Вирджиния Хенли
Арабският принц (10)

Осма глава

Джоан се хвърли в обятията на принц Едуард. Той я притисна към мощните си гърди. Можеше да чуе силните удари на сърцето му. Близостта му я караше да тръпне от желание.

Едуард свали наметалото си и я загърна с него. Ръцете му се плъзнаха под него и нежно погалиха тялото й. И двамата потръпнаха в болезнен копнеж. Когато той целуна ъгълчето на устните й, Джоан ги разтвори и езикът му се плъзна в сладостта на устата й.

Пръстите му намериха малките й съвършени гърди и леко погалиха чувствителните връхчета.

Джоан изохка от наслада и зърната на гърдите й се втвърдиха от възбуда. Стенанията й се превърнаха във викове, когато той освободи гърдите й от корсажа, наведе глава и леко прокара език по деликатните розови пъпки. Едуард вдигна глава и се усмихна.

— Ти си по-сладка дори и от медовина. Малка моя Жанет, никога няма да ти се наситя. — Той се облегна на каменната стена и я притисна към себе си.

Джоан почувства възбудената му мъжественост до нежното си тяло.

— О, небеса, ако не спра сега, никога няма да мога да го сторя! — изохка младият мъж.

Девойката бе замаяна от желание. Тя се вкопчи в него. Топлината на мускулестото му тяло изгаряше плътта й. Искаше да го докосва, да го гали и целува без защитната преграда на дрехите. Когато той милваше гърдите й, всяко докосване достигаше до сърцето й, сякаш във вените й течеше огнена лава. Джоан усети сладостна топлина между краката си.

Едуард се отдръпна леко и нежно погали косата й.

— Моя мъничка любима. Прости ми, че те възбудих, без да мога да удовлетворя желанието ти, но аз съм длъжен да мисля преди всичко за твоята репутация. Трябва да намеря някое място, където да можем да прекараме часове само ние двамата.

— Може би утре по време на лова ще можем да се усамотим в гората — прошепна девойката.

Уговориха се да се срещнат на тяхното тайно място, където играеха като деца.

Едуард я целуна нежно за лека нощ.

— Върви! Върви веднага, докато все още мога да се владея. Ще те следвам дискретно, за да се уверя, че си се прибрала благополучно в стаята си.

Джоан вече нямаше собствена воля. Знаеше, че е готова да му даде всичко, което поиска от нея.

 

 

Вече минаваше полунощ, а Бриана все още не си бе легнала. Седеше до масата и пишеше върху тънкия пергамент. Откри, че това занимание я отвлича от тревожните мисли. Разказваше легендите, които бе чувала със собствени думи, и старателно рисуваше красиви илюстрации към тях. Като гледаше красиво изписания пергамент, сърцето й се изпълваше с радост и удовлетворение.

Сега работеше върху книгата за светците и търпеливо възстановяваше рисунката си за свети Георги и дракона, която Рендъл бе унищожил. Украсяваше бойните мечове със сложни орнаменти. Всички велики герои бяха дали имена на мечовете си, сякаш бяха живи същества. Мечът на Роланд се казваше Дюрендал, а на Карл Велики — Джойс^[1]. Любимият меч на крал Едуард III се наричаше Инвинсибъл^[2].

След като почисти перата за писане и четките, Бриана се отпусна в креслото до прозореца. Откри, че мисли за черния рицар с ястребовото лице и ястребовото име. Той беше истински воин и сигурно подобно на героите от древността бе дал име на меча си. Колко странно, че и той беше де Бошан! Ако се омъжеше за Робер, той щеше да й бъде девер! Младото момиче потръпна и тръсна глава. Ако не внимаваше, отново щеше да изпадне в предишната депресия и да загуби спокойствието на душата си.

Тази вечер се бе разочаровала от Робер. Бриана бе изпълнена с романтични мечти. Тя си представяше, че младият мъж трябва дълго да ухажва своята избраница, да се срещат, да разговарят, докато постепенно опознаят сърцата и душите си. Представяше си срамежливи и влюбени погледи, тайни докосвания по ръцете, невинни целувки и въздишки. Първата истинска целувка трябваше да бъде нежна и плаха, а не брутална и настойчива! Струваше й се, че Робер бе прескочил най-вълнуващата част от ухажването и прекалено бързо искаше да достигнат до пълна интимност. За близост все още не бе готова. Държанието му към нея тази вечер я караше да се чувства омърсена. Внезапно осъзна, че той вече не е нейният благороден и нежен рицар, не е рицарят на нейните мечти.

Ала все пак трябваше да разсъждава по-трезво. Робер беше мъж от плът и кръв, обучен да воюва. Той нямаше време да чете романтични поеми. Мъжете и жените живееха сякаш в различни светове. Тази вечер той се бе държал така настойчиво, може би защото му предстоеше скоро да замине да се бие във Франция. Появата на по-голям брат, който вече бе посветен в рицарство, сигурно го караше да се страхува, че ще остане в сянка. Чувствата, които го вълнуваха, бяха напълно разбираеми.

Може би вината беше нейна. Навярно представите й за живота бяха прекалено романтични и идеалистични. Трябваше да се научи да бъде реалистка, да бъде истинска жена.

 

 

Когато Робер де Бошан отвори вратата, принц Лайънъл се олюля срещу него. Бе изпил прекалено много вино и едва се държеше на краката си. Елизабет Грей също се олюляваше.

— Май няма да мога да се справя, Роб. Както винаги, ще трябва да ми помогнеш.

Робер го прегърна през рамо и го поведе към леглото.

Лайънъл се просна върху него и пиянски се засмя.

— Доведи я в леглото, Роб. Позабавлявай се с нея. Аз наистина не съм в състояние.

Елизабет беше толкова пияна, че когато Робер я повали върху леглото, си помисли, че това е принц Лайънъл.

— Дай й от моето специално вино, Роб — ухили се Лайънъл и му намигна.

— Честно казано, струва ми се, че не се нуждае от него — засмя се Робер.

— Не, още малко няма да й навреди, Роб. Само ще стане още по-страстна — промърмори принцът.

Робер наблюдаваше Елизабет, докато тя пиеше от чашата с върбинка и вино. Девойката похотливо се засмя. Робер бързо започна да сваля дрехите си. Тази напитка винаги действаше по един и същи начин върху жените, а и той не можеше да чака повече. Сега щеше да разбере как е въздействала върху една девственица.

Лайънъл погледна тъжно отпуснатия си член и въздъхна.

— По дяволите, нищо не мога да направя — изруга той.

Робер знаеше, че това често се случва, когато принцът е пил твърде много, ала самият той бе в отлична форма.

Ухили се, смъкна останалите дрехи и се вмъкна в леглото.

Смехът на Елизабет се превърна в плач. Макар да се чувстваше замаяна от изпитото вино, тя все пак осъзнаваше, че не може да бъде в леглото с тези двама мъже.

Робер я обърна по гръб и легна върху нея.

— Господи, когато те гледам как обладаваш някоя женска, Роб, изпитвам по-голямо удоволствие, отколкото ако аз го правя.

 

 

Бриана духна свещта. Чувстваше се толкова изтощена, че се сви в леглото и веднага заспа. Сънищата я завладяха, изпълнени със звуци, картини и думи от изминалия ден.

„Нима той все още не те е любил?“

Приятелката й се подиграваше с нейната девственост, сякаш Джоан имаше голям опит с мъжете. След това сънят се промени. Бриана беше в прегръдките на Робер. Тя протегна ръка и докосна русите му коси. Той й се усмихна и започна да й шепне нежни думи. Внезапно вратата на стаята се отвори и на прага се появи тъмнокосият рицар, брат на нейния годеник. Трудно можеше да се повярва, че са братя. Бяха толкова различни. Единият беше светъл, другият — мургав, единият беше добър, другият — истински дявол, единият беше мил и любезен, другият — жесток. Той протегна меча си между тях.

Хоуксблъд прониза Бриана със студените си сини очи.

— Назови моя меч и аз ще го пощадя.

— Името му е Смъртоносния! — изкрещя тя.

Хоуксблъд се засмя и се наведе към нея.

— Аз само казах, че ще го пощадя.

Девойката падна на колене. Хоуксблъд вдигна високо меча си. Сетне той я прониза. Ала това не беше меч, неговата мъжественост бе проникнала в нея. Той бе отнел девствеността й!

Бриана се събуди с вик. Отвори широко очи и видя Адел, която тъкмо влизаше.

— О, нима вече е сутрин?

— Трябва да побързаш, агънцето ми, ако не искаш да изпиташ гнева на принцеса Изабел — усмихна се леля й.

 

 

Кристиан Хоуксблъд със сокола си Саломе, кацнал на китката му, наблюдаваше сцената пред себе си и си мислеше, че прилича на великолепния гоблен, изобразяващ ловна картина, който бе видял върху една от стените в замъка. Изведнъж гобленът сякаш оживя пред очите му.

Тази сутрин принцесата и нейните придворни дами блестяха в разкошните си дрехи. Изабел бе облечена в пурпурна амазонка, а конят й под седлото бе покрит със сребърна наметка.

Хоуксблъд веднага съзря своята дама. Тя беше облечена в тъмночервено от главата до петите. Великолепната й коса бе сплетена в тежки плитки и привързана с панделки, а туниката й бе с широки ръкави с дълбоки разрези отстрани. Дори ботушите й от мека кожа бяха тъмночервени, а на шията й висеше железен ловджийски рог, украсен със злато.

Принц Едуард бе в лъскав черен костюм, а на гърдите му със златни нишки бе избродиран драконът на Уелс. Ботушите и тесните прилепнали панталони бяха черни, а жакетът тъмнозелен. Всички останали — благородниците от свитата на принца, дори оръженосците, конярите, соколарите и слугите — също бяха облечени с подобаваща изисканост. Ловните птици бяха покрити с качулки с красиви бродерии, украсени със скъпоценни камъни. Сред смеха и виковете Хоуксблъд чу звука на ловджийските рогове, подрънкването на сребърните звънчета, окачени по гривата на коня на принцесата, пронизителните писъци на соколите и ястребите, цвиленето и тропота на нетърпеливите коне и лая на ловджийските кучета.

Кристиан Хоуксблъд стоеше настрани от групата. Върху туниката му блестеше безръкавна ризница от сарацинска стомана, толкова фино изработена, че предизвикваше завистта на всички рицари. Силните му бицепси бяха стегнати със сребърни гривни, инкрустирани с нешлифовани кехлибари, а дългата му черна коса, силно опъната назад и пристегната със сребърен клипс, подчертаваше високите изпъкнали скули. На колана му бяха закачени брадва, копие и дълъг извит ятаган. Носеше ръкавици от черна кожа, а ботушите от ярешка кожа стигаха до бедрата му. За разлика от господаря си Пади, неговият оръженосец, бе облечен в яркозелен ловен костюм, както останалите оръженосци от свитата на принц Едуард.

Принцеса Изабел изгледа надменно чужденеца и се обърна към брат си.

— Едуард, той нарушава етикета. Носи исландски сокол. Само членове на кралското семейство могат да имат подобна птица.

— Майката на Кристиан е арабска принцеса — отвърна принц Едуард, като прикри подигравателната си усмивка.

Надменната физиономия на Изабел се смекчи, а в очите й проблесна любопитство и тя приближи с коня си новодошлия.

— Очарована съм, че тази сутрин ще бъдете с нас. Всеки приятел на Едуард е и мой приятел.

— Благодаря, Ваше Височество. — Макар че поклонът му бе почтителен, очите му я гледаха високомерно, което засегна гордостта й и предизвика интереса й.

— Къде е Елизабет Грей? — обърна се Изабел към Джоан.

— Не зная, Ваше Височество. Не споделя с мен намеренията си — отвърна Джоан, наведе се към Бриана и прошепна: — Изглежда, не може да диша без Елизабет.

Принцесата намръщено изгледа тъмночервения тоалет на Бриана.

— Лейди Бедфорд, идете и я намерете. Ще ни настигнете. — Повдигна сребърния си ловджийски рог и добави: — Джоан, и ти върви с нея.

Принц Едуард хвана здраво юздата на коня й.

— Очевидно Елизабет не желае да участва в лова, но Бриана и Джоан искат да дойдат с нас. Да тръгваме, дами.

Джоан скришом го дари с мила усмивка, а Едуард й намигна.

Бриана яздеше с наведена глава, като се стараеше да избягва погледа на Кристиан Хоуксблъд. Ала когато излязоха от парка на двореца, той се приближи към нея.

— Тази нощ отново бяхте господарка на сънищата ми, милейди.

Миглите й потрепнаха и страните й се обляха в гъста червенина, когато девойката си припомни своя сън. С разума си знаеше, че не е възможно да сънуват един и същи сън, но този мъж явно не се подчиняваше на никаква логика. Каква беше тази странна сила, която имаше върху нея? С усилие на волята успя да прогони смущаващите мисли и насочи вниманието си към коня и сокола, кацнал на китката й.

Кристиан повдигна качулката на своя сокол.

— Това е Саломе, моята друга дама.

Бриана погледна ядосано към сокола му, готова да каже някоя хаплива забележка, но птицата бе толкова поразително красива, че тя само ахна от възхищение. Перата на исландския сокол преливаха в най-нежни нюанси на неописуемо красиви цветове, а главата му бе с най-гордата извивка, която някога бе виждала.

Когато приближиха към реката, от водата се подаде една чапла и дузина соколи и ястреби излетяха във въздуха. Кристиан се изправи на стремето, за да пусне Саломе. Бриана затаи дъх, щом видя как птицата полетя нагоре като стрела и за секунди изпревари останалите соколи. Сетне Саломе се спусна надолу, удари чаплата с клюна си, а накрая я сграбчи с острите си нокти и я понесе към господаря си. Кристиан погали птицата по главата, извади голям къс риба от чантата си и Саломе лакомо го глътна.

— Защо е по-бърза от останалите птици? — попита Бриана, като очакваше той да заяви, че това се дължи на неговите тренировки.

— Тя е дива птица, уловена е край Персийския залив. Не се нуждае от обучение.

За свое учудване тя установи, че той е чаровен събеседник. Обърна се и потърси с поглед Джоан, но видя как приятелката й се скри зад дърветата заедно с принц Едуард. Пред тях се чу гневният глас на Изабел. Нейният ястреб бе кацнал на върха на висок дъб и не искаше да се върне. Беше уловил птица-рибар и сега се наслаждаваше на плячката си. Изабел бе заобиколена от коняря, соколаря си, един оръженосец и двама слуги. Соколарят напразно се опитваше да привлече ястреба, но той не му обръщаше никакво внимание. Принцесата изпадна в ярост.

Когато Хоуксблъд приближи към групата, принцесата умолително го погледна и възбудено заговори:

— Тези слуги са напълно безполезни. Ще ми помогнете ли, сър?

Той се намръщи.

— Неправилно е да се мисли, че само изгладнелите птици могат да бъдат добри ловци. Ето вижте как вашият ястреб изостави лова, за да засити глада си. — Заобиколи дъба, за да може да вижда по-добре непокорната птица.

Бриана го последва, но не посмя да се приближи много близо, за да не се изплаши нейният сокол. Тя се чудеше какво очаква принцесата от Хоуксблъд — да се покатери на дървото и да хване ястреба й? Девойката видя как Кристиан тихо подкара коня си, застана под клоните на дървото и вдигна едната си ръка.

Хоуксблъд стоеше неподвижно изправен на коня. Концентрира силата си и след това я насочи към ястреба на дървото. След около две минути подчини птицата на волята си и тя покорно отлетя от клона и кацна на китката му като питомен гълъб.

Принцеса Изабел го засипа с малко неискрени похвали и отново и отново питаше как бе успял да постигне това чудо.

— Имах късмет, Ваше Височество. Просто птицата бе решила да се върне в този момент.

Бриана знаеше, че това не е вярно. Дори Изабел не повярва. Ала принцесата не спираше да го разпитва и накрая Кристиан й обясни:

— Вашата птица е мъжка, а моята — женска. Саломе го примами да се върне при нас.

За Изабел загадката бе разрешена, но Бриана подозираше, че мургавият арабски рицар бе накарал птицата да му се подчини, а не неговият сокол. Когато той върна ястреба на принцесата, Бриана забеляза, че острите нокти не бяха оставили следи върху китката му. Освен това забеляза, че макар той да бе прочут воин, нямаше никакви белези по лицето и ръцете. Това беше странно. Всички мъже, които тя познаваше — млади или стари — имаха белези от битките, които бяха символ на смелост и мъжественост.

Докато Хоуксблъд разговаряше с принцеса Изабел, Бриана смушка коня си и се присъедини към останалите дами. Девойката бе смутена от желанието си да остане с него и да продължат разговора. Искаше й се да го следва, сякаш той упражняваше някаква тайнствена и магнетична сила над нея.

Успя да остане далеч от него, ала оръженосецът му не се отделяше от нея. Когато навлязоха в гората, Пади излезе с коня си пред нея, сякаш искаше да я предпази от всичко, което се изпречи по пътя й. Бе му благодарна, че отместваше ниските клони, за да не издраскат лицето й. За разлика от господаря му, у него нямаше нищо тайнствено и загадъчно.

Ловът бе много успешен. Ловните торби бяха пълни с чапли, яребици, друг дивеч и зайци. Бриана настигна Джоан и принц Едуард. Принцът им показа как да пускат птиците, за да излитат по-високо, как да държат птиците си, когато преминават през гората, за да ги предпазват от ниските клони.

Когато слънцето се издигна високо, ловната група се насочи към една голяма поляна, където да починат и обядват. Конярите се погрижиха за конете, соколарите — за птиците, а слугите застлаха покривки и заизваждаха храната от кошниците.

Принцеса Изабел слезе от коня си и възбудено заговори:

— Кристиан де Бошан спаси живота ми! Един глиган едва не намушка коня ми. Той го уби с голи ръце.

Когато нейният герой се появи, той не изглеждаше развълнуван и без да обръща внимание на принцесата, седна на земята между Бриана и Пади. Изабел се нацупи и капризно заяви:

— Ще си изцапам роклята, ако седна на тревата. Лейди Бедфорд, донесете ми копринената наметка.

Бриана бе свикнала с непрекъснатите изисквания на принцесата и без да каже нищо се запъти към конете. Видя огромния глиган, преметнат през седлото на коня на Кристиан, и ахна от изненада. От тялото на животното стърчаха няколко стрели и копия, но не се виждаха следи от кръв. Когато девойката се върна с наметката, видя, че Изабел бе заела мястото й. Бриана въздъхна облекчено и седна от другата страна на Пади.

Всички отпиваха от чашите си, пълни с бира, ябълково вино или медовина. Само принцесата се мръщеше.

— Защо няма вино, Едуард? — изхленчи Изабел.

— Бела, от лова се ожаднява, а виното не утолява така добре жаждата, както медовината. Никой, освен теб, не се оплаква — остро отвърна брат й.

— Може би има мях с вино в торбите на седлото ми. Лейди Бедфорд, идете да попитате моя коняр.

Кристиан Хоуксблъд разбра, че принцесата искаше да развали обяда на Бриана и реши да я накаже.

Когато Бриана се върна с празни ръце, забеляза нещо странно в лицето на Хоуксблъд. Изглеждаше унесен, синьо-зелените му очи гледаха втренчено Изабел.

Пади подаде на Бриана чаша с медовина. Младото момиче жадно отпи. Медовината беше вкусна и сладка. Изабел обаче не беше на същото мнение.

— Тази медовина горчи! Сигурно е развалена! — Тя присви очи. — Да не би някой да е сложил нещо в нея? Лейди Бедфорд, опитайте я.

Бриана отпи от нейната чаша и я подаде обратно на принцесата.

— Мисля, че е много вкусна, Ваше Височество.

Изабел отново отпи от чашата. Беше толкова горчива, че веднага я изплю.

— Тфу! Сигурно си полудяла!

Бриана внимателно започна да наблюдава принцесата и Хоуксблъд. Всеки път, когато хапнеше нещо, Изабел се мръщеше. Беше ясно, че този път принцесата не се преструва. Изглежда, всичко, което ядеше, имаше горчив вкус. Хоуксблъд не успя да прикрие задоволството си и Бриана заподозря, че той по някакъв начин бе развалил храната на Изабел.

— Вярваш ли в силата на магиите? — обърна се тя към Пади.

— Аз съм ирландец, лейди Бедфорд. Магиите и духовете за мен са така реални, както дъждът и водата.

— А арабите вярват ли в магии?

— Пред тях ние, ирландците, бледнеем.

— Има ли име мечът на Хоуксблъд? — Въпросът неволно се изплъзна от устата й.

— Да, милейди. Мечът му се казва Смъртоносния и той наистина е такъв.

Бриана затаи дъх. Точно същото име бе изплувало в съня й. Откъде го бе научила?

— Има и друг меч, който се казва Мейлстром^[3]. — Пади беше известен с чувството си за хумор. Той се наведе към нея и прошепна: — Има и тайно оръжие. Това е един ятаган, който се нарича Килбрайд^[4].

Младото момиче се ужаси. Инстинктите й подсказваха, че мургавият рицар е истински дявол.

— Казах го само на шега, милейди — извини се Пади.

Тя се засмя заедно с него. Как може да е толкова глупава! Ирландците винаги преувеличават.

— Всъщност не завиждам на годеницата му. Може наистина да умре от страх.

Кристиан и принц Едуард се отделиха от дамите и се задълбочиха в интересен разговор. Принцеса Изабел реши, че й стига за днес, и заяви, че иска да се връщат в Уиндзор. Повечето от дамите тръгнаха с нея, а слугите започнаха да прибират остатъците от трапезата. Бриана и Джоан се отправиха към конете си.

— Не ти ли се струва малко странен този Кристиан Хоуксблъд? — попита Бриана.

— Да, изглежда различен от всички останали мъже — съгласи се приятелката й.

— Погледът му е много особен. Не знам как да ти го обясня, но ми се струва, че притежава някаква тайнствена сила.

— Може би те е омагьосал — подразни я Джоан.

— Той никак не ми харесва! — Бриана гордо вирна брадичка. — Дори ме отвращава!

— Много е галантен, Бриана. Миналата нощ ме отърва от Уилям де Монтегю и ме придружи до стаята ми.

— Видях те да се разхождаш с него, Джоан. Мисля, че трябва да бъдем по-внимателни, когато оставаме насаме с някой мъж.

— О, така ли? Нима, когато остана насаме с Робер де Бошан, той си позволи нещо повече? Нали любовта е вълнуващо преживяване? — задъхано възкликна Джоан.

Бриана тъжно се засмя на вълнението на приятелката си. Целувката на Робер не й се бе сторила никак вълнуваща, а и освен това не бе сигурна дали наистина е влюбена в някого. Момичетата продължиха да яздят сами. Изабел и останалите дами бяха далеч напред. Горската пътека се стесни, а след това се разклони. Бриана изпревари Джоан и когато в един миг се обърна да я попита нещо, видя, че приятелката й беше изчезнала. Извика я, но й отговори единствено ехото.

Гората изглеждаше странно притихнала. Бриана се ослуша, но наоколо царуваше зловеща тишина. Смушка кобилата си, за да я накара да препусне напред. Мястото й изглеждаше непознато и девойката уплашено си помисли, че се е загубила. В гърдите й се надигна паника, когато забеляза, че дърветата ставаха все по-гъсти от двете страни на пътеката.

Какво ще стане, ако някое диво животно подуши миризмата на коня й? Колко глупаво бе от нейна страна да остане сама в гората! Тишината я потискаше повече, отколкото звукът от счупените клони и шумолящите листа. Може би тази необикновена тишина бе признак, че наближава буря? Посегна към ловджийския си рог. Щеше да изсвири два пъти силно и все някой щеше да я чуе. За неин ужас рогът й бе изчезнал. Как е могла да бъде толкова невнимателна?

Внезапно чу конски тропот и въздъхна с облекчение. Ала в следващия миг се вцепени. Под гъстата сянка на дърветата към нея препускаше Кристиан Хоуксблъд. Видя, че нейният рог висеше на шията му. Той повдигна глава. Приличаше на хищник, уловил плячката си. Бриана уплашено погледна мургавото му лице. Искаше й се да побегне.