Нора Робъртс
Свидетел в смъртта (16)

Шестнайсета глава

Преди да събуди някой съдия и да си навлече гнева му, Ив потърси връзка с Пийбоди чрез комуникатора. Като видя примигващата червена лампичка, изумено възкликна:

— Комуникаторът е изключен! Мамка му, какво означава това?

— Защо се нервираш? — попита Рурк. — Сигурно на помощничката ти е хрумнала безумната идея, че има право на личен живот.

— Ти си виновен, само ти! — мърмореше Ив, докато опитваше да се свърже с Пийбоди по портативния видеотелефон. След шест позвънявания скочи на крака и извика: — Ако не се обади, ще я… — Внезапно от нейния видеотелефон се разнесе оглушителен шум. Тя гневно изкрещя, а Галахад потърси спасение в кухнята.

— Пийбоди! За бога, къде се намираш?

— Лейтенант! Лейтенант, вие ли се обаждате?

В този миг образът на монитора се изчисти, Ив видя помощничката си и настръхна — най-лошите й предчувствия се оправдаваха. Косата на Пийбоди беше накъдрена, тя си бе сложила червило, а погледът й бе замъглен.

„Знаех си — помисли си. — Знаех си.“

— Пила си! — процеди през зъби.

— Така ли? — Пийбоди глуповато примигна, после палаво се изкиска: — Познахте, лейтенант. Намирам се в нощен клуб, където хората идват да изпият по нещо. Между другото, тук коктейлите са божествени. Нима вече е настъпило утрото?

— Здрасти, Далас! — Ухилената физиономия на Макнаб се появи на екрана. И той като приятелката си изглеждаше пийнал. — Оркестърът е щур. Предлагам да вземеш твоя човек и да дойдете в клуба.

— Пийбоди, къде си?

— В град Ню Йорк. Аз живея в Ню Йорк!

„Пияна е! — отчаяно си помисли Ив. — Пияна е до козирката!“

— Излез навън да поговорим, че ще оглушея.

— Какво? Не чувам.

Без да обърне внимание на подигравателното кискане на Рурк, Ив се приведе към микрофона на устройството и извика:

— Полицай Пийбоди, излез на улицата. Не прекъсвай връзката. Искам да ти кажа нещо.

— На улицата ли сте? Ама защо не влезете?

Ив гневно изсумтя, сетне изкрещя:

— Излез! Навън!

— Добре, добре. Дадено. — Пийбоди се изкиска отново, на екрана се мярнаха танцуващите на дансинга, които подскачаха като обезумели под звуците на оглушителна музика. Ив се намръщи още повече, като чу как Макнаб шепнешком предложи на помощничката й да се оттеглят в един от частните салони.

— Признай, че младежът има развинтено въображение — изсмя се Рурк. — Дори аз не бих се сетил да ти предложа подобни сексуални игри.

— Мразя те! — възкликна Ив. Нетърпеливо се втренчи в екрана, наблюдавайки как Пийбоди и Макнаб излизат от клуба, като взаимно се подкрепят. Шумът понамаля, но не заглъхна напълно — очевидно младежът беше избрал клуб в сърцето на района около Бродуей, където се вихреше безкраен празник.

— Лейтенант, лейтенант, къде сте?

— Погледни екрана на видеотелефона си, Пийбоди!

— О! — Помощничката й се подчини. — Какво правите там?

— Имаш ли в чантата таблетки за изтрезняване.

— Естествено. Никога не се знае кога ще си пийнеш порядъчно, затова трябва да си подготвен.

— Веднага изгълтай няколко таблетки!

— Не искам — нацупи се Пийбоди. — Хей, това е Рурк! Чувам гласа му! Здрасти, Рурк!

Той не издържа и застана така, че младата жена да го види на монитора:

— Здравей, Пийбоди. Тази вечер изглеждаш адски съблазнителна.

— Ама и ти не падаш по-долу. Мога да те гледам денонощно и…

— Изгълтай таблетките, Пийбоди! Заповядвам ти!

— Да му се не види! — Помощничката й порови в чантата си и извади флаконче. Изсипа на дланта си две таблетки и го подаде на Макнаб: — Щом ми заповядва да ги изгълтам, и ти ще вземеш две.

— Защо?

— Защото искам.

— О!

— Пийбоди, необходими са ми всички сведения относно Анджа Карвъл.

— Имате ги след минутка.

— Прехвърли ги на компютъра в колата ми. След това си облечи униформата и ме чакай пред дома на Стайлс. Давам ти трийсет минути. Ясно ли е?

— Да… горе-долу. Възможно ли е да повторите въпроса?

— Не е въпрос, а заповед! — тросна се Ив, но все пак повтори нарежданията си. — Сега разбра ли?

— Аха. Да, лейтенант.

— Остави дресираната маймуна вкъщи.

— Моля?

— За Макнаб става дума! — Ив прекъсна връзката.

— Провали вечерта на младежите — промърмори Рурк.

— Не прекалявай! — сопна му се тя и извади от чекмеджето на бюрото кобура с оръжието си. — Върви да реорганизираш финансите си и да правиш анализи.

— Скъпа моя, сама ме принуди да ти разкажа за работата си и да те отегча до смърт.

— Не се шегувам — промълви тя и се разгневи на себе си, задето й идваше да се засмее. — Да не си посмял да се намесиш в работата ми!

Рурк само се усмихна и изчака стъпките й да заглъхнат коридора. Знаеше, че съпругата му възнамерява да намери законен начин за достъп до файловете, както го изисква постът й. Но Рурк не страдаше от нейните скрупули. Тръгна по коридора към помещението, в което достъп имаха само трима души. Сложи дланта си върху специалното устройство, което разпозна гласа му и пръстовите му отпечатъци. Ключалките на вратата щракнаха. Той влезе в помещението и нареди осветлението да се включи.

Проблесна ярка светлина, която не се виждаше отвън, тъй като щорите на прозорците бяха спуснати. Рурк прекоси стаята, чийто под беше облицован с теракотени плочки, а вратата автоматично се затвори и се заключи.

Освен него, само двама души имаха право да влизат тук. Двама души, на които той безрезервно вярваше — Ив и Съмърсет.

Върху черното подковообразно бюро се намираше нелегалната апаратура. От включените компютри се разнасяше едва доловимо бръмчене. Бдителните служители на компютърната охрана не можеха да следят устройствата, за чието съществуване не подозираха.

С течение на времето той бе преструктурирал най-съмнителните си предприятия. След като се ожени за Ив продаде някои, другите узакони. Докато си наливаше бренди, си помисли: „Винаги трябва да има нещо, което да ми напомня за миналото, за онова, което ми е помогнало да се издигна“. Беше бунтар по душа и мисълта, че система като компютърната охрана държи под контрол информацията, съдържаща се във всички компютри, беше като трън в окото му. Чувстваше се морално задължен да измами наблюдателите.

Приближи се до контролния пулт, като държеше чашата между дланите си, за да се затопли брендито. Нареди на системата да се включи. Мигом проблеснаха разноцветни лампички.

— А сега да надникнем във файловете — промълви Рурк и доволно се усмихна.

 

 

Ив остави колата си на паркинга, намиращ се близо до сградата, където живееше Стайлс. Измина половината път до зданието, но внезапно забеляза тъмен силует под високите дървета на отсрещния парк.

— Трухарт!

— Лейтенант! — изненадано извика младежът, но когато се приближи, вече бе успял да се овладее.

— Рапортувай, Трухарт!

— Лейтенант Далас, държа под наблюдение сградата, в която живее лицето Стайлс, откакто той се прибра вкъщи в осемнайсет часа и двайсет и три минути.

Ив безмълвно го слушаше. Младежът се изкашля и продължи:

— В осемнайсет и трийсет и осем той спусна щорите на всички прозорци. Оттогава не ги е вдигал.

— Благодаря, Трухарт. Рапортът ти много ми помогна да се ориентирам в обстановката. А сега ми кажи дали Стайлс е в жилището си.

— Лейтенант, лицето Стайлс не е напускало сградата.

— Добре — промърмори Ив, наблюдавайки таксиметровата кола, която спря до отсрещния тротоар. Задната врата се отвори, появи се Пийбоди, която изглеждаше много по-различна от разюзданата млада жена в клуба. Както винаги униформата й беше идеално изгладена, косата й бе прибрана под фуражката. — Остани на поста си, полицай.

— Слушам. Лейтенант, използвам възможността да ви благодаря, задето ми възложихте тази задача.

Ив се втренчи в него и отново си каза: „Колко е млад и наивен… а най-вече ентусиазиран“.

— Благодариш ми, че те накарах да стоиш в студа и в мрака в продължение на… — Тя погледна часовника си. — В продължение на около шест часа.

— Важното е, че участвам в разследване на убийство — каза той с такова благоговение, че й идваше да го разцелува.

— Радвам се, че ти доставя удоволствие. — Тя прекоси улицата, приближи се до Пийбоди и строго каза: — Погледни ме в очите!

— Трезва съм, лейтенант.

— Покажи ми езика си.

— Защо?

— Защото искам. Престани да се цупиш. — Обърна се и тръгна към сградата. — И недей да правиш физиономии зад гърба ми.

Пийбоди, която тъкмо се канеше да забели очи, се изчерви. За да прикрие смущението си, попита:

— Ще ме осведомите ли защо ме повикахте в извънработно време?

— Ако случайно оцелелите ти мозъчни клетки функционират, ще разбереш какво се е случило от показанията на Стайлс. А като приключим с него, ще ти съобщя подробностите.

Подаде значката си на нощния пазач, постави дланта си устройството за разпознаване. С Пийбоди влязоха в сградата и в асансьора тя разказа на помощничката си какво е научила.

— Божичко, също като в сапунена опера. Не че гледам тези долнопробни сериали — побърза да добави Пийбоди, като забеляза подигравателното изражение на Ив. — Една от сестрите ми обаче е пристрастена към сапунените опери, особено към „Тайната на Дизайър“. Дизайър е очарователно градче на брега на океана и на пръв поглед животът там е спокоен, но всъщност се вихрят подмолни интриги и…

— Моля те, пощади ми слуха! — възкликна Ив и побърза да слезе от асансьора, за да не чуе още подробности за живота в градчето Дизайър. Позвъни на вратата на Стайлс и вдигна значката си така, че да се вижда през шпионката. Никой не отвори.

— Може би е заспал — предположи Пийбоди.

— Забелязах, че има домашен дроид. — Ив отново натисна звънеца и стомахът й се сви от напрежение. Мислено се упрекна, задето е поверила наблюдението на младока Трухарт само за да му даде възможност да работи в отдел „Убийства“. Заради нейните експерименти заподозреният в две убийства навярно беше успял да избяга.

— Влизаме! — Посегна да извади шперца, който разкодираше всякакви заключващи устройства.

— Разрешително за обиск…

— Не ни е необходимо. Кенет Стайлс е заподозрян, че е убил двама души, възможно е още той да е потенциална жертва. Имам причина да предполагам, че тайно е напуснал жилището си, или пък е вътре, но не е в състояние да отвори.

Отключи с шперца, посегна към оръжието си и нареди:

— Извади оръжието си. Броя до три и влизаме. Ти се целиш в дясно. Готова ли си?

Пийбоди кимна и мрачно стисна устни.

При уречения сигнал двете влязоха в апартамента, готови да използват оръжията си. Ив нареди на осветлението да се включи, присви очи от силната светлина и машинално се извърна така, че да пази гърба на помощничката си.

— Полиция! Кенет Стайлс, лейтенант Далас от нюйоркската полиция заповядва незабавно да влезеш в дневната. — Докато говореше, се приближи до спалнята и наостри уши. След миг разочаровано промълви: — Няма го. — Интуицията й подсказваше, че апартаментът е празен, но за всеки случай направи знак на помощничката си да огледа по-обстойно всекидневната. Сетне отвори с крак вратата на спалнята.

Видя идеално оправено легло, уютен кът с масичка и няколко стола. Черният костюм, който Стайлс носеше на траурната церемония, беше захвърлен на пода.

— Дроидът е тук, лейтенант — провикна се Пийбоди. — Деактивиран е. Няма и помен от Стайлс.

— Избягал е. Да му се не види! — Тя влезе в банята, като за всеки случай държеше оръжието си в готовност. Видя какво има на тоалетната пред голямото огледало и прибра електрошоковата си палка. Посочи на Пийбоди шишенцето с фон дьо тен, перуката. — Излиза, че несправедливо обвинявам Трухарт. Стайлс сигурно умее да се дегизира така, че и родната му майка да не го познае. Обади се на шефовете, Пийбоди. Съобщи, че заподозреният е избягал.

 

 

— Лейтенант… — Трухарт още стърчеше като вкаменена секвоя на прага на гримьорната. Беше пребледнял като платно, само по страните му бяха избили червени петна. — Поемам пълната отговорност за провала на операцията. Безропотно ще приема наказанието, което ще ми наложите.

— Първо, престани да дърдориш като онзи дроид, който Пийбоди се мъчи да активира. Второ, не носиш отговорност за бягството на заподозрения. Вината изцяло е моя.

— Лейтенант, благодаря ви, задето оправдавате провала ми с липсата ми на опит…

— Млъкни, Трухарт! — Тя машинално прокара пръсти през косата си и си помисли: „Пази Боже от начинаещи ченгета ентусиасти“. — Пийбоди, ела тук.

— Добре. Още малко и ще активирам дроида.

— Пийбоди, обясни на полицай Трухарт как постъпвам с ченгетата, които провалят операцията или не се справят със задълженията си според моите изисквания?

— Ами… най-безмилостно им скъсвате задника със забележки. Гледката е много забавна, ако се наблюдава от безопасно разстояние.

— Благодаря, Пийбоди. Гордея се с теб. Трухарт, скъсал ли съм ти задника?

Той се изчерви още по-силно и измънка:

— Не, лейтенант.

— Значи стигаме до извода, че не те смятам виновен за провала. Ако бях на обратното мнение, сега щеше да лежиш пода и да молиш за милост, каквато според полицай Пийбоди аз не притежавам. Ясно ли е?

— Да, лейтенант.

— Това е правилният отговор. — Тя се извърна и се огледа. В единия край на помещението, което служеше като гримьорна, бяха окачени дрехи в различни стилове и размери, дългият бял плот беше отрупан с шишенца, тубички и флакони със спрей. Перуките бяха прилежно подредени, ред цареше и в чекмеджетата, пълни с приспособления за гримиране, необходими на всеки актьор.

— Трябваше да се досетя, че Стайлс е способен да промени външността си до неузнаваемост. Видя ли някого да излиза от сградата в периода от осем и половина до момента, когато дойдох тук? Ще прегледаме и записите от охранителните камери на изходите, но все пак си спомни какво си видял.

Трухарт кимна и сбърчи чело в усилието да се съсредоточи, сетне заговори:

— Мъж и жена от бялата раса на възраст между трийсет и пет и четирийсет години. Спряха такси на фирмата „Рапид“, което потегли към източните райони на града. Жена от смесена раса, навярно трийсетинагодишна. Тръгна пеш в западна посока. Двама мъже (единият чернокож) на около трийсет и пет години. Те обаче се върнаха след половин час. Носеха опаковка с дванайсет бири и голяма пица. Сам мъж от смесена раса, петдесетинагодишен, с малка брада и с тънки мустаци…

Ив му направи знак да замълчи и му показа няколко косъма, които вече беше запечатала в прозрачно пликче за веществени доказателства:

— Същия цвят ли беше косата му?

Трухарт се поколеба, сетне отвърна:

— Трудно ми е да кажа със сигурност, лейтенант, защото вече падаше мрак. Но въпросния човек наистина имаше тъмнокестенява коса.

— Опиши го подробно — приблизително тегло и ръст, какви дрехи носеше.

Изслуша го внимателно, като се стараеше да си представи човекът, когото Трухарт описваше.

— Добре. Опиши останалите, които са напуснали сградата.

Младежът се подчини, но след като го изслуша, Ив реши да „заложи“ на мъжа от смесена раса, който бе излязъл сам.

— Носеше ли нещо? Например чанта, кашонче или пакет.

— Не, лейтенант. Ръцете му бяха празни.

— Слава богу. Това означава, че той няма начин отново да промени външността си. Обади се в управлението и съобщи описанието му.

— Не разбирам, лейтенант.

— Обади се и съобщи описанието му — повтори тя. — В момента това е най-важната информация.

Лицето му грейна като коледна елха:

— Слушам, лейтенант!

 

 

Когато по-късно разсъждаваше върху случилото се, Ив осъзнаваше, че само случайността им е помогнала да забележат и да заловят Стайлс.

Сякаш съдбата се намеси, когато машината на експреса, пътуващ от и за Торонто, се повреди малко преди влакът да влезе в гарата Гранд Сентръл. Забавянето промени хода на събитията.

Щом й съобщиха, че Стайлс е бил забелязан на гарата, тя пъхна комуникатора в джоба си и извика:

— Открили са го на Гранд Сентръл. Да тръгваме!

На вратата на апартамента се обърна:

— Трухарт, защо не ме следваш по петите?

— Моля?

— Когато командирът ти каже да побързаш, бъди така добър да размърдаш кльощавия си задник и да ме последваш.

Той примигна, отне му известно време да разбере, че неговият кумир лейтенант Далас го включва в екипа си. По лицето му се разля усмивка, втурна се към вратата и възторжено викна:

— Слушам, лейтенант!

— Служителите от железопътната полиция вече са блокирали почти всички изходи. Повикани са подкрепления — говореше тя, докато тичаха по улицата към паркинга, където беше оставила колата си. — Заподозреният е купил еднопосочен билет до Торонто.

— Ама че студ! — изпъшка Пийбоди и вдигна яката на палтото си. — Ако реша да напусна страната, ще поема на юг. Никога не съм била на Карибските острови.

— Кажи го на Стайлс, когато го арестуваме. А сега закопчайте коланите — добави, когато седнаха в колата. Излетя от паркинга като ракета, включи сирените и зави зад ъгъла, като изправи автомобила на две колела, а гумите страховито изскърцаха.

Трухарт, които се беше свил на задната седалка, беше на седмото небе.

Участваше в преследване не на уличен крадец или на шофьор, който е нарушил правилника за движение, а на заподозрян в убийство. Хвана се здраво за предната облегалка, за да запази равновесие, докато Ив шофираше лудешки по улиците, изпреварвайки останалите коли. Искаше му се завинаги да запази в паметта си спомена за преследването — високата скорост, проблясващите светлини, внезапния подскок, когато обожаваната от него лейтенант Далас натисна бутона за вертикално излитане, за да избегне задръстване на движението на Лексингтън авеню.

Възхищаваше се от спокойствието на Пийбоди, която разговаряше по комуникатора с колегите от подкреплението, както и от Ив, когато бе принудена рязко да завие, за да не блъсне двама младежи на мотоциклет. Тя ги обсипа с ругатни и ги нарече шибани празноглави тъпаци, което възхити Трухарт и той едва сдържа усмивката си.

Ив рязко удари спирачки пред западния вход на гарата и извика:

— Пийбоди, Трухарт, последвайте ме. Да видим с какво ще ни изненадат железопътните полицаи.

Двамата униформени, охраняващи изхода, козируваха, когато Ив им показа значката си.

— Какво е положението?

— Заподозреният не е напуснал гарата, лейтенант. Намира се на второ ниво, зона Г, където има много пътници — всички билети за експреса за Торонто са продадени. На същото пространство са разположени няколко магазина, закусвални и тоалетни. Нашите хора наблюдават асансьорите, ескалаторите и стълбите. Вашият човек е там.

— Останете на поста си.

Влязоха в огромното помещение и сякаш се озоваха сред океан от хора. Шумът беше почти оглушителен:

— Лейтенант, Фийни и Макнаб всеки момент ще бъдат пред южния вход на гарата.

— Съобщи им къде се намира заподозреният. Не знаем дали носи оръжие, но ще действаме както при залавянето на въоръжен престъпник. — Тя си запробива път през множеството от хора — някои бързаха да се приберат у дома, други да не изпуснат влака. — Уведоми командира си, че слизаме на второ ниво.

— Командир е капитан Стюарт. Ще се свържете с нея по канал Б на вашия комуникатор. Тя очаква обаждането ви.

— Капитан Стюарт, тук лейтенант Далас.

— Хвърлили сме мрежата, лейтенант. От центъра за контролиране на движението ще продължат да съобщават за закъснение на експреса от Торонто, който трябваше да пристигне в дванайсет и пет.

— Къде е моят заподозрян?

Изражението на Стюарт не се промени, но тонът й стана леден:

— В момента нямаме визуално наблюдение на заподозрения. Повтарям, че той не е напуснал охранявания район. Скоро охранителните ни камери ще го открият.

— Свържете се с мен на същия канал, когато го откриете. Съобщете на хората си, че служителите от нюйоркската полиция вече са тук и поемат в свои ръце операцията по залавянето. Изказвам им сърдечна благодарност за помощта и сътрудничеството.

— Гарата е в моя район, лейтенант. Тук командвам аз.

— Човекът, когото преследваме, е заподозрян в извършването на две убийства в моя район, капитан. И двете с вас знаем, че това автоматично ме прави отговорник на разследването. Да си свършим работата, после ще спорим. — Ив изчака секунда и продължи: — Наближаваме второто ниво. Моля, съобщете на хората си да настроят оръжията си на най-ниската степен. Да ги използват само в краен случай и за защита на цивилните лица. Не бива да пострадат невинни хора.

— Много добре знам как да осъществя операцията. Осведомиха ме, че може би заподозреният е въоръжен.

— Не съм сигурна. Бъдете предпазливи и не прибягвайте до оръжията си. Повтарям, не прибягвайте до оръжията си. В зоната има много цивилни. Ще се свързвам с вас по същия канал.

Пъхна комуникатора в джоба си и се обърна към Пийбоди:

— Чу ли какви ги дрънкаше тази жена?

— Да, лейтенант. Жадна е за слава. Вече си представя как говорителят по телевизията съобщава: „Тази вечер служителите от транспортна полиция начело с капитан Стюарт заловиха главния заподозрян в убийството на Ричард Дрейко при опита му да напусне страната. Подробности и филмов материал от мястото на събитието ще бъдат излъчени в емисията ни в единайсет“.

— Каква е нашата цел?

— Да идентифицираме, да заловим заподозрения и да го закараме в ареста.

— Чу ли, Трухарт?

— Да, лейтенант.

Ив забеляза полицаите, които обграждаха зона С. Както и множеството хора, които нервно се разхождаха или бързаха по коридорите към магазините или към закусвалните.

Лъхна я ароматът на печено месо и характерната миризма, която се усеща, когато много хора са в затворено пространство. Бебета ревяха с пълен глас. От нечия музикална уредба в нарушение на закона за шума гърмеше мелодия, изпълнявана от най-модния в момента състав. Групичка улични певци се опитваха да я заглушат.

Ив видя океан от лица, на които беше изписана умора, отегчение, радост. Разгневи се, като забеляза как опитен джебчия измъкна портфейла на нищо неподозиращ пътник.

— Трухарт, само ти знаеш как изглежда Стайлс. Отваряй си очите на четири. Искам да го заловим без излишна суматоха, но не бива да губим време. Ако продължат да задържат експреса, той още повече ще се изнерви.

— Лейтенант, Фийни и Макнаб са вече тук — обади се Пийбоди.

— Да, видях ги. — Виждаше и тълпите хора, които можеха да пострадат. — Тук е като мравуняк. Трябва да се разпръснем. Пийбоди, тръгни надясно, а ти, Трухарт, в обратна посока. Поддържайте визуален контакт.

Тя се вряза в множеството, като непрекъснато се оглеждаше. Влак, движещ се в южна посока, профуча по съседния коловоз и влезе в тунела. Някакъв просяк, който бе окачил на връвчица изцапаното си разрешително, протягаше ръка към всеки пътник, който минеше покрай него.

Ив реши да се присъедини към Фийни, но извърна глава, за да провери къде се намира Трухарт.

Чу вик, последван от писъци и трясък от счупено стъкло. През дупката във витрината на един магазин изскочи Стайлс и се втурна между ужасените пътници, последван от служител на транспортната полиция.

— Не стреляй! — изкрещя и едновременно извади оръжието си и комуникатора: — Стюарт, заповядай на твоя човек да не стреля! Заподозреният е в ръцете ни. Не прибягвайте до оръжията си.

Тя разблъска бягащите хора с лакти, с колене, с каквото завари. Някакъв обезумял от страх човек залитна и се вкопчи в нея. Стисна зъби, нетърпеливо го отблъсна и се втурна в пролуката, която за миг се беше отворила.

Връхлетя я нова вълна от хора, които закрещяха в мига, в който от витрината на магазина отново се посипаха стъкла. Усети нещо да жегва страната й, по врата й се стече топла струйка.

Видя как Стайлс прескача падналите и онези, които от страх се бяха проснали на пода. След миг забеляза и Трухарт. Младежът имаше дълги крака и тичаше бързо. С периферното си зрение Ив зърна някакво движение и изкрещя:

— Не! Не стреляй! — Гласът й беше заглушен от крясъците на паникьосаните пътници. Тя затича към човека от транспортната полиция, но той се приготви да използва оръжието си. В същия миг Трухарт скочи към бягащия Стайлс.

Лъчът го застигна във въздуха и превърна тялото му в торпедо, което се удари в гърба на Кенет. От инерцията двамата паднаха от перона върху коловоза.

— Не! Не! — Ив блъсна ченгето и изтича до края на перона, като крещеше: — Спрете всички влакове, движещи се в северна посока! На релсите има хора! Спрете всички влакове! Божичко!

Двамата лежаха на релсите сред локва кръв. Ив скочи от перона, но не усети болката в краката си. Коленичи и се опита да напипа пулса на Трухарт.

— Мамка му! Мамка му! Ранен е полицай! — едва успя да каже в микрофона на комуникатора. — Ранен е полицай! Необходима е спешна медицинска помощ. Намирам се в Гранд Сентръл, второ ниво, сектор Г. Изпратете линейка. Ранени са полицай и заподозреният. — Наведе се и прошепна: — Дръж се, Трухарт!

Свали якето си, метна го върху гърдите на младежа, сетне притисна с длани зейналата рана на бедрото му, за да спре кръвта.

Фийни, който се задъхваше от тичането, коленичи до нея и изпъшка:

— Господи! Много ли е зле?

— Много. Скочи в мига на изстрела и се изпречи на пътя на лъча. — Мисълта, че е закъсняла със секунда не й даваше покой. — После падна от перона. Не бива да рискуваме да го преместим. Къде се шибаните медици?

— Пътуват насам. Отдръпни се. — Свали колана си, избута я встрани и стегна бедрото на младежа. — Как е Стайлс?

Ив излази на четири крака до актьора, който лежеше по корем, и провери пулса му.

— Жив е. Лъчът не го засегна, а при падането се е стоварил върху Трухарт и не е пострадал.

— Лицето ти има рани, Далас. Не чувстваш ли, че кървят?

— Одраскаха ме парчета стъкло от счупената витрина, не е нищо сериозно. — Тя избърса страната си с опакото на дланта си и кръвта й се смеси с кръвта на Трухарт. — Само да ми падне тази Стюарт и хората й, дето бързат да стрелят… — Замълча и се втренчи в бледото лице на младежа. — Божичко, Фийни, та той е още хлапе!