Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (32)

Епилог

Всъщност наистина почти умря от загуба на кръв.

Беше прострелян два пъти в гърдите и един от куршумите се бе отклонил, бе разкъсал кръвоносни съдове и меки тъкани и бе спрял на един сантиметър от гръбнака му. Почти цяла седмица лежа в интензивното отделение на Презвитерианската болница в Колумбия — дишаше през кислородна маска и го хранеха през тръба. След две операции лекарят най-после обяви, че е вън от опасност и ще живее. И го изпрати в отделна стая във ВИП-отделението.

Това беше и за добро, и за зло. За добро, защото стаята беше голяма, светла, добре обзаведена, с канапе до широките прозорци. Това би било чудесно за Ани, ако някога му позволяха посетители. Лошото беше, че в стаята нямаше телефон. Това бе странно, защото той знаеше, че неговата застрахователна компания никога няма да плати за подобна стая — поне не и през следващите милион години — и знаеше, че това е известно и на болницата. Освен това той не беше ВИП — освен може би за Ани.

Все пак… беше тук.

Попита доктора какво става, но той само му каза:

— Не се притеснявайте. Наречете го повишение.

— Добре — съгласи се Франк. — Но към повишението няма ли телефон?

— Е, все още не.

— А посетители?

— О, има, разбира се. Много скоро. Когато поукрепнете.

В началото това го устройваше, защото беше така замаян от болкоуспокояващите, че през повечето време не знаеше къде се намира.

След четири или пет дни обаче започна да осъзнава, че нещо не е наред. Може би щеше да опита да се измъкне с количката, ако една сутрин лекарят не бе отворил вратата и не бе казал:

— Имате посещение.

Франк се усмихна и се надигна на възглавниците. Усмивката му обаче угасна, когато видя, че това не е Ани. Беше някакъв полковник от Военновъздушните сили.

— Тейлър Фич — представи се полковникът и му подаде ръка.

— Добре дошли — отговори Франк сдържано. Стиснаха си ръцете и Франк попита:

— Какво има?

— Преди да започнем краткия ни разговор — каза полковникът, като извади лист хартия от дипломатическото си куфарче — надявам се, че ще подпишете това. Просто техническа подробност.

Подаде листа на Франк и с надежда извади писалка от джоба си.

Франк погледна листа. Беше съгласие за „неразпространяване на информация“.

— Без мен — каза той. — Благодаря.

Полковникът прибра споразумението в куфарчето си и въздъхна, но не много дълбоко.

— Е, нищо.

Франк вдигна рамене.

— Аз съм журналист. Плащат ми да пиша. А това е добра история.

Фич кимна.

— Да, това е страхотна история. Дума да няма. — След това се намръщи. — Не можете обаче да я публикувате.

Франк го изгледа злобно.

— Познаваме ли се?

Фич поклати глава.

— Не.

— Срещал съм обаче името ви.

Полковникът като че ли се почувства неудобно.

— Може би. Бях много активен бойскаут.

— Не мисля, че е оттам.

— Е, добре — каза Фич. — Това няма нищо общо. Аз…

Франк обърна глава към прозореца, намръщи се и каза:

— Беше в пътния лист.

— Кое?

— Името ви. — Помисли още малко и се сети. — Спомних си! Вие летяхте от Хамерфест с Ани и Глисън.

— С кого? — попита Фич.

— С Нийл Глисън.

— Не го познавам.

— Да де — отвърна му Франк и сдържа смеха си, от който гърдите щяха да го заболят. — Не мисля, че някой от нас наистина познава господин Глисън. Не мисля, че някой от нас в действителност иска да го познава. Той обаче беше ваш спътник. — Спря и се вгледа в посетителя си. — Трябваше да ви разгледам по-внимателно, но бях зает. Това наистина ли ви е униформата, или е просто костюм?

Фич се ухили.

— Аз съм от запаса.

— ЦРУ, нали?

— Нека ви покажа нещо — каза Фич, извади нещо като брошурка от куфарчето си и я подаде на Франк. — Отбелязал съм страницата.

Франк погледна корицата: „Федерален регистър“. Отвори я на отбелязаната тринадесета страница.

— Искате да прочета това?

— Просто за да имате представа — отвърна благо Фич. Под заглавие „Декларация за обявяване на извънредно положение“ бе публикувано писмо до Конгреса от Президента на Съединените щати.

Тъй като политиката и действията на правителството на Корейската народнодемократична република (КНДР) продължават да заплашват националната сигурност, външната политика и икономиката на САЩ, обявява се извънредно положение в съответствие със Закона за извънредното положение.

Франк го погледна.

— Е, и?

— Опитвам де да ви спестя някои неприятности.

— Откъде накъде?

— Преди да започнем, искам да разберете, че всички са ви много благодарни за това, което направихте. Сериозно го казвам.

— Благодаря.

— Трябва обаче да разберете също, че декларация от този вид дава на президента, а надолу по стълбичката на властта и на мен, специални правомощия.

— Като какви?

— В общи линии ни се позволява да правим това, което искаме. Когато става въпрос за неща, отнасящи се до Северна Корея, конституцията в голяма степен е суспендирана. Ако е необходимо — а ние сме тези, които определят дали това е така — можем да конфискуваме собственост, да пращаме войски в чужбина, да въведем военно положение. Цялата доктрина за хабеас корпус става невалидна, което означава, че можем да задържим всекиго, когато поискаме, колкото дълго си искаме — без да му предявяваме обвинения. — Спря и се огледа. — Харесва ли ви стаята?

— Да — каза Франк. — Бива я.

Фич се усмихна.

— Радвам се. Но това не е всичко. Ако трябва, можем да ограничим пътуванията, и ако е необходимо — да наложим цензура.

— Кои сте „вие“?

— Федералното правителство.

Франк го изгледа скептично.

— Знам какво си мислите, но можете да го прочетете. Конституцията дава възможност да се обяви извънредно положение. Искате ли да ви прочета конституцията?

— Не — каза Франк. — Няма нужда.

— Забавното е, че имаме много такива случаи. Иран, Ирак, Ангола, Либия — всичко това е „извънредно положение“. По дяволите, Рузвелт обяви извънредно положение, което продължи четиридесет и три години — не се майтапя! От трийсет и трета до седемдесет и шеста. Така че никой не обръща много внимание на това освен някои като вас… и тогава тези някои си имат проблеми. — Фич въздъхна. — Как сте?

— Добре съм.

— Във всеки случай — продължи Фич — навсякъде е същото. Във всяка страна има уговорка за тези неща. Във Франция го наричат „обсадно положение“. В Англия…

— Какво искате да кажете?

— Само едно — че ако се опитате да продадете тази история, ще си имате много неприятности. Никой няма да повярва, а дори и да ви повярват, няма да я публикуват. Гарантирам ви.

Франк го изгледа.

— Вие какво сте — редактор в „Рийдърс Дайджест“ ли?

— Много смешно — каза Фич. След това усмивката му изчезна. — Знам какво мислите. Смятате, че не можем да ви спрем…

— Да бе. — Франк сви устни. — Дойде ли времето да ми кажете, че ще ме убиете?

Фич изглеждаше смаян.

— Разбира се, че не. Вие сте американски гражданин.

— Тогава какво?

— Просто ви казвам, че не можете да го докажете.

— Глупости — каза Франк. — На ферибота има убити.

Фич поклати глава.

— Просто някакви откачени са се опитали да отвлекат ферибота. И какво от това?

— Аз бях прострелян! Соланж…

— Когато сте били прострелян, той вече е бил задържан.

Франк го погледна недоумяващо.

— Непрекъснато стават такива неща — каза Фич. — Били сте в Харлем, за Бога. — Той се усмихна и извади изрезка от вестник от куфарчето си. — Отпреди една седмица е, но си мислех, че може да искате да го видите…

РЕПОРТЕРЪТ НА „ПОУСТ“ ДЕЙЛИ РАНЕН В НЮ ЙОРК

23 май (Ню Йорк) — Репортерът на „Вашингтон Поуст“ Франк Дейли е бил прострелян миналата нощ в Харлем. Очевидно е станал жертва на грабеж.

Намиращият се в безплатна отпуска репортер от отдел „Вътрешна информация“ на „Поуст“ е в критично състояние в Презвитерианската болница на Колумбия. Говорител на полицията заяви, че няма заподозрени за грабежа.

Франк вдигна поглед от изрезката.

— Жестоко!

Фич се усмихна благо.

— Много ни бива в това, когато се налага. — След това отново стана сериозен. — Проблемът, е — от наша гледна точка, — че Северна Корея е психясала държава. Като доктора от „Мълчанието на агнетата“. Седи отчаяна — вятърът духа — и няма какво да губи. Ако решат да превземат Япония с антракс или едра шарка, могат да го направят на секундата. Ще използват метеорологични балони или просто хората си, които живеят в Токио. А ние имаме няколко батальона, които се намират на лошо място — точно под демилитаризираната зона. Въпросът е, че не искаме да ги отпишем, разбирате ли?

— Разбирам — каза Франк.

— От ваша гледна точка положението не е по-добро. Нямате проба от вируса, нямате нищо. Нямате и свидетели. Ако започнете да дрънкате за мъртвите норвежци и Испанския грип, няма да стигнете доникъде, освен ако ние не решим да ви пъхнем някъде. Което, разбира се, можем да направим.

— А Ани?

— Какво Ани?

— Тя е свидетел.

Фич се плесна по челото.

— О, да! — Видяла е всичко, нали? Значи, ако пуснете материала по Интернет или го публикувате в чужбина, ще имате свидетел. Не бях помислил за това! Освен, че… сега си спомних — тя подписа споразумение за запазване на държавна тайна! Значи пак не можете да направите нищо. Знаете ли какво ще ви кажа — ако я включите в материала, сигурен съм, че Нийл Глисън ще я изпрати някъде. Отвъд времето и пространството.

 

 

За вълка говорим, а той в кошарата. Ани влезе тридесет секунди след като Фич си тръгна. Беше бясна.

— С дни чакам отвън — оплака се тя, — а този генерал идва и… влиза.

— Не е генерал. Полковник е.

— Не мисля, че даже е и полковник. Когато го видях за последен път, беше агент на ЦРУ.

— Знам. Бил е на самолета от Хамерфест.

Тя го целуна нежно и седна на ръба на леглото. В стаята вече имаше телефон, а Ани му донесе и вестник.

АРЕСТУВАНИ СЕКТАНТИ ОЧАКВАТ ЕКСТРАДИРАНЕ

7 юни (Хавана) — Две седмици след пристигането си в Куба осем американски сектанти се борят срещу екстрадирането им по обвинения в отвличане и убийство, свързани с шумното похищение на ферибот миналия месец близо до Стейтън Айлънд.

В интервю за агенция Франс Прес говорителката на арестуваните членове на Храма на Светлината Белинда Бъртън каза, че тя и групата й са избягали в Куба, за да се спасят от „преследване по религиозни причини“.

„Това което се случи на ферибота — каза тя на репортерите, — беше грешка на полицията и ФБР. Реакцията им беше пресилена. Това, което направихме, беше «партизански театър» и нищо повече. Беше ненасилствена демонстрация срещу замърсяването на водата, а ченгетата я превърнаха в кървава баня…“

През следващите седмици Франк прекарваше по няколко часа всяка сутрин в терапия за това, което лекарите казаха, че било натъртен гръбначен стълб. През останалото време четеше вестници и търсеше следи от цялата тази история.

САЩ И СЕВЕРНА КОРЕЯ ПОДПИСВАТ ДОГОВОР ЗА ОРЪЖИЯТА

Хранителна помощ срещу право на инспекции

2 юли (Пхенян). След продължили повече от месец срещи с лидерите на Северна Корея служители на ООН обявиха днес, че е постигнато споразумение, което обвързва хуманитарната помощ с оръжейни инспекции в КНДР.

Джордж Каралекис, ръководител на първия екип на ООН, пристигнал в севернокорейската столица, каза, че групата му незабавно ще започне проучване за биологични оръжия в лабораториите, намиращи се в Диамантените планини.

„Имаме непотвърдени съобщения, че севернокорейците са разработвали такива оръжия — каза Каралекис на репортерите. — Естествено това ни безпокои…“

Вторият материал излезе в деня, в който Франк се прибра вкъщи. Беше на трета страница на „Таймс“ под снимката на младата жена, която бе изкарала караваната от ферибота:

ТРИМА СЕКТАНТИ И ЧАСТЕН ДЕТЕКТИВ ОБВИНЕНИ В УБИЙСТВО НА СЕМЕЙНА ДВОЙКА

20 юли (Олбъни). Трима членове на секта и частен детектив от Поукипси изслушаха с безразличие зловещото изложение на прокурорите за убийство и разчленяване.

23-годишната Сузана Демянюк каза пред съда, че тя и другите били „изпълнявали заповеди“, когато преди няколко месеца разчленили живеещите в Райнбек Харолд и Марта Бергман.

„Люк ни каза какво да направим — заяви Демянюк — и ние го направихме.“

Помолена да идентифицира „Люк“, тя посочи със сълзи на очи гуруто на Храма на Светлината Люк Соланж и каза: „Ето го там, на скамейката на подсъдимите. Този с гипсирания врат.“

Адвокатите на обвиняемите отхвърлиха показанията на Демянюк като „бълнувания на психически неуравновесена жена“, която „няма право да хвърля първия камък“.

Това очевидно се отнася до показанията, които Демянюк наскоро даде за убийството в микровълнова камера на 28-годишния аспирант от университета в Джорджтаун Бенджамин Стърн. Като критик на Храма, Стърн писа за тази организация в бюлетина „Армагедон Уоч“.

В показанията си вчера следобед Демянюк каза на съда, че Бергманови били изведени от дома им в Райнбек и били убити в каросерията на една каравана. По времето на убийството семейната двойка е изисквала съдебно нареждане за ексхумацията на сина им Леонард, който се е смятал за удавен в океана, докато е членувал в Храма на Светлината.

Освен Соланж останалите обвиняеми са: Мартин Крамър, 44-годишен, от Поукипси; Томас Рексмайер, 26-годишен, и Вон Абелар, 25-годишен. Смята се, че четвъртият сектант, обвинен по това дело — Етиен Мусен — Французина, 29-годишен, се намира в Куба. Всички с изключение на Крамър са от района на Лейк Плесид.

През този месец нямаше други информации — с изключение на една в „Поуст“:

ДЕЙЛИ СЕ ЖЕНИ ЗА АДЕЪР

Дотогава той вече бе написал двеста страници от книгата си.

— Какво пишеш? — попита го Ани за стотен път.

— Казах ти. Роман. Трилър.

— Но за какво става дума?

— Става дума за… един журналист… — Той дописа няколко думи и се обърна към нея. — За един безпощадно красив журналист…

— Така ли? — Тя изхъмка скептично.

— И за едно момиче.

— А как изглежда то?

— Висока е.

— Само „висока“?

— Не. Тя е и… невероятна… и чаровна, много чаровна.

— И какво става?

— Ами… има един ледоразбивач…

Тя го погледна с подозрение.

— И после?

— После тя се качва на него. А той остава в един евтин хотел в Русия…