Нора Робъртс
Свидетел в смъртта (7)

Седма глава

Ив се постара да отиде на работа преди Пийбоди, като жертва цял час от съня си. Искаше й се да напише рапорта си и да изчезне, преди помощничката й да се появи. Нямаше никакво желание да разговарят за Чарлс Мънро.

В общото помещение цареше необичайно оживление. През нощта на полицай Зено му се беше родила дъщеричка и той черпеше с понички. Ив побърза да си вземе от вкусните сладкиши, преди колегите й да се нахвърлят върху тях като хиени.

— Кой спечели облога за теглото на бебето? — попита с пълна уста.

— Аз! — усмихна се Бакстър и отхапа от поредната поничка с канела и с пълнеж от къпиново сладко. — Шестстотин и трийсет доларчета!

— Мамка му! Никога не печеля този облог. — За утешение тя си взе още една поничка и закачливо се усмихна на колегата си. Добрият стар Бакстър — понякога ставаше много досаден, но съвестно си изпълняваше задълженията, като обръщаше внимание дори на незначителните подробности. Тъкмо човекът, който й е необходим.

— Излезе ти късметът, драги.

— Ще получа награда за добра служба ли? Тъкмо съм хвърлил око на страхотна уредба, но не ми достига известна сума…

— Радвам се, че харесваш скъпите вещи, Бакстър — плесна го тя, — но днес наистина си късметлия. — Тя извади от чантата си дисковете с имената и адресите на зрителите, присъствали на кървавата премиера. — Получаваш голямата награда. На теб се падна честта да събереш информация за тези хора и да установиш дали някой е познавал Дрейко и е имал мотив да го убие. Включени са и хората от персонала на театъра, тъй че няма да се справиш сам. Организирай отряд детективи и униформени полицаи и започнете да разпитвате свидетелите. До края на седмицата трябва да извадите поне половината от списъка на заподозрените.

— Имаш чувство за хумор, Далас!

— Уитни ме упълномощи да възложа на някого тази отговорна задача. Избрах теб, Бакстър.

— Не може да бъде! Сигурно се шегуваш! — Той забели очи и отскочи като опарен, когато Ив постави дисковете на бюрото му. — Няма начин да ми пробуташ този кошмар, Далас!

— Мога и вече го направих. Внимавай, падат трохи от поничката. Не забравяй, че добрият полицай винаги поддържа образцова чистота на работното си място.

Усмихна се доволно и тръгна към канцеларията си, без да обръща внимание на ругатните по неин адрес.

Вратата беше отворена, дочуваше се шумолене. Ив притисна гръб към стената и стисна оръжието си. Най-сетне беше заварила на местопрестъплението крадеца на шоколадчета. Втурна се в канцеларията, заплашително размахвайки юмрук, и хвана за шията непознатия.

— Пипнах те, мръснико!

— Госпожо! — изхърка човекът, който беше толкова нисък и мършав, че приличаше на торба с кокали. Ив си каза, че спокойно може да го изхвърли през мъничкото прозорче. Така му се пада, задето краде шоколадчетата от чекмеджето й.

Притисна го към картотеката и извика:

— Ще ти прочета правата, обаче няма да ти послужат на мястото, където ще те изпратя.

— Повикайте лейтенант Далас! — изграчи той. — Повикайте лейтенант Далас!

Тя го обърна към себе си и видя облещените му очи зад очилата с голям диоптър, каквито използват микрохирурзите.

— Аз съм Далас, долен крадец такъв!

— Аз съм… Божичко, задушавам се… аз съм Томджон Луис от отдела за поддържане на техническите устройства. Донесох новия ви компютър.

— Какви ги дрънкаш? Я ми дъхни! Ако си ял шоколадче, ще ти изтръгна езика и ще те удуша с него!

Човекът, който вече се задушаваше в желязната й хватка, събра последни сили, дъхна й и запъхтяно обясни:

— Хапнах си вафли и изпих един плодов сок. Не съм ял шоколадче, честна дума.

— Не си, но не е зле по-често да си миеш зъбите. Май спомена за нов компютър. Къде е?

— Ето го, на бюрото ви. Тъкмо се канех да го включа.

Без да изпуска нещастника, тя извърна глава, зяпна от изумление, захвърли Луис като мръсен парцал и се спусна към компютъра:

— Мой е! Мой!

— Да, лейтенант, ваш е.

Ив прегърна устройството, сякаш се страхуваше да не й го вземат, и процеди през зъби:

— Слушай, умнико, ако се подиграваш с мен, ще отхапя ушите ти и ще си приготвя задушено.

— Ето документите. — Младежът предпазливо извади от джоба си електронен бележник и набра кода. — Погледнете какво пише: „Лейтенант Далас. Отдел «Убийства». Компютър модел ХЕ-5000“. Защо се учудвате? Нали сте подали заявка?

— Подадох я преди цели две години!

— По-добре късно, отколкото никога, нали? — усмихна се той. — Желаете ли да го включа?

— Това е най-голямото ми желание.

— Добре. Свършвам след броени минути и изчезвам от полезрението ви. — Младежът побърза да се пъхне под бюрото.

— Що за идиотско име е Томджон?

— Така се казвам, лейтенант. Наръчникът за използване на компютъра е в тази кутия.

Ив презрително изсумтя:

— Не ми е необходим. У дома имам същия модел.

— Бива си го. Щом го включа към главния компютър, трябва само да прехвърлим кода и информацията, съдържаща се на хард диска на предишната ви машина. Ще ми отнеме максимум половин час.

— Ще почакам. — Тя погледна омразния стар компютър, който толкова често беше „наказвала“ с юмруци заради мудността и капризите му. — А тази антика какво ще я правим?

— Ако желаете, ще ви помогна да го изхвърлим за рециклиране.

— Добре… не, компютърът ми трябва! Искам да го занеса у дома. — Внезапно бе решила да устрои ритуално унищожаване на омразния компютър. Дано да му причини същите страдания, на които я бе подлагал години наред.

— Както желаете. — Младежът се поокуражи от дружелюбния й тон и започна да си подсвирква. — Този модел е истинска антика. Да се чуди човек как изобщо сте работили с него.

Вместо да отговори, тя гърлено изръмжа.

 

 

След час Пийбоди влезе в канцеларията и завари началничката си усмихната до уши.

— Хей, Пийбоди, виж какво ни донесе Дядо Коледа.

— Брей! — възхитено възкликна помощничката й и огледа компютъра. — Истински красавец!

— Най-сетне го получих. Новият ми приятел Томджон Луис го включи към мрежата и… още не мога да повярвам, че ми се подчинява, Пийбоди! Прави всичко каквото му наредя.

— Радвам се, лейтенант. Пожелавам ви дълги години щастлива съвместна работа.

— Приключихме с веселата част — заяви Ив, взе чашата си и направи знак на Пийбоди да си поръча кафе. — Снощи обискирах апартамента на Дрейко.

— Не знаех, че възнамерявате да посетите хотела. Щях да ви придружа.

— Присъствието ти не беше наложително — промърмори Ив и си представи какъв скандал щеше да избухне, ако помощничката й бе видяла Чарлс Мънро в жилището на Арина. — Открих наркотици, включително „див заек“.

— Какъв гадняр е бил този човек.

— Имаш право. Намерих и най-различни приспособления, закупени от секс магазин. Не ми е ясно предназначението на някои от тях, макар че имам известни познания в тази област. Дрейко е притежавал и богата колекция от видео дискове. Повечето са със записи на сексуалните му подвизи.

— Значи е бил наркоман и сексманиак.

— Притежаването на онези… уреди и на дисковете не е толкова странно, но фактът, че е пробутвал на партньорките си „див заек“, говори, че Дрейко е бил сексуално извратен. Това може да бъде мотив за убийството му. Всъщност мотивите вече се трупат като привърженици на „Свободна ера“ на протестен митинг. Извинявай, не исках да те засегна.

— Не съм от докачливите.

— Онзи, който е организирал убийството на нашия приятел, го е сторил от амбиция, за да се облагодетелства, заради секс или наркотици. Да не забравяме жените, които Дрейко е захвърлял като носни кърпички, както и факта, че всеки негов колега или познат го е ненавиждал. Доставяло му е удоволствие да преследва представителките на нашия пол и да се подиграва с чувствата им. Бил е пристрастен към дрогата и толкова заядлив, че познатите му тайно са мечтаели да изтръгнат червата му и да го обесят на тях. Което означава, че трудно ще стесним кръга на заподозрените. — Тя се настани по-удобно на стола. — Снощи започнах съпоставка на информацията за всеки зрител или служител в театъра и вероятността за организиране на престъплението. Доста напреднах. Ще ти прехвърля данните, за да продължиш вместо мен. Уговорих с доктор Майра да ме приеме. Надявам се с нейна помощ да отхвърлим подозрението от много хора. В единайсет ще проведем съвещание с нашите приятели от отдела за електронно обработване на информацията.

— А следобед ще разпитвате свидетелите.

— Разчитам на теб. Ще се върна най-късно след два часа. — Тя стана и заобиколи бюрото. — Ако случайно се забавя, обади се на тъпака Дики от лабораторията и го притисни да побърза с резултатите от анализа на наркотика, който му изпратих сутринта.

— С удоволствие. Как да действам — да му предложа ли подкуп или да го заплаша?

— Откога работиш с мен, Пийбоди?

— Скоро ще стане година, лейтенант.

Ив кимна:

— Достатъчно дълго. Сама прецени как да постъпиш.

 

 

Кабинетът на доктор Майра бе съвсем различен от другите помещения в централното полицейско управление, които напомняха на гъмжащи мравуняци или на кошери, пълни с жужащи пчели. В „покоите“ на психиатърката цареше тишина, помещението приличаше на оазис сред пустинята, особено ако човек не знае какво го очаква зад вратата на лабораторията за психични тестове. Ив обаче беше преживяла ужасяващото изпитание и се надяваше никога повече да не бъде подложена на него.

Ала кабинетът на Майра бе съвсем различен от помещението, подобно на голяма клетка, където човек бе лишен от облика и от достойнството си. Психиатърката предпочиташе синия цвят, ето защо мебелите бяха тапицирани в синьо, а тя често наблюдаваше по холограмното устройство плискащите се в брега океански вълни.

Както винаги носеше елегантен костюм в светлозелено — цвета на напъпилите листа на дърветата. Грижливо вчесаната й коса подчертаваше красивото й, спокойно лице, от което Ив се възхищаваше. Перлените й обици бяха комплект с крушовидната перла, която тя носеше като медальон на златна верижка. Според Ив доктор Майра беше олицетворение на елегантността и красотата.

— Благодаря, че намери време за мен.

— Изпитвам особен интерес към случая — заговори Майра, докато програмираше автоготвачът да приготви любимия й билков чай. — Дълги години работя в полицията, но досега не съм била свидетелка на убийство. — Обърна се да подаде чашата на Ив и забеляза сянката, която премина по лицето й. — Дейвид Палмър не беше убит, а екзекутиран, мила моя. Това е съвсем различно. — Настани се на стола и подаде на Ив чая, макар да знаеше, че посетителката й дори няма да отпие от чашата. — Професията ми изисква да изучавам убийството и извършителите. Изслушвам ги, съставям психологическите им профили. Като лекар познавам, разбирам и уважавам смъртта. Но още не ми се вярва… че пред очите ми е бил убит човек… не разбрах, че това се случва в действителност. Да… трудно ми е да повярвам, че съществува толкова хладнокръвен престъпник.

— Според мен планът му е гениален.

Майра печално се усмихна:

— Гледните ни точки са различни, мила моя.

— Така е — съгласи се Ив и мислено добави, че най-често наблюдава смъртта, като се надвесва над окървавен труп. Едва сега й хрумна, че изобщо не се е запитала какво преживява Майра, след като е станала неволна свидетелка на убийство. Беше я включила в екипа си и най-безцеремонно се беше възползвала от присъствието й. — Извинявай за онази вечер. Не ти дадох право на избор.

— Нямаше време да се замисляш. Аз също постъпих импулсивно. — Майра поклати глава и отпи от чая си. — Възхищавам се от бързите ти реакции. Кога разбра, че ножът е истински?

— Прекалено късно, за да предотвратя престъплението. Не мога да се примиря с провала си… Започнах да разпитвам свидетелите, като съсредоточих вниманието си върху актьорите.

— Имаш право. Според мен престъплението е замислено от човек с усет към драматичното. Избрал е най-сигурния метод и най-удобния момент, сложил е оръжието в чужда ръка. — Тя отново си припомни случилото се на сцената. — Най-вероятният виновник е актьор, който се стреми към изграждане на кариера. От друга страна, грижливата подготовка предполага, че престъпникът е не само смел, но и изключително хладнокръвен.

— Нима е изпитвал необходимост да наблюдава трагедията?

— Безусловно. Убийството е извършено на сцената пред очите на хиляди зрители, които са ахнали от изумление. Това е било също така важно за престъпника, като смъртта на Дрейко. Представи си какво вълнение е изпитал, представи си с какво удоволствие е продължил да играе многократно репетираната роля на потресен колега. — Замисли се, сетне продължи: — Сигурна съм, че престъпникът стотици пъти е разигравал сцената във въображението си, за да постигне толкова съвършено изпълнение. Дрейко се славеше като един от най-талантливите съвременни актьори. Убийството му е било само първата стъпка в плана на злодея. Следващата е била да заеме мястото му.

— Според теб престъпникът е актьор, който се стреми към професионална реализация.

— Да, до известна степен. От друга страна мотивите му са лични. Ако актьорът е начинаещ, личните и професионалните мотиви може би се преплитат.

— Само Майкъл Проктър, дубльорът на Дрейко, е облагодетелстван от смъртта му, защото ще заеме мястото му.

— На пръв поглед е логично той да бъде главният заподозрян. Според мен обаче всички участници в представлението — от актьорите до най-обикновения сценичен работник — са облагодетелствани. Интересът на медиите е съсредоточен върху тях, имената им ще бъдат запечатани в съзнанието на зрителите, славата им ще бъде непреходна.

— Не съм толкова сигурна… Не разбирам хората, които през целия си живот се превъплъщават в своите герои и не им остава време да бъдат такива, каквито ги е създала природата.

— Само талантливите актьори умеят да „влязат под кожата“ на драматургичния първообраз. За тях театърът е нещо повече от начин за изкарване на прехраната, те посвещават живота си на сцената. А в нощта, когато беше убит Дрейко, прожекторите осветяваха по-ярко всички участници в пиесата.

— Точно така — актьорите и техническия персонал, не зрителите.

— Имайки предвид данните, с които разполагаме до момента, не съм склонна напълно да елиминираме хората в залата, все пак ми се струва, че престъплението е организирано от човек или от няколко души, които са свързани с театъра. — Майра отмести чашата си и стисна ръката на Ив. — Безпокоиш се за Надин, нали?

Ив изумено я изгледа.

— Надин е моя пациентка и е много откровена с мен. Знам за връзката й с убития и съм готова при необходимост да съобщя професионалното си заключение, че тя не е способна да замисли и да извърши кърваво престъпление. Ако наистина е искала да накаже Дрейко, спокойно можеше да го направи чрез медията, в която работи. За една способна репортерка това не е проблем.

— Добре. Дано да й повярват.

— Разговарях с нея — продължи Майра. — Каза ми, че днес официално ще я разпиташ.

— Така е. Ще бъдем сами, само адвокатът й ще присъства. Целта ми е да се разбере, че тя доброволно ми е съобщила информацията. Ще се постарая няколко дни показанията й да не станат публично достояние.

— Ще й помогнеш да събере сили за очакващите я неприятности. — Майра забеляза изражението на приятелката си й попита: — Какво криеш от мен?

— Ще ти кажа, но нали ще си остане между нас?

— Разбира се.

Ив машинално отпи от омразния билков чай и разказа за видео диска, който беше открила в хотелския апартамент на Дрейко.

— Не знае за съществуването му — прекъсна я Майра, — иначе щеше да сподели с мен. Щеше да се разтревожи и едновременно да се разгневи и да се засрами. Записът сигурно е направен без нейно знание.

— Логичният въпрос е дали не й е показал диска, когато за последен път се е срещнала с него.

— Не е. В противен случай мебелите в апартамента щяха са изпочупени, а Дрейко щеше да потърси спешна медицинска помощ. — Майра се облегна назад. — Ето че успях да те разсмея. Навярно много си се разтревожила за нея.

— Беше на ръба на истерията, когато се срещнахме. — Ив стана, приближи се до устройството за повишаване на настроението и се загледа във вълните, които се плискаха в невидим бряг. — Знаеш ли, открих, че съм привързана към много хора, други направо обичам. Чувствам се объркана.

— Искаш ли да се върнеш към живота, който водеше преди година-две, Ив?

— Донякъде по онова време ми беше по-лесно. Сутрин ставах и отивах на работа. Излизах с Мейвис два пъти седмично. — Тя въздъхна. — Не, за нищо на света не желая да се върна в миналото… Няма значение. Не съм дошла да разговаряме за мен, а за Дрейко. Бил е истински сексуален хищник.

— Преди да дойдеш прочетох последния ти рапорт. Подкрепям мнението ти, че сексът е бил сред любимите му оръжия. Но смятам, че не половият акт му е доставял удоволствие, а фактът, че красотата, елегантността, талантът и сексапилът са му помагали да държи любовниците си под контрол. Смятал е жените за свои играчки и чрез тях е демонстрирал превъзходството си над други мъже. Бил е обсебен от идеята винаги да бъде център на внимание.

— Какво ще кажеш за наркотиците? Според мен онзи, който тайно дава „див заек“ на сексуалната си партньорка, се страхува тя да не го отблъсне. По този начин отнема правото й на избор.

— Съгласна съм, но за Дрейко наркотикът е спадал към декора. Нещо като приглушената светлина на свещи и романтична музика. Въобразявал си е, че е страхотен любовник, както е знаел, че е великолепен актьор. Казвал си е, че всички прочути хора имат своите малки слабости, които обществото им прощава. Не изключвам сексът да е мотив за убийството. В случая имаме много мотиви, а престъпникът най-вероятно е егоист като жертвата си.

— От един дол дренки — промълви Ив.

 

 

Ненадейно беше улучил джакпота.

Актьорите се мислят за най-умните и най-талантливите хора на света. Стига да бе пожелал, и той можеше да стане актьор. Но беше послушал съвета на баща си, който често казваше: „Сценичните работници никога не остават без работа“. Което си беше самата истина — актьорите ставаха прочути, после славата им залязваше и се озоваваха на улицата, сценичните работници никога не ги изхвърляха.

Лайнъс Куим работеше в театъра от трийсет години. През последните десет беше се издигнал до началник на техническия персонал. Затова му бяха предложили работата в „Ню Глоуб“, затова получаваше най-високата заплата, която профсъюзът бе успял да изкрънка от стиснатите работодатели.

Само че актьорите получаваха много повече от него, което беше адски несправедливо.

Какво ще правят без него?

Ала сега всичко ще се промени.

Най-сетне щастието му се беше усмихнало. Много скоро шефовете на „Ню Глоуб“ ще търсят нов началник на сценичните работници. Лайнъс Куим ще заживее като рентиер, дори може да замине на някой тихоокеански остров.

Най-после бе възнаграден, задето докато работеше, слухтеше, а очичките му не пропуснаха да забележат най-малките подробности. Освен това знаеше точния момент, в който даден актьор трябва да излезе на сцената. Малцина членове на трупата познаваха кухнята на театъра като Лайнъс Куим. Той притежаваше забележителна памет и много добре си спомняше кога и къде за последен път е видял фалшивия нож. Подозираше кога е била извършена размяната и кой е действал толкова ловко, че за краткия промеждутък от време е скрил ножа със сгъваемото острие в гримьорната на Арина Мансфийлд.

Смелчага бе този престъпник, няма спор.

Лайнъс спря пред един павилион за храна, поръча си сандвич и обилно го поля с горчица.

— Хей! — Продавачът се опита да грабне тубата от ръката му. — Изстиска почти цялата тубичка, ще си платиш допълнително!

— Гледай си работата, жълтурко. — Лайнъс още веднъж си изстиска горчица, за да го нервира.

— Сложи си прекалено много! — възкликна продавачът, азиатец с белязано лице, и заподскача като заек. — Ще платиш допълнително.

Лайнъс се запита дали да не изстиска останалата горчица върху лицето на жълтокожия, което беше сбръчкано като сушена слива, но си спомни колко пари ще получи и настроението му се повиши. Извади от джоба си монета от петдесет цента, подхвърли я на продавача и подигравателно му подвикна:

— Дано ти стигнат да се пенсионираш! — После се отдалечи, като с удоволствие отхапваше от сандвича.

Беше дребен и мършав, но имаше шкембенце колкото футболна топка. Мускулестите му ръце бяха прекалено дълги. Лицето му приличаше на счупена и нескопосно залепена порцеланова чиния: плоско, обло и прорязано от бръчки. Бившата му съпруга непрекъснато го задяваше да похарчи част от спестяванията си за козметична операция.

Ала Лайнъс твърдо отказваше. Не му се хвърляха пари на вятъра. Има ли значение как изглежда, след като работата му изисква публиката да не го вижда?

Обаче сега ще се изръси за пластична операция. После ще отиде на Таити или на Бали, дори може да посети някой прочут курорт на друга планета. Ще лежи на плажа под жарките лъчи на слънцето, а жените ще се лепят на него като мухи на мед.

Ще прибави половин милион към спестяванията си и ще си живее царски.

Дали пък не трябваше да поиска повече? Не, не бива да бъде алчен — всеки актьор може да си позволи такава сума. Лайнъс беше готов да се съгласи сумата да му бъде изплатена на равни вноски. Съгласен бе и на разумен компромис. Всъщност се възхищаваше от смелостта и ловкостта на престъпника и тайно му благодареше, че е премахнал Дрейко.

Никога не беше мразил актьор колкото него, а Лайнъс Куим изпитваше към актьорите почти фанатична ненавист.

Натъпка последния залък в устата си и избърса горчицата от брадичката си. Писмото му още сутринта е било доставено на получателя. Беше платил допълнително за услугата, но не съжаляваше за похарчените пари. Смяташе ги за разумна инвестиция, писмото е за предпочитане пред обаждане по видеотелефона или лично посещение, които могат да бъдат проследени. Нищо чудно ченгетата да подслушват всички частни видеотелефони. След актьорите той най̀ мразеше ченгетата. Писмото, което бе изпратил бе кратко и гласеше:

„Знам какво направи и защо го направи. Браво. Ще те чакам в театъра. Зад кулисите в единайсет часа. Искам 500 000. Няма да те издам на ченгетата. Този тип и без това беше абсолютен мръсник.“

Не се бе подписал. Хората, които работеха с него, познаваха почерка му и навика му да изписва само печатни букви. По едно време се бе разтревожил, че писмото ще бъде предадено на полицията и ще го арестуват за изнудване. После се успокои и си каза, че това няма да се случи.

Какво са петстотин хиляди за един актьор?

Влезе през служебния вход, като набра своя код. Ръцете му леко трепереха, дланите му бяха потни. Няма значение — всеки в неговото положение ще бъде нервен и притеснен. Вратата автоматично се затвори след него и в коридора отекна ехо. Лайнъс вдъхна познатата специфична миризма, обгърна го величествената тишина на празния театър. Ненадейно сърцето му се сви от мъка.

Това е последният му ден тук. Ще се сбогува с миризмата на грим и на боядисани сценични декори, със звуците и със светлините на прожекторите. Едва сега осъзна, че театърът е неговият живот.

„Не се размеквай като баба“ — напомни си и тръгна към стълбата, водеща към сцената. В Таити сигурно има театри, а ако много му домъчнее за старата професия, ще отвори собствен театър, в който ще има и казино.

Каква гениална идея! Театър „Лайнъс Куим“ — впечатляващо, нали?

Слезе по стълбите, зави надясно и тръгна по криволичещия коридор. Вече се намираше на свой терен и толкова се беше успокоил, че дори си подсвиркваше, предчувствайки щастливата си съдба.

От сенките се стрелна ръка и го стисна за шията. Той извика по-скоро от изненада, отколкото от страх и понечи да побегне.

В носа и в устата му нахлуха пари. Очите му се премрежиха, зави му се свят. Тялото му сякаш олекна като перце.

— Какво? Какво… — избърбори.

— Едно питие ще ти се отрази добре — успокояващо му прошепна някой. — Хайде, Лайнъс, пийни си. Взех бутилката от шкафчето ти.

Той оброни глава, тънкият му врат като че всеки момент ще да се счупи. Пред очите му сякаш бе спусната кървавочервена завеса. Когато го повлякоха към стола, краката му затътриха по пода. Някой поднесе до устните му чаша и той послушно отпи.

— Браво. Сега си по-добре, нали?

— Вие ми се свят.

— Ще ти мине. — Гласът бе все така успокояващ. — Скоро ще се почувстваш много по-добре. Транквилантът е от най-безобидните, ще ти подейства като нежна целувка. Не мърдай от мястото си, аз ще се погрижа за всичко.

— Добре. — Той вяло се усмихна. — Много благодаря.

— Няма защо.

Примката вече беше готова. Ръце, защитени с ръкавици, я нахлузиха на шията на Лайнъс и я стегнаха.

— Как си, приятелю?

— Добре. Не, не съм добре, чувствам се на седмото небе. Страхувах се да не ми се разсърдиш.

— Как можа да си го помислиш! — Някой тежко въздъхна, като че от съжаление.

— Взимам парите и заминавам за Таити.

— Така ли? Там сигурно е прекрасно. Слушай, искам да напишеш нещо. Ето ти писалката и бележника, които винаги използваш. Защо не си купиш електронен бележник?

— Предпочитам си моя. Свикнал съм да си водя записки на хартия. — Той хлъцна и глуповато се ухили.

— Разбира се. А сега напиши: „Аз го направих“, после се подпиши. Браво. Точно така.

— Аз го направих — възкликна Лайнъс и написа името си с мънички букви. — Досетих се кой може да е подменил ножовете.

— Истински гений си, приятелю. Още ли ти се вие свят?

— Тц. Чувствам се супер. Донесе ли парите? Трябват ми още днес, защото заминавам за Таити. Ама да знаеш, че направи голяма услуга на всички, като уреди мръсникът да бъде очистен.

— Благодаря за комплимента. Аз съм на същото мнение. А сега се изправи. Имаш ли световъртеж?

— Не. Ако искаш, мога да ти демонстрирам.

— Добре. Можеш ли да се изкачиш по онази стълба? Прехвърли въжето през напречната греда и го завържи. Никой не умее да прави възли като сценичен работник с трийсетгодишен стаж.

— Така си е. — Той започна да си подсвирква и се заизкачва по стълбата.

Отдолу го наблюдаваха внимателно. Паниката, предизвикана от писмото на Лайнъс, беше преминала. Заместили я бяха леко раздразнение и вълнение от предизвикателството.

Как да се справи с изнудвача? Решението беше дошло от само себе си и беше гениално: с един куршум два заека. Ще елиминира заплахата и ще даде на ченгетата убиеца, когото издирват. След броени минути всичко ще приключи.

— Завързах го! — провикна се Лайнъс. — Гредата е здрава, ще издържи!

— Добре. Хей, не слизай по стълбата.

Той смаяно се втренчи в усмихнатото лице отдолу:

— Как така да не слизам?

— Скачай от стълбата, приятелю. Какво удоволствие, а? Все едно да скочиш в сините океански води, заобикалящи Таити.

— Щом ми дадеш парите, веднага заминавам на острова.

— Тъкмо ще потренираш скокове в океана. — Разнесе се смях. Лайнъс не забеляза нищо подозрително и също се засмя. — Хайде приятелю, гмурни се в топлата вода!

Той се ухили, стисна носа си и скочи.

Този път смъртта не беше безшумна. Стълбата се стовари на пода и оглушително изтрещя. Бутилката с алкохол се счупи и във въздуха изригна фонтан от стъкълца. От гърлото на обесения се изтръгна предсмъртно хъркане, което продължи само няколко секунди, но сякаш изпълни огромното пространство.

После настъпи тишина, нарушавана само от скърцането на гредата, от която висеше мъртвецът. Звукът беше странно романтичен, като скърцане на корабна мачта под напора на бурен вятър.