Вирджиния Хенли
Арабският принц (8)

Шеста глава

— Трябва да поговорим — рече кралят. — Майка ти каза ли ти за нашите планове?

— Не. Все още не съм се виждал с нея.

— Добре, ще отидем заедно. — Едуард III се обърна към Катерин де Монтегю. — Искам да спреш да се тревожиш за Уилям. Давам ти кралската си дума, че ще се върне жив и здрав в Англия.

Красивата графиня направи дълбок реверанс.

— Лека нощ, Ваше Величество.

Пъргавият ум на Джоан трескаво търсеше някакво обяснение за присъствието й.

— Търсех брат си. Лека нощ, сир.

Двамата високи руси мъже излязоха заедно от гостната и се упътиха към апартаментите на кралицата. Вървяха мълчаливо, тъй като всеки от тях бе потънал в собствените мисли.

Филипа радостно ги поздрави и отпрати придворните си дами. Съпругът й и най-големият й син се наведоха и нежно я целунаха.

Пръв заговори принц Едуард.

— Обмислих възможностите за моята женитба. Последния път, когато стана дума за това, нямах подобни намерения, но промених решението си.

— Майка ти би искала да се ожениш за Маргарита Брабантска…

— Не, искам да се оженя за английско момиче — прекъсна го синът му.

— Едуард, ти трябва да се ожениш за момиче от кралско потекло. А в Англия няма кандидатка, която да е подходяща за принц като теб — изтъкна Филипа.

— Джоан Кент ни е роднина — твърдо рече принцът.

Подозренията на краля се потвърждаваха.

— Вие сте братовчеди — отвърна Филипа и остро изгледа сина си.

— Папата ще ни даде разрешение за брак — махна с ръка Едуард.

— Баща ти се ожени за мен, за да заздрави съюза си с Фландрия. — Раздразнението на кралицата се усилваше. — Синовете на краля трябва да последват примера на баща си.

— Моят брат Джон е сгоден с Бланш Ланкастър — възрази Едуард.

— Бланш е наследничка на огромното богатство на рода Ланкастър. Братът на Джоан, граф Кент, е наследник на титлата и земите на рода Кент. Джоан няма почти нищо — рязко каза кралят.

Принц Едуард не беше толкова глупав, за да твърди, че богатството е без значение.

— Бедността на Джоан не е единствената причина за възражението ми — намеси се майка му. — Нейният баща беше обезглавен за предателство към краля.

— Знам достатъчно добре тази история и съм убеден, че той е бил невинен — твърдо отвърна принцът. — Мортимър го е екзекутирал, за да спаси собствената си глава.

В кралското семейство никога не се говореше за майката на краля, кралица Изабел, и нейния любовник, който бе убил крал Едуард II.

— Родът Кент е опетнен от скандал. Не вярвам, че Парламентът ще приеме Джоан Кент да бъде следващата кралица на Англия — заключи Филипа.

Принц Едуард предпочете да замълчи. Разбра, че е по-добре да не говори повече за своята малка Жанет.

— Кралският съвет ще даде съгласието си за брака ти с Маргарита Брабантска. Можем да победим Франция само ако имаме добри съюзници. Едуард, ако нямаш повече възражения, ще започна преговорите с баща й — заяви кралят.

Едуард беше достатъчно умен, за да не възрази. Преди години баща му възнамеряваше да го ожени за дъщерята на Филип Валоа. Ала този брак се осуети заради претенциите на Едуард III към френския престол. След това бе започнал преговори за брачен съюз с дъщерята на графа на Фландрия, но Едуард Плантагенет бе известен със своята арогантност, а и освен това често престъпваше сключените споразумения. Принцът се съмняваше, че преговорите с Брабант ще доведат до конкретни резултати. По-разумно бе сега да не противоречи на краля и кралицата и да изчака развоя на събитията.

— Постъпи както сметнеш за добре, татко — кимна той и смени темата на разговора: — Колко кораба имаме в западните пристанища?

— Уолтър Мани, който е близък приятел на майка ти, ни предостави седемдесет кораба, всички по сто тона. Назначих го за адмирал на северния флот.

— Благодаря ти, Едуард.

Сър Уолтър Мани бе дошъл с Филипа от Фландрия преди осемнадесет години.

— Хайде да вървим. Не искам да изморявам майка ти с безкрайните разговори за войната. Ще обсъдим военните въпроси насаме.

Кралят придружи сина си до апартаментите му. Принцът освободи слугите и предложи на баща си чаша вино.

— Съжалявам за Джоан. Тя настоява ли да се ожениш за нея?

— Разбира се, че не — остро отвърна принцът.

— Принцовете не могат да се женят за любовниците си — съчувствено въздъхна кралят.

— Тя не ми е любовница! Аз я намирам за очарователна, ти едва ли ще ме разбереш — сдържано отвърна Едуард.

— Мислиш, че не мога да разбера желанията на плътта? Едуард, сигурно се шегуваш. Позволи ми да ти разкажа една история. Миналата година, когато шотландците ни нападнаха и аз успях да ги отблъсна, като взех в плен граф Мъри, получих след това съобщение, че замъкът в Уорик е обсаден. Уилям де Монтегю се биеше във Франция, а графинята бе останала сама в замъка си само с неколцина верни рицари. Мой дълг беше да помогна на съпругата на приятеля си. Успяхме да победим шотландците и да ги изтласкаме от земите на Уорик. Графиня Солсбъри излезе да посрещне своя крал, който току-що бе спасил живота й. Никога преди това не бях виждал Катерин де Монтегю. Красотата й бе зашеметяваща и ме порази като гръм. Тя бе облечена в прелестна рокля, подчертаваща тънката й талия. Спомням си дългите ръкави на роклята й, но това, което никога няма да забравя, бе великолепната й коса, която се стелеше на златни вълни. Когато погледите ни се срещнаха за пръв път, и двамата бяхме обхванати от изгарящо желание, но аз не можех да изневеря на майка ти. Тялото ми копнееше за нейното, но тя бе съпруга на най-добрия ми приятел и не можех да потъпча честта му. Трябваше да постъпя като благороден и галантен рицар.

За пръв път принцът виждаше баща си като обикновен мъж, не като крал.

— Ти успя да запазиш доброто име на Катерин. Никога не е имало слухове за вас двамата. — Погледна баща си в очите. — Ала независимо от това ти лъжеш.

Кралят отпи от виното си и кимна.

— Винаги когато я докосна, кръвта се разпалва във вените ми. За мен тя е богиня. Страстта заглушава чувството за вина, ала никога няма да позволя да засегне моята искрена и дълбока любов към майка ти. — Той стисна силно рамото на сина си. — Джоан е възхитителна малка палавница. Вземи я и й се наслаждавай, но се погрижи да не опетниш доброто й име.

 

 

Докато пътуваше от Дувър към Уиндзор, Кристиан Хоуксблъд с любопитство изучаваше новата си родина. Независимо че страната доста бе пострадала от непрекъснатите войни с Франция, все пак се виждаше, че Англия процъфтява. Обширните земи бяха засети, из тучните зелени нивя пасяха крави, по хълмовете се виждаха многобройни стада овце и агнета, а реките гъмжаха от риба. Селяните, които се виждаха из полетата, бяха засмени и доволни, а децата щастливи и с розови бузки. Във всеки град или село имаше работилници, които произвеждаха лъкове и стрели, ковачите ковяха мечове, а седларите изработваха седла за бойните коне. В Англия имаше много работа за дърводелците и майсторите на палатки. Виждаше се, че хората живеят добре и са щастливи.

Когато пристигна в Уиндзор и видя разкошния начин на живот на краля и неговия двор, Хоуксблъд беше поразен. Той реши, че няма смисъл да изчаква удобен момент, за да се срещне насаме с граф Уорик. Изпрати му бележка, в която молеше графа да го приеме, и се подписа Кристиан Хоуксблъд. След като се освежи от дългото пътуване, той се упъти към крилото, в което бяха настанени рицарите на краля.

Бе мразил Уорик от дълги години. Като дете често си представяше как се изправя срещу него и го съсича на две с големия си меч. Когато порасна, плановете му за отмъщение станаха много по-изтънчени. По-късно се научи да контролира желанията си и да погребва дълбоко в себе си проблемите, които не можеше веднага да реши. Самоконтролът му помагаше да овладява чувствата си и да не се поддава на емоциите.

Младият воин не знаеше колко ли време ще му бъде необходимо, за да разбере дали Ги де Бошан е наистина негов баща. Кристиан бе решил да бъде търпелив и да чака дори ако това му отнеме дълги години.

Когато видя Уорик, Кристиан веднага разбра това, което искаше да узнае.

Уорик също разбра кой бе мъжът, застанал срещу него.

Отсреща го гледаха неговите аквамаринови очи.

Графът измери с поглед едрия и силен млад мъж, който бе негов син.

Хоуксблъд се настани в едно голямо кресло до камината.

Уорик седна от другата страна. Двамата мъже мълчаха. Въздухът в стаята бе натежал от напрежение.

Значи това беше норманският воин, който го бе създал! Лицето му бе набраздено от многобройни белези, очите му гледаха сурово, тялото и духът му бяха като от желязо. Явно не бе наследил от баща си само високия ръст.

Уорик изучаваше мургавото лице с ястребови черти, гордо и надменно като на истински арабски принц. Той беше буен, безстрашен, жесток и загадъчен, притежаваше всички качества, с които можеше да се гордее един мъж.

Най-накрая графът заговори:

— Майка ти имаше силно чувство за хумор и сигурно заради това те е нарекла Кристиан^[1].

— Знаеше ли за мен? — думите бяха остри като стрели.

— Ако знаех за теб, ти щеше да израснеш в замъка Уорик. Преди десет години срещнах един рицар от Ордена на хоспиталиерите^[2] на изток, който бе узнал от други източници, че имам син. Не му повярвах! Не исках да повярвам! Не можех да приема мисълта, че тя ме е измамила. И сега, след толкова години, все още не мога да повярвам.

Кристиан с неохота си призна, че Уорик говори истината. Макар майка му винаги да бе настоявала, че Уорик не знае за съществуването на сина си, той не й вярваше. Смяташе, че тя говори така, за да извини норманския рицар, който бе пленил сърцето й.

— Реших да не правя разследвания. Ако това беше истина, ти щеше да израснеш като смел воин и щеше да дойдеш при мен, когато си готов да се срещнеш с баща си. Ако беше лъжа… моите надежди щяха да бъдат унищожени.

Думите бяха искрени и явно идваха от сърцето му. Хоуксблъд знаеше, че закален воин като Уорик няма да говори лъжи.

— Струва ми се, че ожаднях. — Графът нареди да му донесат кана бира и предложи на Кристиан.

Когато влезе в стаята, Хоуксблъд нямаше намерение да пие с Уорик. А сега седеше и пиеше от бирата му. Двамата мъже мълчаха. Хоуксблъд беше потаен мъж и не се доверяваше лесно на хората. Накрая той заговори:

— Живеех в двореца до седемгодишната си възраст. Въпреки че това се пазеше в строга тайна, аз знаех, че принцесата е моята майка. Ала когато баща й уреди да се омъжи, животът ми вече беше в опасност и тя ме изпрати в Йерусалим в Ордена на хоспиталиерите. — Той замълча, припомняйки си миналото и продължи: — В нощта, когато се сбогуваше с мен, тя ми съобщи името ти. Бях посветен в Тайния орден. Когато навърших десет години, обучението ми продължи при норманските рицари.

Това му казваше всичко. И нищо.

— Какво представлява този Таен орден? Да не би да е нещо подобно на Ордена на тамплиерите^[3]?

— Тайният орден е оцелял, защото никой нищо не знае за него, освен посветените — решително отвърна Кристиан.

— Защо се наричаш Хоуксблъд?

Изглежда, мъжът наистина се интересуваше от съдбата му.

— Отидох сам, без никакви оръжия, в Руб ал Кали, в Празната пещера.

— Онова прочуто свърталище на духове, демони и други зли сили — кимна Уорик.

— Оцелях, като убивах и се хранех с ястреби.

— Как? — скептично попита Уорик.

Кристиан протегна ръце към него. В този прост жест се съдържаше цялата истина. Уорик бе убеден, че синът му винаги ще оцелява благодарение на двете си голи ръце. И така, това беше първородният му син. Законен син. Неговата арабска принцеса се бе съгласила да се омъжи за него по християнските закони. Уорик не изпитваше угризения, че не бе казал истината на жената, за която се бе оженил в Англия. Тя не знаеше нищо и затова не бе страдала от факта, че всъщност не му е била законна съпруга. Но сега го прониза силна болка при мисълта, че синът му Робер, който се смяташе за негов единствен наследник, всъщност е незаконороден.

— Ти си се нарекъл с името Хоуксблъд, но имаш право да носиш името Бошан. — Това беше потвърждение, а не въпрос, и Кристиан остана доволен. Може би щеше да използва името, ако това се окажеше необходимо за целите му.

— Виждал ли си отново майка си?

— Когато навърших шестнадесет години, станах еничар, така че понякога имах възможност да я виждам. Баща й и съпругът й бяха мъртви и вече нямаше опасност за живота ми. Двамата й братя си поделиха имотите на баща й и основаха елитния корпус на османската армия. Всъщност повечето от еничарите бяха християни по рождение.

Дори Уорик бе впечатлен от вестта, че синът му е бил в елитния еничарски корпус. Тази войска никога не бе губила битка. Те бяха завладели всички византийски провинции.

— А защо напусна?

В стаята отново настана тишина. Ако му кажеше, това щеше да разкрие слабостта му, неговата ахилесова пета.

Така да бъде.

— Защото ние превръщахме в роби тези, които взимахме в плен.

Тишината стана непоносима. Сега Уорик беше този, който се страхуваше да не разкрие колко уязвим се чувства в момента.

— Добре ли е принцеса Шарон? — „Моята арабска роза“ — проплака сърцето му.

— Тя е добре. Отново се сгоди.

— Сгоди ли се? — Уорик изръмжа като ранено животно.

— Тя е невероятно красива — отвърна Хоуксблъд. Думите му сякаш посипаха сол в отворена рана. Бе разбрал слабостта на могъщия граф Уорик.

— Преди колко време?

— Напуснах Арабия преди три години. Бях наемник — воювах за този, който плащаше най-добре. След това отидох във Франция. Трябваше да избирам на коя страна да се бия. Избрах Англия.

Уорик кимна със задоволство.

— Дошъл си точно навреме за турнира.

За пръв път Хоуксблъд повиши глас:

— Турнир ли? За това ли мислите сега? Няма ли по-важни неща? Филип Валоа вече е събрал сто и петдесет кораба!

— Това са само слухове… нищо не е потвърдено.

— Не било потвърдено! Лично ги видях! — извика Хоуксблъд.

Лицето на баща му пребледня. В очите му с цвят на аквамарин проблесна опасен пламък.

— Ела с мен.

Може и да не се обичаха, но между двамата мъже бе възникнало взаимно уважение.

Помещението на телохранителите и залата за аудиенции на краля бяха празни.

— Къде е кралят? — властно попита Уорик един от минаващите оръженосци.

— Той е в парка, за да провери как вървят приготовленията за турнира, Ваше Благородие.

— Кажи му, че имам много важни новини за него!

Оръженосецът хукна към парка.

Кристиан огледа разкошно обзаведената стая.

— Очаквах, че кралят живее в по-спартанска обстановка. Чух, че има големи дългове, и то за предишните военни кампании.

— Така е — усмихна се Уорик. — Крал Едуард е оптимист. Когато някоя военна операция излезе неуспешна, той не оплаква загубите, а пристъпва към следващата.

— Как може да си позволи да живее в такъв разкош?

— Взима назаем. Може да увеличи данъците, но не желае. Затова е толкова популярен сред народа. Взима като данъци само една десета от това, което му се полага, и затова се налага да прави дългове. Не съди прибързано, изчакай, докато го опознаеш.

Хоуксблъд се чудеше дали кралят ще се отзове на повикването на Уорик. Може би той бе просто един крал-кукла. Ала не му остана време за по-нататъшни размишления. Вратата рязко се отвори и в стаята влязоха двама мъже. Крал Едуард бе облечен по последна френска мода — с тесни панталони и жакет в небесносиньо, който стигаше до бедрата му и бе украсен със златна бродерия. Като се изключи брадатата, другият мъж сякаш беше копие на краля. Ала когато се приближиха, Кристиан видя, че е доста по-млад от него. Очевидно младият мъж в черно беше Уелският принц.

Сините очи на краля огледаха Кристиан от главата до петите.

— Кълна се в разпятието, Уорик, но този човек прилича на теб, като се изключат черната коса и мургавото му лице! — прогърмя мощният глас на Едуард.

— Да, сир. Това е моят по-голям син, Кристиан Хоуксблъд де Бошан.

Кралят го изгледа проницателно.

— Това е моят най-голям син, Едуард, принцът на Уелс — кимна той.

Хоуксблъд се поклони на двете царствени особи.

Двамата млади мъже се огледаха с неприкрит интерес. Те имаха подобни телосложения — бяха еднакво високи, с дълги и стройни крака, атлетически рамене и излъчваха изключителна физическа сила. И двамата се харесаха мигновено.

— Какви новини имаш? — обърна се кралят към Уорик.

— Моят син ги донесе. Той току-що пристига от Франция.

— Филип е събрал внушителен флот, около сто и петдесет големи кораба. А освен това има и по-малки от Нормандия и Бретан.

Очите на краля гневно светнаха.

— А ти видя ли ги? Знаеш ли къде са?

Хоуксблъд кимна.

— Да. На брега на Хелвеция.

— Проклетият Валоа! Той използва бреговете на Фландрия. А се предполага, че Фландрия е мой съюзник!

— Тогава нека ги унищожим! — възкликна принц Едуард. — Нали каза, че Уолтър Мани ни е изпратил седемдесет кораба?

— Флотата от Темза наброява двадесет и пет кораба — обади се Уорик.

— Адмирал Морли също е изпратил десет кораба — добави кралят. — А това прави сто и петнадесет.

— Французите плениха най-хубавите ни кораби — „Едуард“, „Розата“ и „Катерин“. Дано това са последните кораби, които губим — намеси се принц Едуард.

Той още не бе участвал в боен поход, макар че от малък се обучаваше за бъдещите битки с французите.

— Ще поемеш ли ръководството на тази операция? — обърна се кралят към Уорик.

Уорик погледна към сина си и Хоуксблъд кимна. Не се нуждаеха от думи. И двамата си мислеха за едно и също — предстоящото сражение щеше да бъде отлична проверка на тяхната смелост, воински умения и чест.

Внезапно кралят високо се засмя.

— Добре, ще се заемем с това! Турнирът ще почака, докато се върнем. Проклетият Валоа ни създава само неприятности!

— Носят се слухове, че Филип е наел стрелци с лъкове от Генуа, които да обстрелват корабните оръдия на противника — предупреди ги Хоуксблъд. — Генуезците са най-добрите стрелци на земята. Бил съм се срещу тях.

Принц Едуард, кралят и Уорик се спогледаха и започнаха да се смеят.

Хоуксблъд учудено повдигна вежди. Кралят махна с ръка.

— Покажи му какво могат нашите бойци! Хайде, заведи го да види сам! А ние с Уорик ще определим по картата от кое пристанище да тръгнем. Не можем да използваме Дувър или Сендуич. Филип ще узнае много бързо за това. Трябва ни пристанище, където да можем тайно да съберем всички кораби.

В този миг Хоуксблъд разбра, че Едуард III не е крал-кукла. Може би беше екстравагантен, суетен и изглеждаше тщеславен и славолюбив, но беше смел и решителен. Истински завоевател!

Принц Едуард заведе Хоуксблъд на обширната ливада зад замъка, където тренираха около двеста мъже. Първото му впечатление беше, че стрелците използват много остарели лъкове. Нима мислеха, че с тази примитивна стрелба ще могат да победят известните генуезки стрелци?

— Нямате ли арбалети? — обърна се той към принца.

— Имаме, но смятаме, че големите лъкове са за предпочитане.

Кристиан взе един от лъковете. Достигаше почти два метра, но беше доста лек. Стрелите имаха стоманени върхове, с гъши пера в края.

Принцът се обърна към двама мъже, които си избираха лъкове от купа на земята. Единият си избра дълъг лък, а другият — арбалет.

— Наблюдавай ги — каза Едуард.

Мъжете застанаха един до друг. Мъжът с арбалета приклекна, за да закрепи тежкото оръжие. Постави стрелата, опъна тетивата и пусна стрелата. Другият мъж остана прав и за същото време успя да изстреля три стрели.

Едуард и Кристиан отидоха да проверят мишените. Всички стрели бяха попаднали в целта, но стрелите, изстреляни от дългия лък, се бяха забили наполовина в мишената.

— За бога! Тези дълги лъкове изпращат стрелите със страхотна сила. Бих искал и аз да се науча да стрелям с такъв.

Едуард се усмихна.

— Това са пехотинци, най-обикновени редници от Уелс. Благородните рицари не се бият с дълги лъкове.

Аквамариновите очи се кръстосаха със сините.

— Вие, изглежда, умеете да си служите с тези оръжия.

— Така е — съгласи се принц Едуард.

Младите мъже си приличаха. И двамата искаха да изпъкват над останалите навсякъде и във всичко.

Следващите три часа отлетяха неусетно. За Хоуксблъд овладяването на новото оръжие беше истинско предизвикателство. Едуард ентусиазирано му показваше тънкостите на стрелбата с дълъг лък. Не след дълго преместиха мишената на другия бряг на Темза и стреляха по нея през широката река.

През това време Пади и Али вече се тревожеха за господаря си. Бяха завели конете в конюшнята на Бошан и се бяха настанили в една от пристройките на замъка, но не знаеха къде е Хоуксблъд. Дали ще остане в замъка на Бошан или ще реши да разпъне палатката си?

— До моя апартамент има свободни стаи — каза Едуард. — Братовчед ми Едмънд, графът на Кент, замина за къщата си в Лондон. Ела с мен, ще ти ги покажа.

В този миг видя малка фигурка, която се надигна от каруцата с лъковете, и се спусна към нея.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — изкрещя той. От купа зад лъковете се показа дяволито лице на момче. Едуард ядосано го удари по главата. — Не разбираш ли, че можехме да те убием?

Лицето на момчето светна от гордост при мисълта за опасността, на която се бе изложил.

— Ваше Височество, нося ви бележка от принцесата. — Той протегна мръсната си ръка, в която държеше смачкана бележка.

Едуард въздъхна. И без да я чете, знаеше какво пише в нея.

— Обещах да заведа сестра си на лов със соколи. Още не мога да си обясня защо й дадох това лекомислено обещание. — Погледна към пажа. — Предай й, че сега съм много зает.

В този миг пред погледа му сякаш изникна лицето на Джоан и той си припомни защо бе обещал на Изабел да я заведе на лов.

— Почакай за миг — рече на пажа и се обърна към Хоуксблъд. — Ще ни трябват още няколко дни, за да се подготвим за битката с французите. Какво ще кажеш утре сутринта за развлечение да отидем на лов?

Кристиан беше изумен. Тези Плантагенети наистина смесваха работата с удоволствието!

— Кажи на Изабел, че ще я взема утре сутринта. Рано. Искам да бъде готова. А сега се махай по-далеч от тези стрели. — Принцът взе един стоманен шлем без наличник и го подхвърли към момчето. — Сложи това на главата си, ако не искаш да я загубиш!

Малкото дяволче нахлузи шлема върху червените си къдрици и щастливо се усмихна. Чувстваше се на седмото небе от радост. Принц Едуард беше неговият идол.

Стаите, в които принц Едуард го настани, бяха много по-удобни и хубави, отколкото Хоуксблъд бе очаквал в замък, пълен с повече от хиляда благородници, бойци, духовници и слуги. Заповяда на оръженосците си да разопаковат багажа му, а двамата с принц Едуард се присъединиха към краля и Уорик.

— Решихме да съберем корабите в пристанището на Ипсуич. Изпратих да уведомят адмирал Морли и Уолтър Мани, че граф Уорик ще ръководи тази операция. Всички кораби имат собствен екипаж. Колко хора ще ви трябват?

— Да кажем, по петдесет изпитани моряка на всеки кораб — реши Уорик.

— Не забравяйте и моите уелски стрелци — намеси се принц Едуард — Те ще се справят с всички генуезци.

Мъжете погледнаха към Хоуксблъд. Той се засмя и поклати глава.

— Не мисля, че генуезците ще имат някакъв шанс.

— Най-добре да се закълнеш във вярност пред мен, ако искаш да участваш в този поход — настоя кралят.

Принц Едуард се засмя.

— Той се закле във вярност към мен, татко. Вече е един от моите рицари, но нямам нищо против да се закълне и на теб.

За втори път през последния час Кристиан положи клетва пред Плантагенет. Използва името на баща си по-скоро, отколкото бе очаквал.

— Аз, Кристиан Хоуксблъд де Бошан, се кълна да служа вярно на краля и да се бия срещу всеки, който застраши него или кралството му.

Той не бе от онези, които лесно се кълнат във вярност, ала знаеше, че хората невинаги са искрени — едно казват, друго премълчават, а трето са истинските мотиви, които ги ръководят.

— Новините се разпространяват като огън. Още тази вечер всички ще узнаят за предстоящия поход. Едуард, ти сигурно ще бъдеш затрупан с молби за участие. Трябва да избереш най-добрите и опитните.

— Появата на моя арабски син сигурно ще предизвика много приказки и любопитство. По-добре да намеря Робер и да му кажа, преди до него да са достигнали някои клюки.

Ала вече бе твърде късно. Робер де Бошан бе научил, че незаконният син на баща му е в Уиндзор — проклето чуждестранно копеле, което трябваше да бъде изгонено! Неколцина негови приятели му бяха съобщили за арабския рицар. Говореха за него със страхопочитание и уважение. Той беше по-голям от него, бе участвал в много войни и бе посветен в рицарски сан. Робер се страхуваше от този нов идол и възненавидя новопоявилия се брат, преди да го бе видял. Трябваше да бъде много внимателен, особено ако това чуждестранно копеле ламти за титлата и земите на Уорик!