Вирджиния Хенли
Арабският принц (19)

Седемнадесета глава

Адел заедно с Джоан и Глинис излязоха да се поразходят из околностите на Бедфорд, а Бриана се зае да преглежда вещите, принадлежали на майка й. В стаята бяха останали част от дрехите й, подредени в голям дървен сандък. Скиците и рисунките й се намираха в една ниша в гостната на замъка. Имаше толкова много красиви и изящни рисунки, че девойката прекара няколко часа да ги разглежда, забравила за всичко на света.

Някои от скиците бяха върху пергамент, който бе пожълтял от времето, но цветовете, които майка й бе използвала при илюстрирането на легендите, бяха все още свежи и ярки сякаш бяха рисувани вчера. Бриана откри няколко скици с млад рицар. От мъжа се излъчваше опасна тайнственост. Знаеше, че не е възможно, но можеше да се закълне, че майка й бе използвала Хоуксблъд за модел.

Приближи се до големия прозорец, за да разгледа по-подробно чертите на мъжа. Погледна навън и видя в двора Хоуксблъд да разговаря със сър Бърк. И двамата имаха много сериозни лица. Тя се запита за какво ли разговаря Хоуксблъд с нейния управител.

Реши да слезе и да попита Хоуксблъд колко време ще бъде необходимо за изкопаването и одялването на камъка, който трябваше да закарат в Уиндзор.

— Колко камък вече е готов? — неуверено попита тя.

— Николко — рязко отвърна Хоуксблъд.

Очевидно той нямаше намерение да й дава повече обяснения и тя надменно го изгледа.

— Защо?

— Имах други грижи.

— Какви например?

Той се намръщи, явно въпросите й го дразнеха.

— Например лов, който да осигури достатъчно храна, а освен това трябваше да проверя и сметките. — Обърна й гръб и погледна към Бърк: — По-късно отново ще поговорим. — Кимна и се отдалечи.

Бриана остана с отворена уста, когато чу Бърк да казва:

— Благодаря ви, господарю, сега вече съм спокоен. Той е толкова щедър и разбира от всичко, не знам как щях да се оправя без него. — Побърза да обясни на смаяната девойка. — Неговите хора са излезли на лов още преди разсъмване и сега има предостатъчно дивеч — птици, зайци и дори еленско месо. Осигурили са храна за две седмици.

Бриана все още бе ядосана. Когато се отправиха към замъка, тя едва сдържаше гнева си.

— За лова разбирам, но как се осмелява той да преглежда сметките?

— О, мисля, че има право, лейди Бедфорд, след като е упълномощен от краля и граф Уорик. Радвам се той да провери сметките, тъй като отдавна подозирам, че има нередности в тях.

— Подозирате сър Невил Уигс? За какви нередности става дума? — настойчиво попита тя.

— Само подозренията не са достатъчни, милейди. Трябва да има и доказателства и аз вярвам, че сър Кристиан ще се справи с тази задача.

Явно Хоуксблъд бе очаровал сър Бърк. Сигурно скоро и всички останали тук щяха да изпълняват заповедите на Хоуксблъд.

Когато влезе в трапезарията, Бриана с изненада установи колко много народ има на масата — както обитателите на замъка Бедфорд, така и хората на Хоуксблъд.

Джоан и Глинис бъбреха с Адел за впечатленията си от разходката, но Бриана ги слушаше разсеяно. В залата витаеше някаква странна атмосфера и това отвличаше вниманието й.

Сър Невил Уигс и неговите хора бяха седнали от едната страна на дългата маса, а Бърк, Хоуксблъд и оръженосците му — от другата. Коларите, стрелците на Хоуксблъд и слугите от замъка разговаряха весело помежду си, но сър Невил Уигс и хората му се държаха надменно и едва потискаха гнева си. Бриана погледна към Хоуксблъд, който отново бе потънал в разговор със сър Бърк. Не изглеждаха сърдити, но лицата им бяха сериозни.

Докато наблюдаваше Кристиан, тя не можеше да не признае, че той изпъкваше сред всички мъже в залата. Имаше самоуверен и властен вид, като че ли се намираше в собствения си замък и знаеше всичко. Останалите се отнасяха с уважение към него, дори и членовете на кралското семейство, което вероятно се дължеше на тайнствената сила, която притежаваше.

След като се нахраниха, мъжете останаха да поиграят на зарове, а дамите се оттеглиха в гостната, където Адел им посвири на лютня и ирландска арфа. Тя имаше мек и приятен глас и докато я слушаше, Бриана си припомни за майка си и за детството си.

Когато се прибра в стаята си, девойката бе изпаднала в някакво особено настроение. Започна да се съблича, но се спря. Старият сандък с дрехите на майка й неудържимо я привличаше. Седна на пода и бавно повдигна тежкия капак. Лъхна я аромат на лавандула и окосена трева. Отмести горния слой дрехи и извади една нощница, направена от старинна ирландска дантела в нежно екрю, фина и изящна като паяжина. Бриана вдигна свещта, за да я разгледа по-добре, и забеляза, че дантелата е изработена с древни келтски мотиви, които тя бе видяла на рисунките на майка си. Символите и животните бяха майсторски преплетени и приличаха на магически знаци.

Знаеше, че трябва да я облече. Изправи се пред огледалото от полирано сребро, изглади гънките на нощницата, сетне се съблече и я сложи. Отпред нощницата бе отворена от горе до долу, а краищата й се съединяваха с копринени панделки. В мига, в който усети допира на дантелата върху тялото си, тя се почувства някак променена. Погледна се в огледалото — наистина изглеждаше различна. Дрехата подчертаваше женствените й форми. Дълбокото деколте разкриваше заоблените й гърди, дългите ръкави покриваха ръцете й, а полите предизвикателно се разтваряха на всяка крачка.

В гърдите й се надигна отдавна забравеното чувство на щастие и възбуда. Отново се огледа в огледалото, очарована от променения си вид, и в същия миг очите й се срещнаха с пронизващите аквамаринови очи. Не можеше да отмести поглед. Не искаше да го отмести. Усмихна му се. Изведнъж разбра, че той често я бе наблюдавал, особено когато беше гола. Тръпки на удоволствие разтърсиха тялото й.

Той беше в транс. Внезапно осъзна, че и тя има силата да го вижда. Каква глупачка е била, че не се е възползвала от това. Бриана се концентрира, а зениците й се разшириха.

В огледалото изплува лицето му. Когато отново се концентрира, го видя в цял ръст. Девойката никога досега не бе виждала гол мъж и беше щастлива, че той е първият мъж, когото вижда без дрехи. Тялото му бе безупречно, красиво, силно и гъвкаво, сякаш бе излято от бронз.

Погледът й сякаш галеше всяка извивка на мускулестите му ръце, гърди и бедра, блестящи на светлината на свещта. Бриана пое дълбоко дъх и усети аромата на бадемово масло. Сетне погледът й се плъзна надолу. Знаеше какво ще види. Поразително голямата му мъжественост, дръзко стърчаща сред тъмните косми, я накара да се усмихне.

Внезапно се вцепени. За бога, какво бе това черно петно от вътрешната страна на дългото му мускулесто бедро? Не виждаше ясно. Девойката се напрегна. Нима това беше белег? Приличаше, но не съвсем. Дали бе следа от изгаряне? Може би. За миг видението се проясни и тя разбра, че белегът е с форма на ятаган. Но в следващия миг видението изчезна и Бриана отново зърна своето отражение в сребърното огледало.

Цялото й същество трепереше от възбуда. Знаеше, че той я очаква! Усмихна се загадъчно. Колко възхитително бе да го кара да я чака! Неговият магнетизъм бе толкова силен, че едва ли щеше да му устои задълго. Бриана трескаво наметна една мантия и тръгна с тихи стъпки към крепостната стена.

Дълбоките сенки обичаха да приютяват любовници, които инстинктивно се стремяха един към друг и се намираха — както океанските приливи и отливи се подчиняваха на лунното притегляне. Спряха се, когато между тях останаха само няколко сантиметра, кръстосали погледи, но без да се докосват. Под черната му пелерина на лунните лъчи проблясваше бронзовото му тяло, а под нейната мантия светлееше изящната дантела на нощницата й. Едновременно пристъпиха един към друг, заедно направиха решителната крачка. И той, и тя усетиха как ги заля топлото дихание на нощта.

Силните му ръце се плъзнаха под мантията й. Дланите му обхванаха едрите й гърди. Възбудените им зърна напираха под тънката дантела и потръпнаха от допира на пръстите му. Алчните му устни усетиха туптенето на пулса в нежната й шия.

Ласките му бяха като любовен ураган и пометоха всички морални задръжки в нея. Тялото му беше стегнато, изгарящо и настойчиво. Мускулестите му ръце потръпваха нетърпеливо, докато пръстите му развързваха панделките на нощницата й, която се разтвори. Те се притискаха в изгаряща страст, нежната й копринена кожа се зачерви от натиска на бронзовото му тяло. Устните им жадно се сляха, ръцете му милваха всички интимни кътчета по нея и забързано свалиха мантията и дантелената нощница.

Когато нощницата на майка й падна в краката й, тя изведнъж дойде на себе си. Не бе излизала от стаята си, не бе в прегръдките на Хоуксблъд. Стоеше гола пред огледалото в стаята си. Нима всичко е било само игра на въображението й? Наведе се, сграбчи нощницата и бързо я облече, за да прикрие голотата си.

В мига, когато дрехата обгърна тялото й, чувството за срам се стопи. Очите й се замъглиха от силната миризма на мъжа, с когото току-що се бе разделила. Притвори очи, отмаляла от чувствения ураган, който този мъж бе събудил в нея.

Пръстите й се плъзнаха по нежната шия, където още пареха горещите следи от устните му, а сетне се спряха на устата й, тръпнеща от жарките му целувки. Цялото й същество бе изпълнено със спомена за него, с усещането за него. Отново си припомни огромната му щръкнала мъжественост и ясно видя белега на бедрото му — страшния извит черен ятаган. Какво е това? Напрегна се и усети ужасна болка, която премина от тялото в съзнанието й. Страданието бе непоносимо. Бриана изкрещя и падна в безсъзнание на пода, а нощницата се разтвори и тя остана да лежи разголена, окъпана в лунната светлина.

На разсъмване отвори очи и се надигна. В този миг дантелената нощница се плъзна от раменете й. В съзнанието й отново изплуваха виденията от изминалата нощ. Кое бе сън и кое бе истина? Девойката потръпна. Нима всичко беше само блян? Само плод на фантазията й? Някакво видение? Или транс? Да, може би всичко заедно, ала сърцето й замря от страх, че навярно има още нещо.

За пръв път си призна, че е обхваната от непреодолима страст към Хоуксблъд. Приятелката й Джоан беше безкрайно щастлива с любовта си към принц Едуард и не се интересуваше от нищо друго на този свят. Нима бе грях да последваш зова на сърцето си? Защо трябваше да се съпротивлява на изкушението? Бе сигурна, че майка й винаги бе следвала желанията си.

Поне едно бе сигурно — странната преживелица по някакъв начин зависеше от дантелената нощница. И макар всичко да изглеждаше напълно реално, все пак не бе истина. Беше благодарна на Бога за това. Кристиан Хоуксблъд спеше в палатката си на поляната пред замъка. Девойката бързо се облече и наля вода от една кана, за да измие лицето си. Устните й потръпнаха, щом зърна следи от бадемово масло по кожата си. Не знаеше, че халюцинациите могат да оставят реални следи.

Излезе от стаята си и отиде да потърси управителя.

— Сър Бърк, Кристиан Хоуксблъд все още ли е в лагера с хората си?

— Не, господарке — усмихна се той. — Милорд е в Чилтърн тауър.

Бриана се изчерви.

— Наредих да приготвят стаята в кулата за вашия годеник.

Тя смаяно го изгледа.

— Моят какъв, сър Бърк?

— Вашият годеник — неуверено отвърна той. — Нали ми казахте, че сте сгодена за сина на граф Уорик? Не е ли той?

— Хоуксблъд е незаконороден син на граф Уорик! Аз съм сгодена за Робер де Бошан, истинския наследник на Уорик. Моят годеник се нарани по време на кралския турнир и кралят заповяда на Хоуксблъд да ме придружи до замъка, за да докараме камък от Бедфорд за неговата нова кула в двореца.

— Простете, милейди, но той прояви такъв жив интерес към всичко в замъка Бедфорд, та си помислих, че той ще бъде новият ни господар.

— Това, че е пристигнал тук с цялата си свита от оръженосци, слуги и стрелци, не му дава правото да действа като собственик на замъка!

— Не бих посмял да го упрекна за постъпките му, лейди Бриана.

— Едва сега разбирам защо си решил, че Хоуксблъд има право да проверява разходите за поддържането на замъка.

— Нали кралят му е дал това право — смутен промълви Бърк.

— И къде е сега? — гневно запита Бриана, едва сдържаща яростта си.

— Отиде до манастира в Чилтърн хилс.

— Всемогъщи боже, та той най-малко прилича на монах от всички мъже, които съм срещала през живота си!

— Сър Хоуксблъд изказа едно интересно предположение… Според него само продажбата на вълна може да възстанови най-бързо богатството на замъка Бедфорд. Всички знаем, че монасите от Цистерцианския орден^[1] отглеждат овце с най-добра вълна в Англия. Качеството й е ненадминато, затова той замина за там. Каза ми, че иска да купи малко, за да пробва възможностите да я продаде в Лондон.

— Сър Бърк, първо ми съобщихте, че в най-скоро време ще обеднея напълно, а след това ми поднасяте крайно неприятната вест, че Хоуксблъд е решил да ми отнеме и малкото, което ми е останало — няколко жалки стада овце от манастира в Чилтърн хилс!

— О, лейди, не е истина, повярвайте ми! Та нима не знаете? Сър Хоуксблъд дори плаща всички разходи за храната на хората си.

Тя остана със зяпнала уста. Очевидно още не го познаваше добре, но откъде можеше да има толкова злато някакъв си наемник, който никога не е притежавал земя, който е готов да продаде не само меча си, та дори и живота си на този владетел, който му плати повече.

Тогава се обади вътрешният й глас: „Той иска да заграби земите ти!“.

— Когато се върне от манастира, предайте му, че искам да се срещна с него. Той пристигна тук със заповед на краля да достави камъка за кулата в Уиндзор, но май си губи времето с всичко останало, само не и с това, за което е бил изпратен.

— Загрижен е за спасението на имението Бедфорд, милейди! И някои от неговите идеи са много полезни. Може би не знаете, но неговите стрелци се заеха с построяването на нов гълъбарник, а освен това нареди на оръженосците да обиколят местността, за да купят пчелни кошери. Спомена, че утре ще говори с някои от селяните за построяването на три зайчарника, за да имат тези нещастници месо на трапезата си поне веднъж седмично…

Последните думи на управителя на замъка я накараха да се замисли. Постепенно чувството на благодарност измести негодуванието, което бе изпитала към Кристиан. Колко безкористно е от негова страна да помага на обитателите на имението Бедфорд, което му бе напълно чуждо и което надали ще посети още веднъж! Всъщност грижата за замъка и прислугата в бъдеще трябва да бъде поета от Робер де Бошан. Девойката се замисли за поведението на Робер, ако сега той бе на мястото на Кристиан. Вътрешният й глас не закъсня да се намеси: „Той би се разпоредил да откарат камъка в Уиндзор и веднага щеше да се впусне в разгорещени спорове за цената. Не, не, Робер не би постъпил така егоистично! Но защо винаги мисля лошо за него?“.

Бриана почувства, че в нея отново се надига гняв срещу Хоуксблъд. Нямаше нищо по-лесно от това! Защо не се бе заинтересувал за нейното мнение, преди да решава на своя глава? Защото е прекалено самоуверен като всички мъже, ето защо, а тя е само жена… Явно за него няма никакво значение, че Бедфорд е нейно владение. Той се съобразява само със своите желания. Хоуксблъд е една арогантна свиня и подчиняваше всичко и всички на волята си. Вътрешният й глас отново се обади: „Той притежава свръхестествена сила. Той е безсмъртен!“.

— Глупости! — ядно изрече на глас.

Сър Бърк изглеждаше объркан. Макар че обичаше господарката си от все сърце, за него тя все още беше малко момиченце. Беше с гореща кръв — също като майка си. Наричаше с обидни думи Хоуксблъд, но не можеше да го излъже — те бяха родени един за друг. Тя просто не искаше да си го признае, но вътре в себе си отлично го знаеше. Знаеше го с всяка частица на тялото си.

В този миг Джоан се присъедини към тях.

— Търсих те навсякъде, Бриана. Станала си много потайна и май страниш дори от мен. Адел ще ни води до омагьосаното езеро на желанията в гората. Моля те, ела с нас.

Джоан бе възбудена като малко дете и вълнението й бе заразително.

— Разбира се, че ще дойда. Харесва ми отново да се върна към детството си. Имам прекрасни спомени от кристалночистото езеро в гората Елстоу. То всъщност не е омагьосано и никак не е сигурно, че ако си пожелаеш нещо, ще се сбъдне.

— Бриана, в теб няма капка романтика.

— Така ли? — засмя се девойката. — Ако узнаеш какви фантазии се въртят напоследък в главата ми, ще останеш изумена.

— Чудесно! Искам да ми обещаеш, че поне този следобед няма да бъдеш скептично настроена.

— Обещавам.

— Хайде тогава да вървим. Адел и Глинис вече тръгнаха към конюшнята, за да наредят да оседлаят конете ни.

Кристалночистото езеро се намираше под голям дъб. Мястото наистина изглеждаше като омагьосано. Слънчевите лъчи се процеждаха през гъстите листа и танцуваха върху водата с приказни отблясъци. През пролетта гората бе осеяна със синчец и други пъстри цветя. Тогава въздухът ухаеше упоително, но сега край езерото цъфтяха само незабравки и невен. По водната повърхност плаваха лилии и пореч. Под гъстата сянка на дъбовете растеше буйна папрат. Околността се огласяше от птици. Чуваше се нежната песен на дроздовете и косовете, а над спокойните води на езерото се стрелкаха птици рибарчета.

Всяка от жените си бе взела по няколко монети, за да ги хвърли в езерото на желанията. Джоан без колебание нагази във водата, като повдигна края на роклята си. Бриана я наблюдаваше със свито гърло. Знаеше, че това, което си пожелава приятелката й, никога няма да се сбъдне — любовта й с принц Едуард нямаше да има щастлив завършек.

— Това не е истинско езеро на желанията — предупреди я тя.

— Моля те, Бриана, нали ми обеща!

— Съжалявам. Всъщност последното желание, което прошепнах на този бряг, се сбъдна. Пожелах си отново да се върна в Бедфорд.

Адел преглътна и се опита да сподави напиращите сълзи. Припомни си деня, в който Бриана осиротя и получиха заповедта на краля да заминат за Уиндзор.

Глинис наклони глава и тихо каза:

— Има нещо необикновено тук. Усещам дълбоки емоционални вибрации, сякаш мястото е пропито с тъга и щастие… и с още нещо. Страст. Да, струва ми се, че това е страст, огромна страст.

— За това езеро винаги са се носели легенди — обади се Адел. — Едно местно предание разказва, че тук келтите са извършвали древни ритуали и дори са принасяли жертви на своите богове. Според друга легенда някаква млада жена се е удавила в езерото, когато нейният любим я изоставил.

Джоан потръпна.

— Колко тъжно! Все пак тук е много красиво — обърна се към Глинис. — Какво ще ми кажеш за щастието и страстта?

— Това място е чудесно за тайни любовни срещи — отвърна Глинис.

— Колко е прекрасно! — замечтано промълви Джоан, припомняйки си за едно друго езеро в една друга гора.

Адел се засмя.

— Легендите разказват, че ако девойка се окъпе гола в това езеро, ще види лицето на бъдещия си съпруг.

— Никога не съм чувала такова нещо — възрази Бриана.

В очите на леля й проблеснаха искри.

— Ти беше дете и навярно не си спомняш, а и ние не сме говорили за тези неща пред теб.

Джоан дяволито се изкиска.

— Но ти си се къпала гола в езерото, нали?

Адел се изчерви.

— Да, и двете със сестра ми сме се къпали. Но това беше преди тя да се омъжи за баща ти, Бриана.

— О, Адел, разкажи ни какво се случи — възкликна Джоан.

— Аз не видях никакво лице, но Риана твърдеше, че е видяла лицето на сър Бриан.

— О, ти носиш имената и на майка си, и на баща си! — възкликна Джоан. — Колко романтично!

Адел и Глинис се приближиха към водата. Джоан прошепна:

— Обзалагам се, че Адел ще си пожелае да се омъжи за Пади, а Глинис — за Али.

— Пади и Али? Тези двама негодници? Те са истинска напаст.

— За ирландеца е вярно — засмя се Джоан и смехът й отекна над кристалните води на езерото.

Бриана последна се приближи до водата, за да хвърли своята монета. Когато водната повърхност се надипли, от нея изплува мургаво лице. Сърцето й подскочи от радост. Нима искаше да види лицето на арабския рицар? Да, това е съкровеното й желание, ала се чувстваше объркана. Защо не мислеше само за Робер де Бошан? Сякаш до ушите й достигна тайнствен шепот: „Никой не може да заповядва на сърцето“.

Дамите се върнаха в замъка в повишено настроение. Между Бриана и Джоан бяха изчезнали всякакви недоразумения.

— Родителите ти са били щастливи, защото са се оженили по любов — замислено рече Джоан.

— Какво означава да си влюбена? — тихо попита приятелката й.

— Чувстваш се на небето… и в ада — въздъхна Джоан. — Неговото лице те преследва навсякъде. Изпълва мислите ти, нощите ти и сънищата ти. Желанието да бъдете заедно е по-силно от всичко. Любовта е тъй прекрасна и силна, че преодолява всички препятствия. Когато си разделена с любимия мъж, се чувстваш като в ада, но всичко се понася, ако имаш хубави спомени. — Джоан се изчерви. — Знам, че ме мислиш за глупава, задето съм се влюбила в Едуард, но за него съм готова на всичко. Той ме направи истинска жена и аз не съжалявам за това.

В този миг Бриана не мислеше, че приятелката й е глупава, а напротив — възхищаваше се от смелостта й.

Замъкът не беше далеч и те имаха още много свободно време преди вечерята.

Когато се изкачиха по стъпалата, Адел уплашено извика. Невестулката се стрелна към Кланси. Старият котарак повдигна лапа и удари Нешър по носа. Малкото животинче покорно се отдръпна, а котаракът гордо тръсна глава — все пак този замък беше негова територия вече от десет години. Адел с облекчение се засмя.

— Старият Кланси вече е останал почти без зъби, но Нешър не го знае — обади се Бриана.

Адел взе котарака на ръце.

— Ще отида да се преоблека за вечеря.

Джоан намигна на Бриана. Двете приятелки отлично разбираха, че Адел иска да привлече вниманието на ирландския оръженосец.

— Нека всички да си облечем нещо по-специално за вечеря — предложи Джоан и Глинис веднага се съгласи.

— Ти какво ще сложиш, Бриана? — попита я Джоан, когато влязоха в нейната стая. Адел се наведе, за да вдигне от пода дантелената нощница. — Каква прекрасна материя! — възкликна Джоан.

— Тя е на майка ми — отвърна Бриана, като се надяваше, че не се е изчервила.

— Много е красива — рече Джоан и погали тънката дантела. — Това е нейната стая, нали? Има ли и други дрехи на майка ти?

— Да, онзи сандък е пълен.

— О, може ли да ги видим? — помоли Джоан.

— Разбира се — отвърна Бриана, коленичи пред сандъка и повдигна тежкия капак. Другите жени я заобиколиха, а тя им подаваше роклите една по една.

— Какъв разкошен цвят! — ахна Джоан. — Как се нарича?

— Може би е аквамарин? — предположи Адел.

— Или тюркоазен? — обади се Глинис.

— По-скоро синьо-зелен, цветовете се преливат като на пауново перо — реши Бриана.

— О, да, права си — кимна Джоан. — Ала виж, тя е скроена по последна френска мода със стегнат корсаж и широка пола. Как е възможно?

Бриана сви рамене.

— Модата непрекъснато се повтаря. Сигурно старите ни рокли един ден отново ще бъдат на мода.

— Днес трябва да облечеш тази рокля. Само си помисли колко ще й отива златният ти колан с изумрудите!

Бриана се поколеба. Как въобще щеше да влезе в залата и да се изправи лице в лице с Хоуксблъд? После здравият разум надделя. Сцената от изминалата нощ бе само фантастичен сън. Не трябва да мисли за него. Реши да облече роклята. Нейната майка беше графиня и винаги когато седеше начело на масата, всички се отнасяха с нея като с кралица. Тази вечер Бриана също щеше да бъде кралица в своя замък.

— Глинис, ела да ми помогнеш да намеря нещо подходящо и за мен — рече Джоан и двете се упътиха към стаята на Джоан.

— Искаш ли да ти помогна да облечеш роклята?

— Не, Адел. По-добре иди се приготви. Ако ти остане време, можеш да ми помогнеш за прическата.

Докато Бриана се възхищаваше на отражението си в овалното огледало, на устните й заигра загадъчна усмивка. Знаеше, че никога не е изглеждала по-красива. Никога досега не беше се чувствала толкова изпълнена с живот. Мисълта за срещата с Кристиан я караше да се задъхва. Женският инстинкт й подсказваше, че рано или късно ще бъдат заедно.

Това бе съдба!

Те щяха да си принадлежат!

Когато облече роклята на майка си, сякаш всичките й сетива се преобразиха. Това, което й изглеждаше далечно, сега й се стори близко. Това, което преди я плашеше, сега я изпълваше с желание. Всичко, което доскоро й се бе струвало невъзможно, сега бе съвсем постижимо. Колко лесно бе да отдели истинското от фалшивото. Безразличието й към Кристиан бе само преструвка. Най-после призна пред себе си, че е влюбена — всички признаци, за които Джоан й бе разказвала, бяха налице, ако не и повече. Нима и тя не можеше да бъде истинска жена като приятелката си?

Кристиан Хоуксблъд се интересуваше от замъка, защото бе загрижен за нея. Той не скриваше желанието си да я притежава — нали й бе казал, че тя е неговата лейди? Може би наистина съдбата й бе отредила малко щастие. Преди да се омъжи за Робер, с когото сигурно щеше да бъде нещастна, тя щеше да се отдаде на мъжа, в чиито прегръдки ще познае насладите на любовта. Никой няма да й отнеме спомените!

Колко лесно бе да се отдели фантазията от реалността. Изминалата нощ бе сън, но тази вечер всичко щеше да бъде истина. Тя и Кристиан щяха да слеят телата си, изгарящи от страст и копнеж. Роклята й помогна да си признае, че е привлечена от Хоуксблъд още от първия миг, в който го бе видяла!

Когато дамите влязоха в трапезарията, Хоуксблъд вече беше там. Бриана го погледна в очите и се усмихна.

— Добър вечер, милорд! — рече тя. Думите й прозвучаха многозначително — като признание, че той е нейният избраник!