Нора Робъртс
Свидетел в смъртта (17)

Седемнайсета глава

Ив се втурна в спешното отделение заедно с медицинските служители, които тикаха количката с ранения и за да не губят време, обсъждаха състоянието му и необходимите мерки за спасяване на живота му. Използваха медицински термини, но тя разбра, че младежът е получил многобройни травми на гръбначния стълб и вътрешен кръвоизлив.

На вратата на залата за прегледи пътят й препречи висока и едра медицинска сестра. Абаносовата й кожа контрастираше със светлосинята й туника.

— Отдръпни се, сестро! — нареди Ив. — Това момче е мой служител.

— Ти се отдръпни, сестро. — Чернокожата сложи огромната си длан на рамото й. — Достъпът на външни лица е забранен. Отиди в стая № 4, където ще се погрижат за раните ти.

— Нараняванията ми са незначителни. Важното е да спасите момчето!

— Довери се на лекарите, лейтенант. Ще направят всичко възможно за твоя човек. — Тя извади бележник. — Ако искаш да помогнеш, съобщи данните за пациента.

Ив я изблъска встрани и надникна през остъклената врата, но не посмя да влезе в залата. За кой ли път си помисли, че мрази болниците. Ненавижда ги.

Трухарт лежеше на масата за прегледи, над него се бяха надвесили лекари със зелени престилки.

— Лейтенант — каза малко по-любезно медицинската сера. — Да си помогнем взаимно. Имаме една и съща цел. Кажете ми името на пациента и на колко години е.

— Фамилията му е Трухарт. Обаче не знам името му. Пийбоди, ще ми помогнеш ли?

— Казва се Трой — обади се Пийбоди. — Двайсет и двегодишен е.

Ив облегна глава на стъклото, затвори очи и описа обстоятелствата, при които младежът бе получил нараняванията.

— Момчето е в сигурни ръце — успокои я сестрата. — А ти отиди в стая №4. — Влезе в операционната зала и се присъедини към екипа, който се бореше за живота на Трухарт.

— Пийбоди, намери близките му. Помоли някого от полицейските психиатри да им съобщят за случилото се.

— Слушам, лейтенант. Фийни и Макнаб наблюдават Стайлс, който е настанен в съседната стая.

Санитарите вкарваха колички с хора, пострадали при паническото си бягство по време на стрелбата на Гранд Сентръл. Някои бяха с тежки наранявания, други със счупени крайници. Нощта щеше да бъде тежка за лекарите и персонала от отделението за спешна помощ.

— Ще уведомя командира за състоянието на Трухарт. — Тя се отдръпна от вратата и се постара гласът й да бъде спокоен, докато рапортува пред началника си. После се върна на поста си пред залата и се обади вкъщи.

Като видя окървавеното й лице, Рурк изплашено възкликна:

— Какво ти е? Какво се е случило?

— Аз съм… в болницата.

— В коя болница?

— В „Рузвелт“. Слушай…

— Идвам веднага.

— Почакай. Не съм ранена. Пострада един от хората ми. Младеж… — Гласът й пресекна от мъка. — Почти хлапе. В момента го оперират. Ще остана тук, докато… Трябва да остана.

— Идвам веднага — повтори Рурк.

Тя понечи да запротестира, но само кимна:

— Добре. Благодаря.

Чернокожата сестра излезе от залата и я изгледа накриво:

— Защо не си отишла да дезинфекцират раните ти?

— Какво е състоянието на Трухарт?

— Успяха да го стабилизират. След малко ще го вкарат в операционната. Ще те заведа в чакалнята, но първо ще отидеш в стая №4.

— Искам да ме държиш в течение за всяка промяна в състоянието му.

— Непременно. Но при условие, че се погрижат за раните ти.

 

 

Чакането беше мъчително. Ив отново и отново виждаше ужасяващата картина, сякаш запечатана на филмова лента. Упрекваше се, че не е реагирала по-бързо, че не е успяла да предотврати трагедията.

Не я сдържаше на едно място. Кръстосваше чакалнята, пиеше чаша след чаша отвратително кафе и се взираше през прозореца в отсрещната стена.

— Той е млад и в отлично физическо състояние — обади се Пийбоди, за да наруши мълчанието. — Ще видите, че ще се пребори със смъртта.

— Не трябваше да го включвам в екипа. Как се съгласих един начинаещ да участва в подобна операция?

— Дадохте му възможност да се прояви.

— Прекрасна възможност! — Тя се извърна от прозореца, очите й бяха като нажежени въглени. — Изложих на опасност живота му, не беше подготвен. Виновна съм, че го раниха.

— Престанете да се самообвинявате! — Пийбоди гневно вирна брадичката си. — Трой е полицай. Щом носиш униформа, значи си осъзнал, че поемаш риск, че ежедневно животът ти е изложен на опасност. Ако бях на мястото на Трухарт, щях да постъпя като него и сега аз щях да бъда на операционната маса. И щеше да ме е яд, че се самообвинявате, задето съм изпълнила дълга си!

— Ти не разбираш, че… — Ив поклати глава и отиде до автомата да вземе поредната чаша кафе.

— Браво, Пийбоди! — възкликна Рурк, който незабелязано беше влязъл в чакалнята, и потупа младата жена по рамото. — Истинско съкровище си!

— Лейтенант Далас не е виновна. Но не издържам, когато започне да се самообвинява.

— Нямаше да е моята Ив, ако не изпитваше чувство за отговорност.

— Вярно е. Ще потърся Макнаб, за да разбера какво е състоянието на Стайлс. Накарай лейтенанта да се поразходи, да глътне чист въздух.

— Ще се постарая.

Той се приближи до Ив и прокара пръст по страната й, нежно докосвайки драскотините, които вече заздравяваха.

— Ако продължаваш да се наливаш с тази отрова, със сигурност ще получиш язва на стомаха. Уморена си, скъпа Ив. Седни.

— Не мога! — Тя се обърна, видя, че са сами и даде воля на чувствата си. Отпусна глава на рамото му и изстена: — Не мога да забравя как засия от щастие, като му казах, че го взимам в моя екип. Мислех, че е в безопасност, после всичко се обърка. Настъпи суматоха, в паническото си бягство хората крещяха, падаха и биваха прегазени. Не успях да си пробия път, не успях навреме да се добера до Трухарт.

Рурк знаеше, че не бива да я прекъсва и да се опитва да я успокои. Безмълвно я притисна към себе си, вдъхвайки й смелост. След малко тя се отдръпна и го погледна:

— Сигурна съм, че и тук имаш връзки. Моля те, използвай ги, за да разбереш какво е състоянието на момчето.

— За теб съм готов на всичко. — Той взе от ръката й празната чашка. — Но и аз искам да те помоля за нещо — да седнеш и да се успокоиш.

Когато съпругът й излезе, тя тежко се отпусна на стола, но след минута отново скочи на крака и си взе още една чаша кафе от автомата. В този момент в чакалнята влезе висока и стройна жена с открито лице. Приликата между нея и Трухарт беше очебийна.

— Извинете. — Непознатата се огледа и отново се втренчи в Ив. — Търся лейтенант Далас.

— Аз съм Далас.

— О, трябваше да се досетя. Трой ми е говорил толкова много за вас. Аз съм Полин Трухарт, неговата майка.

Ив смаяно я изгледа, когато тя се приближи и й подаде ръка, вместо да избухне в сълзи и да я обсипе с обвинения.

— Госпожо Трухарт, искрено съжалявам, че синът ви пострада при изпълнение на служебния си дълг. Държа да ви осведомя, че той прояви изключителна храброст.

— Синът ми ще бъде поласкан от думите ви. Възхищава се от вас и… дано не се обидите, но мисля, че е влюбен в безстрашната лейтенант Далас.

Ив с отвращение остави чашата с кафето и възкликна:

— Нима не разбирате, че синът ви беше ранен при акция, ръководена от мен?

— Знам. Вашите служители ми обясниха какво се е случило. Вече разговарях със завеждащия на отделението, който ме увери, че правят всичко възможно да спасят момчето ми. Трой ще се оправи, сигурна съм. — Усмихна се и поведе Ив към редицата столове. — Майчинският инстинкт ми го подсказва. Синът ми е най-скъпото, което имам.

Ив седна до масата с лице към Полин и промърмори:

— Той е млад и силен…

— И с борбен дух — прекъсна я майката. — От малък мечтае да стане полицай, да носи униформа и да се бори с престъпленията. Младеж за пример е, лейтенант, никога не ми е създавал неприятности. Той е моята радост, моето щастие. — Погледна към вратата и добави: — Сърцето ми се къса, като си помисля на какво страдание е подложен.

— Госпожо Трухарт… — Ив замълча, търсейки най-подходящите думи. — Не е изпитал болка. Беше в безсъзнание, когато се добрах до него.

— Камък ми падна от сърцето. Благодаря ви.

— Защо ми благодарите? Синът ви пострада заради мен.

— Не е вярно. — Тя отново хвана ръката на Ив. — Сега разбирам защо вашите подчинени ви обичат — защото не са ви безразлични, защото се грижите за тях. Синът ми осъществи мечтата си да служи на обществото. Да служи и да закриля всеки един от нас… Не крия, че се тревожа за него, както се тревожат майките на всички полицаи. Но аз вярвам в Трой и се гордея с него, както и вашата майка се гордее с вас.

Ив рязко отдръпна ръката си, сърцето й се сви от неизказана болка.

— Майка ми е мъртва.

— Извинете, не знаех. — Тя докосна венчалната й халка. — Виждам, че сте омъжена. Значи имате до себе си човек, който ви обича и вярва във вас.

— Така е. — Ив вдигна очи и срещна погледа на Рурк, който в този момент влезе в чакалнята. — Сигурно имате право.

— Госпожо Трухарт. — Той се приближи до нея и й подаде ръка. — Току-що научих, че след малко ще изкарат сина ви от операционната.

Полин потръпна, пръстите, които стискаха дланта на Ив, конвулсивно се свиха.

— Лекар ли сте? — попита.

— Не. Аз съм съпругът на лейтенант Далас.

— О! Разбрахте ли как… какво е състоянието на Трой?

— Стабилно е. Лекарите са обнадеждени. След малко един от хирурзите ще ви съобщи подробностите.

— Благодаря ви. Казаха ми, че на този етаж има малък параклис. Ще поседя там, докато ме повикат. Изглеждате смазана от умора, лейтенант. Трой няма да се обиди, ако се приберете у дома и си починете.

Като остана насаме с Рурк, Ив подпря лакти на бедрата си и закри с длани очите си:

— Кажи ми онова, което премълча пред нея. Искам да знам истината.

— Лекарите са разтревожени от травмата на гръбначния стълб.

— Трухарт парализиран ли е?

— Надяват се, че парализата е временна. Но дори положението да се окаже по-сериозно, съществуват много успешни методи за лечение.

— Дано да може да упражнява професията си — това е неговият живот. Възможно ли е да намериш най-добрия специалист в тази област?

— Вече се свързах с голямо медицинско светило.

Без да вдигне глава, тя промълви:

— Задължена съм ти.

— Не ме обиждай.

— Нали видя майка му? Възхищавам се от силата на духа и от смелостта й.

Рурк я хвана за китките и я накара да отпусне ръце.

— Скъпа моя, застани пред огледалото и ще видиш още една силна и смела жена.

Тя поклати глава:

— Най-важна е обичта й към него. В името на тази обич тя ще постигне онова, което желае — синът й да оздравее.

— Майчината любов е могъщо средство.

Ив се изправи и изпъна рамене.

— Мислиш ли понякога за твоята майка? Спомняш ли си за нея?

Рурк се поколеба, а тя намръщено се втренчи в него.

— Щях да отговоря отрицателно — обясни той, — но размислих. Не искам да те лъжа. Да, понякога мисля за тази жена. Питам се какво е станало с нея, дали още е жива.

— Защо те е изоставила?

Очите му потъмняха, гласът му стана суров:

— Защо ме изостави ли? Защото пет пари не даваше за мен.

— Още по-страшно е да не знаеш причината… като мен. Да не си спомняш лицето на собствената си майка… — Тежко въздъхна, очевидно разгневена от проявата си на слабост. — Никога няма да науча истината. — Прокара длани по страните си и добави: — Това ме подсеща, че трябва да си поговоря с Карли за нейната майка. — Изправи се и въпреки че едва стоеше на краката си от умора, заяви: — Но преди това ще проверя дали Стайлс е дошъл в съзнание и ще го разпитам, после ще се отбия в управлението и ще напиша рапорта си. Първата ми работа утре сутринта ще бъде да се срещна с командира.

Рурк също се изправи и разтревожено я изгледа. Беше бледа като мъртвец, под очите й имаше сенки, драскотините и раните по лицето й бяха като бойни отличия.

— Не ще издържиш, ако не си легнеш.

— Ще подремна в канцеларията ми. Освен това смятам, че утре ще приключа разследването. Обещавам да си взема няколко часа отпуска.

— По-добре си вземи няколко дни. Ще отидем някъде, където е слънчево и топло.

— Ще обмисля предложението ти. — Озърна се, за да се увери, че никой не ги наблюдава, и го целуна.

 

 

В седем и десет сутринта влезе в кабинета на командир Уитни. Той вече бе прочел рапорта й и очакваше устното й обяснение.

— Лекарят, който се грижи за Стайлс, ми каза, че едва по обяд ще е възможно да го разпитаме. В момента бил под въздействието на силни транквиланти. Няма опасност за живота му. Състоянието на полицай Трухарт все още буди тревога. Долните му крайници още са парализирани, още е в безсъзнание. Предлагам за награда полицай Трухарт заради проявения героизъм. Заподозреният беше заловен благодарение на бързите действия и жертвоготовността на този младеж. Тежките наранявания, които получи по време на акцията, са вследствие проявена небрежност от моя страна.

— Написала си същото и в рапорта си. Не съм съгласен със заключението ти.

— Сър, полицай Трухарт прояви забележителна смелост и хладнокръвие по време на трудната и опасна операция по залавянето.

— Не се съмнявам, лейтенант. — Той се облегна назад. — Възхищавам се от сдържаността, с която е написан докладът, както и от устния ти рапорт. Възнамеряваш ли да… обсъдиш случилото се лично с капитан Стюарт?

Като видя гневните искрици в очите на Ив, повдигна вежди и устните му потрепнаха, сякаш едва сдържаше усмивката си.

— Напълно споделям чувствата ти, Далас, но абсолютно забранявам да се срещаш с капитан Стюарт. Тя получи строго мъмрене… Не смяташ ли, че наказанието е достатъчно сурово? — попита, нарушавайки напрегнатата тишина, последвала изказването му.

— Нямам право да коментирам решенията на началството.

— Възхищавам се от самообладанието ти — повтори той. — Капитан Стюарт е пренебрегнала заповедите ти и е проявила неподчинение, вследствие на което са пострадали много цивилни, причинени са големи имуществени загуби, един от моите полицаи лежи в болницата с опасност за живота си, заподозреният едва не избяга. — Уитни се приведе и процеди през зъби: — Мислиш ли, че не съм побеснял от гняв?

— Възхищавам се от самообладанието ви, сър.

От гърдите му се изтръгна странен звук, който минаваше за смях.

— Да уточним още веднъж подробностите. Уведоми ли капитан Стюарт, че ти командваш акцията? Че всички оръжия трябва да бъдат настроени на най-ниската степен и да се използват само в краен случай?

— Уведомих я, сър.

— Гарантирам, че след приключване на вътрешното разследване тя ще бъде изхвърлена от полицията, или в най-добрия случай ще работи като регулировчик. Дано си удовлетворена.

— Ами ако с Трухарт се случи най-лошото? Той е едва на двайсет и две! Какво от това, че Стюарт ще бъде наказана, ако един млад човек загуби живота си заради нея? — Мисълта за заплахата, надвиснала над младежа, не й даваше покой.

— Вярно е. Знам какво е някой от подчинените ти да бъде ранен или убит. Горе главата, лейтенант, изпълнявай задълженията си и всичко ще бъде наред. А сега седни.

Ив се подчини. Уитни остави настрана разпечатката на рапорта й и попита:

— Откога не си спала?

— Нищо ми няма.

— Щом приключим разговора, вземи два часа отпуска. Ще проверя дали си изпълнила нареждането ми. А сега на въпроса: смяташ ли, че Анджа Карвъл е съществен елемент в този случай?

— Тя е отделно звено от веригата, следователно непременно трябва да я открием.

— Какво мислиш за евентуалните й взаимоотношения с Кенет Стайлс, с Ричард Дрейко и евентуално с Карли Ландсдаун?

— Постепенно установих колко свързани помежду си са заподозрените. Изглежда, че Стайлс е организирал убийството на Дрейко, после е отстранил Лайнъс Куим, който го е забелязал. Но и други хора са имали мотив и възможност да подменят ножа. Не е сигурно дали инициаторът на престъплението е Стайлс и дали е действал сам или е имал съучастници. Малко преди да отида в жилището му, възнамерявах да помоля за разрешително за достъп до засекретената информация относно осиновяването на Карли Ландсдаун.

— Почини си два часа, после се обърни към съдия Левински. Повечето негови колеги отказват разрешителни за разсекретяване на данни, свързани с дела по осиновяване. Левински е най-благосклонен. Постарай се да се свържеш с него, след като е закусил обилно.

 

 

Ив реши да изпълни заповедта на командира. Два часа сън щяха да помогнат за проясняване на замъгленото й съзнание.

Заключи се в канцеларията си и се просна на пода. Преди да затвори очи, портативният й видеотелефон иззвъня.

— Ало, какво желаете? — раздразнено измърмори тя.

— Добро утро, лейтенант.

— Само не започвай да ми опяваш. — Тя отпусна глава върху дланта си. — В момента си почивам.

— Браво. — Рурк се втренчи в нея. — Все пак беше за предпочитане да почиваш в леглото си, не на пода на канцеларията.

— Винаги ли познаваш кой какво прави?

— Познавам теб. Затова реших да ти се обадя. Снощи забравих да ти кажа нещо важно — името на майката на Карли Ландсдаун.

— За какво говориш? Нали ти забраних да си пъхаш носа в полицейската работа?

— Проявих неподчинение. С удоволствие очаквам да ме накажеш. Майката се казва Анджа Карвъл. Родила е бебето в частна гинекологична клиника в Швейцария. Осиновяването е било предварително уговорено и е напълно законно. След задължителните двайсет и четири часа за преосмисляне на решението си, майката е потвърдила желанието си да даде детето за осиновяване и е подписала необходимите документи. В графата „баща“ е вписала името на Ричард Дрейко, приложила е и задължителната клетвена декларация, че той е бил уведомен за бременността й и за осиновяването.

— Бил ли е информиран, че детето се е родило живо?

— Да. Документацията е изрядна, както може да се очаква от швейцарците. Знаел е, че има дъщеря. Задължителният ДНК тест е потвърдил бащинството му. Не се е възпротивил на осиновяването.

Ив легна по гръб, докато замъгленото й от умората съзнание възприеме информацията.

— Осиновителите по право имат достъп до тези сведения. В тайна остават само имената на родителите, но са известни етническият им произход, образованието им, интелектуалното равнище, артистичните и техническите им умения, както и здравословното им състояние. Ако подаде молба, осиновителят може да научи и имената на майката и бащата…

— Не е подавана такава молба — прекъсна я Рурк.

— Има начини да се заобиколи официалната процедура. Може би Карли се е досетила, че Дрейко е неин баща. Като се замисля, откривам прилика помежду им. Питам се какво й е било известно.

— Скоро ще научиш отговора. Опитай да подремнеш.

— Добре. Подсети ме да те напляскам, задето не се подчини на нарежданията ми.

— Вече се възбудих.

Тя прекъсна връзката, изтегна се на пода и се замисли. Бащи и дъщери, лъжи и убийства… Неусетно се унесе… и отново сънува кошмара.

Събуди се с писък. Беше обляна в пот, усещаше непоносимо главоболие.

Обърна се по корем и застана на четири крака, опитвайки се да се изправи. Едва след няколко секунди осъзна, че туптенето, което чувстваше в главата си, не е плод на въображението й. Някой чукаше на вратата.

— Добре. Чух. Идвам. — С мъка се изправи на крака, олюля се и се подпря на бюрото, за да запази равновесие. Отключи вратата, широко я отвори и процеди: — Какво искаш?

— Притесних се, защото не отговаряше на видеотелефона — избърбори Пийбоди. Беше поруменяла от студения въздух. — Реших, че… лейтенант, какво ви е? Изглеждате… — Искаше да каже „като преследвана от призраци“, но интуицията й подсказа да не използва тази фраза. — Изглеждате сънена.

— Бях заспала.

— Извинете, че ви събудих. — Пийбоди разкопча палтото си. Отново се опитваше да отслабне и изминаваше пеш големи разстояния. Тази сутрин зимата беше решила да покаже, че още не си е отишла и бръснещият вятър караше пешеходците да забързат крачка. — Като влизах в управлението, се сблъсках с командира. Каза ми, че отива в болницата.

— Трухарт! — Тя се вкопчи в рамото на помощничката си. — Мъртъв ли е?

— Не, дори е дошъл в съзнание преди двайсет минути. Обаче най-радостното е, че реагира на стимулаторите. Не е парализиран!

— Добре. — Ив изпита неописуемо облекчение. Дълбоко си пое въздух и повтори: — Добре. Ще се отбием при него, когато отидем да разпитаме Стайлс.

— Момчетата събират пари за букет. Трухарт е любимец на всички.

— Включи и мен в списъка. — Седна зад бюрото и добави: — Моля те, донеси ми чаша кафе. Вие ми се свят.

— Изобщо не сте се прибирали у дома, нали? Защо казахте, че си отивате вкъщи, когато ме освободихте?

— Излъгах. Какво стана с кафето? Получих информация от анонимен източник. Отново ще посетим Карли Ландсдаун.

Пийбоди се нацупи и замарширува към автоготвача, като недоволно мърмореше:

— Естествено вашата помощничка няма право да научи кой е източникът.

— Препоръчвам на моята помощничка да ми донесе кафе, преди да съм й прегризала гърлото.

— Програмирах машината да го приготви, почакайте малко. Защо отново ще разпитвате Карли?

— Току-що научих, че Ричард Дрейко е неин баща.

— Но те са били… — Тя се изчерви, лицето й се изкриви от отвращение. — Пфу!

— Най-точното едносрично определение на връзката им. — Ив взе чашата от ръката й и с наслада отпи от кафето. — Подай официална молба до съдия Левински за достъп до засекретените файлове за осиновяването. Междувременно… — Тя млъкна, тъй като индикаторът на видеотелефона замига, сигнализирайки, че я търсят отвън.

— Отдел „Убийства“. Далас.

— Вие ли сте лейтенант Ив Далас?

Ив огледа жената и отвърна:

— Да.

— Лейтенант Далас, казвам се Анджа Карвъл. Искам да споделя с вас много важна информация, и то час по-скоро.

— Издирвахме ви, госпожо Карвъл.

— Така и предполагах. Удобно ли е да дойдете в хотела? Отседнала съм в „Палас“.

— Мнозина предпочитат този хотел. Ще бъда при вас след двайсет минути.

— Благодаря за отзивчивостта. Мисля, че ще ви помогна да разплетете възела.

— Не мога да повярвам! — възкликна Пийбоди, когато началничката й прекъсна връзката. — Търсим я под дърво и камък, а тя се обажда и иска среща с вас.

— Какво съвпадение. — Ив стана. — Мразя съвпаденията.

 

 

„Да се отвори след смъртта ми.

Харесва ми — много е драматично. Не бива да променям стила си, дори когато съм под напрежение. Най-вече, когато съм под напрежение. Таблетките са на една ръка разстояние, ако ми потрябват. Разбира се, ще прибягна до тях само в краен случай, но те ще подействат бързо. Ще бъдат нежни към мен. Поетът е казал: «Не пристъпвай сам във вечната нощ». Ала истината е друга. Ако трябва да избирам между смъртта и затвора, ще предпочета да умра.

Ежедневно сме принудени да правим някакъв избор. Жизненият ни път е като криволичеща пътека. Единствено онези, които не са познали мъката и радостта, се движат направо. Аз предпочитам пътя със завои. За добро или за зло вземах решения, а сега изцяло поемам отговорността за последствията.

Не съжалявам за смъртта на Ричард Дрейко. Не изпитвам угризения. Едва ли е съществувал по-безотговорен човек от него. Безотговорен и безсмислено жесток. Опетняващ всичко, до което се докоснеше. Смъртта му не тежи на съвестта ми. Заслужил бе да умре заради жестокостта, която е извършил напълно съзнателно.

Дано миг преди ножът да се забие в сърцето му, да е почувствал нетърпима болка, да е изтръпнал от страх, да е изпитал нечовешко страдание от осъзнаването на истината.

Но докато замислях екзекуцията му, кроях планове за собствената си безопасност. Вероятно притежавам силно развит инстинкт за самосъхранение.

Ако ми се предостави възможност още веднъж да го сторя, няма да се поколебая. Не роня крокодилски сълзи, задето светът се е отървал от един негодник.

Донякъде съжалявам за убийството на Лайнъс Куим, но той трябваше да бъде отстранен. Пък и беше такъв противен, дребнав и зъл човечец. За предпочитане бе да му дам исканата сума, но изнудването е като заразна болест, нали? Заразиш ли се, вирусът се разпространява из целия организъм и болестта те наляга най-неочаквано. Реших да не рискувам.

Ала не изпитах задоволство при подготовката на убийството му. Дори се наложи да взема успокоително в деня на екзекуцията.

Погрижих се Куим да не почувства болка или страх, да посрещне смъртта като най-голямото удоволствие.

Естествено това не ме оправдава, задето отнех още един човешки живот.

Нарочно направих така, че Ричард да умре пред очите на толкова много хора. Знаех, че всеки от колегите му има причина да го мрази. Колко вълнуващо бе да си представям как Кристин Воул забива истински нож в сърцето на неверния си съпруг. Каква поетична справедливост!

Съжалявам и поднасям извиненията си на моите приятели и колеги, задето дори за кратко време бяха заподозрени за престъплението. Колко е било наивно да вярвам, че няма да се стигне до там.

Казвах си, че никой, който е познавал Ричард, няма да скърби за него, че ще се леят крокодилски сълзи само за пред публиката. Обаче сгреших. Не подозирах реакцията на лейтенант Далас. Тя едва ли съжалява за Ричард. Навярно вече е открила достатъчно подробности от биографията му, та да се отврати от него. Ала тя държи на спазването на законите и е обсебена от идеята да защитава жертвите на престъпления.

Разбрах го веднага щом погледнах в очите й. Та нали работата ми е да преценявам хората, да им подражавам.

Важното е, че сторих необходимото, направих онова, което ми подсказваше сърцето. Безмилостно отмъстих за безчет причинени злини.

Нима това не е правосъдие?“