Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (5)

4.
Мурманск
23 март 1998

— Четвърто: арктическите очила — каза високият тромав мъж, изправил се в средата на стаята. Извади очила и ги завъртя около пръста си. — В никакъв случай не излизайте на слънчева светлина без тях, дори за минута.

Ани Адеър погледна с уплаха дългия списък на оборудването. Ако, както се очертаваше, всеки отделен компонент изискваше петнайсетминутна лекция, щяха да стоят в тази претъпкана и вмирисана каюта с часове.

Високият мъж се наведе, за да демонстрира процедурата за поставяне на защитни очила, като изви по странен начин главата си, за да закрепи стабилно гумените им накрайници. Когато се изправи, поставил черните очила, приличаше на огромно насекомо.

— Трябва да прилепнат плътно, като очила за подводно плуване — подчерта той отново. — Уплътнителите при слепоочията не трябва да пропускат никаква светлина.

Ани потисна прозявката си и погледна към доктор Киклайтър. Той очевидно бе нетърпелив и от всички признаци — раздразненото потропване с крак и пукането на кокалчетата на пръстите му — можеше да се разбере, че всеки момент ще избухне. Тя не можеше да позволи това. Търпението на доктор К към хората беше равно на нула. Той изобщо нямаше представа що е това професионално уважение. Сякаш не разбираше, че е по-добре да изтърпиш няколко часа скука, вместо да настроиш срещу себе си хората, от които зависиш.

Които в крайна сметка ти правят услуга.

За ледоразбивачите се прави заявка, обикновено няколко години предварително. Да се намери такъв, който да развява подходящото знаме, на подходящото място, в подходящото време и при това да е готов да приюти експедицията за Копървик, беше… е, да се иска твърде много. Все пак по някакъв начин всичко си дойде на мястото. Предложението за субсидия, което тя бе направила преди повече от година, внезапно бе одобрено. По някакъв начин бе намерено място на борда на „Рекс Мунди“ — стар ледоразбивач, даден под наем на Националната океанографска и атмосферна администрация (НОАА).

Как доктор К бе успял да организира това, бе просто смайващо, но тя нямаше намерение да гледа зъбите на харизан кон. Само един път го попита, но той пусна една загадъчна усмивка и каза:

— Знаеш ли, Ани, оказа се, че имаме високопоставени приятели.

Очевидно бе така, защото освен всичко друго, пътуването на Ани на „Рекс Мунди“ означаваше, че Снежковците — екипът от физици от НОАА, изучаващи снега и леда — ще трябва да се откажат от пет дни отпуска на брега в Осло.

Последното нещо, което им трябваше, беше търкане с физиците или с екипажа, който, от своя страна, представляваше друг проблем. Въпреки обещанията за щедри премии част от екипажа напусна кораба, след като разбра, че пътуването до Копървик включва и ексхумиране на трупове. Бяха им намерени заместници, но това не стана лесно. Имало моряшко суеверие, бяха й казали, за трупове на борда.

Мъжът с тъмните очила се увлече в подробности за силата на слънцето в Арктика. Ако беше сама, щеше да седи търпеливо цял ден, но една от задачите й като протеже бе да се грижи за наставника си. Доктор К можеше да бъде много агресивен и като видя, че темпото на потропването с крак се засилва, тя внезапно се намеси:

— Мисля, че ви разбрахме — каза с глас, който се надяваше, че звучи бодро и примирително — сякаш прекъсва телевизионно предаване заради реклами.

— Моля? — Снежкото не можеше да повярва, че си е позволила да го прекъсне.

— Аз… искам да кажа, че разбираме… че трябва да носим очилата винаги, когато излизаме навън.

Ани се опита да имитира прозявка с надеждата, че той ще си каже:

„Тези хора са уморени. Току-що са слезли от презокеански полет.“

Вместо това той я погледна, сякаш му бе ударила шамар. Тя знаеше, че е нарушила едно неписано правило — когато експерти обучават „цивилни лица“, дори когато тези „цивилни лица“ са учени, очакваното поведение е ако не подчинение, то поне учтиво внимание. Това важеше навсякъде. Ако доктор К трябваше да приеме външни лица в лабораторията си и да ги инструктира как да манипулират с вирусни натривки, той би очаквал безпрекословно внимание. За миг нервно се усмихна, но след това продължи:

— Вижте, едва ли на мен трябва да се държат лекции за ослепяване от снега. Веднъж вече ми се е случвало.

— Така ли?

— Да. На Вейл. Изпуснах си очилата от лифта. — Господи, говореше като пълна тъпанарка. — И в един момент, високо над дърветата не можех да видя абсолютно нищо.

След кратка пауза физикът продължи с леден тон:

— Истинската снежна слепота е нещо съвсем различно. Не говорим за моментно объркване. Говорим за болка, остра болка — сякаш очите ви са пълни със ситно счукани стъкла. Това може да ви извади от строя за дни и дори за седмици, ако случаят е тежък.

За момент настъпи тишина. След това потропването с крак продължи, макар и в по-бавен ритъм.

— От-бе-ля-за-но! — каза хладно доктор К.

— Чудесно. — Физикът на НОАА махна очилата, които бяха оставили червени ивици около очите му, и вдигна една неопренова маска за лице. — Номер пет. Когато температурата падне под…

— Извинете — прекъсна го доктор Киклайтър. — Предполагам, че това ви е работата, но не бихте ли могли… просто не бихте ли могли да повторите всичко това на нашия писар, когато той пристигне? Не е ли по-разумно да почакате? Искам да кажа, че и той като нас ще трябва да пази зрението си и всичко останало.

— Какъв „писар“? — Физикът се втрещи в тях и Ани си помисли: „Ето това е! Край! Той ни намрази!“

— Казва се Дейли…

На вратата рязко се почука и в стаята, без да изчака отговор, влезе слаб рус мъж. Ани го позна — беше старшият физик.

— Ще трябва да завършиш обучението на борда, Марк. Задала се е буря и капитанът каза, че или ще потеглим до два часа, или ще останем в пристанището още три-четири дни.

— Ще потегляме? — попита доктор К. — Но…

Русият мъж вдигна рамене.

— Правим това, което каже капитанът. Във всеки случай той ни прави услуга. Ако иска, може да ни остави да си висим на пристанището. Какво ще стане тогава? — За момент спря и след това продължи с усмивка: — Двайсет минути! Пред хотела ще ви чака микробус.

И излезе.

Марк незабавно започна да напъхва оборудването си в един голям син сак.

— Но… Какво ще стане с Франк Дейли? — попита Ани.

— Кой е Франк Дейли? — попита Марк.

— Нашият писар — отвърна му Киклайтър.

— Имахме договореност — допълни Ани. — Искам да кажа… Господи, та той пристига от един милион мили!

Марк ги погледна с усмивка и преметна сака през рамото си.

— Ами бих казал, че господин Дейли ще изпусне кораба.

— Слава Богу — измърмори Киклайтър. — Бездруго ползата от него е колкото от развален зъб.

Марк се ухили и излезе, като остави Ани да размишлява върху иронията на факта, че Франк Дейли няма да е с тях. След като толкова дълго бяха спорили за необходимостта (или може би неизбежността) от присъствието на репортер в експедицията, когато въпросният репортер пристигнеше в Мурманск, щеше да открие, че „Рекс Мунди“ е отплувал.

След половин час Ани стоеше пред хотела и чакаше микробуса, който да я закара на кораба. Въздухът беше тежък, топъл и неподвижен, изпълнен със скрита злоба, която я плашеше.

Беше се опитала да намери Дейли и да му съобщи да не идва. Връзките обаче бяха ужасни и сега…

Температурата се повишаваше от минус десет до нулата и когато стигнаха до пристанището, вятърът вече развяваше снежни парцали.

Беше малко уплашена, докато се качваше по клатещата се стълба към палубата на кораба. Дебелите въжета, които служеха за парапет, бяха хлъзгави от поледица и като погледна надолу (голяма грешка!), там нямаше нищо друго освен черна вода. За момент тя се поколеба и доктор Киклайтър я сграбчи за рамото и я избута нагоре.

На палубата двамата останаха за момент с ръце върху перилата, загледани как океанските вълни надигат и спускат купчинки пластмасови боклуци.

— Ние сме на ръба на света — каза Киклайтър и кимна към града. — Така го наричат местните жители.

Ани кимна вежливо, но не разбра какво точно й казва, така че попита:

— Кое?

— Мурманск. Това означава „ръбът на света“. Или може би — „краят на света“. Не съм много сигурен.

Ани го погледна и каза:

— Е, разликата е голяма.

Бе изненадана да види, че докторът се усмихва. Той бавно вдигна ръка и помаха. Вятърът разлюля подплатата на якето му.

— Е, това е — каза той неизвестно на кого и добави: — На добър път!