Нора Робъртс
Свидетел в смъртта (18)

Осемнайсета глава

Анджа Карвъл беше красавица със стройна фигура, каквато жените постигат чрез физически упражнения или чрез скъпи пластични операции, фигура, която привлича мъжките погледи. Плътните й чувствени устни бяха подчертани с бронзово червило. Кожата й имаше златист оттенък и в съчетание с тъмночервената й коса и кехлибарените очи й придаваше вид на огнен език пламък.

Изгледа изпитателно Ив, за миг хвърли поглед към Пийбоди, сетне отстъпи и широко отвори вратата на скромния си апартамент:

— Благодаря, че се отзовахте веднага. Едва като приключихме разговора се досетих, че не е редно аз да диктувам условията.

— Няма значение.

— Дано да извините невежеството ми. Никога досега не съм имала работа с полицията… Поръчах горещ шоколад. — Покани ги в дневната. На масичката бяха поставени бяла кана и две чаши. — Заповядайте, пийнете нещо топло. Навън е толкова мрачно и студено. Ще помоля да донесат чаша за вашата… помощничка.

— Не е необходимо — отсече Ив и се престори, че не чува печалната въздишка на Пийбоди. — Вие си налейте.

— Седнете, ако обичате.

Анджа се настани на канапето, приглади дългата си пола от материя с цвят на бронз и взе чайника. Отнякъде се чуваше тиха клавирна музика. До лампата стоеше ниска ваза с рози и ароматът им се смесваше с уханието на парфюма на жената.

„Каква приятна обстановка“ — неволно си помисли Ив.

— Снощи пристигнах в Ню Йорк — започна Анджа. — Бях забравила колко обичам този град. Сякаш е зареден с енергия и излъчва топлина дори през зимата. Вие, американците, като че запълвате цялото пространство, но винаги има място за новодошлите.

— А вие къде живеете?

— В Монреал. — Тя отпи от чашата си. Маниерите й бяха изтънчени и женствени като маниерите на доктор Майра, от която Ив толкова се възхищаваше. — Лейтенант, боя се, че Кенет не е бил съвсем откровен с вас. Дано не го обвинявате, защото е искал да ми спести неприятностите.

— Госпожо Карвъл, разрешете да направим запис на нашия разговор.

— О! — Анджа смутено примигна, сетне кимна: — Съгласна съм. Нека всичко да бъде според изискванията на процедурата.

— Включи записващото устройство, Пийбоди. — Докато съобщаваше на жената какви са правата и задълженията й, Ив забеляза как очите й се разшириха от изненада, сетне изражението й стана насмешливо.

— Заподозряна ли съм?

— Това е стандартната процедура. Целта е да бъдете максимално защитена. Разбрахте ли какви са правата и задълженията ви?

— Да.

— Госпожо Карвъл, защо вчера сте пристигнали в Ню Йорк?

— Кенет… Кенет Стайлс ми се обади и настоя да се срещнем. Беше обезумял от страх. Смяташе, че ще го обвините в убийството на Ричард Дрейко. Лейтенант, повярвайте, че той е невинен.

— Защо мислите така?

— Кенет е кротък и миролюбив човек.

— Същият кротък и миролюбив човек преди двайсет и четири години едва не е пребил до смърт Дрейко…

Анджа нетърпеливо я прекъсна:

— Кой ли не е бил луда глава на младини? Нима човек трябва цял живот да плаща за прегрешенията, извършени толкова отдавна? Още повече, че постъпката му беше благородна — бранеше честта на любимата си жена.

— Греховете ни преследват до края на земните ни дни, госпожо Карвъл.

— Не е вярно. Аз съм живото доказателство, че всеки може да промени живота си чрез силата на волята си. — За миг тя сви юмруци, сякаш се вкопчваше във волята си. — Лейтенант Далас, снощи забелязах колко изплашен и разтревожен е Кенет. Кълна ви се, че никога нямаше да ми се обади, ако беше извършил престъплението, в което го обвинявате.

— Кога го видяхте за последен път?

— Около осем часа. Срещнахме се в малък клуб. Мисля, че се нарича „Улична котка“.

— Знам го.

— Той пи джин с тоник, а за мен поръча чаша бяло вино. Разказа ми за разговора с вас и за това, че ви е съобщил моето име. Страхуваше се, че ще ме издирите заради някогашната ми връзка с Ричард. — Усмивката й разцъфна на лицето й като красивите рози във вазата. — Искаше да ме предупреди да се укрия, за да избегна разпита. Постарах се да го успокоя и заявих, че ще се срещна с вас.

— Не ви ли е търсил оттогава?

— Не. Решила съм да поговоря с него, след като приключите работата си тук. Дано да имам повод да му кажа, че вече не го смятате за престъпник.

— Снощи Кенет Стайлс се опита тайно да напусне града. — Докато говореше, Ив наблюдаваше Анджа. — Когато беше обкръжен от служители на полицията, побягна и при залавянето му бе ранен.

— Не! Не! — Анджа сграбчи китката й. — Тежко ли е ранен? Къде се намира?

— В болницата. Състоянието му е стабилно. Лекуващият лекар очаква скоро пациентът напълно да се възстанови. Отговорете на един лесен въпрос, госпожо Карвъл: защо един невинен човек ще предприеме опит за бягство?

Анджа пусна китката й, стана и се приближи до прозореца, който беше закрит от спуснатите щори. Притисна с длан устните си, сякаш да задържи думите, после отпусна ръка и задърпа най-горното копче на роклята си. Отново заговори, но този път гласът й издаваше вълнението й:

— Милият Кенет! Може би имате право, лейтенант. Може би миналото оставя своя отпечатък върху нас до края на живота ни. Нима не разбирате, че той отново се е жертвал заради мен, както в миналото. — Извърна се, вдигна щората, а стройната й фигура се очерта на фона на мрачното небе. В очите й блестяха сълзи, но тя успя да се овладее. — Ще ми разрешите ли да го видя?

— Може би. Госпожо Карвъл, Кенет Стайлс знае ли, че сте родили дете от Ричард Дрейко?

Анджа рязко отметна глава, като че я бяха ударили с юмрук. Неуверено се засмя, притисна с пръсти слепоочията си. Овладя се и отново седна на канапето.

— Виждам, че захванете ли се с нещо, стигате докрай. Да, Кенет знае. Ако не беше той, не знам как щях да се справя.

— Известно ли му е, че Карли Ландсдаун е ваша дъщеря?

Тя повдигна вежди:

— Нямаше как да узнае името, което й бяха дали осиновителите. Исках да запазя всичко в тайна, ето защо сведенията бяха засекретени. Само адвокатът, който изготви документите, знаеше къде живее детето, както и името на осиновителите. Не разбирам какво общо има детето — всъщност момиченцето вече е млада жена — с убийството на Ричард?

— Никога ли не сте виждали дъщеря си? Не сте ли опитвали да се свържете с нея?

— Не, не съм. Сигурно ще ме помислите за лъжкиня или за коравосърдечна.

Доля чашата си, но не отпи от нея. Само треперещите й ръце издаваха вълнението й. Дълго мълча, сетне отново заговори:

— Не съм нито едното, нито другото. По времето, когато забременях, бях много млада и безумно влюбена в Ричард Дрейко. Отдадох му се… бях девствена. Той обичаше девствените момичета. Бях невежа в областта на сексуалните отношения, не знаех как да се предпазя от забременяване. — Сви рамене и се облегна назад. — Господи, колко съм била невинна и наивна! Бях въодушевена, като разбрах, че нося детето на Ричард, въобразявах си, че ще се оженим. Той скоро превърна въодушевлението ми в отчаяние. Не се разгневи, не вдигна скандал, но и не произнесе нежните думи, които жадувах да чуя. Изгледа ме пренебрежително и с лека досада…

В очите й проблесна гняв, тя отпусна ръката, с която машинално докосваше шията си.

— Никога няма да забравя погледа му. Заяви, че бебето си е мой проблем и че нямал никакво намерение да плати за аборта. Разбира се, избухнах в ридания, паднах на колене, молех го да размисли. Той ме обсипа с обидни епитети, заяви, че изобщо не ме бива в леглото и че съм му омръзнала. Обърна се и си отиде. Остави ме обляна в сълзи и дори не му мигна окото.

Отпи от чашата си, но сега беше много по-спокойна.

— Разказах ви всичко, за да разберете защо не скърбя за този човек. Никога не съм срещала по-противен мъж. За съжаление по онова време бях много наивна и заслепена от любовта. Естествено дори аз виждах слабостите му, ала притежавах неизчерпаемия оптимизъм на младите и вярвах, че под мое влияние той ще се промени.

— Но е настъпил момент, когато сте престанали да се самозалъгвате.

— Разбира се. Престанах да се надявам да променя характера на Ричард Дрейко, но си въобразявах, че не мога да живея без него. Освен това много се страхувах. Бях едва осемнайсетгодишна, носех дете в утробата си, бях сама на този свят. Мечтите ми да стана прочута актриса бяха разбити. Реших, че не си струва да живея повече.

Замълча за миг, сякаш бе потънала в спомените си, сетне продължи:

— Осемнайсетгодишните момичета са толкова наивни и сантиментални. Сигурно и вие на същата възраст сте си въобразявали, че сте центърът на вселената. Ах, младост! — Тя отново сви рамене. — Реших да се самоубия. Не успях от първия път, но щях да поправя грешката си, ако не се беше намесил Кенет.

— И все пак не сте направили аборт.

— Не. Разполагах с достатъчно време да размисля, да се успокоя. Когато прерязах вените си, не мислех за детето, а само за себе си. После разбрах, че ми е дадена втора възможност и че ще оцелея само ако осигуря щастлив живот на детето, което носех в утробата си. Нямаше да се справя без Кенет. — Тя втренчи в Ив изразителните си очи. — Кенет спаси не само мен, но и бебето. Помогна ми да намеря клиниката в Швейцария и адвокат, занимаващ се с дела по осиновяване. Даде ми назаем пари, беше ми истинска опора.

— Влюбен е във вас.

— Зная. — Анджа тъжно поклати глава. — Искрено съжалявам, че не мога да отвърна на чувствата му. Той преби Ричард в пристъп на гняв и отмъщението му излезе доста скъпо.

— Какво се случи, след като дадохте детето за осиновяване?

— Върнах се към живота, които водех, преди да се запозная с Ричард. Така и не осъществих мечтата си да стана актриса. Горчивият опит ме беше излекувал от илюзиите.

— Имали сте право да получавате сведения за детето си.

— Не се възползвах. Бях сторила най-доброто за дъщеричката ми, най-доброто за мен. Тя вече не беше моя, загубила я бях безвъзвратно. За нея бях една непозната, едва ли би проявила интерес към мен.

— За сметка на това е проявила интерес към Ричард Дрейко. Била е на сцената, когато е бил убит.

— Така ли? — Изненадата й беше искрена. — Нима е актриса и играе в нюйоркски театър? Каква ирония на съдбата! Участвала е в пиеса заедно с Кенет и Ричард. Странно съвпадение.

Ив изчака, като внимателно я наблюдаваше, сетне промълви:

— Нима изобщо не се интересувате от дъщеря си? Не искате ли да знаете как изглежда, дали е умна и амбициозна.

— Лейтенант, не желая да се преструвам, че помежду ни съществува някаква духовна връзка. За мен Карли Ландсдаун е само една непозната. Разбира се, пожелавам й да бъде много щастлива. Но когато я дадох за осиновяване, прекъснах връзката помежду ни. Само Кенет ми напомня за онези отдавна отминали дни.

— Познавате ли Арина Мансфийлд?

— Бегло. Още преди години й предвещаваха блестяща кариера. И предсказанията се сбъднаха, нали? Мисля, че също е била жертва на Ричард — наситил й се е и я изоставил. Защо питате?

— Тя също е участвала в пиесата. Известно ли ви е коя е Натали Брукс?

— Натали Брукс ли? — Анджа леко се усмихна. — От години не съм чувала името й. Спомням си, че имаше малка роля в пиесата, в която участваше и Ричард. Беше много млада и хубавичка, притежаваше невинността на провинциално момиче. Разбира се, бе лесна плячка за него. Прелъсти я, след като ме заряза. А може би преди това. Беше толкова подъл и потаен. И тя ли е участвала в последното му представление?

— Не. Обаче синът й е бил дубльор на Дрейко.

— Невероятно! — Тя плесна с ръце, в очите й проблеснаха дяволити пламъчета. — Умирам от любопитство още кой от познатите ми е участвал.

— Елайза Ротчайлд.

— Възхищавам се от тази жена, от достойнството й и от жлъчното й чувство за хумор. Не понасяше Ричард… може би защото той не криеше, че не е негов тип жена. Невероятно е как толкова призраци от миналото отново са се събрали на сцената. А Ричард е бил в центъра, както най̀ обичаше.

Тя махна с ръка:

— Вече не следя новите театрални постановки, но ако знаех какво ще се случи, непременно щях да си купя билет. Да, бих дала мило и драго да гледам последното представление на Ричард Дрейко.

— Срещали ли сте се с някого от тези хора през изминалите двайсет и четири години?

— Вече ви казах, че Кенет е единствената ми връзка с миналото. Сигурно ви е казал, че няма представа къде живея, че е загубил дирите ми. Излъгал е, за да ме защити. Като научих кои са били актьорите в трагично завършилата пиеса, разбирам мотивите на верния ми приятел. Страхувал се е, че призраците от миналото ще ме преследват. Уверявам ви — ще го кажа и на него — че ни най-малко не съм разтревожена.

— Кенет споменавал ли е, че Ричард Дрейко и Карли Ландсдаун са били любовници?

Тя тъкмо поднасяше чашата към устните си, но ръката й застина във въздуха. Без да откъсва очи от Ив, бавно остави чашата на масата и прошепна:

— Какво казахте?

— Че бившият ви любовник е имал интимна връзка с момичето, което двамата сте създали. Разделили са се малко преди смъртта му.

— Господи! — Анджа стисна клепачи. — Защо трябва да плащам за греха, който сторих толкова отдавна! Покрусихте ме, лейтенант. — Погледна Ив и очите й проблеснаха като стоманени остриета. — Ако това е била целта ви, успяхте. Сигурна съм, че нито Ричард, нито Карли са подозирали за кръвна си връзка.

Скочи от канапето и нервно закрачи напред-назад. Отново погледна Ив и промърмори:

— Тя е млада и красива, нали?

— Да. Много е привлекателна.

— Не е могъл да й устои… пък и защо да се въздържа? Винаги е успявал да примамва жените в леглото си.

— Ами ако тя го е прелъстила, макар да е знаела истината?

— Не познавам жена, която би се съгласила да спи със собствения си баща! — извика Анджа. Сви юмруци, разтрепери се и рязко се обърна. — Невъзможно е! Информацията е засекретена!

— Но не е унищожена — промълви Ив. — Има начини за достъп до закодираните файлове. Освен това всеки от заинтересуваните може да подаде молба и да се запознае със сведенията. Може би Карли е била любопитна кой е истинският й баща.

— Законът изисква да ме уведомят, ако бъде подадена молба…

— Законите се нарушават, иначе полицаите щяха да останат без работа. Възможно е и Дрейко да е поискал достъп до информацията.

Анджа горчиво се засмя:

— Не може да бъде! Дори едно време не прояви интерес към бебето, което очаквах. Оттогава са изминали повече от двайсет години — едва ли си е спомнял за съществуването на детето.

— Карли много прилича на баща си, госпожо Карвъл. Косите им бяха еднакъв цвят, ако човек се загледа, забелязваше се очебийна прилика във формата на очите им… в овала на лицата им.

— Добре! — Анджа въздъхна, кимна и отново се настани на канапето, макар да личеше, че седи като на тръни. — Може би мръсникът също е забелязал приликата. — Тя пак задърпа копчето на роклята си. — Може би… Вкарал я е в леглото си, за да изпита перверзно удоволствие, да задоволи нарцистичните си наклонности. Не съм сигурна какви са били подбудите му. Не, не мога да преценя. За мен той е непознат като младата жена, за която говорите.

— Кенет Стайлс е знаел истината.

Видя как лицето на Анджа се изкриви от ужас. Изчерви се, после пребледня като платно.

— Не! Възможно е да е подозирал… да е знаел, но не е способен да убие човек. Уверявам ви, че побоят, който нанесе на Ричард преди двайсет и четири години беше… беше импулсивна постъпка, предизвикана от пристъп на гняв. Казахте, че Карли и Ричард са се разделили, преди той да бъде убит. Кенет не е склонен към насилие, повярвайте ми.

— Да речем, че някой е подклаждал омразата му. Къде бяхте в нощта на двайсет и пети март?

— О! Подозирате, че съм го подстрекавала да извърши престъпление. Разбирам — повтори едва чуто и скръсти ръце. — Бях вкъщи. Съвсем сама.

— С никого ли не сте се срещали? Не сте ли разговаряли по видеотелефона?

— Не, доколкото си спомням. Не ми идва на ум как да докажа, че не лъжа.

— Може би член на семейството ви ще потвърди думите ви.

— Нямам роднини, живея сама. Но мога да се закълна, че не съм напускала Монреал и не съм участвала в заговор за убийството на Дрейко. — Изправи се и продължи: — Лейтенант, мисля, че трябва да се консултирам с адвокат. Дотогава отказвам да отговарям на въпросите ви, свързани с престъплението.

— Това е ваше право. Благодаря за съдействието. Изключи записващото устройство, Пийбоди.

— Ще бъдете ли така любезни да ме осведомите в коя болница е Кенет? Искам да се осведомя за състоянието му.

— В „Рузвелт“ е. — Ив също стана. — Помолете вашия адвокат да се свърже с мен в централното полицейско управление.

— Добре. — Анджа отиде до външната врата и я отвори. — Довиждане, лейтенант.

Заключи, закри с длани лицето си и се разрида.

 

 

— Какви мислиш за тази жена, Пийбоди?

— Умее да се владее. Изтънчена и самоуверена. Убедена е в невинността на Стайлс, или иска да го защити. Стори ми се, че чувствата й към него са искрени. Останах с впечатлението, че изобщо не я е грижа за Карли.

Ив седна зад волана на колата и намръщено се втренчи в предното стъкло:

— Оправдаваш ли безразличието й?

— Ами… би трябвало да се чувства… емоционално обвързана с дъщеря си.

— Защо? Заченала е, износила е бебето и го е родила. Това са едва девет месеца от живота й. Как да обича дъщерята, която не е виждала двайсет и четири години?

— Но нали бебето е било в утробата й! Усещала е как се движи, как рита и… Не знам, лейтенант. Нямам опит в тази област. Само изказвам предположение. — Неспокойно запристъпва от крак на крак. Ив сякаш бе обгърната от загадъчен и застрашителен тъмен облак. Пийбоди се почувства неловко, не знаеше как да постъпи. Отново се втренчи в началничката си, сетне отмести поглед. Ив продължи мрачно да се взира през прозореца.

— Не знам дали е била напълно откровена с нас. — Пийбоди отново наруши мълчанието. — Дала е детето за осиновяване и повече не се е интересувала от него. Не й вярвам и туйто. Смятах, че я подозирате в съучастие в убийството.

— Още не съм се отказала от тази идея — отвърна Ив. Мислено се упрекваше, че е пропуснала момента да притисне Анджа, защото си бе спомнила за мъките, които й бе причинил нейния баща. — Върни се в хотела и проучи кога се е регистрирала Карвъл, дали предварително се е обадила да й запазят стая и кога е обявила, че си заминава.

— Слушам. — Пийбоди с облекчение слезе от колата.

„Коя жена би се съгласила да спи със собствения си баща?“ — бе попитала Анджа.

Въпросът й накара стомахът на Ив болезнено да се свие. Искаше й се да извика в отговор: „Ами ако не е имала избор?“. Облегна се назад и притисна с пръсти клепачите си. Би могла да отвърне на въпроса с въпрос: „Що за човек е онзи, който прелъстява собствената си дъщеря?“. Познаваше такъв човек и още усещаше горещият му дъх, когато й шепнеше: „Какво правиш, момиченце?“. Почувства, че се задушава и жадно си пое въздух.

„Кога жената се превръща в майка? — запита се и избърса потните си длани в панталона. — Когато роди дете ли?“ Вдигна глава към прозорците на апартамента, където Анджа Карвъл седеше на канапето, обкръжена от приказките на миналото.

Да родиш дете не означава, че си майка, майчинството идва с любовта, с грижите към беззащитното същество. Всеки нормален човек инстинктивно би защитил едно пеленаче или невръстно дете. Ала желанието да защитиш зрял човек е продиктувано от чувство за дълг. Или от любов.

Пийбоди се качи обратно в колата и докладва:

— Казала е истината. Обадила се е вчера около шест и си е запазила стая. Пристигнала е в хотела малко след осем. Трябвало е да освободи апартамента утре, но е предупредила, че е възможно да удължи престоя си.

— Майка, баща, предан приятел — промълви Ив. — Да се занимаем с дъщерята.

— Значи отиваме при Карли. Лейтенант, по пътя ще минем покрай няколко денонощни закусвални. Нека да изпием по чаша горещ шоколад, а?

— В тези заведения поднасят само помия.

— Да, но шоколадова помия… — Пийбоди умоляващо изгледа началничката си. — Жалко, че отказахте онази жена да ни почерпи.

— А сладки искаш ли? Или предпочиташ кексчета с глазура.

— Великолепна идея! Благодаря за предложението.

— Иронизирах те, полицай.

— Да, лейтенант, знам. Аз също.

Ив се разсмя и настроението й се повиши. Дори спря пред една закусвалня и изчака помощничката й да напълни цял плик.

— Опитвам да се откажа от сладкишите — заяви Пийбоди и отвори пакетче с курабийки. — Най-странното е, че Макнаб не ме намира дебела. Склонна съм да му вярвам, защото ме е виждал гола и най-добре може да прецени…

— Пийбоди, какво те кара да мислиш, че се интересувам от мнението на Макнаб за крехкото ти телосложение?

Помощничката й отхапа от хрускавата курабийка и обясни:

— Само отбелязвам един факт. Известно ви е, че правим секс. Сигурно сте стигнали до заключението, че се любим голи. Няма начин да не сте го разбрали — нали сте най-добрата жена детектив в Ню Йорк.

— Полицай Пийбоди, държа да те уведомя, че в много редки случаи и благодарение на благия ми характер допускам да отвърнеш на иронията с ирония. Но абсолютно забранявам да прекаляваш. Дай ми една курабийка.

— С кокосов орех са. Знам, че мразите вкуса на кокосовия орех.

— Тогава защо си ги купила?

— За да ви ядосам. — Пийбоди широко се усмихна и извади от големия плик още едно пакетче. — Купих и шоколадови курабийки специално за вас.

— Подай ми една.

— Заповядайте. — Пийбоди отвори пакетчето. — Та да си дойдем на думата: Макнаб има кльощав задник и е бая хърбав, обаче…

— Млъквай веднага! Ако в съзнанието ми се натрапи образът на голия Макнаб, ще те върна в отдела за регулиране на движението.

Пийбоди мълчаливо хрускаше курабийка след курабийка и чакаше.

— Мамка му! Не мога да го прогоня! — възкликна Ив.

Помощничката й избухна в смях и пъхна в устата си последната сладка.

— Извинете, лейтенант, обаче не можах да се въздържа. Симпатяга е, нали? — По изражението на началничката си разбра, че е успяла да прогони онова, което я терзаеше.

— Престани! — предупреди я Ив, която едва сдържаше смеха си. — Изчисти трохите от униформата си и се постарай да откриеш достойнството си, което си забутала някъде. — Спря пред зданието, където живееше Карли.

Хубавият квартал, великолепната сграда и луксозното фоайе сега й подсказваха само едно — че Анджа Карвъл е избрала богати осиновители, които да осигурят на детето й безгрижен живот сред красота и лукс. Дали ги е избрала, защото е разбрала, че от сърце ще обичат момиченцето?

— Пийбоди, спомняш ли си в какви училища е получила образованието си Карли?

— Да, в частни учебни заведения. — За всеки случай, като се качиха в асансьора, извади джобния си компютър. — Точно така. Посещавала е най-престижните училища, имала е частни учители по драматично изкуство, балет, музика, дикция и пеене.

— Какво работят осиновителите й?

— Бащата е микрохирург, майката притежава пътническа агенция. От 2036 до 2056 година е била включена в програмата „професионална майка“. Посветила е двайсет години от живота си на грижи за сирачетата.

— Имат ли свои деца?

— Не.

— Започвам да разбирам защо Анджа е избрала именно тях. Въпреки твърденията й, мисля, че е обичала детето си, след като се е погрижила то да не бъде лишено от нищо. Обичала го е — повтори, слезе от асансьора и с Пийбоди тръгнаха по коридора към апартамента на младата актриса.

Карли отвори едва на второто позвъняване на вратата. Прозина се, приглади рошавата си коса и промърмори:

— Сега пък какво искате?

— Да ни отделите малко време.

— Защо ме безпокоите в ранни зори?

— Минава девет.

— Никога не ставам толкова рано. — Тя сви рамене и им направи път да влязат, като предупреди: — Не ми задавайте никакви въпроси, преди да изпия чаша кафе. Това условие следва да бъде добавено към онзи поменик с правата и задълженията.

— Особнячка — прошепна Пийбоди, когато актрисата отиде в кухнята.

Ив огледа дневната, заслуша се в бръмченето на автоготвача и устата й се напълни със слюнки, като долови аромата на истинско и скъпо кафе.

— Видях ви вчера на траурната церемония — подхвърли Карли. С плавна походка отиде до канапето, седна и кръстоса крака, а копринената й роба се плъзна надолу по рамото й. — Не пропускате нищо, а?

— Въпросите, които искам да обсъдя с вас, са много лични. Може би ще предпочетете вашият партньор да не присъства на разговора ни.

— За какъв партньор говорите?

Ив кимна към ниската масичка:

— Две чаши с вино, смачкани възглавници в единия край на канапето. — Посегна под едната възглавница, извади черен копринен чорапогащник и добави: — Бельо на необичайно място…

— Достатъчно. Демонстрирахте блестящите си дедуктивни способности и стигнахте до правилното заключение, че снощи съм правила секс. — Сви рамене и робата й се плъзна още по-надолу. — Защо смятате, че партньорът ми още е тук?

— Защото с него сте се любили и в момента, когато позвъних и развалих удоволствието ви. Синината на шията ви е съвсем отскоро.

— Много сте наблюдателна! — изкиска се Карли. — Приятелят ми е доста страстен. — Без да отделя поглед от Ив, тя извика: — Ела при нас, скъпи. И без това лейтенант Далас провали деня ни.

Изскърца врата, по коридора зашляпаха боси ходила, сетне в дневната влезе Майкъл Проктър и се изчерви до уши.