Нора Робъртс
Свидетел в смъртта (12)

Дванайсета глава

Следобеда на Рурк му предстояха две холограмни конференции и предавано чрез сателит междупланетно съвещание на шефовете на отдели. И конференциите, и съвещанието бяха посветени на откриването на курорта „Олимп“ през лятото.

Изграждането на грамадния курортен комплекс, заемащ почти цялата площ на планетата, беше започнало преди повече от година и още не беше напълно приключило. Но луксозните хотели и вили, както казината и увеселителните заведения в центъра на комплекса бяха готови да посрещнат първите посетители. Рурк беше показал курорта на Ив по време на сватбеното им пътешествие. Това бе първото й междупланетно пътуване и оттогава тя твърдо отказваше предложенията му за второ посещение на курорта. Все пак Рурк възнамеряваше насила да я заведе на откриването. Копнееше да бъде насаме с нея… Искаше му се за малко да забравят задълженията си, да се посветят един на друг. Откакто бяха женени, по негово настояване бяха напускали града едва за по един-два дни.

Той стана и разтри рамото си. Раната отдавна беше заздравяла, но от време на време остра ревматична болка му напомняше, че животът и на двама им беше висял на косъм. Само преди няколко седмици се беше изправил лице срещу лице със смъртта, сетне бе надникнал в очите на Ив.

Случвало се бе и преди да ги заплашва смъртна опасност, но откакто бяха заедно, животът бе добил нов смисъл за тях. Погледът на Ив, докосването на ръката й му бяха помогнали да се пребори със смъртта. Не можеха един без друг.

„Като две изгубени души сме“ — помисли си и се приближи до прозореца, за да погледне към света, който бе изградил благодарение на къртовски труд, амбиция и пари, спечелени по нечестен начин.

В детството си и двамата с Ив бяха живели в мизерия, но той се бе превърнал във враг на закона, а тя го защитаваше.

Учудващо бе как любовта ги сближи, сетне напълно преобрази Рурк.

Ив го беше спасила през онази нощ, когато сякаш държеше живота му в здраво стиснатите си юмруци. Спасила го бе още в мига, когато за пръв път я беше видял. Колкото и да е странно, тя беше неговото избавление, а той нейното.

Харесваше му да я отрупва с безценни подаръци, които можеше да си позволи, защото бе сред най-богатите хора на света. Знаеше, че още не е свикнала да я глезят и често щедростта му я озадачава и дори я притеснява. А може би тъкмо затова настояваше да я обсипва с дарове. Но най-вече копнееше да й дари спокойствие, сигурност, доверие, обич — всичко, от което двамата са били лишени през определен период от живота им.

Питаше се как наблюдателната му съпруга не е разбрала, че понякога силата на чувствата му към нея го плаши, както плаши и нея.

Животът му се беше променил изцяло, откакто беше видял за пръв път полицейската служителка с безвкусен костюм и с поглед, в който се таеше подозрение. Благодареше на Всевишния, задето я е изпратил.

„Май се размекнах — помисли си. — Ирландецът в мен се проявява най-неочаквано.“ А може би беше разтревожен от кошмара, който Ив беше сънувала преди няколко вечери.

Кошмарите вече я навестяваха много по-рядко, но понякога я връхлитаха и я връщаха в минало, за което тя пазеше само бегли спомени. Рурк копнееше да й помогне и завинаги да ги заличи от паметта й. Ала знаеше, че е невъзможно.

Месеци наред се беше изкушавал да открие цялата информация за нещастното момиченце, което е било открито на някаква задна уличка в Далас. Разполагаше с най-модерната техника и бе способен да намери сведения, до които социалните работници и полицаите не са успели да се доберат. Възможно му бе да запълни белите пространства в паметта й. Ала знаеше, че не бива да го прави. Опознал бе съпругата си и разбираше, че ако отговори на въпросите, които тя още не смее да зададе, само ще й причини болка, без да й помогне.

Имаше горчив пример от случилото се със самия него. Беше се завърнал в Дъблин, за да си припомни детството си, но не бе пожелал тя да го придружи. Искаше да бъде сам, да провери реакциите си, но щом се сблъска със спомените, побърза да ги погребе дълбоко в съзнанието си. Поне засега не възнамеряваше да ги повика обратно.

„Важно е настоящето — помисли си. — Сложи кръст на миналото. Престани да се връщаш към спомените си, защото е безсмислено. Безсмислено е да ровиш в своето минало и в миналото на Ив.“

Приготви дисковете и разпечатките, които му бяха необходими за следобедните съвещания. Преди да тръгне, се поколеба — искаше му се още веднъж да зърне съпругата си. Ала когато отвори вратата между двата кабинета, видя само Макнаб, който се опитваше да напъха в устата си цял сандвич, докато се взираше в монитора.

— Сам ли те оставиха, Иън?

Макнаб се смути, опита се да преглътне и се задави. Рурк широко се усмихна, приближи се до него и го тупна по гърба:

— Препоръчвам ти да дъвчеш, преди да гълташ.

— Добре… Да… Благодаря… Днес не успях да закуся и си казах, че няма да се разсърдиш, ако…

— Автоготвачът е на твое разположение — прекъсна го Рурк. — Предполагам, че съпругата ми вече е излязла.

— Да. С Пийбоди тръгнаха преди час. Фийни се върна в управлението да довърши работата си, а мен оставиха тук. — Усмихна се и белите му зъби проблеснаха. — На мен се падна най-приятното дежурство.

— Късметлия си, няма що. — Рурк успя да намери в чинията пържено картофче, което младежът да не е полял с кетчуп. Пъхна го в устата си и се загледа в монитора. — Отново ли правиш справки?

— Отново! — въздъхна Макнаб и забели очи. Поклати глава, а сребърните му обички се удариха една в друга и мелодично иззвъняха. — На Далас й е щукнало, че един от актьорите може би е имал зъб на Дрейко заради някаква отдавнашна история. Казах й, че вече съм проверил всички вероятности и не съм открил нищо нередно, но тя настоя за по-подробно проучване. И тъй като има по-голям чин от мен, съм длъжен да се подчинявам. Особено когато в менюто на автоготвача са включени хамбургери с истинско телешко месо.

— Според мен нямаш шанс за успех.

— Защо?

— Спомена, че търсиш някаква отдавна забравена история. — Рурк се замисли и машинално си взе още едно картофче. — Ако искаш да откриеш дълбоко заровена информация, ще се наложи да си поизцапаш ръцете.

— Не те разбирам. За какво намекваш?

— За засекретена информация.

— Нямам достъп до закодирани файлове, а получаването на разрешение е свързано с куп досадни формалности, които ще отнемат време.

Рурк безмълвно се усмихна. Младежът се изправи и погледна към вратата, сетне снижи глас:

— Ако знаеш някакъв друг начин, сподели го с мен. Обещавам, че никой няма да научи.

— Съществуват различни подходи, Иън.

— Да не забравяме, че сме под контрола на отдела за охрана на информацията.

— Значи трябва да се постараем да не ни спипат, нали?

 

 

— Далас ще научи за подвизите ни — каза след няколко минути Макнаб. — Бяха си разменили местата и сега Рурк седеше пред компютъра.

— Разбира се. Но ще се убедиш, че дори многоуважаваната лейтенант Далас не може да докаже онова, което знае.

Рурк обичаше от време на време да се занимава с полицейска работа. Беше свикнал да получава всичко и не виждаше смисъл да се лишава от удоволствието.

— Погледни, Иън. Вече имаме достъп до досиетата с пръстовите отпечатъци и ДНК пробите на главните заподозрени. Не сме извършили нищо незаконно.

— Само дето аз трябваше да работя с компютъра.

— Това е маловажна подробност. Компютър, провери дали настоящите идентификационни кодове присъстват в криминални досиета, съдебни дела включително срещу малолетни и в закодираните файлове. Все отнякъде трябва да започнем — обърна се той към Макнаб.

Работя… Достъпът до засекретената информация е отказан. Необходимо е разрешение от съответния представител на полицията или на съдебната власт. Да се заема ли с общодостъпните сведения?

— Изчакай. — Рурк се облегна назад и се втренчи в ръцете си. Засега не бяха изцапани. — Макнаб, бъди добро момче и ми донеси чаша кафе.

Младежът нерешително пъхна ръце в джобовете си, извади ги машинално. Питаше се как да постъпи — да действа според правилника или да си затвори очите в името на по-експедитивното събиране на сведения. Накрая промълви:

— Отивам за кафето.

Влезе в кухнята, програмира автоготвача и реши да се позабави. Нямаше представа колко време ще бъде необходимо на Рурк да проникне в засекретените файлове. За да успокои нервите си, реши да провери дали в менюто е включен плодов пай. Изпадна във възторг, като видя, че се предлагат шест вида и тъкмо се чудеше от кой да си вземе, Рурк извика:

— Иън, какво правиш? Да не би сега да засаждаш кафето?

— Моля? — Младежът надникна в кабинета. — Мислех да те оставя на спокойствие…

Рурк си каза, че младежът е много добър специалист и същевременно е много наивен.

— Ела да ти покажа нещо. Може би ще те заинтересува.

— Успя ли да проникнеш? Бързо действаш. Но как… — Той млъкна. Приближи се до бюрото и промърмори: — По-добре да не знам, та като ме арестуват, с чиста съвест да твърдя, че съм невинен.

— Защо мислиш, че ще те арестуват? — Рурк посочи някакъв лист хартия. — Ето ти разрешително за отваряне на закодираните файлове.

— Божичко! — Очите на младежа се разшириха от изненада, той грабна листа и прочете написаното. — Напълно редовно е, подписът е на съдията Нетълс.

— Така изглежда.

— Бога ми, ти не си просто връх, ами същински Еверест — благоговейно прошепна Макнаб.

— Престани, Иън. Поставяш ме в неловко положение.

— Добре, млъквам. Но ще ми обясниш ли защо съм поискал разрешителното от съдия Нетълс?

Рурк се засмя и му отстъпи мястото си:

— Сигурен съм, че ще измислиш правдоподобно оправдание, ако изобщо те попитат. Предлагам да кажеш, че си действал на принципа „изстрел в мрака“.

— Да, обяснението си го бива.

— Помогнах ти малко, а сега се оправяй сам.

— Става. Много благодаря. Хей, може ли да те попитам нещо?

— Казвай.

— Ами… — Младежът смутено запристъпва от крак на крак и Рурк едва сега забеляза моравите му маратонки. — Въпросът е личен. Щеше ми се да издебна подходящ момент и да поговоря с Далас, обаче знаеш каква е…

— Много добре ми е известно. — Той се втренчи в Макнаб и макар положението да беше доста комично, внезапно му дожаля за младежа. — Проблеми с жените ли имаш, Иън?

— Да. По-точно с една жена. Рекох си, че сигурно умееш да се справяш с жените както се справяш с компютрите. Не ги разбирам тези фусти… — Въздъхна и побърза да добави: — Нямам проблеми със секса, но май не съм познавач на женската душа.

— Ясно. Слушай, Иън, ако си решил да обсъждаме непредсказуемостта на женския пол, ще ни трябват няколко дни и големи количества алкохол.

— Ха-ха! Извинявай, сигурно бързаш.

Рурк наистина нямаше време. Предстояха му важни съвещания за преразпределяне на няколко билиона долара, необходими за пълното завършване на курорта. Но парите можеха да почакат. Приседна на ръба на бюрото и попита:

— За Пийбоди ли се отнася?

— Ние… ние го правим.

— Иън, нямах представа, че си такъв романтик. Истински поет си!

Ироничният му тон накара младежа да се изчерви, после лицето на Макнаб се озари от усмивка.

— Правим секс и се чувстваме фантастично.

— Радвам се за двама ви, но Пийбоди едва ли ще се зарадва, че си споделил с мен за интимните ви отношения…

— Не става въпрос за секса — побърза да го прекъсне младежа. Страхуваше се, че Рурк ще загуби търпение и ще си тръгне, преди да му е доверил проблемите си. — Как да го обясня… Любим се често и когато сме в леглото, всичко е прекрасно. Знаех си, че ще бъде така, още когато мечтаех да накарам Пийбоди да свали проклетата униформа. Но това е всичко. Всеки път, когато свършим… оная работа, се налага да я подкупвам с вечеря или да започна обсъждане на някой случай от работата ни, иначе тя веднага си отива или ме изритва, ако случайно сме в апартамента й.

Рурк разбираше гнева му, затова попита:

— А ти искаш повече, така ли?

— Идиотско положение, а? — Макнаб кисело се усмихна и закрачи напред-назад. — Падам си по всякакви жени, особено по голите.

— Не виждам нищо лошо.

— След дълга обсада най-сетне успях да вкарам Пийбоди в леглото, но вместо да съм доволен, направо ще се побъркам. Тя е истинска загадка. Обикновено жените настояват да ги ухажваш, да им казваш, че не са само сексуални партньорки. Знаят, че ги лъжеш, но се примиряват. Въобразяват си, че някой ден лъжата може би ще стане истина.

— Смаян съм от философията ти — заяви Рурк и мислено добави, че ако Макнаб изложи възгледите си пред смесена компания, със сигурност някоя от дамите ще го ритне по най-чувствителното място. — Доколкото разбирам, Пийбоди не желае да бъде лъгана.

— Там е работата, че не знам какво желае. — Младежът гневно махна с ръка. — Знам, че й харесва да прави секс, че обича работата си и че в лицето на Далас вижда човек, който знае отговорите на всички световни загадки. Същевременно обаче заедно с онзи мръсник Мънро посещава оперни и театрални представления.

Рурк кимна, беше разбрал какво го тормози.

— Напълно естествено е да ревнуваш от съперника си.

— Какъв съперник ми е този нещастник? Започвам да си мисля, че тя не е наред, щом излиза с него. Посещават скъпи ресторанти и художествени изложби. Слушат музика, която дори не става за танцуване. Идва ми да му смачкам фасона.

Рурк си каза, че при подобни обстоятелства и той би постъпил по същия начин, но не изказа на глас мнението си. Замисли се, сетне промълви:

— Сигурно ще се почувстваш удовлетворен, обаче ще разгневиш въпросната дама. Защо не приложиш по-романтичен подход?

— Какво? Мразя да се лигавя.

— Никой не те кара да се „лигавиш“ — въздъхна Рурк. — Случвало ли се е да я поканиш…

— Разбира се — прекъсна го младежът. — Виждаме се две, три вечери в седмицата.

— Интересувам се дали излизате заедно, дали посещавате заведения или други обществени места, където законът забранява да се разхождате голи.

— О! Всъщност не.

— Ето че открихме добра изходна позиция. Покани Пийбоди на среща, отиди в жилището й в уречения час, после я заведи на ресторант или на бар. Докато се храните и гледате програмата, поведи разговор с дамата, но избягвай темата за секса и за проблемите в работата.

— Знам какво е да поканиш момиче на среща — обидено се сопна Макнаб. — Само че не разполагам с достатъчно средства да се състезавам с онова жиголо Мънро.

— Млади приятелю, личи си, че не познаваш жените. Всъщност никой от нас не знае какво таят в ума и сърцето си. Не се състезавай с Мънро. Знай, че всяка жена е непоправима романтичка и жадува за приключения. Постарай се да й ги осигуриш. Ако Мънро й подари орхидеи от парниците на планетата Флора, ти й поднеси букетче маргаритки, които си набрал в парк Грийнпийс.

Макнаб го слушаше с жив интерес, постепенно намръщеното му лице се проясни:

— Идеята си я бива! Възможно е да има резултат. Нищо чудно да последвам съветите ти. Личи си, че имаш опит с жените. Сърдечно благодаря.

— Няма защо. — Рурк взе дипломатическото си куфарче. — Знаеш ли, обичам хазарта, обичам и да печеля. Ако трябваше да избирам, бих заложил на теб.

Макнаб така се въодушеви от предложението му, че забрави за плодовия пай и веднага се залови за работа. Умът му беше зает с планове за първата му среща с Пийбоди и той за малко нямаше да види информацията на монитора.

— Божичко! — Скочи от стола, затанцува и грабна комуникатора си.

— Далас слуша.

— Лейтенант, натъкнах се на нещо интересно! През юни 2035 година Ричард Дрейко е завел дело за телесна повреда и за нанесени имуществени щети. Обвиненията са оттеглени и засекретени. Сключено е било споразумение, при което обвиняемият се с изръсил с пет милиончета. Споразумението също е било засекретено. Обвиняемият се казва…

— Как проникна в закодираните файлове, Макнаб?

Той примигна и в миг забрави инструкциите на Рурк. Опита се да печели време:

— Какво каза, лейтенант?

— Попитах как се добра до засекретената информация без решение на съответното служебно лице и без да си ме попитал дали да поискаш такова разрешение?

— Ами…

— Къде е Рурк? — тросна се тя.

Дори на миниатюрното екранче на комуникатора се виждаше как гневно блестят очите й.

— Рурк ли? — макар да подозираше, че е прекалено късно, Макнаб се постара да изглежда едновременно объркан и ядосан заради несправедливото обвинение. — Нямам представа. Май излезе по работа. Трябва ли ти?

— Май сте си поиграли заедно.

— Не сме, лейтенант. Честна дума!

Тя продължително го изгледа. Макнаб усети как по гърба му се стече струйка пот.

— Ще обясня как се добрах до сведенията, лейтенант. Тъй като при предишните проучвания ударихме на камък, а твоят инстинкт, на който се доверявам изцяло, подсказваше, че нещо е останало скрито от нас, предприех подход, който би могъл да се нарече изстрел в мрака. Точно така — изстрел в мрака. Посъветвах се със съдията Нетълс, който ми даде разрешително за проникване в засекретените файлове. Ето го! — Той победоносно го размаха. — Подписано е и всичко е наред.

— Сигурен ли си, че е наред, Макнаб? Има ли опасност да загазя заради теб? Помисли, преди да отговориш, защото ако ме вкараш в беда, ще ти го върна тъпкано.

— Сигурен съм, лейтенант! — обяви той, като се надяваше Рурк да не го е подвел. — Всичко е тип-топ.

— Идвам след десет минути. Не предприемай нищо без мен. И ако разбера, че Рурк ти е помогнал, ще ти извия кльощавия врат!

Веднага щом влезе в къщата, Ив се обърна към домашния скенер:

— Къде е Рурк?

В момента Рурк не е у дома. Намира се в кантората си. Желаеш ли да го потърся по видеотелефона, скъпа Ив?

— Не. И този път успя да се измъкне безнаказано.

— Устройството те нарече „скъпа Ив“. Трогателно е.

— Поредната шегичка на Рурк. Ако още веднъж го повториш, ще ти изтръгна езика.

По навик тръгна към стълбището, а Пийбоди примирено въздъхна и се затътри след нея. Мислеше си, че е глупаво да се изкачват пеш при наличието на толкова много асансьори.

Като влязоха в кабинета, по навик се ухили злобно на Макнаб, но мислено се помоли Ив да не изпълни заканата си да му извие врата. Не искаше да го признае дори пред себе си, ала се беше привързала към ексцентричния младеж.

Той скочи на крака и побърза да покаже документа:

— Ето, лейтенант. Сама се убеди, че всичко е съвсем законно.

Ив грабна разрешителното, внимателно го огледа и се поуспокои. Беше сигурна, че Рурк има пръст в тази работа, но поне документът беше наред.

— Този път ти се размина, Макнаб. Засега животът ти не е в опасност. Свържи се с Фийни, ще устроим съвещание по видеотелефона. А сега да видим какво си открил.

 

 

Онова, което Макнаб беше открил, се бе случило преди двайсет и четири години. История, изпълнена с насилие, злоба и ниски страсти.

— Излиза, че светският лъв Кенет здравата е натупал някой си Ричард Дрейко.

— Хубаво го е подредил — намеси се Пийбоди. — Избил му два зъба, счупил му носа и няколко ребра, освен това съумял да изпотроши мебелите, преди хората от охраната да разбият вратата и да го хванат.

— Адвокатът на Дрейко е предявил иск срещу Кенет, като е посочил, че клиентът му е бил нетрудоспособен в продължение на три седмици, нанесени са му били морални и материални щети и — това ми харесва най-много — за известно време не е бил способен на полово сношение. — Макнаб намигна на Пийбоди, но тя се престори, че не е забелязала.

— Обвиненията са били отправени срещу Кенет Стипъл — това е истинското му фамилно име. Променил го е на Стайлс веднага след потушаването на скандала.

Ив замислено каза:

— Споразумял се е с Дрейко да му плати исканата сума, която сигурно е надхвърлила пет милиона, за да се съгласи да засекретят информацията за случилото се. Журналистите от медиите не са подушили скандала, което също е струвало някой и друг долар на милия Кенет.

— Преди двайсет и четири години двамата още не са били прочути — отбеляза Пийбоди. — Но онова, което научих за Дрейко, ме кара да мисля, че е щял да проглуши ушите на репортерите, ако не са го подкупили да си държи езика зад зъбите.

— А може би го е използвал да изнудва Стайлс, да го заплашва, че ще разкаже истината и обществеността ще научи какво чудовище е великият Кенет Стайлс. — Ив поклати глава. — И все пак не вярвам Стайлс да се е страхувал от разкритията му, дори би могъл да извлече полза от рекламата. Да каже, че всеки е вършил глупости на младини. Според мен е по-важно защо е пребил Дрейко.

Тя погледна часовника си, замисли се, сетне се обърна към Макнаб:

— Продължавай в същия дух. Ако откриеш нещо интересно, веднага се свържи с мен или с Фийни. Ще бъдем в управлението. Фийни, обади се да ми осигурят помещение за разпит.

— Ще го арестуваш ли? — попита ирландецът.

— Естествено. Да видим как ще се изяви на моята сцена. Пийбоди, свържи ме с диспечерската служба — да изпратят двама униформени полицаи да приберат Стайлс. Искам да го докарат в управлението с патрулна кола. — Тя тръгна към вратата, а помощничката й извади комуникатора си.

— Пийбоди, почакай — обади се Макнаб.

Тя се поколеба и заяви:

— Заета съм, приятел.

— Виждам. — Той я хвана за рамото и я обърна към себе си.

— Престани! — сопна се Пийбоди, но не се стърпя и го ощипа по задника. — Имам работа, с каквато се занимават истинските ченгета.

— Вие, униформените, само можете да мечтаете за класата на момчетата от нашия отдел. Слушай, предлагам да се видим довечера.

Тя гневно си помисли, че близостта му неизменно я възбужда, и промълви:

— Може да се отбия в апартамента ти, като свърши дежурството ми.

Макнаб си я представи гола и едва не се отказа да последва съветите на Рурк. После му хрумна, че нищо не им пречи да се любят, след като са били на ресторант.

— Мислех да излезем…

— Прекалено студено е за секс на някоя поляна.

Той понечи да отговори, но за миг онемя, като си представи как се люби с нея под сенките на дърветата в Сентръл Парк. Сигурно ще бъде невероятно изживяване, стига да не ги нападнат крадци или убийци.

— Само за секс ли мислиш? — попита, когато си възвърна дар слово. — Нямам нищо против секса, но ако искаш, ще отидем в клуб „Нексъс“ да послушаме музика. Ще те взема от вас в осем.

— Ще ме вземеш ли? Добре ли чух?

— Да, ще дойда в осем. Тъкмо ще имаш време да се преоблечеш.

Досмеша го, като видя, че Пийбоди се взира в него така, сякаш на челото му е пораснало трето ухо.

— Пийбоди! Размърдай се! — нетърпеливо се провикна Ив, която вече се готвеше да слезе по стълбището.

— Тръгвай — усмихна се Макнаб. — Ще се видим довечера. — Тъй като беше окуражен от съгласието й, я притисна до себе си и страстно я целуна.

Тя се изтръгна от прегръдките му и залитайки, излезе от кабинета.