Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (8)

7.
Архангелск
24 март 1998

— Заминал е.

— Няма начин — каза Дейли. — Трябва да има някаква грешка.

Снежната виелица не бе престанала, така че младият чиновник в корабната агенция „Полярск“ сигурно беше объркал нещо.

— По график трябваше да отплува вчера, но не успях да стигна до Мурманск.

Младежът го изслуша търпеливо — въртеше кичур мръсни коси в пръстите си. След това повтори:

— Заминал е.

— Вижте, има буря. Истински шибан ураган! Никой не може да се измъкне от него.

Младежът въздъхна, приглади с ръка лист от факса пред себе си и посочи средата на страницата.

— Виж, приятел, този кораб е ледоразбивач — той върви пред бурята.

— Какво? — Дейли малко се стресна — и от фамилиарниченето, и от смисъла на казаното. Чак сега забеляза, че младежът е със слушалки за уокмен.

— Повтарям — заминал е в 11 часа сутринта вчера.

Дейли се отпусна в стола пред бюрото. Имаше чувството, че хлапакът знае какво точно казва. След това изведнъж се усети: не само че беше пропуснал кораба, но той бе отплувал още преди времето, когато той трябваше да пристигне.

Почувства се адски скапан. От една страна, бе виновен, че Киклайтър и Адеър не знаят къде се намира, а от друга, се оказа, че те просто са го издухали. Все едно че стоеше пред някакво кино във Вашингтон, а не тук на Черноморская — шибаната Черноморская — в Архангелск!

— Откъде мога да изпратя факс?

— Не и до „Рекс Мунди“ — поклати глава младежът. — Невъзможно е.

— Защо да не може?

— Защото… това е кораб. Трябва да пратите телекс.

— Телекс? — Дейли не беше много сигурен какво точно представлява телексът. Някакъв вид телеграма или нещо подобно. Обаче каза:

— Добре, ще изпратя телекс. Къде може да стане това?

Главната поща бе точно зад ъгъла на улица „Воскресение“. Това беше късмет, защото щом Дейли излезе от офиса на агенцията, студът го хвана като куче на верижка. За момент той сякаш замръзна на място. Това не беше студът, който можеш да срещнеш в Щатите. Не беше студът, който можеш да срещнеш където и да е. Идваше право от Ада и проникваше направо в сърцето.

Вятърът духаше от север, вероятно от Мурманск, и посипваше лицето му с дребен сняг, който изглеждаше като някаква смесица от лед и пясък. Той вдигна яката си и се повлече напред. Като стъпваше внимателно, успя да премине през ледената пързалка, която минаваше за тротоар, и тръгна към замръзналата река.

Беше сумрак и не се виждаше добре. Улицата беше от лявата му страна, но бе повече теоретична, отколкото реална. Свил брадичка към гърдите си, той откри, че се намира в един черно-бял свят и следва уличните лампи по посока на Двина. Металните стълбове на лампите бяха обвити в сняг и почти невидими — светлината висеше във въздуха сякаш чрез магия, бледа и неясна в сивия вятър.

Един булдозер разчистваше площад „Ленин“, като натрупваше снега на купчини по краищата му. „Там трябва да е“ — помисли си Дейли.

Стигна до пощата и се изкатери по заледените стъпала, отвори вратата и влезе в топло помещение, което миришеше на мокра дървесина, пот и евтин тютюн. Червенобузести мъже и жени, облечени в торбести дрехи, се редяха пред номерирани гишета. Дейли мина от човек на човек, като питаше: „Телекс? Телекс?“ Никой обаче не го разбра. Най-сетне един мъж със скъпа кожена шапка го хвана за ръкава и му обясни на перфектен английски как да изпрати телекс.

Дейли отиде до гишето в дъното на залата и съчини едно съобщение върху гърба на плик от хотел „Ню Уърлд Астер“ в Шанхай.

Д-Р БЕНТЪН Ф. КИКЛАЙТЪР

ЕКСПЕДИЦИЯ КОПЪРВИК

РЕКС МУНДИ

КОД 333–80

 

ДЕНЯТ Е МРАЧЕН И БУРЕН.

ЗАСЕДНАХ В АРХАНГЕЛСК.

ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ В ХАМЕРФЕСТ НА 28-МИ.

ФРАНК ДЕЙЛИ

Прочете съобщението отново. Много му се искаше да добави нещо мръснишко и обидно, заради това, че е изоставен по този начин. Макар обаче да бе в състояние да таи дълго обида, в професията си се бе научил да не скимти. Поне когато няма полза от това.

Прочете пак съобщението, намръщи се и го смачка. Първо, плащаше се на дума и таксата бе достатъчно голяма, за да употребява нещо друго освен съществителни и глаголи. Освен това Киклайтър не приличаше на човек с чувство за хумор. Не би оценил: „Денят е мрачен и бурен“. Напротив, в малкото им разговори професорът му бе направил впечатление на високомерен кучи син, боледуващ от крайната фаза на СВМ — Синдрома на Великия мъж. Какво точно бе казал?

„Честно казано, господин Дейли, не се впечатлявам много от журналисти. Периодите ви на внимание обикновено са кратки.“

След това изпръхтя, все едно оплю и Дейли, и целия журналистически свят. На Дейли тогава му трябваше доста самообладание да не си отвори устата. Иначе би отговорил, че самият той не е особено впечатлен от вирусолозите, за които се говори, че имат къси пишки. Вместо това сви рамене и стараейки се да изглежда впечатлен, изрази надежда, че докторът ще му даде възможност да се докаже.

Огледа се за друг лист, но не видя. Така че изглади плика от китайския хотел и редактира посланието си.

ЗАСЕДНАХ АРХАНГЕЛСК.

СРЕЩА ХАМЕРФЕСТ.

ДЕЙЛИ

Така беше по-добре. Четири думи и само фамилията.

Помисли си, че може би не е зле да добави в адреса на телекса и името на Ан Адеър… но не. Въпреки че експедицията бе нейна идея (според документацията на НЗИ), тя все пак беше само асистент на Киклайтър. Великите мъже много си падат по протокола. Особено когато става въпрос за протежета.

С плика в ръка Дейли се нареди на дългата опашка пред гишето за телекси. По врата на една жена с перли пред него се стичаше струйка пот. Въздухът бе напоен с тежката миризма на влажен тютюн. Мокрият дървен под скърцаше под тежестта на ботуши. От време на време Дейли чуваше да говорят на английски, но не успяваше да установи откъде точно. Опашката се движеше с по една-две крачки и от време на време, след това напълно застиваше. Не че това имаше някакво значение. Нямаше закъде да бърза.

След като най-после изпрати телекса, отиде в бюрото на агенция „Спутник“, за да си направи резервация за полет до Хамерфест, Норвегия. Като разчиташе, че бурята ще отмине и летището на Архангелск ще има време да почисти пистите си, избра полет за след три дни. Това би му позволило да пристигне в Хамерфест преди „Рекс“.

После нямаше какво друго да направи, освен да се върне на „Черноморская“ и да работи.

В стаята си извади лаптопа, но се поколеба. Имаше нужния трансформатор, но не искаше да го използва. Не и при начина, по който работеше електрическата мрежа — от време на време лампата на тавана светваше така ярко, сякаш бе готова всеки момент да се превърне в свръхнова звезда. Не можеше да разчита на електричеството на хотела. По-добре да използва батерии. Ако се завиеше презглава и метнеше отгоре и палтото си, би могъл да работи, докато пръстите му замръзнат или батериите се скапят. Което се случи първо.

Седна зад бюрото и включи компютъра. Влезе в директория /FLU и извади бележките от интервюто, което бе взел в Шанхай преди седмица.

Лю Шин Ли — доктор на медицинските науки, Пекински университет, доктор от „Джон Хопкинс“. Шеф на инфекциозния отдел в Шанхайския институт по алергология и инфекциозни болести. Автор на „Испанската дама в Китай: исторически преглед“, „(Ийст-уест джърнъл ъв епидемиолъджи)“. 1918: 10 милиона загинали (само в Индия!).

Първа световна война. Руска рев. Епидемия, пандемия. Посоката на щама Н–1 „отдавна очаквана“ Следващата година? Л-Ш: „Не искам да спекулирам“. Интересен тип.

Дейли бе отишъл в Шанхай, за да интервюира Шин Ли, понеже той беше главният епидемиолог на Китай — страната, епицентър на всяка грипна епидемия в историята на човечеството.

Интервюто му бе около пет страници, а освен това имаше още десетина страници други неща: кратък отчет за посещение в китайска ферма, откъси от различни технически статии, които бе сканирал в лаптопа, цитати от книгата на Шин Ли за пандемията през 1918 година и най-сетне — статията, която в крайна сметка го бе довела до експедицията за Копървик.

Ставаше дума за информация от два абзаца в „Рекорд“ — двуседмичен служебен бюлетин на НЗИ:

Шефът на отдела за грип ще посети Арктика

Дейли почука по бутона за бързо прехвърляне на абзаци, като преглеждаше бележките си на екрана. Представи си това, което ще напише, като серия от три части. Щеше да започне с около две хиляди думи — основни неща за вирусите на грипа и по-специално „Испанската дама“. После, във втората част, щеше да опише експедицията до Еджеоя. Щеше да я нарече „повторното погребение“. След това щеше да приключи с описание на работата на Киклайтър в НЗИ и теорията му за протеиновите обвивки.

Ако всичко станеше перфектно, би могъл да публикува материала в „Харпърс“ или в „Смитсониън“, а след това да използва публикуваната статия, за да получи договор за книга. Това беше основната му идея — да се развие от репортер на свободна практика в „Поуст“ и да стане писател. С други думи, да работи за себе си вместо за някого другиго.

Единственият проблем бе, че беше изпуснал кораба в Мурманск и сега щеше да изпусне и „Повторното погребение“. Което означаваше, че ще загуби усещането за лично присъствие, на което разчиташе, освен ако не намереше начин да разкаже всичко това през нечий чужд поглед.

Една възможност бе Ани Адеър. Или може би някой от екипажа. Или учените от НОАА. Те биха могли да говорят за студа, за машините и вечния лед, за ужасната самота, когато се намираш на остров в най-северната част на Норвежко море.

Би могло обаче да стане и по-добре — хайде да не се будалкаме. Много по-добре щеше да е, ако той самият присъства, когато разкопават гробовете. Дейли измърмори, наведе се и написа Първа част. След това започна да работи върху началото. След половин час имаше нещо, което му хареса:

(Шанхай) Наричат я „Испанската дама“, въпреки че тя е всичко друго, но не и това. Родена е в Китай, а не в Испания, никога не е била дама, а само убийца. За няколко месеца след пристигането си в Щатите е убила повече американци от загиналите през Първата световна война.

И само е започвала, тази мръсница.

Прочете с усмивка това, което бе написал, и си помисли: „Не е лошо. Добра закачка.“ Само че нямаше да му позволят да я използва. Нямаше да му позволят подобни думи. Така че задраска „тази мръсница“ и продължи да пише.

Доктор Лю Шин Ли, шеф на отдела за грип в Шанхайския институт за алергични и инфекциозни болести, каза, че „Испанският грип е една от най-страшните пандемии в световната история, тъй като е убил над тридесет милиона души по целия свят“.

Намръщи се и си помисли, че може би английският на Шин Ли не е бил чак толкова добър, както звучеше. И все пак… Той беше казал следното:

Скоростта, с която болестта е убивала, е била поразителна. В Уестпорт, Кънектикът, една жена играеща бридж, наддала за три купи и паднала върху картите. В Чикаго един мъж спрял такси и паднал мъртъв преди да успее да отвори вратата на колата. В Лондон вратар на футболен мач скочил да улови топката и бил мъртъв преди да падне на земята.

Според информацията всеки от тези хора се е намирал в добро здраве преди да умре. Милиони други обаче имали по-лош късмет, тъй като страдали от толкова разнообразни симптоми, сякаш били нападнати от десетина болести едновременно.

Един лекар в Ню Йорк е записал, че пациентите му са „сини като боровинки“ и храчат кръв. Редовно се срещала температура над 40 градуса, с кървене от носа и непрестанни пристъпи на повръщане и диария. Масово се съобщавало за генитална гангрена, както и за случаи на левкопения (нещо като обратна левкемия), внезапно ослепяване и пълно оглушаване.

Пациентите плачели и при най-малкото докосване и лекарите били озадачени от болестта, чиито симптоми поразително приличали на симптомите на толкова много и различни, но смъртоносни болести. В едно военно поделение стотици войници били лекувани от нещо, което лекарите смятали, че е газова атака с хлорин. Другаде ги оперирали от апандисит или ги лекували за пневмония, холера, дифтерия и тиф.

В крайна сметка повечето от починалите се задавяли от кашлицата си — смес от кръв и храчки, докато дробовете им придобивали структурата на „кървавочервено желе“.

Светлинката на батерията на компютъра замига и Дейли погледна часовника си. Минаваше седем и вече бе огладнял. Статията обаче вървеше добре, а и навън бе твърде студено. Продължи да пише.

Според доктор Шин Ли: „Дивите патици са главният преносител на вируса, а у нас те са повече, отколкото във всяка друга страна по света. И не е само това — тъй като отглеждаме пилета, патици и прасета заедно, вирусът се движи между тях от едно животно към друго, като се променя“.

Тъй като грипът променя формата си, а животните постоянно си обменят вируси, мутациите са често срещано явление. Докато микробите от типа на едрата шарка и полиомиелита са изключително стабилни, грипът представлява вирус със слаби връзки. Тъй като му липсва функцията на ДНК, която не позволява мутации, вирусът постоянно се „нагажда“ към животинските си носители. Това означава, че едни сегменти се прекъсват, за да се комбинират с други сегменти, създавайки по този начин нови грипни щамове.

Това принуждава учените всяка година да разработват нови ваксини срещу грипа.

Лампичката за батерията вече светеше постоянно — слабо жълто огънче върху матовия екран на лаптопа. Дейли прецени, че му остават още около десет минути, докато се изтощи напълно.

Доктор Бентън Киклайтър изследва защо „Испанската дама“ е най-смъртоносният от всички известни грипове.

Лампичката за батерията светна още по-силно, компютърът започна да пищи и Дейли подскочи. Оставаше му около минута преди лаптопът да спре да работи, но не искаше да се отказва. Беше стигнал до тази част на статията, която го притесняваше, която нямаше смисъл — частта за експедицията и причините за нея. Ако успееше да остане на компютъра, да я напише или поне да се опита, може би щеше да е в състояние да я разбере. Най-малкото щеше да може да дефинира собственото си объркване — което е първата крачка към правенето на свястна статия.

Не обаче и сега. Лаптопът отново изпищя и Дейли с въздишка си записа файла на диска и изгаси компютъра. След това го пъхна в раницата и я натика под леглото. Пръстите му бяха вкочанени, а стомахът му къркореше, въпреки че като погледна към купчинката сняг, натрупала се под прозореца, и вихрушката в шахтата отвън, апетитът му съвсем изчезна. По всичко изглеждаше, че ще трябва да се нахрани в мазето на „Черноморская“.

Защо ли не беше доволен?