актриса, изпълняваща специфични роли, носителка бе на много награди, притежаваше къщи на три континента и беше загърбила един нещастен брак.

Когато стана четиридесетгодишна, толкова дълго бе играла на сцената, че беше омръзнала и на публиката, и на продуцентите. За да си спести унижението да я обявят за „изхабена“, тя провъзгласи, че се пенсионира и следващите десет години се отдаде на пътешествия и на устройване на пищни тържества, опитвайки се да прогони ужасяващата скука.

Когато й предложиха ролята на досадната медицинска сестра госпожица Плимсъл в сценичната постановка на „Свидетел на обвинението“, тя заяви, че ще си помисли и не прие веднага, макар че щом остана сама се разплака от облекчение и от радост. Обичаше театъра повече от всичко на света.

Като видя на монитора на охранителната система пристигането на полицейската служителка, тя се подготви да изиграе поредната си роля както подобава.

Сама отвори външната врата, а Ив видя привлекателна жена, която не се опитва да скрие възрастта си. Червеникавата й коса беше прошарена, около лешниковите й очи се виждаха бръчици. Беше ниска и набита и прикриваше пълнотата си с туника и широк панталон. Здрависа се с посетителките, при което разкошните й пръстени проблеснаха, усмихна се студено и ги покани да влязат.

— Добър ден — каза учтиво. Говореше с акцент, типичен за жителите на Нова Англия. — Радвам се, че сте толкова точни — това означава, че безопасността на нюйоркчаните е в сигурни ръце.

— Благодаря, че се съгласихте да ни приемете, госпожице Ротчайлд.

— Нямах избор, нали? Все пак съм ви задължена за учтивостта.

— Имате право да отговаряте на въпросите в присъствието на адвокат.

— Зная. Моят адвокат е в съседната стая и ще го повикам, ако се наложи. Познавам съпруга ви, лейтенант. Не съм виждала по-привлекателен мъж. Може би ви е споменал, че се колебаех дали да приема ролята на медицинската сестра. Честно казано, не устоях на фаталния му чар. — Отново се усмихна, настани се на удобен стол, тапициран с ръчно изработена дамаска, подпря се на страничните облегалки и скръсти ръце. — Мисля, че нито една жена не би му устояла.

— Значи Рурк ви е убедил да се върнете на сцената.

— Лейтенант, сигурно знаете, че представителките на нашия пол са като пластилин в ръцете му. — Тя огледа Ив от глава до пети, не пропусна да хвърли поглед и към Пийбоди. — Но не сте дошли да говорим за Рурк, а за друг също тъй привлекателен мъж. Според мен обаче Ричард не притежаваше чара на вашия съпруг и неговата… почтеност.

— Били ли сте любовници с Ричард Дрейко?

Елайза смаяно примигна, сетне искрено се засмя:

— Скъпа моя! Питам се дали да ви се разсърдя или да бъда поласкана от въпроса. Божичко! — Притисна длан до гърдите си, сякаш сърцето я беше заболяло от пристъпа на смях. — Да речем, че Ричард никога не се е опитвал да ме впримчи в мрежите си. Дори когато бяхме млади, ме смяташе за не особено привлекателна и за прекалено умна — казвал ми го е в очите. Смяташе интелекта за недостатък при жените. — Замълча, сякаш осъзна, че е повела разговора в погрешна посока, сетне все пак реши да продължи: — Не беше тактичен, често ми се подиграваше заради външността ми. Забележките му не ме обиждаха, защото знаех истината. Бяхме връстници, нали разбирате, следователно бях прекалено възрастна за него. И прекалено самостоятелна. Ричард предпочиташе млади и несигурни в себе си момичета.

„Господи, тя говори така, сякаш дълго време го е таила в душата си, а сега бентът се е отприщил!“ — помисли си Ив и промълви:

— Взаимоотношенията ви са били само професионални, така ли?

— Да. Разбира се, присъствахме заедно на много светски прояви. Актьорите са като членове на едно семейство, които извършват кръвосмешение — в преносен, а може би и в буквален смисъл. С Ричард посещавахме едни и същи празненства, представления и бенефиси, но не бяхме нито емоционално, нито сексуално обвързани, поради което проявявахме взаимна учтивост.

— Учтивост… — промълви Ив. — Но не и приятелство.

— Откровено казано, не се обичахме.

— Спомняте ли си къде бяхте между сцената в бара и последната сцена в съда, когато призовават Кристин Воул за свидетелка?

— Разбира се, че си спомням. Имам навик преди отново да стъпя на сцената, да се погрижа за грима си. Гримирам се сама, както правят повечето актьори. Като приключих, отидох зад кулисите. По време на следващата сцена трябваше да седя на балкона на съдебната зала заедно с актрисата, която играе ролята на Даяна, и със статистите.

— Видяхте ли някого, докато отивахте към гримьорната или зад кулисите? Разговаряхте ли с някого?

— Сигурно. — Елайза допря върховете на пръстите си, които образуваха колибка. После отпусна ръце. — Навярно съм разговаряла със сценичните работници. Спомням си, че се разминах с Карли.

— Разминахте ли се?

— Да. Излизах от моята гримьорна, тя вървеше към нейната. И двете бързахме, защото скоро трябваше да излезем на сцената, а трябваше да сменим костюмите и грима си. Карли буквално профуча край мен. Един съвет от мен, лейтенант — ако искате да научите къде е бил всеки актьор или статист, когато не се е намирал на сцената, няма смисъл да разговаряте с членовете на трупата. Обърнете се към Куим. Той е шеф на техническия персонал. На вид е доста невзрачен, но нищо не убягва от погледа му. Накъдето и да се обърнеш, той е там.

— Вече няма да бъде — тихо каза Ив. — Тази сутрин го откриха мъртъв в театъра. Обесил се е.

За пръв път Елайза загуби самообладание. Ръцете й се разтрепериха, притисна длан до сърцето си и прошепна:

— Обесен ли? — Добре модулираният й глас бе прегракнал от вълнение. — Обесен ли? — повтори. — Сигурно грешите. Кому е притрябвало да убива този безобиден човечец?

— Изглежда, че се е самоубил.

— Глупости! — Елайза се изправи. — Това пък съвсем не го вярвам. Трябва да си много смел или много страхлив, за да посегнеш на живота си. Куим не беше нито храбрец, нито страхливец, а досадник, който си вършеше добре работата и обичаше професията си. Казвате, че е мъртъв, значи е бил убит. Стават вече двама — добави едва чуто, сякаш говореше на себе си. — Двама мъртъвци в театъра. Поверието гласи, че смъртта взима по три жертви наведнъж. Коя ли ще е следващата?

Потрепери и отново седна.

— Някой ни избива един по един. — Очите й вече не блестяха от възбуда, не се усмихваше, а изглеждаше разтревожена. — Има още една пиеса от покойната Агата Кристи, лейтенант. Нарича се „Не остана нито едно“ и е драматургичен вариант на романа „Десет негърчета“. Десет души, които са свързани по някакъв начин, биват избивани един по един. Нямам намерение да играя в тази пиеса. Трябва да заловите престъпника.

— Точно това възнамерявам да направя. Познавате ли някого, който да ви има зъб, госпожице Ротчайлд?

— Не! Не. Разбира се, имам врагове, но едва ли ме мразят толкова, че да посегнат на живота ми. Но помнете ми думата, че ще има още едно убийство. Ние, актьорите, сме суеверни и вярваме в поверията. Ще загине още един човек, ако не предотвратите смъртта му.

В този момент се позвъни и на монитора грейна усмихнатото лице на портиера:

— Госпожица Ландсдаун е тук. Ще я приемете ли?

— В момента съм заета… — каза актрисата.

Ив я прекъсна:

— Помолете я да се качи.

— Аз… — Елайза приглади косата си. — Да, ще я приема.

— Карли често ли ви гостува?

— Не. Разбира се, няколко пъти е идвала у дома. Обичам да устройвам празненства. Като се замисля, тя за пръв път идва без покана. Изобщо не съм в настроение да разговарям с нея.

— Но на мен ми се иска да я поразпитам. Почакайте, аз ще отворя — добави, когато на вратата се позвъни. За миг разгледа на монитора лицето на неканената гостенка. Госпожица Ландсдаун изглеждаше напрегната и разтревожена. Като видя Ив на прага, се стресна, но веднага се овладя:

— Лейтенант, не предполагах, че ще ви заваря тук. Очевидно на Елайза не й е до гости.

— Напротив, влезте. Тъкмо възнамерявах да ви търся за допълнителни показания.

— Жалко, че не си нося адвокат в джоба — подхвърли Карли и влезе в апартамента. — Излязох да напазарувам и реших да се отбия. — Забеляза как Ив огледа празните й ръце и побърза да добави: — Помолих да занесат покупките у дома. Не обичам да нося пълни чанти. Здравей, скъпа Елайза. — Прегърна колежката си и двете си размениха целувки, без устните им да докоснат страните им. — Не знаех, че си поканила на гости представителките на нюйоркската полиция. Ако ви преча, веднага си тръгвам.

— Не, остани. — Елайза се вкопчи в рамото й. — Лейтенант Далас току-що ми съобщи, че Лайнъс Куим е мъртъв.

— Зная. — Тя се обърна и хвана под ръка по-възрастната жена. — Научих новината от телевизията.

— Нали сте били на пазар — намеси се Ив.

— Така е — кимна Карли. — Някакъв мъж гледаше новините по портативния си телевизор, докато съпругата му пробваше екип след екип на щанда за спортни стоки. Чух името на Куим, загледах се и разбрах какво се е случило. — Притисна ръка до гърдите си, сякаш се опитваше да се овладее. — Честно казано, изпаднах в паника и тъй като се намирах наблизо, реших да се отбия. Искаше ми се да поговоря с някого, който ще разбере…

— Какво? — обади се Ив.

— Ами… В репортажа се казваше, че смъртта на Куим била свързана с убийството на Ричард, което е неправдоподобно. Дрейко дори не забелязваше хората от персонала. Не се замисляше кой сменя декорите и кой отговаря за осветлението — според него всичко ставаше като по магия. Освен когато възникнеше проблем. Тогава ругаеше персонала, дори налиташе на бой. Куим обаче никога не е допускал провал, затова съм сигурна, че Ричард дори не е подозирал за съществуването му. Каква връзка може да има между смъртта на двамата?

— Но вие сте го познавали.

— Разбира се. Знам, че за мъртвите не се говори лошо, но от този човечец тръпки ме побиваха. — Тя наистина потрепери, после се обърна към домакинята: — Скъпа, дано не ме помислиш за много нахална, но умирам за едно питие.

— И на мен ще ми дойде добре — отсече Елайза и позвъни за дроида камериер.

— Видяхте ли Куим онази вечер? — попита Ив. — Забелязахте ли нещо необичайно?

— Не. Както обикновено беше намръщен, но си гледаше работата.

— Разговаряхте ли с него?

— Може би сме разменили няколко думи. Не си спомням… За мен водка с лед — обърна се тя към дроида. — Двойна.

— Не бяхте толкова разстроена, когато Дрейко беше убит и то пред очите ви — подхвърли Ив.

— Известни са ми поне дузина причини, поради което мнозина биха желали смъртта на Ричард — отсече Карли.

— Вие също сте имали причини да го мразите.

— Вярно е. — Тя взе чашата от дроида и отпи голяма глътка. — Не отричам, че му имах зъб. Но случилото се с Куим е… различно. Искам да знам дали наистина има нещо общо между убийството на Дрейко и смъртта на Лайнъс Куим. Защото ако е вярно, животът на всекиго от трупата е в опасност.

— Нещастията се случват по тройки — прочувствено заяви Елайза.

— Благодаря, скъпа. Много ме успокои. — Карли пресуши на един дъх чашата си.

 

 

— Тези хора не са с всичкия си — заяви Ив, докато шофираше обратно към полицейското управление. — Убиват техен колега пред очите им, а те пет пари не дават. Но излизат от релси само защото се е обесил някакъв служител от персоната. — Тя включи видеотелефона и се свърза с Фийни.

— През последните четирийсет и осем часа никой не е търсил Лайнъс Куим и той не се е обаждал на никого. По принцип не е разговарял много-много по видеотелефона — обясни ирландецът. — Два пъти седмично се е свързвал с букмейкъра си и е залагал, но в границите на закона.

— Кажи ми нещо интересно, че започвам да се унасям.

— Запазил е самолетен билет бизнес класа за Таити, но не го е платил. Еднопосочен билет за полета след една седмица. Запазил е и луксозен апартамент в курортното селище на острова, като е казал, че ще прекара там цял месец. Освен това е разговарял с представител на агенция за недвижими имоти и заявил, че иска да купи къща на брега на океана за около два милиона. Проверих в банката — спестяванията му възлизат на около петстотин хиляди и са щели да стигнат само за самолетния билет и за наема на луксозния апартамент.

— Значи е очаквал да получи тлъста сума.

— Или е бил невероятен мечтател. Друг път не се е случвало да се интересува от скъпи хотели и имоти, както и от пътувания до екзотични острови, иначе бих допуснал, че това му е било хоби.

— Изнудването на убиец може да ти осигури солидна сума.

— Или пък примка на шията — допълни Фийни.

— Имаш право. Отивам в моргата да тормозя Морис.

— В това отношение си несравнима — заяде се ирландецът, а тя побърза да прекъсне връзката.