Вирджиния Хенли
Арабският принц (29)

Двадесет и седма глава

Три дни неуморна езда бяха необходими на краля и свитата му, за да прекосят тристата километра до северния град Йорк. Принц Едуард и Кристиан Хоуксблъд яздеха, без да спират дори за нощувка.

— Тези шотландци са прочути скъперници — сподели принцът със своя приятел. — Всеки потегля на бой, нарамил торба с храна за себе си и още две със зоб за коня си, за да не се бръкнат в кесиите си.

— Чувал съм, че в битките са много свирепи — замислено отбеляза Кристиан.

— О, да, особено техните елитни бойци, така наречените хайлендърс^[1]. Истински диваци, само че възседнали понита. За тях нашите църкви и манастири не представляват свети убежища, а места за плячкосване. Най-много се радват, когато оставят всичко зад себе си в руини. Освен това са ужасно недисциплинирани. Подлагат всичко по пътя си на огън и меч, изнасилват всички жени.

— Напомнят ми за турците — отговори Хоуксблъд, а Пади и Али си размениха тревожни погледи.

В Йорк се присъединиха към английската армия, събрана от лордовете на северните провинции. Целта им беше Дърам, на около сто и двадесет километра на север. На 16 октомври Уилям Дъглас, пратеник на шотландския крал, се изкачи с коня си на един от хълмовете до Йорк и съзря дългите редици от палатките на британската войска, потеглящи от лагера край Невил Крос. Огледа с тревожен поглед просторната равнина, гъмжаща от противникови войски, и веднага се втурна към стана на шотландската армия.

Крал Дейвид посрещна с буен смях съобщението на разтревожения вестоносец.

— Английската армия сега е във Франция, страхливецо. В Англия не е останал нито един мъж, годен да носи оръжие, а само разните му там обущари, кърпачи, селяци и свинари!

Сутринта на 17 октомври, след първата атака на англичаните, мнението на шотландския крал бе коренно противоположно. Сега Дейвид беснееше от ярост. Изкрещя да му донесат бронята и меча въпреки усилията на най-близките му приближение да го възпрат.

— Нямате представа, сир, на какво са способни тези стрелци с дългите лъкове. С техните стрели могат да постигнат чудеса! Нали се говори, че при Креси тъкмо те са решили битката и са спечелили войната за слава на Едуард!

Крал Дейвид стисна зъби и сърдито им кресна:

— Ще отсека главата на следващия от вас, който ми спомене за боя при Креси! — Махна на оръженосците си и препусна към най-разгорещеното място на сражението.

Самият крал бе улучен с две стрели преди конят му да грохне под него, поразен от безпощадните английски стрелци. Когато се изправи на крака, видя пред себе си най-свирепото мургавото воинско лице, пред което бледнееха кошмарите от сънищата му. Изплашен до смърт, крал Дейвид отчаяно запрати тежката си бронирана ръкавица в лицето на непознатия. Кристиан Хоуксблъд се усмихна презрително — рицарят прекрасно знаеше в чии гърди е опрял върха на острия си меч.

Граф Дъглас се опита да помогне на своя крал, но принц Едуард се изпречи на пътя му, повали го с два замаха от коня и го принуди да се предаде в плен. Към залез англичаните плениха също сър Малкълм Флеминг и графовете на Файф и Монтейт.

Кристиан Хоуксблъд доведе височайшия си пленник пред палатката на краля на Англия. Едуард III Плантагенет веднага заповяда на Кристиан да коленичи, докосна с меча си дясното му рамо и го провъзгласи за рицар, заради големите му заслуги пред английската корона в този славен ден.

Кристиан се опита да протестира, че отдавна е бил удостоен с рицарско звание, но Едуард III гордо го прекъсна:

— Но не си бил награден лично от мен.

Оръженосците на принц Едуард и Хоуксблъд с усмивка наблюдаваха как Кристиан коленичи, за да приеме рицарското звание от ръката на краля.

 

 

Бриана посети Джоан веднага след като кралят и свитата му потеглиха към Шотландия.

— Какво каза Едуард, когато му съобщи за детето?

— Не му казах — унило отвърна Джоан.

— Не си му казала? — Бриана не можа да повярва на ушите си.

— Не ме упреквай. Не намерих сили. Срещнахме се за много кратко. Ще замина за Франция с принцеса Изабел и тогава ще му кажа и всичко ще се уреди.

— О, скъпа, разбира се, че всичко ще се уреди, но трябва да го уведомиш. Нямаш друг изход.

— Знам. Обещавам, че ще му кажа. Нека поговорим за сватбата ти, Бриана. Искам сватбената ти рокля да накара принцеса Изабел да пребледнее от завист.

Бриана въздъхна и сетне тихо се засмя. Приятелката й обичаше да мисли само за хубавите неща в живота. Понякога й се искаше и тя да бъде като нея. Това бе много по-приятно, отколкото непрекъснато да се измъчваш и тревожиш за бъдещето.

Към края на октомври кралят и принцът се завърнаха с победа в Уиндзор. В замъка цареше празнична атмосфера. Вечерите в голямата зала се огласяваха от песните на трубадурите, възхваляващи смелостта на английските рицари, на техния благороден и доблестен крал и на новия герой — Черния принц. Дните бяха заети с трескави приготовления за пътуването до Франция. Плантагенетите се чувстваха непобедими и всемогъщи.

Кралицата изпрати да повикат Джоан. Девойката изтръпна от мрачно предчувствие. Помоли Бриана да я придружи.

— Какво ще правя, ако тя е разбрала за състоянието ми?

— Разбира се, че не е разбрала — успокои я Бриана. — Нищо не ти личи и все още си слаба като тръстика. Само аз, Адел и Глинис знаем тайната ти, а никоя от нас няма да те предаде, скъпа.

Бриана тръгна с нея, но кралицата пожела да говори насаме с Джоан.

— Кралят изпрати молба до папата да разреши спора между Уилям де Монтегю и сър Джон Холънд за вашия годеж, лейди Кент. — В тона на кралицата се чувстваше явно неодобрение. Не можеше да прикрие факта, че не харесва тази красива млада жена.

Джоан почтително я слушаше. Думите на кралицата сякаш не достигаха до съзнанието, като че ли не се отнасяха до нея.

— Негово светейшество е решил въпроса в полза на сър Холънд. Това слага край на този неприятен спор. Надявам се, че в бъдеще няма да има повече разговори за вашето странно поведение.

Джоан се поклони, прошепна някакъв неясен отговор и побърза да намери Бриана.

— Нека да се махаме по-бързо оттук — прошепна тя.

— Какво стана? — загрижено попита приятелката й, докато вървяха по коридора на замъка.

— Нищо… просто бих искала майката на Едуард да ме харесва.

— Джоан, има други по-важни неща, за които да се безпокоиш. Трябва да кажеш на принц Едуард, че си бременна.

Срещу тях се зададе новият камерхер на двореца. Той официално се поклони на Джоан.

— Милейди, новините ме направиха най-щастливия човек в кралството.

Лейди Кент машинално му подаде ръка и промърмори:

— Милорд, радвам се да ви видя.

Той поднесе ръката й до устните си, но не я докосна. Извади писмо от жакета си и й го подаде, придружено с още един официален поклон.

Бриана разбра какво е казала кралицата на Джоан — приятелката й официално бе сгодена за сър Джон Холънд. Трудно можеше да си представи този набит и червендалест мъж да пише любовни писма. Сърцето й се сви. Положението на приятелката й с всеки изминат ден се влошаваше. Нима не разбираше какво бъдеще я очаква?

Джоан отвори писмото чак когато влезе в стаята си. За учудване на Бриана лицето й светна от радост.

— От Едуард е. Той иска да се срещнем в къщата на Фиш стрийт.

— Но нали брат ти е в Кале? Какво извинение ще измислиш, за да отидеш в Лондон?

— Нали трябва да купим някои неща, преди да отпътуваме за Франция. Ще вземем с нас Адел и Глинис.

Бриана мълчаливо въздъхна. Не й се искаше да участва в тази среща, но нали Джоан бе най-близката й приятелка. Кой друг да й помогне? Ала ако искаше да бъде честна пред себе си, би трябвало да признае, че се страхува да не срещне Кристиан Хоуксблъд.

— Ще дойда с теб, Джоан, но само ако ми обещаеш, че ще признаеш всичко на Едуард.

— О, да — обеща тя.

Най-после, когато останаха сами в стаята на горния етаж, младото момиче намери сили да говори с Едуард. Принцът я прегърна през кръста и я завъртя във въздуха:

— Сладка моя, винаги забравям колко си слаба и крехка.

— Няма да бъда задълго така слаба, Едуард… Ще имам дете от теб.

— Наистина ли? — Той се засмя и я завъртя още по-силно около себе си. Внезапно лицето му стана сериозно. — Толкова съм груб, нали не те нараних, скъпа?

— Не, не. — Джоан се засмя и влюбено погледна красивото му лице. Очите й се напълниха със сълзи. — О, Едуард, толкова тревожех, не знаех какво да правя.

— Кой знае за детето?

— Бриана и прислужницата ми.

— Добре. Моите врагове могат да го използват срещу мен.

— За какви врагове говориш? — смаяно попита тя. — Едуард, ти нямаш врагове.

Невинността й го разсмя.

— Това не те засяга, Жанет. — Свали мантията й и я взе в скута си. — Ще дойдеш с мен във Франция. Там имам къща. Ще бъде истинско блаженство да бъдеш до мен — погали косата й и зарови лице в нея. — Винаги ухаеш на свежи цветя.

— Едуард, нима ще живеем открито заедно? — учуди се девойката.

— Не, скъпа моя, няма да бъде открито. Папата е решил спора в полза на Джон Холънд.

— Да, знам. Той ми предаде писмото ти, но не виждам какво общо има той с нас.

Едуард не можеше да повярва, че е толкова наивна. Наистина понякога се държеше като малко момиченце.

— Джон ще бъде твоят съпруг, но само формално. Той ще купи къща във Франция, но ние ще живеем в отделно крило. В действителност цялата къща ще бъде на наше разположение. Скъпа, не разбираш ли, че няма значение колко бебета ще имаме. Те ще бъдат законни. Когато станеш лейди Холънд, никакъв скандал няма да заплашва името ти.

— Разбирам… — промълви Джоан.

— Това е идеалното решение. Аз съм добър тактик. Не е лесно да заблудя краля и кралицата. — Принцът забеляза, че любимата му не е възхитена от тази идея. Той не й каза, че трябваше да даде доста солиден подкуп на папата, за да реши в полза на Джон Холънд. — Джоан, знаеш, че искам да се оженя за теб, но знаеш също, че това е невъзможно.

Тя нещастно кимна.

— Тъй като си бременна, трябва да имаш съпруг. Омъжените жени имат много повече свобода, скъпа. Джон Холънд ми е предан. Аз го назначих за главен камерхер на двореца, затова съм абсолютно сигурен в него. Трябва да се омъжиш за него, понякога да се появявате заедно в двореца, но аз съм готов да платя тази цена и се надявам, че и ти ще се съгласиш.

— Ще направя всичко, за да бъда с теб, Едуард. Но се страхувам да се омъжа за мъж, когото почти не познавам и дори не харесвам.

— Скъпа моя, не се страхувай. Той ще бъде твой смирен слуга — засмя се Едуард. — Искам брачната церемония да се състои веднага.

— Защо? — недоволно попита девойката.

— Защото тогава ще бъдем заедно. Вярвай ми, моя малка Жанет, няма от какво да се боиш. Аз винаги ще те пазя.

Джоан зарови лице в рамото му.

— Прегърни ме, Едуард. Прегърни ме силно!

 

 

Всички членове на кралското семейство присъстваха на брачната церемония на лейди Джоан Кент и сър Джон Холънд. Младоженката беше изключително красива, сякаш с месеци се бе приготвяла за този ден, докато всъщност бяха само няколко часа. Роклята й бе в любимия й розов цвят, а отгоре имаше три пласта бяла прозрачна дантела. Резултат беше зашеметяващ. В прекрасната й платиненоруса коса нямаше никакви украшения, според строгите изисквания на дворцовия етикет, и тя се спускаше свободно до кръста й като сребрист водопад. Тънката й талия бе пристегната с колан, украсен с перли. Перлите са като сълзи, а този ден бе един от най-тъжните за Джоан.

Бриана Бедфорд бе единствената близка от нейна страна. Девойката бе облякла рокля от розово кадифе, за да съответства на роклята на младоженката. Повечето дрехи и на двете момичета бяха опаковани за пътуването до Франция.

Когато набитата фигура на сър Джон Холънд се изправи до Джоан, тя се уплаши, че ще припадне, но зад младоженеца стоеше принц Едуард и това й вдъхна сили. В сърцето си тя посвети брачната си клетва на Едуард и знаеше, че Бог в своята мъдрост ще я разбере.

Бриана смяташе, че приятелката й върши ужасна грешка. Сега почти съжаляваше, че не я бе посъветвала да направи аборт. Тогава нямаше да има нужда да се омъжва за този неприятен и чужд човек. Ала Бриана знаеше, че е тежък грях да се прекъсва бременността. Затова се бе съгласила с тази сватба, ала в сърцето й се надигна гняв към принц Едуард, който така лесно се отказа от Джоан.

Тъй като всички в двореца бяха заети с предстоящото пътуване до Франция, сватбената гощавка бе доста скромна. Присъстваха само най-близките. Сър Джон Холънд в длъжността си на главен камерхер на Уиндзор разполагаше с луксозен апартамент. Когато младоженците влязоха в него, там ги чакаше принц Едуард. Холънд побърза да излезе през задната врата.

Когато се намери в обятията на любимия си, Джоан се почувства щастлива и безгрижната й натура взе връх. Беше прекрасно, че могат да прекарат цялата нощ заедно, в тайно блаженство. Това бе достатъчно, за да прогони всички мрачни мисли от ума й.

Седнал на най-задната пейка в параклиса, Кристиан Хоуксблъд наблюдаваше брачната церемония с цинична усмивка. Това, което бе извършил престолонаследникът, не бе морално, но навярно трябваше да се избере по-малката злина. Членовете на кралските семейства много рядко се женеха по любов. Трудно се съчетават държавните интереси с личното щастие. Кристиан знаеше, че прелестната Джоан Кент е много подходяща за принца, който бе наследил буйния нрав на Плантагенетите. След срещите си с Джоан Черния принц винаги бе в приповдигнато настроение и лицето му грееше от щастие. Хоуксблъд щеше да направи всичко, което е по силите му, за да помогне на тайната им връзка.

Погледът му се отклони към принцеса Изабел, която скоро щеше да се омъжи за Луи, граф Фландърски. Интуицията му подсказваше, че не всичко ще бъде наред и с тази двойка. Отпъди мислите за бъдещето. Бъдещето се основава на настоящето. На причините и следствията. Винаги е било така.

С тези мисли той погледна към Бриана Бедфорд. Представи си я изправена пред олтара в някоя църква във Франция, а до нея брат му Робер. Отново причини и следствия. Трябва да направи нещо в настоящето, за да промени бъдещето.

На вечерята Кристиан се опита да остане насаме с Бриана, но Адел не се отделяше от нея. Когато я помоли да поговорят само двамата, Бриана решително отказа и бързо излезе, придружена от леля си.

Кристиан й написа писмо с молба за среща, но не получи отговор. Дните до заминаването във Франция се стопяваха един след друг. Остана само един ден. Хоуксблъд бе открил пролука, откъдето да следи вратата й, без никой да го забележи. Зае поста си още преди зазоряване. Облегна се на стената и се приготви да чака дори до вечерта.

Бриана и Адел съставиха списък на вещите за пътуването. Накрая всичко бе опаковано, включително и сватбената рокля на Бриана — същата, в която Джоан бе изглеждала като красавица от приказките. Лелята на Бриана не забрави да сложи и листа от лавандула между нагънатите дрехи.

Бриана грабна една кафява ябълка от купата, за да я занесе на бялата си кобила. Не можеше да понесе мисълта, че трябва да се раздели с Папийон, но нали всички придворни дами щяха да получат нови коне във Франция. Взе наметката си и тръгна към конюшнята. Даде ябълката на Папийон и я погали с любов.

— Ще ми липсваш, красавице моя — прошепна Бриана и се засмя, когато кобилата настръхна и извърна големите си очи към нея. — Така ми се искаше да те взема с мен… Никой не знае кога отново ще бъдем заедно — въздъхна девойката и се замисли. Внезапно тръсна глава и реши, че може да поязди за последен път. — Хайде, моя красавице, да се поразходим из парка на Уиндзор. — Повика един коняр да оседлае кобилата и пое навън в кристалночистия утринен въздух.

Кристиан Хоуксблъд я последва. Изчака търпеливо, докато тя изчезна от погледа му, влезе в конюшнята и оседла жребеца си.

Бриана се обърна и видя в дъното на парка някакъв ездач. Знаеше кой е той. Макар че беше прекалено далеч, за да различи лицето му, девойката бе сигурна, че това е Кристиан Хоуксблъд. Не се изплаши, но се ядоса на себе си, че е забравила колко упорит може да бъде този мъж. Направи първото, което й дойде наум — препусна с все сила, за да избяга от него.

Арабският рицар се усмихна. Беше направила грешка. Трябваше да се насочи към него и да потърси убежище в Уиндзор.

Бриана смушка кобилата си и Папийон се понесе в галоп. Когато наближи гората, младото момиче погледна бързо назад и с тревога забеляза, че Хоуксблъд бързо скъсява разстоянието. Сви по пътеката наляво с надеждата, че ниските клони ще го забавят. Ала той безпогрешно пое във вярната посока.

Бриана излезе на една поляна и пришпори кобилата си към дърветата. Отново се обърна, за да провери дали Кристиан я следва. Той препускаше към нея. Сърцето й се сви от страх. Тя се понесе като вихър, за да избяга от преследвача си.

Но той не се отказваше. Девойката имаше чувството, че всеки миг ще я настигне. Кристиан беше като хищна птица, а тя — негова плячка. В гърдите й се надигна ужас, когато чу силния тропот на коня му съвсем близо. Обърна се и видя как мургавият ездач надвисва над нея, протяга хищните си ръце и я сграбчва за раменете. Тя замахна към него, за да го отблъсне, но това беше безнадежден опит. Не можеше да избяга от всепоглъщащата му сила.