Вирджиния Хенли
Арабският принц (43)

Четиридесет и първа глава

— Не, милейди, не е загинал. Слава богу, господарят ни е жив и здрав. Но трябваше да замине спешно за Авиньон с важно поръчение от принц Едуард, макар че според мен по-добре да не беше удостоен с тази чест от Негово Височество. Лошото е другаде — баща му се разболя много тежко. Дори очаквах да го загубим по обратния път към Бордо.

— Граф Уорик? Да не е ранен при Поатие? — разтревожи се Бриана.

— О, не, не е ранен! Страхувам се от… е, нали се досещате какво имам предвид?

— Мили боже, да не е болен от чума? Горката принцеса Йоанна умря само преди една седмица!

Пади тъжно поклати глава.

— Хоуксблъд и Али са по-добри от всички лекари в Бордо, но аз съм пълен невежа в медицината.

— Трябва да видя нещастния граф. Може би Глинис ще му помогне. Тя разбира от билки и лекове.

Глинис едва вчера се беше върнала в апартамента на Джоан. Прислужницата благоразумно бе изчакала да изтече една седмица след смъртта на злочестата принцеса Йоанна, за да не донесе заразата сред най-близките си хора.

Лицето на Джоан грейна от радост, като видя Бриана, но в погледа й все още се прокрадваше сянка на неувереност.

— Едуард ми изпрати тайна бележка. В нея ми пише, че ще изчака да падне вечерния мрак и ще дойде при мен. О, Бриана, не мога да се успокоя при мисълта, че трябва да го приема в тези стаи, свидетели на страховитите сцени…

— А защо не се преместиш при мен, в къщата на Хоуксблъд? Там твоят принц ще може да идва и да си отива, когато си пожелае, без да е принуден да се озърта на всеки ъгъл. За съжаление аз няма да бъда тези дни в къщата. Граф Уорик е много зле и ще се преместя в неговия дом, докато графът оздравее. Кристиан все още не се е върнал, а аз не мога да изоставя баща му, когато е на легло.

Глинис докосна своя талисман — гвоздей от ковчег.

— А не ти ли идва на ум, че граф Уорик може да е болен от чума?

— Още не съм го видяла след връщането в Бордо. Моля се да не е поредната жертва на чумата. Но сега трябва да тръгвам…

Глинис се обърна към Джоан.

— Ако се преселите да спите при Адел, милейди, аз ще отида с лейди Бриана при граф Уорик.

— И двете сте толкова смели — възхити се Джоан.

— Не, аз съм ужасно изплашена — призна Бриана.

Когато пристигнаха в къщата на граф Уорик, те го завариха да седи там, където Пади го бе оставил. Приближиха се до него и го подхванаха от двете страни, за да му помогнат да се изправи.

— Трябва да ви заведем да си легнете, милорд — каза Бриана.

Лицето му бе зачервено, аквамариновите му очи блестяха.

— Не… болницата… карантина…

— В къщата са останали само слугите. Тук ще бъдете изолиран от другите. — И Бриана, и Глинис знаеха, че той е твърде болен и не може да бъде преместен в болницата в селото. Когато се изправи, граф Уорик повърна.

— Значи отново се започва — въздъхна Глинис.

Сложиха го да легне в студените чисти чаршафи и Бриана изми трескавото му тяло. По гърдите му се виждаха многобройни белези от стари рани, но те все още бяха мускулести и твърди. Той беше кален воин и Бриана се надяваше, че организмът му е достатъчно силен, за да се справи с болестта.

Старият воин бълнуваше и младата жена не бе сигурна дали разбира какво му говори, но не спираше да го окуражава с нежни думи.

— Придворният лекар и аз не сме на едно и също мнение как да се лекува тази болест — каза Глинис на Бриана.

— Аз ще следвам твоите съвети, Глинис. Ти винаги си имала силата да лекуваш — отвърна Бриана.

— Когато принцеса Йоанна беше болна, държаха всички прозорци затворени, за да не идва зараза отвън, но аз мисля, че свежият въздух е много по-полезен. Зловонието в стая, където има болен от черна чума, е непоносимо.

Двете жени се прекръстиха и Глинис продължи:

— Не бях съгласна със сър Брей и да се дават силни очистителни. Те само карат болния да повръща още повече. Исусе, ако не умреше от чумата, умираше от лечението! Мисля, че е по-добре да му дадем отвара от билки, например от лайка. Тя ще му подейства успокоително и ще изчисти отровата от тялото му. Синапът, който се дава като очистително, може би само още повече възпалява червата.

Разтвориха широко прозорците и чистият въздух нахлу в стаята. Смениха изцапаните чаршафи с чисти и отново измиха тялото на графа с влажни кърпи. Знаеха, че болестта ще продължи дълго, и решиха да се редуват — докато едната беше при него, другата почиваше. Всяка сутрин и вечер проверяваха дали под мишниците и около слабините не са се появили ужасните черни подутини.

Докато седеше при леглото на болния през дългите нощи, Бриана мислеше за пътищата, които водеха от миналото към настоящето и бъдещето. Кристиан не се завърна при нея и тя се страхуваше, че никога повече няма да види съпруга си отново! На раздяла той й каза да се вслуша в гласа на сърцето си. Но как да стане това?

Опитваше се да стигне до дъното на собствената си душа и да намери отговорите на всички въпроси. Разбра, че обича Кристиан повече от живота си. Постепенно осъзна, че любовта й към него е безкрайна и изпълва цялото й същество. Обичаше го без значение какво бе извършил той. Любовта й беше абсолютна и безгранична. Щеше да го обича завинаги!

Препятствията, които сама бе изградила в себе си, падаха едно по едно. И тогава се случи чудо. Сърцето й се изпълни с топлина и щастие. Бриана никога не бе изпитвала такава радост. В този миг неочаквано, като ослепителна светкавица, я озари прозрението, че Хоуксблъд не е убил брат си. Мили боже, колко сляпа е била!

Всичко е било пред очите й през цялото време, но тя упорито е отказвала да признае истината. Кристиан и принц Едуард са си разменили доспехите, както вече се бе случвало. Принц Едуард е пронизал с копието си Робер де Бошан!

Сълзите бавно се търкулна по бузата й. Тя горчиво заплака за ужасните мисли, които бе таила към Кристиан и които бяха тровили сърцето й. Дали той някога ще й прости? Да, ще й прости всичко! Ще се върне ли при нея? Да, хиляди пъти, да! Неговата любов към нея не се нуждаеше от доказване. Както и почтеността му. Младата жена се усмихна през сълзи, а после щастливо се засмя.

В този миг осъзна, че аквамариновите очи на болния я гледат втренчено, и тя се наведе над него.

— Буден ли сте, милорд?

— Шарон? Ти ли си, моя прелестна арабска принцесо? — Гласът му бе дрезгав като хрип на умиращ, но в него все още се долавяше властен тон. — Защо ме изостави? Защо избяга от мен посред нощ?

Бриана разбра, че той я мислеше за майката на Кристиан, и взе ръката му в своята.

— Моя малка арабска принцесо! Защо ме напусна?

Той бълнуваше, но тя реши да не разсейва заблудата му, това щеше да го успокои.

— Ги?

— Да, любов моя?

— Аз… се страхувах да замина с теб в непозната страна.

— Но аз бях твоят съпруг и баща на детето ти. Защо скри, че си бременна от мен?

Бриана се вцепени. Нима наистина майката на Кристиан е била арабска принцеса и граф Уорик се е оженил за нея? Той сграбчи ръцете й, сякаш никога нямаше да ги пусне.

— Ние принадлежахме на два съвсем различни свята — промълви Бриана.

— Знаеш, че ако ми бе казала за детето, щях да те накарам да дойдеш с мен.

— Да… да. Мислех, че е по-добре да не знаеш.

— Но той ме намери! Търсил ме е дълго, докато накрая ме намери!

— Да, намери те.

— Той е точно синът, какъвто винаги съм искал да имам. Благодаря ти, Шарон. — Без да пуска ръката й, Уорик затвори очи и заспа.

Когато на следващия ден слънцето изгря, Бриана осъзна, че бе минала цяла седмица, а Уорик беше още жив! В стаята влезе Глинис и повдигна чаршафа, за да провери дали са се появили черните отоци около слабините му. Уорик се възбуди.

Двете жени отскочиха от леглото и изумени се спогледаха.

— Какво очаквате от стария дявол, когато две хубави жени го опипват под кръста? — властно попита графът.

— Да благодарим на Бога! — прошепна Глинис. — Струва ми се, че той започва да оздравява.

— Познавате ли ме, милорд? — попита Бриана.

— Разбира се, че те познавам. Ти си моята красива снаха, Бриана. Не само красива, но и благородна, щом си се нагърбила с грижите за такъв упорит старец като мен.

— Аз не се грижа сама за вас. Глинис е тук и ви лекува с нейните билки.

— Онова момиче от Уелс… също е красива.

Ала думите го изтощиха и той се унесе отново в сън.

— Нека да спи. Сънят ще го излекува — рече Глинис.

Бриана излезе на терасата. Както всяка сутрин, там я чакаше Рендъл, за да научи как е маршалът. Днес за пръв път можеше да му каже нещо окуражително. Сър Рендъл Грей се усмихна. В този миг не приличаше на безстрашен рицар, а на малко палаво момче. Нешър както обикновено седеше на рамото му.

— Рендъл, искам да ми донесеш пергамента и боите. Реших да напиша книга — каза му точно какво да й донесе и той побърза да отнесе на Черния принц добрите новини за състоянието на граф Уорик.

 

 

Джоан се бе влюбила в бялата каменна къща на Бриана. Мрачните й предчувствия, че никога няма да бъде заедно с нейния принц, се стопиха, когато той се появи в красивата градина и разтвори ръце да я прегърне. Джоан се хвърли в обятията му и се вкопчи в него, сякаш никога нямаше да го пусне. Тя бе облечена в светлорозова коприна, а сребристорусата й коса блестеше на лунната светлина и Едуард за сетен път се запита как е възможно такова крехко и фино създание да предизвиква такава буря в сърцето му.

Пръстите му нежно погалиха красивото й лице, изящно като порцелан, и той мислено се закле, че винаги ще бди над нея.

— Холънд е мъртъв — каза Едуард.

— Откъде разбра? — ахна тя.

— Хоуксблъд е намерил тялото му след битката.

Джоан се притисна към него и от гърдите й се изтръгна въздишка на облекчение. В този миг забеляза, че Едуард е развълнуван. Дългите му пръсти обхванаха лицето й и той се взря в очите й.

— Кристиан замина при папата, за да получи разрешение за нашия брак.

Очите на Джоан се разшириха от радост.

— О, Едуард, толкова много те обичам! — За младата жена нямаше значение, че един ден ще бъде кралица на Англия и майка на бъдещи крале. Имаше значение, само че ще бъде любимата съпруга на Едуард.

Двамата се отпуснаха в огромното легло на Кристиан и Бриана. Принц Едуард не я бе любил често след раждането на Джена и веднага забеляза нещо ново в нея.

Досега тя бе щастлива, ако достави удоволствие на своя любим, и се бе задоволявала с това. Ала сега всичко бе различно. Тялото й изпитваше нови чувствени усещания и това я правеше необикновено щастлива.

С вродената си склонност към шеги и лудории тя започна да го дразни в най-интимните мигове и да го кара да настръхва от възбуда. Възсядаше го и го поемаше целия в себе си, и го караше да тръпне и стене от удоволствие.

— Жанет, трябва да правиш това, което аз искам!

— Защо? — подразни го тя, надигна се и отново се отпусна върху него.

— Защото съм по-голям от теб — изохка той.

— О, да, забелязах. Твърде си голям, но ще се научиш понякога да ми се подчиняваш.

— Защо?

— Защото съм по-възрастна от теб!

Едуард избухна в смях. Той вече бе опитен воин и се чувстваше достатъчно зрял, за да й бъде баща. Ала тя наистина бе с една година по-голяма от него и му се налагаше още когато бе на десет, а той на девет години.

— Станала си чудесна любовница — подхвърли той.

Следващите два часа прекараха в спор кой ще играе решаваща роля в тяхната любовна игра. Едуард спечели спора, но точно това всъщност бе желанието на Джоан. Тя лежеше отпусната и задоволена в прегръдките му, но изведнъж стана сериозна.

— Едуард, моля те не казвай на никого, че искаме да се оженим, докато не получим разрешение от папата.

— Скъпа, този път няма да позволя на никого да те отнеме от мен.

Ала Джоан знаеше силата на краля и кралицата.

— Моля те, Едуард!

— Добре, ще се подчиня на желанието ти, но само защото си по-възрастна от мен и понякога по-умна — добави той и зарови лице в косите й.

Поради възрастта и тежката болест Уорик се чувстваше много отпаднал. Не бе свикнал да бъде толкова безпомощен и бездеен, затова Бриана по цял ден седеше край леглото му и го забавляваше, като му показваше рисунките и скиците си.

Той седеше облегнат на възглавницата и я гледаше с аквамариновите си очи.

— Знам, че ви е трудно да разговаряте за Робер. За мен също е много мъчително, но искам да ми кажете истината, милорд.

— Наричай ме Ги. Какво искаш да разбереш?

— Много мислих и накрая сърцето ми подсказа, че Кристиан не е убил Робер. Принц Едуард го е убил, нали?

Ги де Бошан кимна:

— Робер и принц Лайънъл заговорничеха срещу принц Едуард. Кристиан и Едуард си размениха доспехите, защото младият Рендъл Грей бе подслушал разговора на заговорниците. Смятали са да убият престолонаследника по време на турнира. Но синът ми и аз се заклехме пред краля да запазим всичко в тайна. Кралят и аз имаме обща съдба — тя ни е наказала с един от синовете ни и ни е благословила с другия.

— Няма да издам тайната ти, Ги. Нито дори пред Кристиан. Срамувам се да го призная, но в един миг си мислех, че Кристиан е убил брат си, за да наследи титлата и замъците.

— Майка му и аз бяхме законно женени. Кристиан щеше да бъде мой наследник дори и Робер да беше жив. Ала Кристиан не се нуждае от моите замъци. Той е принц по рождение.

— Принц Дракар — усмихна се Бриана. Стана й приятно само като произнесе името му. — А ти как се запозна със своята принцеса?

Очите му се забулиха от спомените.

— Моят дядо е участвал в кръстоносните походи в свитата на Едуард I. Нашият род е имал имение край Акра. Баща ми много често е пътувал до Ориента, за да ръководи търговските ни дела. Когато пораснах, повечето от именията ни в Ориента бяха изгубени, а рицарите от Ордена на тамплиерите бяха изгонени от Акра. Заминах на Изток, за да се опитам да спася част от имуществото ни. Тогава срещнах Шарон в летния дворец на баща й, владетел от отоманската династия. Пристанището Хайфа на брега на Средиземно море е разкошен град с позлатени минарета на джамии и куполи на християнски църкви. Приличаше на приказно царство, в което срещнах своята принцеса. Привличането ни беше взаимно. Тя беше екзотична като орхидея и величествена като богиня. Отдадох й сърцето си завинаги. Така и не разбрах какво хареса тя в мен. Може би, че се различавах от останалите — в арабския свят един англо-нормански рицар е твърде странно явление. Бях полудял от любов към нея. Тя не настояваше да се оженим, но аз исках и ние тайно се венчахме. Ако ни бяха заловили, и двамата щяхме да загинем. Късно през нощта я скрих на борда на моя кораб и отплавахме с утринния прилив. Можеш ли да си представиш ужаса ми, когато на сутринта разбрах, че тя е избягала от кораба?

Уорик притвори очи. След всичките тези години той все още страдаше за своята арабска принцеса. Бриана разбра, че трябва да се опита да го разсее.

Обръсна го и сетне с усмивка му подаде огледалото.

— Ги де Бошан, нямаш представа колко се уплаших от теб, когато за пръв път се срещнахме преди една година.

Той изненадано я изгледа.

— Спомняш ли си, когато се приближи до мен и ми предложи да се омъжа за рицар от рода де Бошан?

Уорик кимна. Тогава тази златокоса красавица го бе накарала да затаи дъх.

— Аз помислих, че ме искаш за твоя жена.

Графът избухна в смях. Тъгата изчезна от лицето му, а аквамариновите му очи весело заблестяха.

— И какъв щеше да бъде отговорът ти?

— Щях да кажа „да“! — Очите на Бриана закачливо светнаха. Не искаше да го огорчи с признанието, че се е чудела как по-любезно да му откаже.